Надявам се да ви допадне достатъчно, че да искате историята нататък ^^

Всеки коментар е желан



Отворих очи в непозната стая. Завивките бяха метнати върху ми и аз само ги избутах настрана. Седнах на ръба на леглото и огледах наоколо, като попивах всеки детаел до паяка в единия ъгъл на помещението. Имаше една врата, която беше затворена, секция напълнена с книги и малко телевизорче на масичка до нея. Леглото ми се намираше под прозорец, който бе облепен в артистично графирани ледени картинки и изкривяваше малкото светлина влизаща през него. Имаше и бюро, макар да не се разбираше от веднъж – стола му бе пратен в противоположен ъгъл на стаята и седеше наблъскан с дрехи зад вратата, а старото и износено изглеждащо бюро изпълняваше и функция на нощно шкафче, ако се съдеше от близостта му с възглавницата ми. Това разбира се, беше само в случай, че някой успееше да сложи нещо върху му, без да събори високите колони с книги върху му, подобно на претъпканата библиотека.
Разтърках очи и се изправих. Смятах да разбера, аджеба, какво по дяволите правя на това място. Запътих се към изхода, но неприятно усещане на хлад ме спря. Е, поне се усетих, преди някой да ме види така. Разгледах парцалките разхвърляни из стаята, но никое не ми се стори познато, та да река мое е, затова просто хванах някви произволни анцунг и пуловер и ги навлякох. Без да му мисля отворих врата очаквайки коридор или ателие, но за моя изнненада грешах.
Ярка светлина удари лицето ми. Новото помещение беше далеч по-светло и приветливо от разхвърляната зад мен стая. Направих две крачки и се спрях. Жадно поглъщах новата информация! Всичко около ми беше великолепно - стените, пода и едно десет врати, бяха озарени от златиста светлина. Странното беше, че нямаше нито лампа, нито прозорец. Иззад съставящия камък, някакъв вид мрамор, може би, танцуваха златни сенки. Те бяха източника на неестественото осветление. Когато се вгледах се хипнотизирах от начина по който се въртяха прегъваха и оформяха. Веднъх триъгълник, веднъж змия, облак, стрелка, спирала, не можех да отлепя очи. Усетих, че губя връзка с тялото си, но не можех да направя абсолютно нищо освен да се взирам в тайнствените фигури!

Вървях през пустинна улица. Беше късна вечер. Смятах да се срещам с някой. Но кой, къде? Бръкнах в джоба на спортно яке и извадих телефон. С бързи заучени движения, открих номера, който търсех. Натиснат зелената слушалка и зачаках. Някой вдигна, но не чух гласа. Все пак отговарях накак адекватно. Затворих телефона и кривнах в тясна уличка – пряк път към исканата дестинация или към Многото неприятности.

Някой ме разтресе и в следващия момент усетих остра болка в тила си.
„Глупак! Какво си мислиш, че правиш?” Объркано се огледах. Бях пак в помещението със златните сенки. Сега като го погледнах ми се стори доста по-голямо, с размерите на малка зала и поне едното 50 врати, появили се от нищото.
„Ако не те бях открил веднага сега щеше да си мъртъв!” Погледнах към фигурата, която ми говореше, но уви само една огромна ръка, съзрях преди тя да ме грабне и изтика обратно в стаята от която дойдох.
„Пуловера от мама! Ах, ти не храни майко! За секунда да те оставя и ти да се опиташ да ме обереш! Сваляй!” Опитах се да кажа нещо в своя защита, но дори стон не бе излязъл от устата ми, когато се намерих само по долнище от анцунк. Беше дотолкова износено, че се съмнявах да е толкова важно, колкото блузата, макар и нея да не имах за нещо особено. „Чакай, поне ми дай собствените ми дрехи, ако ще си взимаш твойте! Не, преди това...” Замислих се, тъй като имах прекалено много въпроси и не знаех кой по-напред да задам, но „...Какво по дяволите става тук?!” Фигурата се обърна към мен и ме погледна право в очите. За пръв път я обхванах цялата от глава до пети и с право потреперах: Старец, поне едното 60-70 години, но стегнатото му лице и суровия му поглед подсказваха, че не страдаше от склерозата типична за възрастта му. Имаше дълга брада в тъмен сив оттенък и черни като катран зеници, които изглеждаха, като да са обхванали цялото око, но след по-внимателна инспекция се виждаше, мъничко бяло около тях. Лицето му бе мъртвешки бледо, изпито по скулите и на едната буза се различаваше някаква татуировка. Старецът носеше роба до почти краката си, но най-отдоло личаха, модерни кубинки, вероятно, че и маркови! Главата му бе покрита с качулката на дрехата, която хвърляше тъмна сянка на лицето му. Ийк! Мяза на Г-н Смърт! С още няколко секунди щях да преценя шанса да е роднина на Семейство Адамс, но уви бях прекъснат:
„Хъх, „Какво по дяволите става тук?” Аз съм този, който трябва да пита този въпрос! Кой си ти момче? И ако не не ми хареса отговора ще имаш безплатен билет за експреса към отвъдното. Говори!” Мъжът, вече не можех да го възприемам за дядка – прекалено страшен беше, вдигна заплашително ръка и посегна, за да подсили ефекта. Определено не му беше нужно да преиграва. И без такива детайли ми беше достатъчно, за да свърша работата в гащите.
„Аз... Какво имате предвид? Аз съм най-обикновен човек... Името ми е!” Спрях се. Не помнех собственото си име. Помислих за живота си до момента, но само отделни детайли се появиха. „Не си спомням името!”
Мъжът ме погледна подозрително. Сърцето ми заби бясно. Не исках да умра. Може би, ако сега се затичах щях да успея да мина покрай него и да избягам през някоя от другите врати в странната стая отвъд. „Тогава откъде идваш?” ме попита, „Или и това си забравил?”
„Не знам. Не помня! Нямаше да съм ...”
Ръката му се стрелна към мен и ме вдигна високо във въздуха. Стана прекалено бързо за да извикам дори. Не видях кога другата му ръка направи контакт с корема ми, но усетих кръвта ми да се стича и непоносима болка за взема превес върху сетивата ми. Загубих съзнание.

Странно. Може би щеше да ми е по-интересно ако нямаше груби грешки. Тази тайнственост и странност на ситуацията, която се опитваш да внушиш се губи много. Зле боравиш с думите и ти липсва стил. Ако доразвиеш стила си, обагатиш речника и описваш нещата по-точно, не разхвърляно и даваш на персонажите реплики напълно в техния стил (извинявай, но старчетото ти е шизофреник с привкус на гамен) без глупави вметки (като това за семейство Адамс, детинско е) ще напишеш нещо по-добро. Предполагам, че ако го продължиш, ще вземеш мойте забележки впредвид, както и на другите потребители, ще прочетеш още една-две по-сериозни книги и ще напишеш едно по-добро продължение.

Съгласна с 75 % от казаното. Останалото е леко прибързано.
Предполагам много са му дошли редакциите После ще пусна едит на първата част, колкото да оправя грешките : )


Клоп-клоп-клоп! Не чувам нищо. Няма никой.
„Крис, трябва ми помоща ти! Отвори!”
Може би трябва да отида в някое читалище или пък в запустяла хижа в планината? Доколкото и да съм солидарна, чак дотолкоз ми идва в повече.
Клопането продължи без да се съобразява с нервометъра ми и когато с раздразнение все пак стигнах до входа, завъртях вече поставения в ключалката ключ и отворих врата, темперамента ми избухна подобно на бик открил майка си в месарница. Семейството е важно, дума да няма, но по причини, които не бих желала да обсъждам, лицето на сестра ми беше сред нещата, които не исках да виждам в този момент. Да бъдем по-точни това столетие.

„Какво правиш тук? Поне една две години трябваше поне да издържиш преди да ми се треснеш.”

Младото момиче блъсна недоотворената врата и с маниер тип „У-Дома-Съм-Си!”, мина покрай фигура на сестра си и се шмугна към вътрешната част на апартамента.

„Както споменах ми трябва помощ. По-точно – Твоята помощ” С критичен поглед погледна към мен. Искаше да добави нещо – дали за очилата ми или разрошената коса? Слава Богу, че си го спести. „Приготви кристалната топка, трябва да намериш някой!”
„Хо! Нейно Величество Даниела дьо Перфекта има нужда от моите услуги. Не мислех, че ще доживея този ден.” Температурата в стаята падна с десетина градуса. Наместих демонстративно очилата си и се приготвих за победа! Нещо от типа на „Ти си единствената ми надежда!” или „Няма към кой друг да се обърна!” щеше да накара сърцето ми не мед, ами амброзия и злато да пуска в производствени количества. Но знаех, че е Данни никога нямаше да сведе глава пред мен, което само щеше да ми даде причина да и откажа.
„Това е важно. Не намесвай детските си вражди!” Ако поглед можеше да убива, то нейния беше близо. Нямах намерение да ставам част от новите й авантюри, затова я игнорирах и задминах в тясното фоайе. Тя все още не беше преминала през вратата на хола.
„Най-добре е да си вървиш.” Телата ни бяха гръб с гръб. Не видях изражението й, но можех да отгатна, което направи отговора и стотици пъти по-неочакван.
„Моля те! Няма към кой друг да се обърна. Въпросът е на живот и смърт.”
Не можех да откажа, без да се чувствам като парцал. Въпреки, че с Даниел винаги сме били на нож, когато се е брояло винаги обстоятелствата са ни сплотявали. Това беше първият път тя да ми иска услуга.
„Ще ти помогна.” Гласът ми беше неутрален, но нотка на студенина си проби път до повърхността. „Не забравяй дълга си след това.”
„Да, да! Няма проблем. Всичко е сделка по между ни, нищо повече.” Докато говореше се преместихме в хола и с неприкрито раздразнение видях как безочливо настани задника си на дивана ми. Кръстоса крака, прибра ръце и внимателно почна да оглежда жалкото ми подобие на студентство. В фоайето светлината беше прекалено слаба, но тук засъхналата кръв по, само да отбележа, обърната наопаки блуза и късите деним, лъщеше и се хилеше като стотици демончета по тялото и.
„Мислех, че...” Спрях се. Не е моя работа. Почнах да прибирам книги, листове, тетрадки и прочие от масата пред нея. Затворих лаптопа без да си правя труд да изключа експлорера и заредените документи. Дани наблюдаваше с несъществуващ интерес:
„Университет, а? Не ти ли писна след 2-рия път? В крайна сметка нямаш нужда от такива дреболии.” Изравних купчина листи и ги прехвърлих в нишата под телевизора.

„Вече не съм активна. Свободна съм да правя каквото пожелая, включая да си губя времето.” Дани нищо не каза. Оцених жеста й. Нямаше нужда да се отварят старите рани.


От едно чекмедже извадих карта на града, малка медена купичка и увит в кожа кинжал. Разстлах като покривка безбройните улици на многоуважаемата ни столица и извадих ножа от калъфа му. Беше изработен от сребро и богато изографисан със странни символи. Някой ценител щеше да даде няколко десетки хиляди за него. Към Дани: „Нещо на човека, който търсиш?” Тя вече държеше сребърна запалка в дясната си ръка и небрежно ми я подаде. Не можах да не обърна внимание: „На който и да е, има добър вкус.” Не без съжаление я поставих в медената купичка. Когато приключех с нея,, никога нямаше да е същата. Взех кинжала и срязах една от артериите на китката си, като оставих кръвта да пада върху запалката. С периферията си забелязах вниманието на Дани:
„Винаги съм смятала процедурата за интересна. Единствено Елена може да се мери със способностите ти, а както добре знаеш, с нея е трудно да си уговориш аудиенция, каму ли да я наблюдаваш в действие.”
Елена бе третата ни сестра и, ако се съди от настоящата ни семейна ситуация, същевременно най-отговорната и най-мизерната от трите ни. Болна тема противоположното на непровокиращите „Времето днес е хубаво” или „Нещо се е променило в теб. Да не би да си си сменила прическата?”, която бе най-разумно да се остави без коментар.

Двете се взирахме в паницата и видяхме как среброто се стапя и смесва с кръвта ми. Отдръпнах китката си и изтрих раната от кръвта. С другата вдигнах купичката и изсипах смеската върху картата. Сега се чакаше: Секунда, две, десет, една минута!
Вдигнах очи и погледнах Дани:
„Знаеш какво означава това.” Изражението и бе замислено. Дали ме бе чула? Мистерия!
„Крис, можеш ли провериш по другия начин?”
„Мога, но не съм сигурна, че искам.” С ръка махнах върху петното върху картата и кървавата маса се събра в ръката ми, като не остави и най-малка следа по хартията. Затворих ръка и когато я отворих запалката, в началната си форма и може би с малко по-ръждиво червен цвят, седеше в дланта ми.
„Това, което искаш от мен вече не може да се приеме като проста услуга. Кажи ми какво става.”
Гледахме се очи в очи, или по-точно очи срещу очила, няколко безкрайни мига. „Обещай ми, че ще ми помогнеш.”
„Ще преценя спрямо историята ти.”
Дани изръмжа и леко ритна масата. „Приготви се за дълга приказка. И не ме обвинявай, когато не минеш изпитите си или какво имаш там.”

Нямах впредвид правописа ти. Него гледам да не го коментирам. Това е малко по-добро, но като го четеш нямаш ли усещането, че ти напомня на нещо?
И какви са тия кавички? Кавичките на пряката реч са при американците и англичаните (поне от това, което съм им виждал) в България цялата литература, където има диалог, е с тирета. Седи по-добре, естетическо е и дава време на окото да си почине.
Като история още е неясно, липсват ти и някои обяснения, но пък може да е част от цялостния замисъл, това вече не се коментира, зависи от авторовата идея.

За тиретата ли имаше предвид "груби грешки"? Смятам да се придържам към кавички. Повече ми допадат, а и не съм сигурна, че при съвременна българска литература, се отдава толкова голямо значение. Все пак ще попитам, щом ми се отдаде възможност И да! Напомня ми на собствената ми идея. Безспорно е трудно да не вземеш нещо нищо от милионите филми, игри, книги, комикси и прочие, но каквото е написано си е мое




Очите му шареха по стените, пода, заглавията на книгите в библиотечката! Но никога не попадаха върху мъжа в центъра на стаята. Никога не го поглеждаше в очите, въпреки че губеше точки по етикет и в редките случаи да му се зададеше въпрос, отговаряше сдържано и често с „Не знам.” От време на време с нескрито учудване и недоверие докосваше далака си. Нервите му помнеха и съответно доста добре възпроизвеждаха, макар и понижена, болката, обхванала тялото му и лишила го от думи, за да я опише. Момчето неистово искаше да заплюе възрастния мъж, да го псува и рита. Но тези му желания бяха скрити и оковани от един по-голям и по-силен инстинкт – първо следваше да оцелее!

Между редките въпроси цареше тишина. Мъжът потъваше в собствените си разпри, момчето не го прекъсваше, изживяваше собствената си драма. По някое време възрастната фигура се изправи. Пролича си от шумоленето на дрехите. Гласът му звучеше хем уморено, хем уверено и непоколебимо.
„За мен е мистерия как си успял да влезеш в дома ми. Има два начина , но и двата са невъзможни за някой от твоя вид. Пред мен сега е следната дилема: Да живееш или да слееш с хаоса? Сам по себе си си повече от безобиден, но това не те прави имунизиран от влиянието на враговете ми. Но пък имам клетва към самия мен и други, която ме възпира да те одера без видима причина. Лесно мога да я измисля, така че ако имаш нещо да кажеш, сега е моментът.”
Замислено и объркано, момчето все още отказваше да срещне очите на събеседника си. Обаче въпросът му съществуваше. И след него имаше хиляда други. Далеч бе от мисълта, че ще му бъде отговорено на всичко, затова просто попита нещо простичко, практично:
„Нямаш причина да ме убиваш. Значи ще ме пуснеш?”
„Къде, момче? Ти сам не помниш от къде идваш.”
„Навън естествено!” За пръв път в надежда и очакване момчето вдигна поглед. Мъжът изглеждаше развеселен и несдържан смях се разнесе из стаята. „Момче, нямаш идея, какво е навън. Откъдето и да идваш, със сигурност не е това „навън.”” Още по-развеселен от неразпознаваемото изражение на хлапака, мъжът добави: „Защо не погледнеш през прозореца?”
С колебание момчето достигна прозореца, сложи крак отстрани на разхвърляното легло и се надигна, за да може по-лесно да различи света зад ката лед върху стъклото.
Дъхът му спря за секунда, докато се взираше през милионите миниатюрни призмички. Всяка бе като диамант, разбиващ слънчевата светлина и водейки новите цветни нишки в великолепно пано от цветове. С мъка момчето надрасна гледката и се съсредоточи да пробие ледената бариера. Бе трудно, тъй като това, което първоначално бе взел за скреж по стъклото, бе цяла стена, вероятно едното 4-5 метра дебела. Зад нея имаше слънчева светлина, предложи, но не различаваше никакви фигури. Цветната плетеница в леда и силния блясък отвъд го правеха невъзможно. Най-накрая момчето се умори и предаде. Отърси глава и се обърна към фигурата на мъжа, като бързо свали погледа си от лицето му.
„Не мога да видя какво има от другата страна. Светлината там е прекалено силна.” Едва сдържан кикот се разнесе. „Не можеш да видиш нищо друго, защото няма нищо друго.”
Чувството, че го взимаха за глупак, растеше с всяка минута в ума на момчето , но нищо не каза. Мъжът продължи: „Там няма нищо освен слънчева светлина от източника. Момче, това тук е дома ми. Не го посещавам често, но не се страхувам от пакостливи крадци. Домът ми се намира в сърцето на звезда.” Последва тишина и момчето реши, че е трябвало да покаже някаква по-буйна реакция или да бъде зашеметен, но това беше невъзможно. Глупостите, детo ги дрънкаше дъртият, нямаха смисъл. Само се опитваше да по подведе! „Не ми вярваш, а? Ами какво мислеше, че са фигурите в стените на Рамиле?”
„Фигурите в какво?” Мъжът се спря и изражението му доби сериозен вид, но не след дълго се отпусна и продължи: „Рамиле е името на залата с многото врати. Тя се намира в абсолютния център на огромното кълбо горещи газове, наричани звезди или слънца. Както предпочиташ! Вратите могат да те пратят във всеки край на вселената за секунди. Рамиле е изобретение на Боговете, за да управляват вселената. Чудиш се за сенките под стените? О, тези същите, които така хубаво те омаяха и замалко да те погубят? Те са роби на висшите раси, призраци на създанието или, ако смъртен им даваше име, най-близко щеше да е демони.”
Какви ги плямпа тоя? Не очаква да повярвам, че съм в средата на слънцето и няколко метра лед ме пазят от сигурна смърт! Но сякаш, за да обори нежната му психика, мъжът продължи напълно логично и физически необяснимо:
„Смъртните никога не приемат истината такава, каквато е. Винаги се опитват да я поставят в рамките на собственото си разбиране и логика.” Мъжът разтърси глава неодобрително „Време, пространство, език, добро, зло! Толкова много условни понятия! Момче, кажи ми колко време си тук? Кажи ми на какъв език говориш с мен? Кажи ми как сега си напълно цял, при положение, че ръката ми докосна физически сърцето ти и астрално разкъса материята на духа ти?”
Напомнянето за неприятния инцидент изля кофа студена вода отгоре му и момчето потрепера. Колко време беше тук? Нямаше идея! Може би ден, може би седмица? Прекалено голяма част от престоя му беше безсъзнание. Език? Неговият език! Разбираха се, значи нямаше проблем. Третото обаче нямаше обяснение и момчето не желаеше и да се опитва да го търси. Реши просто да го счете за мистериозен гуру от далечния изток, който му е направил странна операция.
„Аз съм тук! А трябва да съм някъде другаде, където е домът ми. Повече от това не ми е нужно.”
„Дом, който никой не знае къде е!” За няколко секунди последва тишина, разбита от няколко нечленоразделни: „Ще се смиля над нищожния ти живот. Ако работиш за някого, му кажи следващия път да дойде сам на прага ми, вместо да праща глупаци.” Мъжът даде знак да бъде последван:
„О, и когато те намерих за пръв път, нямаше нищо по себе си, така че по добра воля запази долнището.” Момчето погледна, не вярвайки, към износеното благодеяние на краката му. Недочуто прошепна: „О, благодаря за щедростта ви, г-н Щедрост.”
„Пападоколос, момче. Пападоколос е името ми.” Пападоколос отвори вратата и златистият блясък на Рамиле обля фигурата му. Все още изглеждаше странен, все още лицето му бе неестествено бледо и все още можеше да докара тръпки по гърба само с изкуствените си, змийски, помисли момчето, движения. Блестящите сенки му правеха път, като кучета, верни на стопанина си. Не се появяваха там, гдето кракът му щеше да стъпи, не играеха танца си на сантиметри от него. Не се опитваха да го хипнотизират.
Неохотно момчето го последва. Стъпките му бяха несигурни. Наистина ли са демони? Пападоколос си проби път до една от вратите и без да прави или казва нещо, тя се отвори. „Ела, дете!” подкани той. Момчето се приближи и хвърли бегъл поглед в рамката на вратата. Тогава Пападоколос го хвана грубо за горната част на ръката и го блъсна напред. Нямаше време за писък, нямаше време дори да пребледнее. Момчето потъна в черния водовъртеж на бездната отвъд.

Не искам да съм докачлив,но и....... не е много грамотно

Faye, в съвременната българска литература не се придава голямо значение на тиретата. Те са просто абсолютно задължителни за пряка реч.

Това очуждяване на езика и начина на текстова обработка е също толкова гадно, колкото прекомерното ползване на чуждици, маймуница или латиница.

Анооо....няма да обръщам внимание на кавичките и правописните грешки - неприятни са, но се поправят най-лесно.

Имам шизофреничното усещане, че първия пост и останалите са писани от съвсем различни хора. Започваш...зле. Тогава почти ме загуби - безинтересно, безидейно, без стил. След това,обаче, нивото определено се подобрява. Все още не ми е особено интересно, но поне се мярка някаква идейна нишка. Колкото до стила - отказала си се от жаргонните изрази, които стояха не на място, както и от детинските,да, сравнения.

Разказа/романа/новелата ти в момента се визуализира в главата ми като неясна картина в блещукащи пастелно-златисти нюанси. Доста странно усещане....

Anyway...Продължавай нататък, ако още нещо ми направи впечатление няма да ти го спестя