1во: Ми то си пишеше - 60 годишен китаец оО' нз на колко изглежда...(ма може и да не съм догледала - зле с имената съм XD)

2ро: втф....ти сериозно ли оО'
нещо по-така на лично, може би....?

А, ама ти за archer ли говориш...ахам, ясно. Аз мислих, че си коментирала последната глава Ooops.....
Иначе за 2рото - какаво да ти кажа? Човек трябва да си пробва късмета

Моя грешка...не съм дочела явно...

и все пак, въпрос: Кой беше сървънта на Юлия? Не беше ли китаеца Кастър, който беше 60 год....? оО
Арчър е на корейката...

апф, нем, молим да направиш един списък в началото XD

Така, нем, от време на време се получава като че ли тафтология, не става ясно кой кого и чий е /=
сигурно е заради обстойните описания и подобни...

Сърванта на Юлия е Кастър, на възраст ок. 30-40 години (като външен вид), сърванта на корейката е Арчър, дърт китаец.

О, невреоятни писачо, дето пишеш по-яко от сценаристите на анимето и по-подробно, отколкото художник рисува картина, о, ненормални белетристе почти без майтап казвам, че само зарад тоа фик сЕда у тОа форум. В светлината на мойто така честно признание свЕтни ма куги че има нов чаптар от твойто мно'о яко произведение?

Наздраве, уважаеми!

Ако си играл играта първо, просто няма никакъв смисъл да гледаш анимето... но ти препоръчвам саундтрака му, той е наистина добър...

лелеле много си добър сега прочетох всички глави на 1 дъх и съм направо поразена много си добър направо гениялен и хайде пускай следващата глава,че стана много интересно

Окей де, окей, утре ще имате глава. Просто имам всеки ден тренировки, работа, разни глупости и не ми остава време да пиша....

X. РИТЪМ


Тосака-сан отвори вратата. Погледна ни, трепна, после кимна.
- Ясно. Влизайте.

Седнахме на диваните в хола. Тя ни сервира чай, в нейните си порцеланови чаши, и просто се разположи срещу нас и отпи глътка.

Това ми развърза езика.
- Арчър и неговият Мастър нападнаха групичката ни на връщане.

Тя само ме погледна. Ива се размърда.
- Мастъра на Кастър победи Арчър и неговият Мастър.-гласът й бе по-тих и нисък от обичайното.

Нещо в думите й.... ме подразни.
- Победи? Това си беше чисто и просто убийство!
- Както и да е!-стана и излезе от стаята.

Погледнах Тосака-сан. Тя отвърна на погледа ми, но не се усмихна както обикновено. Въпреки това, усещах топлотата в изражението й.
- Била съм там. Не е място, където би искал да си сам.
- Тя...
- Тя е дори по-свободна от мен тогава.

Разбрах. Оставих чашата с все още недопития червен чай и тръгнах към стълбите.
- Не се наранявайте взаимно.

Кимнах, без да се обърна, и се качих нагоре.


- Будна ли си?
- Разбира се, че съм будна.

По нищо не се разбираше – стаята беше тъмна, а тя лежеше на леглото, вярно, без завивка.

Застанах срещу леглото й, тя не се надигна.
- Какво искаш?
- Наистина ли не ти пука?

Тишина.
- Ние сме....
- Магове! Да, знам! И именно това е най-ужасното! Оправдаваме тази идиотщина просто с някакъв принцип – ние сме магове!
Това момиче – не знаехме защо ни нападна! Не знаехме каква е, откъде идва, и идея си нямаме защо е във Войната, какво иска от Граала, кой е Сърванта й, не знаем нищо за нея, за това кога и къде за пръв път е направила заклинание, за това какво й е давала майка й всяка сутрин на закуска, не знаем какви оценки има в училище! Онази луда немкиня просто я видя и я уби!
- Тя все пак ни нападна!-вдигна се на лакти и най-после видях очите й.
- Тя просто ни предизвика! Никой не се опита да говори с нея, да каже нещо, да направи нещо... просто най-бързият от нас я уби преди останалите.
- Това е война.... пък и не можем да познаваме всички...
- Това не е война! Това е просто магьосническо сбиване с много мана и много шум около него! И не ги познаваме! Да не мислиш, че...-тук спрях, защото се усетих, че ръкомахам и се въртя. Продължих да го правя.-че познаваме Юлия или Шизуру? Знаем, че едната е от Германия, а другата си пада по кендо! Не знаем що за хора са, какво ги движи.... те не са ни врагове, а противници.
- Ти си глупак!.-скочи, изправи се срещу мен и продължи:-Само се оплакваш! Сякаш си очаквал нещо друго, сякаш не знаеш какво е! Ако ти си просто някаква издънка, предай си командните мантри и се махай! Аз съм пълноправен маг и ще се бия докрая, дори да се наложи да убивам! Това са глупости.

Приближих се към нея.
- Значи това ти се струва честно и логично? Сеч, кръв и магии, после смърт? А за последния – вечна слава!
- Никой нищо не е казал за честно и логично, глупак такъв!-усетих как вдига ръка, но не успях да помръдна, докато ръката й не се залепи за бузата ми. Макар ударът да не беше толкова силен, краката ми се подгънаха и паднах на колене. Тя седеше над мен и ме гледаше, а далечната светлина от уличните лампи се отразяваше като огън в очите й.
- А трябва да е, безсърдечна кучка такава!
- Млъкни, недодялан боклук! Мислиш ли, че за мен всичко е просто?
- Да, предполагам, че основната ти трудност в момента е план как да се справиш с Кастър и Юлия, след като ги видя в бой!

Втория шамар го хванах. Дишахме дълбоко, аз в краката й, тя над мен.

Усетих, че плача.
- Това е война!
- Спри да си търсиш оправдание!
- Не търся оправдание, просто това е истината! Знаеш ли колко ми се иска да имах друго оправдание.

Нещо в тези думи ме накара да погледна нагоре. Очите й бяха ясни, влажни, но кристални, а отстрани имаше две тънки вадички, разляли се от резките й движения наляво-надясно.

Тя седна до мен, на пода. Пръстите й се вкопчиха в раменете ми.
- И какво, утре ще се избием? Или като останем само двамата, тогава ще се изколим?-шептях в ухото й, а тя стискаше дрехата ми при всяка дума. Сълзите ни вече течаха свободно.
- Не.... искам.... да те.... убивам....
- Тогава недей!

Тя вдигна глава и ме погледна.

Някак се качихме на леглото и легнахме, стиснали се един друг, вкопчили се като смъртни врагове по време на панкрация, може би се опитвахме да укротим тресящите се рамене на другия. И двамата плачехме, бавно, с накъсан, тътнещ ритъм и хриптене. Ръцете ни бяха влажни от сълзите, завивката под нас също.

Неусетно, стискането се превърна в прегръдка – здрава, сигурна, тясна прегръдка, в която бяхме само двамата и никой друг. После плачът ни се сля в равно, идентично потръпване.... и заспахме.



Събудих се с главата си върху нечии гърди. Тя беше будна, но гледаше тавана. Едната й ръка беше върху главата ми, моите я бяха прегърнали под бюста.
- Добро утро.-рекох, не знаейки какво друго да кажа.
- Добро утро.-рече, и стана рязко, избутвайки ръцете и глава ми, облегната на меко. Видях, че е по бельо – всъщност и вчера в тъмното е била по бельо, просто някак не съм го забелязал.

Застана до прозореца, а стройната й фигура се очертаваше от слънцето навън в рязък контур, остър като меч. За миг се обидих на презрамките и бикините, които прикриваха останалата част от кожата й, но после им простих, мина ми.
- Имам план.

Замълчах, но усетих, че ме чака.
- Какъв?
- Райдър е подходящ противник срещу Кастър, поради високата си ловкост, но трудно ще се изправи срещу Сейбър клас. Нека твоят Лансър да се бие срещу Шизуру, аз ще съм срещу Юлия.
- Не? Първо, не може ти срещу Юлия! И второ, не ме ли чу?

Тя обърна лице към мен, само показвайки и неговите контури.
- Ще им предлагаме да се предадат. Ще се целим само в Сървантите – те не умират, те просто изчезват – и за тях тази война не е нищо повече от игра – ако не спечелят този рунд, ще спечелят следващия или нататък.

Усмихнах се.
- А когато останем само ние двамата.... тогава ще извадим оръжие и заклинание, и ще се борим един срещу друг докато Сърванта на единия не изчезне.

Станах и почти мигновено се озовах зад нея.
- Благодаря ти. Благодаря ти, че ме послуша.-и я прегърнах. Тя потъна в мен и се усмихна.
- Аз ти благодаря.... че ми намери друго оправдание.

“Добре, стига ученически драми, ще почваме ли бой?”
“Лансър!”
“Да бе, окей, ученическа драма, хубаво. Трепането довечера”.

Изгледах анимето и се чувствам свободна да пиша пак тук. Сега още по-добре мога да оценя фика и според мен е написан прекрасно и със стил. Съчетава част от анимето и твоето въображение по неповторим начин. Когато се върна от София се надявам да има още глави, поздравявам те за таланта ти.

“Добре, стига ученически драми, ще почваме ли бой?”
“Лансър!”
“Да бе, окей, ученическа драма, хубаво. Трепането довечера”.

култ

Сава (- така се казваше главният герой, нали? XD) е някакъв вярно наивен глупак, льольо

ОЩЕ Е Е Е !

АНТРАКТ ЗА КЪСИТЕ ГОДИНИ



Девет години по-рано

- Саша!

Чу гласа на майка си, но не помръдна. Някъде дълбоко в него нещо подскочи, пръстите му трепнаха, но ръцете му продължиха да разгръщат страниците на дебелия том.

Очите му обхващаха по цял ред, понякога по два или три – затова предпочиташе книгите с по-малък шрифт. Тях изчиташе за броени минути.

Прашното, захабено, но солидно издание на коленете му бе писано на ръка. Но всяка буква бе висока около милиметър. Страниците й, обаче, не свършваха, въпреки че я четеше повече от месец. Бяха невероятно тънки – и макар да не се бе случвало, постоянно имаше чувството, че ще скъса някоя.
- Саша!

Нямаше избор, освен да обърне внимание на майка си. Иначе тя щеше да дойде, и да му създаде доста проблеми, преди да изтрие спомените й. Вече го беше правил, но едва се измъкна от зоркото око на дядо си, който заподозря магическата намеса.
- Идвам, мамо!
- Побързай, Сашка, имаме час при лекаря!

Натика тома в скривалището, закри го с мръсната ленена покривка, и тръгна към хола. Крехкото му тяло бе като закачалка за широките панталони и голямата риза.
- Мамо, трябва ли да ходя на лекар?
- Да, ако не искаш пак да припаднеш в училище.

Таня Владимировна прибра няколко бележки в огромната си дамска чанта и измъкна сина си навън.


Саша не харесваше доктора. Нещо в квадратното му лице, кравешките мокри кафяви очи и свитите му устни го изнервяше. Болката в гърдите наистина беше неприятна, но ако ги сравни, би предпочел болките.

Направи му пълен преглед, прати го на изследвания, където го облепиха отпред с някакви жици, после му сложиха и на глава. Чака на опашки заедно с майка си, а изнервените лелки с подути крака го караха да се чувства не на място.

Сега докторът прелистваше старата, опърпана папка, в която медсестрата му бе донесла резултатите.
- Братче, защо не отидеш до главната сестра да й кажеш, че доктора иска картона на Саша Владимирович? С майка ти тук ще разгледаме изследванията.

Саша излезе, без да каже и дума. Знаеше, че го лъжат. Усещаше лъжите много ясно. Затова просто се облегна на вратата, веднага щом я затвори зад себе си, и направи просто заклинание. Звуците от стаята просто бяха изолирани от останали шум и той се вслуша в тихата, но ясна реч.
- Този сърдечен порок е много сериозен, госпожо. Съжалявам, но синът ви едва ли ще навърши 15. И ще изкара толкова, само ако бъдете много внимателни как расте, с какво се храни, и члез много скъпи лекарства.
- А операция? Трансплантация от донор? - усети, че майка му някъде дълбоко в себе си вече плаче.
- Вашият син има лека форма на аутизъм и поначало много слабо тяло. Много е съмнително дали ще преживее операцията, камо ли следоперативната терапия. В следващите 10 години едва ли въобще ще бъде одобрен за донорство.
- Но...
- Най-доброто, което можете да направите сега, е да се насочите към добър специалист и да се снабдите с възможно най-добрите лекарства. Разбира се, аз мога да ви помогна... срещу съответната сума. Дори бих се опитал да намеря нещо за него от черния пазар... нали знаете, понякога, за да се спаси живот, трябва да се престъпи закона.

Майка му се съгласи. После благодари на доктора и стана. Саша се отдръпна назад. Двамата излязоха от кабинета.
- Е, къде е картона? - попита докторът.
- Сестрата я нямаше! - рече момчето.
- Е, нищо, аз ще го взема. Хайде, доскоро, госпожо..., Саша.


Баща му крещя много. После направи дупка в масата. После повика дядо му.
- Много е слаб. Няма да издържи каквото и да е заклинание.
- Каква ли е ползата от твойте заклинания!

После майка му разказа за предложението на доктора. Платиха му. Платиха му много. След три месеца доктора отрече да е получавал каквито и да е пари.

Баща му се прибра една сутрин в 5 и го събуди. Разказа му как е отишъл до болницата, изчакал е доктора след дежурство и го е хванал в един ъгъл. Разбил му е зъбите, целил се е много прецизно в черния му дроб, после го ритал по бъбреците и накрая го блъскал в гръдни кош – точно там, където е сърцето. С ръкавици, внимателно, и алиби. Вдигна се шум, но баща му се бе подсигурил.

А Саша се изплаши. Изплаши се от бъдещето. Изплаши се от баща си и се премести при дядо си.



Месец по-рано

Заклинанието беше дълго и натоварващо. Трепереше, сърцето му биеше силно, зъбите му тракаха.

“Дядо, няма да издържа Берсъркър клас”

“Няма да издържиш и срещу истински магьосник, глупако, затова ти трябва Берсъркър”

Сървантите от този клас бяха безумно силни, но изсмукваха своите Мастъри буквално.

След призоваването си обезумяваха... но в първите минути, когато трябваха да направят своя договор, те все още имаха малко разум.
- Сървант Берсъркър. Аната ва, ваташи но Мастър ка?
Блестящата броня, черната одежда, златно-русите коси на Сърванта прободоха съзнанието му. Гласът й, лицето й, синити й очи се забиха като свредел в слабото му, трептящо и разрушено сърце.

Саша се влюби, безумно, необяснимо и нелогично, както един тийнейджър се влюбва. Но обречеността на късите му години превърна по принцип преминаващата тръпка в нещо много по-дълбоко и много по-силно. В последен шанс.




БА: Ето на.

Благодаря. Новата част е много интересна и е хубаво, че и следващия мастър на Артурия е влюбен в нея. Добре замислено е турнира да е последният шанс на момчето, моите адмирации. Интересно ми е кой ли български герой е сървант и не знам защо ми изниква Левски, но сигурно е някой от старите царе. (Стига съм гадала вече)

Сега като се замисля , тука може да рева че няма ...