Разказ, който написах току-що. Четете и споделяйте мнение
Ще ми е интересно, ако някой познае защо съм написала тоя разказ така - мои мисли, нечии чужди или измислени съм вмъкнала вътре, или каквото друго се сетите.



От вчера към днес


Седи на стълбите пред входа, прегърбен, и пуши. В главата му на пресекулки звучат някакви китари, а погледът му е отпратен някъде напред. Той оставя дима да излиза естествено през носа и устата му, притваря очи и стиска челюстта си, за да прогони заседналите си мисли.

Някога преди чакаше да порасне. Тогава беше самотен, но знаеше, че по-късно всичко ще стане хубаво, защото ще е голям и силен. Търпеше, когато по-големите му се надсмиваха или го заплашваха, но тайничко се разяряваше и чакаше да порасне – тогава и той щеше да е голям и нямаше да му се налага да се съобразява с всичко това.

По една година изминаваше и той чакаше следващата. Да, тя щеше да го доведе по-близо до страхотното местенце, което му се полагаше, в един момент всичко щеше да се получи. Но по едно време спря да очаква каквото и да било и когато най-накрая се усети, вече трябваше да е намерил това страхотно местенце, очакваше се вече да се чувства доволен. Вместо това го бяха прецаквали по най-интересни начини – поне бяха обогатили въображението му. Затова вече не заменяше отегчения, отнесен поглед, не му беше забавно да се усмихва на идващите дни.

Качи се нагоре във входа, като взимаше по две стъпала наведнъж с подскоци – и така до шестия етаж. Докато отваряше вратата на апартамента, пулсът му беше ускорен, така че беше перфектният момент за тренировка. Половин час натоварване, за да изкара със сила всичките глупости, които не искаше в главата си. Стига толкова, започваше да се задъхва, а и кожата му лъщеше от пот. Ръцете му пулсираха. Харесваше му, че поне тялото му е станало по-силно с течение на времето. Съблече се и се изкъпа за две минути. Стряскащ, студен душ. Върна се в стаята си, обу нещо, мина три пъти с кърпата през косата си и я остави да съхне на всички страни. Седна пред компютъра. Канеха го на някакъв купон. Ходеше ли му се на поредната вечер, където да се чуди какви глупости да говори и как, по дяволите, да намери начин да се забавлява? Алкохол, музика, безсмислени приказки, пак да се държи като доволен непукист? Не, мерси.

Гледа филм, рови се из разни статии, чете простотии. Пусна си тежка музика, облегна се назад и се замисли за предишни неща. Как беше по-различна самотата, когато беше малък? Пак си играеше, за да минава времето. От време на време се оставяше на фантазиите си и тогава за миг беше добре, но след малко пак се приземяваше на пода вкъщи и усещаше, че нещо не е наред. Тогава не знаеше какво е, но сега беше наясно, че остава празен и че нещо липсва. Независимо с какво се захванеше, нищо не изместваше това отегчително разочарование. Спорт, музика, филми, приятели, простотии – за момент беше добре, но след малко всичко се връщаше както преди. По едно време се надяваше, че тези миниатюри моменти могат да бъдат достатъчни, но – изненада – не стана. Затова сега остана загледан във вятъра отвън. Стискаше зъби на най-здравите моменти от песните, за да обоздае яростта и безсилието, които се надигаха някъде отвътре.

Нечие лице се мерна в главата му. Кой беше това? А, да, тя. Главата му се люшна и се спря на рамото му. Момиче, с което толкова искаше да бъде, а нямаше да може. Защо толкова искаше? Защото нямаше да стане. А защо нямаше да стане? Хехе, точно защото искаше толкова много. Сам си беше виновен, че това му е мания. Сам избираше да се измъчва със спомени и да не изхвърли прекрасната представа, която имаше за нея. И, разбира се, всичката болка, която правеше спомена толкова скъп. Мразеше се, защото не беше способен да направи нищо по въпроса. За какво бяха отишли всички усилия да подобри себе си, щом не можеше да се справи с такава простотия?

Прозя се широко, колкото му позволяваше устата, и стана. Домъкна се до леглото с ръце в джобовете, отскочи и се метна отгоре. Остана така, като чакаше матрака да остане неподвижен. Пропадна в свят на протрити спомени и далечни фантазии. Положи усилия, да направи този свят осезаем. Извика момичето, за което рядко смееше да мечтае, и сложи ръка около нея. На празната половина от леглото сега лежеше тя и го гледаше смирено, сякаш му се извиняваше за всичко, което му е причинила (нещо, което никога нямаше да се случи, но това не го интересуваше особено в момента). С другата ръка я галеше с усилие да си спомни всяка извивка. Целуна я веднъж – тя не изчезна. Още веднъж – съвсем леко – и така още няколко пъти. Притисна я към гърдите си и потопи лице в косата й. Да, разбира се, че така миришеше.

Незнайно защо порасналото дете в него искаше да заплаче, но той нямаше сълзи, затова просто си гледаше в тавана. Запали цигара за лека нощ и издиша продължително първия дим. Имаше желание да отлепи мислите в главата си една от друга, за да не са смесени. Може би така щеше да успее да измъкне нещо от тях. Но пак не беше успял – всичко си оставаше една позната каша в главата му и единственият резултат беше празнотата. Най-много да си станат приятели с нея. С крайчето на устата си се усмихна на надеждите си някога преди – да стане голям, силен и всичко да се оправи. Не знаеше дали е било по-добре тогава, когато си е вярвал, или сега когато се подсмихваше ехидно. Сега поне имаше някаква сила, за да си каже, че ще е по-добре да е сам и ще се научи да му е по-добре така. Може би вече започваше да свиква. Тази мисъл му се стори удобна – ако успее да приеме, че животът му така е достатъчен, всичко ще е наред. Може би усилията да работи върху себе си ще дадат някакъв плод, който ще му бъде достатъчен. Дамм, това е новата му надежда. Дали не го е знаел още като дете? Не беше глупав тогава, сигурно се е досещал, но мисълта не е можела да достигне повърхността. А сега си плува над вълните на морето и му маха – хей, аз съм тук, единственият ти отговор. Блестящата повърхност на морето е красива, а отговорът... е, става.

Отново между четирите стени и тъмния таван. Той се обърна към стената – само така можеше да спи – и сви краката си към гърдите. Още от малък спеше така, когато му беше студено, а сега нощта беше хладна. Утре щеше да е същата.

Страхотно. Иначе от професионалното ми изкривяване ми се струва, че щеше да бъде още по-интересно, ако беше диалог между двама души, говерщи за трети. Не нам. Както казах малко от друг тим неща ми се натрупаха и за това си го мисля.
Иначе нали знаеш какво представлява сгушването на човек по този начи, с крака към гърдите?

мерси, мерси за диалога - не знам как щеше да стане, може някой път да пробвам, въпреки че ми е странно двама човека да знаят неща с такива подробности за трети. а за сгушването - предполагам, имаш предвид, че е ембрионалната позиция?

Мхм. Сигурността преди раждането. Защитата която имаме.
Между другото като диалог нямам впредвид и двамата да знаят такива неща. А само единия. Изпадала си в ситуация да разказваш нещо за някой близък приятел или роднина на някой друг приятел или роднина. Но както казах на мен ми влият малко мероприятита на които бях миналия месец, най-вече Мамет и от там ми хрумна. Просто е интерсно като изпълнение. Така си го представих докато го четях.

хм, интересно, мерси за идеята. може би някой друг път ще я използвам

мерси

малее все едно чета за себе си само дето не пуша, и аз така зациклих последната година
даже е учудваща приликата в малките детайли - начина на мислене движение и т.н., че дори спя в тая поза
и ако беше написала че посяга към бирата много често вече, щеше да е пълна картинката
дори тази част с момичето е доста подобна, и иронична, но няма да ти кажа каква е иронията де

на това точно зацикляне му се вика, няма развитие, все повече задълбаваш в нищото, без никаква видима причина
като че ли губиш чувствителност и вече незнаеш кво правиш всеки ден и защо го правиш

тцтц караш ме все повече да се замислям кога ще се раздвижа и да въстановя стария си хъс да върша нещата в които си бях набелязал да се развивам, а не като въпросния персонаж - ден за ден, да чакам нещо което щеше да се случи но вече като че ли губи значение

я направи втора част, как ми се иска да има хепи енд или може да завъртиш развитието в някоя психологична фантастика, въпреки че ти май си падаш по наземните неща

И аз съм доста учуден как си успяла да доловиш допирни точки с моето съществуване. Аз също съм самотен, даже абсолютно напълно самотен, даже и приятели нямам. Но не съм чакал за другите години - просто знаех, че няма да може да съм силен като голям. То и сега не съм силен физически де. Но сега фантазиите са моето продължение на реалността: тоест случило се е нещо, но не както аз съм го искал. Тогава аз си го продължавам по съвсем различен начин (така излизат доста интересни идеи за разкази... ).
А и да спомена, че също притежавам голяма ярост, даже много голямо зло. Което не е лесно за контролиране. Но предвид преживяното досега...
Макар че не пуша и пия като героя ти. Даже и кафе не се научих да пия.


А колкото до това, дето ни питаш: ами май понеже си момиче, а в разказа е описан мъж, ти би трябвало чужди мисли да си вмъкнала. Но смятам, че си сложила и твои, само че през другата гледна точка. Може би дори са изцяло твои, защото е трудно да опишеш и разбереш нечии други чувства, без да са изпитани собственоръчно. Докато тук са показани точно.
Но това вече ти ще кажеш.

Eien Ryuu, мислех да го продължа по някакъв начин, но щеше в такъв случай цялата идея да се промени. но да, яростта е доста трудна за контролиране. а мислите са си мои, но и съвпадат с тези на едно момче, което съм използвала за образ в случая. прекалено лично щеше да звучи, ако го бях писала в първо лице, пък и така повече ми харесва. общо взето нещо смесено. хем съм ги изпитала тия чувства, мисли и т.н., но бяха потвърдени и от него. кофти история

Frostburn, хехе, интересно, че и ти се откриваш в интерес на истината вярно, че и бира трябваше да включа - все тая, то се подразбира. а иронията за момичето определено и затва е още по-гадно. а иначе идеята ми е точно че все пак трябва да се занимаваш с нещо, за да тръгнеш нанякъде. макар че за момента поне при мен не дава резултат. ама си е пропиляване на способности, ако не правиш нищо. а за психологична фантастика - след около месец ще ми е готова книгата, за която ти говоря от миналата година, и тя ще е точно такава. като я довърша, ще ти кажа, дано да ти хареса а за хепи енд не се надявай

Много добро... описанията са добри и изчерпателни, разказа е последователен, а и ми напомня за някого...

мерси, а иначе - шшшт

Я то имало тука нещо повече от просто разказ за някого?
Аз лично, като героя си извади цигара да пуши се сетих за още няколко души, които пушат, ама кой знае. А що няма да има хепи енд?

е, много хора пушат, пък и описах как героят пуши, защото самата картинка извиква някаква представа. а хепи енд няма, щото практически никога няма, по-забавно е да има ирония

поврьщ.........

хм пълно изказване