Това е още един мой разказ, който реших да пусна на части. Надявам се да ви хареса, а ако имате забележки ще се радвам да ги кажете. Приятно четене.

Стари рани


Беше поредната неделна утрин, изпълнена с тишина и спокойствие, ненарушавани от никой и нищо. Дори лудите му съседи се бяха успокоили, след дивия купон от предишната нощ. Слънчевите лъчи се гониха по едно заспало, небраснато мъжко лице. Даниел за поред път сънуваше онази усойна гора, в която знаеше, че може да открие всичко, от което имаше нужда, но същевремено там властваше и нищото, така опиянаващо за него. Отново вървеше по позната пътека, която не свършваше, но и не започваше никъде, само в неговия собствен ум. Изневиделица нещо ново се яви пред очите му, беше нежно и ефирно, движеше се с грация, присъща само за едно видение, за едно безплътно същество. Мъжът протегна ръка към привидението, вече почти докосваше нещото, можеше да усети студенината му, когато изведнъж един силен и дразнещ звук започна да руши този свят на милярди парченца.

Даниел рязко се надигна и започна да се оглежда, отново беше в стаята си, единственото място, където се чувстваше силен, където знаеше, че е господар и нищо по-различно. Звукът от преди малко се повтори, това беше телефонът. Дани вдигна слушлката с намерението да се разкрещи на идиота, който имаше наглостта да го събужда в осем сутринта. На устата му бяха толкова псувни, които се готвеше да пусне, за да излее гвева си, че дори не знаеше с коя да започне. Но преди обидите да успеят да полетят, мъжът чу един весел момичешки глас:

- Баткоооооо, честит рожден ден! Да си жив и здрав, много успехи и любов.

- Кат... благодаря ти.

Тази лудетина, сестра му, щеше да го подлуди един ден. Наистина обичаше хлапето, но разликата им от седем години, беше прекалено голяма, за да може да я приеме така лесно. Всъщност, Катрин му беше сестра само на половина. След смъртта на майка му, неговият баща се бе оженил повторно и от този втори брак бе и момичето. Това, че майките им бяха различни, не беше проблем за Даниел, той наистина държеше на малката и все пак усещаше как нещо ги делеше, макар и да не знаеше какво точно.
Мъжът прокара изморено ръка през косата си и се загледа в пространството пред себе си, една гола стена, толкова празна, колкото самия него.

- За какво друго се обаждаш, Кат?

- За нищо...

- Кат!

- Добре де, трябва ми една книга, а ти си моята лична библиотека.

- Какво искаш?

- " Илиада ".

- Имаш я, ела да я вземеш към пет.

- А, не! Това е другото, което трябваше да ти кажа, мама ще прави събиране за рождения ти ден и трябва да дойдеш.

- Мамка му! И в колко?

- Сякаш не познаваш мама, в седем, както винаги.

Да, той наистена не познаваше тази жена, бе му толкова чужда, както никой друг, не я мразеше, но и не я обичаше. Отношенията с баща му обаче бяха нещо друго, никога нямаше да му прости за предателството спрямо неговата майка. Не можеше, а и не искаше да го извини. Помнеше всеки свой самотен ден, когато го бяха изоствяли, забравяли и пренебрегвали, това беше миналото, от което нямаше как да избяга, но и настоящето, насочващо бедещето му.

- Нещо друго?

- Не.

- Добре, до тогава. Чао за сега.

- Чао, обичам те!

Дани не отговори, а само затвори телефона. Последните думи кънтяха в съзнанието, наистина имаше нужда да чуе именно това, че някой държи на него, но Катрин не бе човекът, който трябваше да го каже.

"Ани...”

Мъжът отново легна, опитвайки се да заспи, но този опит завърши с жалък провал. Той беше от типа хора, които събудени веднъж после не могат да заспят отново, независимо от това колко го искат. След като повече от час се въртя, Даниел стана и отиде в кухнята и тъй като не беше гладен, си направи чаша силно кафе, способно да разбуди дори и кон. След това се насочи към една от стаите на втория етаж, която беше превърнал в библиотека. Въздухът в помещението не беше застоял, както в повечето от другите стаи в тази къща, защото тук прекарваше почти цялото си време. Бавно, почти флегматично, се насочи към рафтовете, където държеше литературата от епохата на "Илиада", след по-малко от минута издърпа един том, сравнително тънък за неговите стандарти, но тогава забеляза, че измежду страниците се подава нещо и с едим замах го издърпа.

"Ани...”

Нещото се оказа снимка, направена преди около година. На нея бяха той и вече бившата му приятелка Анна-Мария. Гледайки фотото сега, Дани се строполи на пода... колко много спомени му донесе това парче хартия, този запаметен за времето момент.

браво ^-^ много е готино, вече съм казвала, идеята ми харесва, добре написано ^-^ браво

Никога не съм и помисляла, че творбите ми са " прекрасни", даже напротив...знам, че имам да работя много здраво, за да стана добра, напълно съм наясно. Оценявам и критиката ти.
Колкото до фик-а, за който говориш...ами не се спомням , но щом казваш явно наистина съм написала гаден коментар, но такова ми е било мнението. Почти никога не оценявам историите, базирайки се само върху първата глава, защото би било много глупаво, но нали ако началото не те привлече всичко просто "рухва".

пишеш супер, имаш много хубави идеи ^-^ постни и други ^-^

_Kyuubi_, само не разбирам защо започваш коментара си така защото... все пак, това е тема за оценяване на нейните разкази, а не за това какви коментари пуска

просто изглеждаше... странно ^^"

иии... аз си чакам нещо ново така или иначе

Отдавна не бях пускала нещо и реших този път да ви покажа разказ, който е писан за сестра ми ( по-скоро за интересите й ). Надявам се да ви хареса, а ако не ще се радвам да прочета и критика ви. Приятно четене.

Мечта

Хайде, деца, седнете по местата си! ... Така...кой първи ще ми каже какъв иска да стане като порасне?

- Госпожо, ние сме големи!

Учителката се усмихна широко и впери поглед в малчугана, който се бе обадил. Малкие му очички се бяха спрели на нея, очаквайки отговора й, само за да бъде оспорен. Дългата руса коса на момчето падаше около лицето му, придавайки му вид на малко ангелче, но позата, поведението, дрехите му... всичко издаваше цялата му жизненост, която на моменти преливаше в различни дяволитости и не малка доза садизъм.

На свой ред детето също огледа жената пред себе си, наистина то не беше голямо, но все пак можеше да различи обикновената красота от тази примесена с чар, доброта и нежност, които блестяха в зелените очи на госпожица Колева. Наскоро изрусената коса бе вдигната на опашка, а дългият й бритон падаше настрани, закривайки част от лявата страна на лицето й.

Тя стоеше все така усмихната, защото това й харесваше...харесваше й малките да проявяват характер, да не се страхуват да бъдат себе си, да не се оставят да бъдат мачкани. В един момент учителката се усмихна дори още по-широко и с весел глас заговори:

- Добре, Дани, големи сте...А сега кой ще ми каже първи...- учителката бе прекъсната от внезапно издигналата се във въздуха ръка, погледа няколко секунди момиченцето, на което принадлежеше и след като се поокопити, отново се усмихна и продължи- Кажи, миличка.

- Лекърка...искам да съм лекърка.

- А, аз полицай...

- Пожарникар...

- Балерина...

Тридест и три различни отговора, но все пак толкова еднакви... толкова обичайни. Но две от децата все така мълчаха и не отговаряха, просто си стояха там на своите червени столчета без да ги е грижа, че всички ги наблюдават и чакат да чуят техните мечти. Те си говореха, смееха се...

- Дани?

- Кечист, госпожице.

Това определено не беше нещо, което учителката очакваше, беше се подготвила за поредния супер герой, но това... беше объркана, за първи път не знаеше какво да каже и тогава чу един тъничак глас:

- Аз ще съм с него, госпожице...завинаги!

Двадесет години по-късно:

- Дани, след половин час сте ти и Алекс.

- Добре, остави ме сам.

- Чао, хлапе.

- Чао.

Дани стоеше прав и се оглеждаше в голямото огледало, което бе окачено на една от стените в стаята. Носеше панталони падащи малко под коленете му, а те бяха предпазени от бинтове и наколнки. Беше обут с маратонки, защото те му предлагаха възможно най-голямо удобство...удобството, от което звисеше здравето му. Усещането на мекият памучен плат върху гърдите му му напомни, че трябва да си свали тениската, с която бе облечен. С падането на дрехата на земята, едно тихо и ритмично почукване започна. Мъжът се приближи до вратата и положи ухо върху нея... бам, бам, бам, бам, бам, бам... с един замах отвори и се озова лице в лице с една усмихната чернокоска. Черен потинк се впиваше в едрите й гърди, като същевременно подчертаваше и стегнатия й корем. Късата алено червена пола, която носеше, дори не целее да скрие дългите й крака, които бяха обути в кецове.

- Може ли?

Този весел глас го върна обратно към лицето на красавицата, която го озари с една усмивка.

- Влизай, Алекс.

- Нервен ли си?

- Хлапета, вие сте! - една глава се беше подала из зад вратата и ги наблюдаваше. - Идвате ли?

Алекс кимна и хвана мъжа до нея за ръката, като започна да го дърпа след себе си. Коридорите, по които минаваха, бяха пълни с хора като тях, чакащи реда им да дойде, за да излязат на ринга под звуците на музика, която ги описва най-добре......под овациите на хората. Бяха на не повече от два метра от изхода, през който трябваше да минат, когато Алекс се спря и се обърна към Дани.

- Най-после, нали? След толкова време...тук сме и сме заедно.

- Завинаги!

Музиката гръмна, а след нея и публиката...това беше тяхната вечер, техният миг на слава, шансът за бъдещето, което бяха пожелали.

Там, на ринга, ги чакаха един як мъжага, пред когото Дани изглеждаше като дребно, слабовато хлапе. Партньорката на онази горила не му отстъпваше особено по телосложение, беше поне с 20-30 килограма по-тежка от Алекс...Алекс!!!

Гонгът бе ударен и мачът започна. Десетина минути Дани и опонентът му, Горилата, се биеха без някой от тях да успее да вземе надмощие над другия, поне докато с няколко неочаквани удара новакът не бе изхвърлен от ринга. Сблъсъкът със студения под го изкара от строя за известно време, просто лежеше там, оптивайки се да се надигне и тогава чу един познат глас да...пищи от болка. Бавно извъртя глава и видя как там, в средата, Алекс, която бе с лице към него, отнасяше юмрук след юмрук от онази гад. След като момичето се строполи, Горилата й хвърли един поглед, изплю се върху й и се смени с партньорката си.

Със стъпването си, опонентката им започна да рита падналата в корема, а тя се гърчеше от болка, но очите й бяха вперени в тези на Дани, който вече бе успял да стане и стоеше отстрани.Той беше там, наблюдаваше я, виждаше кръвта, която плюе, чуваше писъците й и знаеше...знаеше, че може да сложи край на всичко, но ...това беше неговата мечта, а не нейната. Дали щеше да го разбере, ако не се намесеше... щеше ли да му прости?!

И все пак тя беше с него през всичкото това време, " завинаги"... Дани погледна към пубилката, която го бе приветствала, после към този, който оценяваше уменията му и пак върна очите си върху Алекс.

- Майната му!!!

С един скок той се озава пред съотборничката на Горилата, погледна я ядно и заби един юмрук в лицето й, а след това още един и още един...това беше неговото сбогом...Горилата също се качи на ринга, опитвайки се да предпази момичето си...с единствената мечта, която някога бе имал...

началото ми хареса, много даже, но... после става някак странно... и не схванах точно кой кой бие... ^^" nvm, хареса ми ^^

Отдавна не съм пускала нищо тук, та реших да поправя този факт .
Това не са обичайните разказчета, които пиша, а есета, надраскани за уроците ми по реторика.....знам, че не са дълги и сигурно са пълни с грешки, но с правописа съм просто супер зле, както ще видите и сами .

Тема: " Към Вас, храбри търсачи и откриватели, към всеки дръзнал да се впусне в страшното море, изкусно водейки платната. " - Ницше


Как се чувстваш, страннико? Боли ли? Онази рана...дълбоката дупка продължава ли да къври? Ръцете ти са вече чисти, не виждам и следи...нито кола, който някога те приклещваше в тази скучна реалност. Изхвърли ли го?
И все пак защо? Защо си още тук и не продължаваш? Защо? Подай ми картата си на света и ме остави да зачеркна всичко открито досега, позволи ми да задраскам всяко море и всяка земя и дай ми гума, за да изтрия небето, което сега те смазва.
Хайде, тръгвай, за да намериш собствен свят. Не, по-добре вселена, която да ти пасва като нищо друго. Нека болката от преживяното да има смисъл, защото сега си свободен. Ти си силата, която ще смаже всичко друго и ти си мозъкът, който ще измисли отговора на всеки въпрос...
И помни, че си от малкото, къпали се в собствената си кръв. Аз още помня сълзите ти, търсещи спасение и окървавените ръце, молещи за помощ. Но вече веднъж уби това, което си бил, за да се разкриеш, да родиш истинското си "аз", да му позволиш да израсне, но все пак да не остарее и никога да не умре...позволи си да си свободен, да живееш, а не просто да вегитираш!


Тема: " Да се ознае дали човекът е свободен изисква да знаем дали той може да има господар."

Нямам нужда от това, а от теб още по-малко. За какво може да ми послужат тези твои обиди и нападки, поредния боклук, който ще остане увит в найлон и захвърлен небрежно в бунището на моя мозък...свят безкрайно голям.
Съжалявам, но защо? Защо трябва да се опитваш да ме поробваш? Не си ли си достатъчен сам на себе си- един безпрекословно верен роб... но не и аз. Вземи си нашийника, не съм куче, следващо заповеди! Но можеш да махнеш и своя.
Виж така нареченото "оловно небе", не е чак толкова тъмно и даже става все по-светло. Последвай ме в свят, който не е толкова жесток, където животът ще има смисъл и ще си струва да бъде изживян.
-Дран...
Защо го правиш? Пусни веригите сега, защото няма да чакам още дълго...отивам там, където ще чувствам и мисля като себе си. За последен път те питам- нищожен червей или просто истински свободен?
И все пак, моля те, не се погребвай тук...моля те!

Щом не знаеш старогръцки недей го използва. Или поне не обяснявай символиката си грешно.;/
Теа означава гледам, ама в някой друг език.^^
Теа е богиня. А теаомай е гледам. Вярно, че първите им три букви са сходни, ама дотам.;/

Това трябваше да е товята история, моя малка оптимистке, но не успях да я напиша. Не съумях да се прекърша дори за теб. Цветът по листа остана черен, въпреки палитрата, която бях ти обещала. И онези кратки мигове на щастие, които бях открила вчера не оказват никакво влияние над мен, защото там, във вчерашното днес открих и огорчението, и предателството, и липсата на сила, която и сега се е впримчила в мен.
Наблюдавам слънцето през кафевите пердета и ...не ми харесва, светлината пак прониква. Опитвам се да ти измисля свят, по-добър от този тук, но сега не виждам и не чувствам нищо по-специално, по-различно.
Дали да не изчакам утре, за да пиша?!
Не...нали това е твоят миг, нали на теб го посветих, нали реших, че важната сега ще бъдеш ти! Няма да е утре. Но, моя малка сладка оптимистке, аз идвам пак при теб сега, но без дар или с един, но недостоен за твоето внимание. И все пак ще го положа там, пред трона на твоите надежди и ще си открадна мъничко от тях, ще се помоля провалът ми да бъде опростен или забравен. Ще се помоля за промяна, която знам, че няма да настъпи, но ще се престоря, че я има...заради теб. Не искам вечно да се гледам в черно, не искам и ти все такава да ме виждаш. Затова театър ще играя и ще сънувам, и ще мечтая, и ще моля моята пиеса да се окаже достатъчно добра, за да се превърне в истина.

Заради теб, моя малка оптимистке...

ух, как да не му се радвам~
кратичко е, и все пак е страшно красиво и много ми харесва ^^

В ритъма на Некро, от стаята на съквартиранта ми , това щеше да е много по-добро като някакъв "модерен" стих^^ Иначе става , макар да не мога да открия никакъв смисъл - и от второто четене ми пак ми изглежда като красиво наредени думички^^

Ти си там, където си бил много пъти преди, но където всеки път е различно... собствената ти душа. Пристягаш я с всякакви гумени ластичета и разноцветни кламерчета с единствената цел да я задържиш цяла, да не й позволиш да се разпадне на малки парчета, които след това да се стрият на сол. Болката, която изпитваш сега е нечовешка, неразбираема по своята същност...но ден след ден продължаваш да носиш пред себе си и света маската на щастливеца... Но именно тук и сега, когато сме само аз и ти мога да видя всяко несъвършенство по твоето изкуствено лице, всяко място, където порцеланът се пропуква, където боята избледнява...но иззад маската на героя от тълпата трудно мога да открия онзи, който всъщност си. Чудя се...какво точно те плаши да ми покажеш. Не, грешка...ти никога няма да ми покажеш сам, нали? Ще трябва да се боря с теб, за да открия истинкото ти аз, защото знам, че го има. Има го, нали? Кажи ми, че го има...моля те! Вярвам, че не си като тези ...уродливи същества. Тази маска не е израз на стремленията ти. Просто не може да бъде! Не може различният да иска да бъде като стадото! Не може да желаеш да погубиш своята неповторимост! Виждам, че не си щастлив, че те боли, че страдаш и не се отказваш, но не разбирам защо. Казваш, че така трябва. Трябва? Трябва да си като всички?! Като излят по калъп?! Просто един от многото...но все още твърдиш, че си различен от тях... и може би си прав, защото само ти си тук и се гърчиш...може би... Страхуваш се. Но от какво? Стига си мълчал и ми кажи! Пак ли ме оставяш да гадая, така да бъде... Страх, че няма да те разберат, че ще бъдеш отхвърлен, че именно ти ще свалиш оковите, но ще бъдеш белязан като луд? Страх, че ще трябва да висиш на своя кръст, разпнат от неразбиращите уникалността и нейната привлекателност? Страх от страха, който би предизвикал някой като теб, който може да прелъсти останалите и да им покаже какво биха могли да бъдат, ако пожелаят? Не се плаши... повярвай ми, само този път ми се довери и захвърли проклетата маска! Защо не опиташ да бъдеш някой без нея, без да се криеш, пробвай да успееш без упората на нещо фалшиво...

Не струва.

Защото...?
Иначе мерси за коментара.