VIII. Кралска битка



Стената е висока не повече от 2, 2 и нещо метра, бяла, макар и не искрящото болнично бяло, а нещо по-мътно и далеч по-уютно. Не че беше много уютно де, едва ли може така да се каже.

Но чистата сграда, без гадни надписи по нея, без боклуци по алейките, без намацани кофи за боклук, без всички прекрасни напомняния за това колко скапана всъщност е държавата, в която живееш, е нещо наистина приятно, дори да има вид на болница. Но, предполагам, в съзнанието на българина, всичко чисто има вид на болница.
- Хайде да влизаме.-юрна ме Ива. Намръщих се.
- Виж сега, това готино училище, а ти така, простовато, „хайде да влизаме” – замърморих, но тръгнах след нея по алеята.

Бяхме тук най-много 10 минути преди уреченото време, въпреки че аз, по навик, бях готов да дойда тук половин час по-рано. Ива ме спря на вратата, като настоя да изчакаме и да дойдем едва в последния момент. Дрънкаше някакви тъпотии за достойнство и точност.

Тосака-сан не ни изпрати. Мисля, че не е точно рано пиле, пък и не изглеждаше разстроена. Направих й чай и й го сервирах на масата в хола, а после се понесохме към училището.

Миризмата в кендо доджото бе особена. Плътен, силен аромат на дървесина, пот и чистота, всичко смесено в едно. Особено. Събухме се, свалихме чорапите, странно, но днес Ива отново носеше пола, вече без чорапогащник.

Клубът явно бе голям – петнадесетина души с шинаи, брони и маски. Бумкаха се много упорито, явно тренировката бе започнала преди половин час поне. Чуваха се викове „мен” и множество други нечленоразделни крякания, а в центъра на залата забелязах една позната фигура.

Не е много лесно да разпознаеш момиче в боги и с маска, но нещо някак си я открояваше, тази Шизуру. Мигом ни забеляза да седим на входа, обърна глава към нас, блокира нехайно удара на налетелия й противник, видял внезапна празнина, дрънна го по тиквата достатъчно силно, че той удари задник о пода, и ни махна весело с ръка. Притича към нас, сваляйки маската си, и ни се поклони, все още стиснала шиная в ръка.

Радвам се, че дойдохте. Юлия-чан вече е тук.

„Уф” помислих си. И чух кикотене. „Лансър?” попитах учудено.

„Да?”

„Не трябва ли да си в къщата на Тосака-сан?”

„Аз съм”

„О, да, вярно.” Позамислих се, докато Ива се покланяше на немкинята, седнала отстрани на пейката. „Виждаш ли какво става тук?”

„Нещо такова. Ще ти помагам, ако искаш”

Принципно щях да откажа. Айде бе, бой с бамбукови пръчки, облечени в дебели брони и срещу три момичета. Кой би искал помощ от древна жена-воин, майсторка на военното дело?

Но аз бях маг. А маговете нямаме правила.

„Ъхъ.”
- Е, ще започваме ли?-запита ни Шизуру.
- С броня ли ще се бием? – запитах умно, докато Юлия и Ива съвсем нехайно вземаха шинаи от една поставка, размахваха ги авторитетно и си избираха друг.

Малката японка се усмихна сладко. Стана една...
- Не, за какво са ни?
- Оо, за нищо.-рекох, и тръгнах към поставката. Хванах първия бамбуков меч, който набарах, и се обърнах към залата.
- Моля ви, бихте ли поседнали отстрани. Поканих свои приятели от чужбина, за да им покажа какво е кендо.

Айде бе. Всички обаче се отдръпнаха и ни загледаха с интерес. Шизуру вече бе свалила
всички папмпифлюшки и само махаше нагръдника.

Огледах останалите. Ива се бе усмихнала кротко, докато един от учениците й бърникаше шиная и й обясняваше нещо, а немкинята просто превърташе меча на празен оборот. И двете изглеждаха, все едно се готвят да правят сладкиш, не бой.
- Добре, можем да започваме.-Шизуру се надигна, премести нагръдника и останалите неща настрани и ме зяпна.-Сава-сан, ти носиш магия...-прошепна тихо. Само Ива и Юлия я чуха и мигом се приближиха, в очите им присветна.

Огледах се объркано... и видях. Двете дълги, черни, прилепнали ръкавици на ръцете ми... Наистина бяха магически и излъчваха съвсем слаби нишки мана.
- Ами... това... ако го сваля ще стане лошо.

Тук и трите се намръщиха. Едва не се ударих по тиквата. Много дипломатично.
- Ама нали се уговорихме без магия.-опита се тихо да възрази Шизуру. Тихо, за да не ни чуят, а не защото се колебаеше.

Въздъхнах. Останалите ни гледаха, пък и тези трите нямаше да се замислят да ме нападнат...

Свалих едната ръкавица рязко, и прехапах устни.

Трите ме бяха оградили от останалите, и те явно решиха, че просто си обсъждаме. Добре, че не подскочиха.
- Какво е това?-запита Ива, сякаш имах някакъв паразит.

Не се реших да вдигна ръка, вече няколко капки кръв бяха паднали на пода.
- Това е цената.-рекох лаконично.
- Но... как става така?-запита объркано Юлия.
- Когато създавам остриета... те са просто остриета и нямат дръжки. И винаги са много остри. И раните, които остават, са такива. Нелечими.

Махнах към ръката си, която приличаше на бут от касапницата, в множество тънки разрези, основно но дланта, но не само, и повечето пресни. А белезите бяха като част от шарката на кожата ми.

Ръкавиците, тези дълги, черни ръкавици, просто държаха кръвта и всъщност стискаха кръвоносните съдове, така че да не тече. Лекуваха и по малко – „нелечими” за един магьосник е просто синоним на „трудно лечими”. За около два месеца ми зарастваше рана. Предполагам, че за година няма да остане нито една отворена.

Но особено напоследък постоянно ползвах моята магия.

Всеки маг познава основите. Но също така всеки маг, дали семейно или поради някакво свое откритие, има предпочитан вид магия. Понякога този вид магия е особен. Но винаги има едно правило. Даване и вземане. Поизглъгах ги. Не бяха просто порязвания.Само чародейството може да създава от нищо нещо. Магията не създава, тя просто взема нещо от друго място и го премества при мага. Но моята магия действаше по друг начин, защото бе млада, макар и обвързана с магически кръст. Тя вземаше и част от кожата и плътта ми. Защото моята магия е тежка, бойна и кръвна.

Излъгах ги, защото все още бяхме врагове. И вече достатъчно им разкрих.
- Добре... остани с тях.

Кимнах, нахлузих обратно ръкавицата, и се наведох да забърша няколкото капки от пода. Хубавото беше, ме попиваха кръв много лесно. Стиснах шиная и отидох към центъра на залата, където трите вече ме чакаха.

Немкинята сякаш нахаеше. Ива ме гледаше остро, все едно съм виновен за нещо, а Шизуру просто застана в позиция.
Правилата са прости – всеки срещу всеки. - отново се усмихна криво, и се зачудих дали това е персонална или културна особеност. Но не, японците рядко се усмихват така.

Прекрасно, кралска битка. Най ги обичах тези. Това значеше, че който пръв нападне, веднага ще бъде в по-лоша позиция. Затова четиримата просто стояхме в квадрат, вдигнали мечовете в някакви подобия на камае, и се чакахме.

Да анализирам бойните възможности беше безмислено. Общо взето знаех, че Шизуру е най-добра, аз съм може би втори и след това Юлия и Ива са почти равни. Но това нямаше значение. Защото въпреки всичките уговорки, това беше двубой между магове. Ние нямаше да се поколебаем да използваме ситуацията, за да навредим някак на своя враг. Защото във войната за Граала бяхме врагове. Този ритуал, “Докосване до небесата”, превръщаше обичайната бдителност в бойна сила.

Прието беше двубоите да се водят нощем и да се крием. Но именно ударите с бамбукови мечове и цялото подскачане по дървения под можеше да е перфектно прикритие за атака. Дали истинско заклинания с някаква кратка инкантация, или проклятие, което ще подейства едва след ден, два, или просто някакво използване на обикновена телекинеза, да помогнеш някой да си счупи ръката..... Сигурно само Шизуру си мислеше, че може да ни нарани сериозно с шинай. Останалите просто нямахме нужните опит и умение, за да се набухаме свястно дори помежду си.

В този миг Шизуру изкрещя, и замахна към мен в широк страничен удар. Наистина честно, атакуваше първа вторият по сила, като така изравняваше предимствата в самото начало на боя. Беше срещу мен, но мечът й не докосна въобще Ива, и се спря само на педя от главата ми, докато отчаяно вдигна бамбуковото острие. Той изпращя злобно, но удържа удара. Почти подсъзнателно върнах замаха към другата й страна.

В този миг зад нея немкинята се хвърли върху Ива. Да, това беше най-разумното. Въпреки, че Шизуру се откриваше, която я нападне първа ще загуби предимство срещу другата. Юлия просто бе замахнала със всички сили, и забелязах, че не държи много правилно оръжието, но Ива също не се оказа нещо специално. Сблъскаха се зад гърба на Шизуру, която отново се хвърляше към мен.

Блокирах и този удар и се възхитих на силата в тънките й ръце. Да си бърз зависи от мускулите, но когато си лек, си и бърз ей така. Но да нанасяш удари с такава сила, толкова разтърсващи и непоколебими, за това се иска опит и физически възможности, не особено нормални за 16 годишно момиче.

“Внимавай, ударът отдясно е лъжлив.”

Отдръпнах се от миги наги замахът и посрещнах мигновеното сакагеса разсичане. Лансър ми спаси кожата. А в очите на Шизуру блесна нещо. Усещаше ме по различен начин с меч в ръка, предполагам.

И аз се усещах различно. Не, никога не съм се занимавал с мечове. Аз създавах остриета – всяка магия е концепция, и то точно определена. Ако един маг създава огън, той не може да създава лазери. Ако създава остриета, не може да създава мечове.

Но бях сънувал. Много. Битки. Всяка нощ се озовавах на бойни полета, в спомените, кошмарите или мъртвите парчета памет на мъртви воини. Виждах боят, познавах войната, сякаш съм бил там. Веднъж сънувах доджо. С хора, трениращи кенджутсу. Друг път кръстосах мечове с голям майстор на меча и го победих. Усещах същото и сега. Кенки.

То няма нищо общо с магията, и е съвсем достъпно за хората. Аз съм го получил даром. Шизуру също го има, усещам го, но освен талант, тя има зад гърба си и ужасно много време жестоки тренировки.

Така че, да, можех да анализирам ударите й, тактиката й, да се изправям срещу някои от тях... и толкоз. Нямах шансове срещу нея, не и със бамбуков меч.

А до нас Ива и Юлия продължаваха своя двубой. Безмислен такъв.

Те разменяха жестоки удари, движеха се бързо, макар и не много ловко. Но умовете им пресмятаха възможности, подготвяха магии. И двете се опитваха да разчупят ситуацията, да променят предимствата. Но не им хрумваше просто да се постараят да пребият другата, не, те мислеха стратегически. Как да се разположат, как да атакуват след това, как да се предпазят от евентуална атака. Луда магическа работа.

Но и Шизуру беше така – за нея да ме притиска бе като дишането. Но в очите й виждах планове, много планове.

И аз ги имах...

“Скачай!” и за се хвърлих встрани. Ударът щеше чисто и просто да ме отнесе. Това не бе кендо, не, в кендо се бориш за точки. Кенджутсу. Корю, стара школа, древно и опасно, създадено за убиване. Вдигнах меча в позиция и се приготвих да посрещна следващата атака.

Ако се наложеше, щях да измъкна три остриета, докато тя замахва с тоя скапан шинай. Реших да вкарам острие вътре в меча си, ако се наложеше. Най-добрата ми атака бе защита.

Почти успя да ме достигне с поредния си удара, и отстъпих крачка встрани.

Ива и Юлия замахваха с пълни удари отгоре надолу... двата меча се пресрещнаха. Наистина бяха силнички, тези девойки. И двете се препънаха назад, превъртяха се и се бухнаха в двата края на малката ни арена.

Перфектно. Нещо като негласна кооперация. Бяха се отблъснали, увеличавайки дистанцията помежду си и разгръщайки се около нас двамата. Сега можеха да атакуват Шизуру или мен с лекота, без да са сериозно заплашени една от друга. Дори магията зависеше от разстоянието, особено бойната.

Японката го осъзна мигом. И се хвърли напред в изумително всепомитащ удар, дошъл откъм рамото й, нещо средно между мушкане и сечене...

...Ако това ме повалеше, щеше да стане лошо.

Протегнах ръка напред и посрещнах бамбуковото острие.

Бе болезнено, много болезнено, дори ръка, която постоянно бива рязана, я боли. Но успях да отклоня удара встрани и да замахна с моя меч.

Тя майсторски отметна ръка, и въпреки че острието й вече бе зад мен, извъртя меча и насочи дръжката към брадичката ми.

Стрелнах се с претръпналата ръка към гърдите й...

... и хванах лявата, демонстрирайки силово колко голяма е всъщност, и колко пластична...

... и бях повален от удар с коляно в слънчевия сплит.

Опитвах се да си върна дишането, когато осъзнах, че и трите девойки стоят над мен, а цялото доджо ме зяпа.
- Ирога-сан, тези твои чуждестранни приятели са доста добри. - тъкмо коментираше един от учениците.
- И аз не го очаквах.

Да бе. Просто вие се биете за точки, а ние – за живота си.

Вдигнах очи. И трите ме гледаха заплашително изотгоре. Изглежда обарването се наказва в кендо.
- Всичко е наред, Сава-кун, случва се по време на бой. - рече Шизуру и ми подаде ръка.

Противно на себе си я приех и се изправих. Погледа на Юлия беше подигравателен, а този на Ива – направо злобен.
- Хайде стига за днес. Нека отидем да похапнем. - предложи японката, докато оставяше мечовете ни. Кимнах и преглътнах. Учениците бяха отишли в съблекалните. Бяхме сами, но никой не си и помисли нещо.

Ние наистина не искахме да се убиваме. Просто щеше да стане, рано или късно.

Излязох след тях от миришещото на дърво доджо, разтърквайки гърдите си.

“Леко се оттърва”

“Да бе” рекох, и излязох навън.







Тадададам... ето и новата глава. Ще се опитам до утре да съм готов с антракта, живот и здраве може и да съм готов с още една глава тия дни. Три дни, но пък поне е дълъг чаптъра.

Антракт за Самгук Сидае



Пръстите й стискаха здраво стъклената топка, в която туптеше като сърце магическа енергия. Не отпускаше и за миг хватката си, а топката трепереше, сякаш протестирайки срещу силата, с която я притискаха, и жадна да впие разпръснатите си стъкълца в кожата й.

Корабът тъкмо влизаше в пристанището, моряците щъкаха наоколо, по-скоро затворени в себе си, отколкото изнервени от работата, но тя усещаше напрежение.

После разбра, че напрежението е в нея, и отпусна пръсти.

Чой Кюнг-уон навърши 18 преди два месеца. Въпреки възрастта си, тя помнеше големият глад. Нейното семейство имаше късмет да притежава малко земя и един далечен чичо, който не ги изостави и успя да ги снабди с храна колкото да оцелеят. Но техните съседи измираха.

Тя още помнеше малкият Ким, с който си играеха на площадката вечер. Помнеше как, малко след като майка й започна да я пуска сама, Ким започна да заслабва. Пълните му бузки се свиха, скулите му ясно проличаха, усмивката му стана чертичка, тънка и суха.

В началото тя не правеше нищо. После започна да го води вкъщи, заради което майка й се мръщеше, а когато баща й се прибра по-рано и завари съседското момче да яде на неговата маса, го изгони, а нея я наби. И й забрани повече да води който и да е било на ядене у дома. Скара се с майка й, но знаеше, че жена му не може да откаже гостоприемството си колкото и тежко да им бе.

Ким дойде и на следващия ден, без да спомене и дума за инцидента. Всичко бе наред, пристигнаха някакви помощи и нещата се задържаха.

Но някъде през май гладът отново споходи града. Кюнг-уон изнасяше малко храна от вкъщи и я носеше на Ким. Но тя, разбира се, не стигаше. Баща й отново я хвана и отново отнесе един бой. Това, което обаче най-много болеше, бе болката в очите на баща й. Той знаеше, че е прав, но никога нямаше да си прости факта, че бие детето си, защото е достойна и безкрайно добра дъщеря.

Ким скоро заболя от пневмония, след като се прибра вкъщи мокър. Никой не би хванал нещо повече от настинка, но слабото момче, което изглеждаше с три години по-малко, изкара десет дни и почина.

Гладът премина. Но Онзи остана.

Онзи беше тъмнокосият, дебелобузест съименик на Ким (нищо смущаващо в Корея), който руснаците наричаха Юри Ирсенович, а корейците – видаехан рьонгдоджа.

Той управляваше откакто Кюнг-уон бе на три, но официално пое властта към края на големия глад.

Чой Кюнг-уон го мразеше.

Въпреки слуховете, че е болен, че може би умира, тя знаеше, че той е жив, и дори да умре, някой като него ще го замести. Защото гладът не беше краят. Чочоун Минджуджул Инмин Конгуагук затъваше в икономическа криза, бавно, но сигурно. Имаше четвъртата най-многобройна армия в света, но това не бе достатъчно на любимият им лидер. Той искаше още, на цената на всичко.

В началото на новото хилядолетие баща й се самоуби.

А когато навърши 13, тя стана ученичка на маг.

Идеята й бе проста – да унищожи всички, които убиха баща й, малкия Ким, и много други, с магия.

Но магьосниците не действуваха така.

Но трите символа на ръката й значеха едно – тя беше избрана да учавствува във Войната за Светия граал.

Докосването на Небесата.

Сърванта й не бе перфектен – клас Арчър. Би искала нещо от типа на Сейбър, Лансър или Берсъркър, нещо могъщо, нещо наистина силно.

Но този Арчър въобще не беше лош. Знаеше кой е, един известен китайски стрелец. Не й задаваше въпроси. Не поставяше под въпрос заповедите й. И беше силен, о, да.

Тъмнокосата девойка преплиташе крака, докато слизаше от кораба. Никога не бе пътувала по море, и сега за пръв път минаваше през това, което японците наричаха “Тсушима Кайкьоу”.

Стисна топката и усети прилив на манна във Фуйуки, този толкова рядко посещаван от кораби град. Нищо чудно – видя до пристанището огромно метално корито, изкорубено и ръждясало.

Мана, толкова силна, можеше да дойде само от Сървант.

Без да се смути, че слънцето още не бе залязло, тя призова своя Сървант в материална форма. На улицата, по която неусетно бе закрачила, нямаше никого.

От нищото се оформи висок, едър мъж, над петдесетте, с брада на три слоя, блестящи, светещи сякаш очи, облечен в син сатен и с шал от същия плат. Лицето му бе сурово, с квадратна челюст, но открито и гладко.
- Пренеси ме там.-рече, той я подхвана под кръста и двамата полетяха.




ПП: Нали знаете, че не е хубаво само мои постове да има в темата?

Естествено, че не е хубаво! Твоята най-вярна почитателка е винаги на лице, да драсне и тя 2-3 думи! Естествено главата отново беше страхотна - няма нищо общо с дописаното до тук. Но ако наистина искаш фурор стига с тия антракти! Дай малко екшън! Искаме кръв да се лее, вътрешности да хвърчат! Освен това аз още си държа на думата и чакам нещо по-така... нали се сещаш....

Ааа, нова глава - иху. Брех, това с Корея просто ме уби. Браво за новите герои, ама и аз да се присъединя към желанието за малко екшън.

Иначе редовно си следя и очаквам с нетърпение натам какво ще стане.

IX. Забивка първа

“Е, в някакъв смисъл беше забавно”
“Да, ако се брои синината на гърдите ми”

Слънцето отиваше към залез, но ние не бързахме за никъде – кротката ни групичка врагове-другарчета спокойно се разхождаше из бойното поле, маскирано като невинно японско градче.
- Мине-сан, беше наистина приятно. За жалост, от утре...
- Сме врагове.-довърши вместо японката Юлия. Гласът й подчертаваше факта.

Кимнах. Само Ива поклати глава.
- Наистина ли се налага?

Шизуру-чан се засмя.
- А какво предлагаш, да се съюзим?
- Защо не? Аз и Сава сме...-млъкна, явно несигурна какво точно сме, и ме погледна. Вдигнах рамене.
- Съдружници.
- Съдружници?-изсъска тя, а Шизуру отново се засмя.
- Това е различно. Вие сте сънародници, докато ние двете сме чужди и на вас, и помежду си и като магове, и като хора.

“Че ние хора ли сме”
“А какво друго?”
“Хайде де, Лансър, това е все едно да наричаш Ейрей, Героичните души, хора.”
“Имаш изкривена представа за това какво е човек”

А може би наистина нямах. И...
- Мана!-изсъска още веднъж Ива. Лицето й се изопна и замръзна на място.

И наистина, огромно количество мана се усещаше наблизо. Огледах пустата уличка, по която вървяхме – и забелязах силует до ъгъла на една къща. И втори силует, не толкова видим, колкото сетивен за магическия ми усет.

Сянката тръгна към нас. Слънцето още не бе захапано от планината и хвърляше жълтеникавите си лъчи по асфалта. Беше момиче.
“Много станаха, ей!”
“Мъже ли предпочиташ”

Като се замисля, не. Би минала за симпатични, ако си падах по тези с дръпнатите очи и злобния поглед. Мда, беше нещо като комбинация между Шизуру и Юлия.

Изсъска нещо на непознат език. Шизуру, която вече се оглеждаше притеснено, прошепна:
- Корейка.
- Това не ни помага особено.-рекох, не особено положително настроен.

Тя ме изгледа, после тръгна да отстъпва.

Осъзнах, че тя е единствената, която се притеснява да викне Сърванта си. Нима и тя нямаше телепатична връзка с него?
“Само аз”
“Какво само ти?”
“Лично умение, телепатичната връзка. Никой друг”
“Ясноо... има ли някакво условие?”
“Трябва да си от мъжки пол и да имаш... мъжки желания”

Бинго, вече имах доказателство от Светия Граал и древна героиня, че 100% не съм педал.

Кажете ми нещо ново.

Новото беше, че девойката настъпваше упорито към нас. Ива ми прошепна:
Това не е наша битка.
- А чия е?-викна на японски девойката. Явно бе чула.
- Моя.-Юлия пристъпи напред, вдигнала дясната си ръка пред себе си като щит. Не държеше жезъл, или нещо подобно, само един елегантен златен часовник. Върху него беше приложена някаква лека магия.
- До смърт, тогава.-абе какво им има на тия съвременни момичета? Агресия в излишък.

Все пак направих разумното и тръгнах с Ива в съседната пряка. Шизуру вече се бе чупила.
- Искам да ги наблюдаваме.-прошепна ми още по-тихо Ива, след като се отдалечихме на петдесетина метра.
- Например от покрива на някоя къща?-предложих саркастично, очевидно шегувайки се.
- Добра идея.-Ива ми се усмихна леко, очевадно възприела насериозно.

След минута бяхме зад комина на една от къщите.

Двете седяха една срещу друга и просто се гледаха.

Двубоят между магьосници често напомня на боя с мечове между големи майстори. Макар че дори и не чак толкова големите майстори сред магьосниците се бият така.

Това не беше седене и чакане. Тактика, стратегия и мислене. И готвене на заклинания.

Осъзнах обаче, че греша. В следващия миг и двете атакуваха – явно тези нямаха желание да се зяпат любовно повече от минута.

Пред корейката се оформи сянката на нещо синьо, което се стрелна към Юлия толкова бързо, че не различих нищо освен дълга бяла брада и един китайски меч.

Дистанцията беше едва 15 метра, и немкинята изглеждаше толкова дребна и беззащитна срещу синята мъгла, която я връхлиташе. Не усещах и маната на нейния Сървант, което значеше, че или не е тук, или е Асасин и се прикрива.

Юлия прошепна дума и блесна светлина, която за миг просто ни ослепи.

А след това очите ни свикнаха и видяхме невероятна сцена.

Крехката европейска девойка насочваше нещо бяло, силно напомнящо лазер, към синята фигура. А синята фигура бе спряла и държеше пред себе си меч, който бавно се разтапяше.

Бе едър, възрастен мъж, може би около 60-годишен. Но очите му, телосложението му, всичко говореше за воин. Ръцете му бяха големи и мускулести, макар да изглеждаше почти елегантно в коприненото си синьо кимоно. Бе доста висок за китаец, може би почти 1,90. Бръчките в лицето му се бяха присвили.

Едно девойче да удържа Сървант на пълна сила? Изглеждаше почти невъзможно.

И тогава той почна да се движи. И като казвам движи, значи просто се преместваше от едно място на друго със скорост, недостижима от нормален човек, но въпреки това видима. А тя го гонеше със смъртоносното...
- Слънчево зайче!-прошепна развълнувана Ива.

Кимнах. Белият лазер бе отразена слънчева светлина, която, с помощта на малко мана и сложна, но слаба магия се превръщаше в унищожителен меч, способен да спре дори легендарно същество.

Маговете от рода на Юлия сигурно бяха учени. Прекарваш 3 поколения с тъпи магии в далечни замъци, и след двеста години имаш простичко заклинание, което впряга природна сила, способна да унищожава всичко.

И въпреки това, осъзнах, тя нямаше шанс срещу Сървант – не и сега.

Слънцето вече се скриваше, нейният лъч отслабваше, а белокосият Сървант предугаждаше движенията на ръката й – все пак тя бе девойче-магус, а той – майстор.

Но Юлия се усмихваше. Не се смееше, но й беше забавно. Явно се чувстваше добре. И уверена.

А не изглеждаше като да е идиот.

Последния лъч светлина галеше белите страни на немкинята, когато противничката й викна:
- Арчър! Изстрел!

Като по команда, възрастният мъж измъкна лък от нищото и зареди в него стрела. Да, това беше неговото майсторство – въпреки майсторското боравене с меч, и прекрасните ръкопашни умения, той бе стрелец.

Чернокрилата мълния изсвистя към Юлия, точно когато лъчът й загасна...

...И бе хваната от една слаба, бяла ръка с дълги пръсти и остри нокти.

Черна сянка бе застанала пред немкинята, стиснала между пръстите си стрелата на Жоу Тонг – защото, бях сигурен, това беше китаеца. Бях го виждал в един свой сън.

Беше закачулен, Сърванта на Юлия. Само двете бели ръце се виждаха, бьло-сивкави и лъщящи, леко димящи на отразената от облаците светлина.
Кастър.-рече момичето.-Унищожи ги.

И просто обърна гръб на боя и тръгна бавно в обратна посока.

Преглътнах. Ива също, а като погледнах корейката, май и тя беше преглътнала.
- Арчър! Използвай Светинята си!

Светиня! Това беше оръжието, техниката, която беше уникална за всеки Сървант и която представляваше самата есенция и същност, и най-често разкриваше самоличността му, защото, за да бъде използвана, трябва да се назове истинското й име. Сърванта използва своята Светиня в краен случай и силата й трябва да е плашеща.

Арчър измъкна още една стрела и спокойно я зареди в лъка си, сякаш няма намерения да спази заповедта.
- Заншин!-силният му, плътен глас проехтя през улицата, и когато пусна стрелата, тя изчезна и аз осъзнах каква е всъщност Светинята му.

Тя не винаги е оръжие, явно. Оръжието нямаше значение, стига да бе лък. В стрелбата имаше три състояние на изстрела, три успешни нива на уцелване, всяко по-трудно от предишното. Първото – стрелата удря целта. Второто – стрелата пробожда целта.

Третото – стрелата съществува в целта.

Затова и чернокрилата стрела просто изчезна от лъка и в следващия миг се оказа в гърдите на тъмната фигура.

Разбира се, като истински воин той се бе целил във Сърванта, не в Мастъра. Достойно.

Бях сигурен, че е уцелил сърцето. В мига, в който пусна стрелата, тя вече беше в сърцето на Кастър.

Черната фигура вдигна бялата си ръка и отметна качулка.

Отдолу се показа едно ужасяващо лице.

Не беше грозен, напротив, беше красив. Но бледността бе толкова силна, кожата толкова бяла, че лазера на Юлия изглеждаше жълтичък.

Беше се ухили, острите му скули ясно подчертаха красивите му черти, с другата ръка хвана стрелата, издърпа я от сърцето си и се ухили.

- Закъснял си-рече.

Този беше женкар от класа. И господар. И герой, и злодей. Всичко това сякаш се наслояваше в гласа му.

А после разбрах защо Юлия бе обърнала гръб на боя.

Този Кастър не беше просто Кастър. Той беше може би най-силния Сървант. Бърз, ловък, могъщ....

В гърдите на Арчър разцъфна яркоалено цвете, и той се свлече, а Кастър измъкна бялата си ръка и я изтръска с презрение. Можех да видя осъзнатата грешка и изненадата в очите на беловласия воин, когато се свлече на земята.

Корейката направи заклинание, но то бе безполезно – и сякаш се разпиля в черния плащ на бавно пристъпващия към нея Сървант.

Ноктите пробиха меката кожа на гърлото й, потънаха навътре, после видях как сухожилията по слабата бяла ръка се свиват, ръката дръпна, и изтръгна трахеята на девойката.

Очите й бяха рязко разширени, ръката й се протегна напред и за миг времето застина, и в очите й видях нещо, което не исках да усетя – просто виждах мисълта:

“Не е възможно да умирам! Не е възможно!”

Кръвта бликна върху тъмния вече асфалт, правейки го още по тъмен. Второ тяло тупна глухо.
- Да се махаме.-казах на Ива.
- Да.-ръцете й бяха истинали, когато я хванах и я задърпах. Моите не. Страх ме беше, но само този страх беше само в главата ми. Само в главата ми – и за разлика от нея кръвта не отиде веднага в краката, за да мога да бягам по-бързо.

И веднага се поколебах дали това е наистина добре.

УРАААААААААААА!!! LOL човече! Това е направо супееееерррррр! Само така! Искам още кръв, убийства и секси-прикрити герои! Нямам търпение да разбера кой е този нов сървант и кого ще помете след това! МУАХАХАХХАХА! ....аааа, демек искаме нови глави

Антракт в алено

18+
Дори и не помисли да включи лампите в тъмната стая. Не обичаше светлината. Мразеше я, всъщност. Светлината бе най-големият предател в живота й. Светлината, която беше единствения й шанс да е могъща, и всяка вечер я изоставяше.

Изостави я и днес. И трябваше да се осланя на своя Сървант, колкото и удоволствие да й донесе това да го види в действие.

Беше съвършен... буквално олицетворяваше елегантността и жестокостта в едно. Никога не бе виждала по-прекрасно убийство...

И кръвта... не бе подозирала, че ще се контролира толкова добре и въобще няма да докосне кръвта.
- Кастър, защо не пи от кръвта й?

Чу тих кикот.
- Кръвта на това жалко извинение за жена? Тя беше просто хлапе, кръвта й сигурно има вкус на вода.

Тя легна на завивките и се загледа в тавана. След малко попита:
- Ами моята кръв? Би ли пил моята кръв?

Смях. Изтръпна от пренебрежението в смеха му.
- Ти също си хлапе, Мастър.
- Длъжен си да ми се подчиняваш, Кастър!
- Не съм длъжен да правя каквото и да е, хлапачке!

Той се надвеси над Юлия, бялата му кожа светеше на слабата светлина от вън, а очитему бяха червени. Горящо червени.
- Аз съм твой Мастър!
- Да, и това е единствената причина, поради които не съм те зарязал, идиотче! – изсъска той. Тя преглътна. Беше почти толкова ядосана, че да не усеща страх... почти. – Какво мислиш, че като си благородничка, аз ще се интересувам от теб? Аз съм много повече от теб, жалка издънка на немски род. Ти не си достойна дори да си ми слугиня, камо ли жена.
Усети дъха му. Беше студен, почти като мразовит вятър. Вдигна ръка.
- Сървант Кастър, заповядвам ти да ме обладаеш! – и активира командната мантра.
Сега той бе длъжен да се подчини, каквото и да стане. Бе длъжен да й стане слуга.

Тънките му устни се свиха в усмивка.
- Ти си мислиш, че имаш власт над мен, така ли? – засмя се отново, а после една дълга бяла ръка се стрелна и я стисна за гърлото.
- Кк...какво... правиш? – мяташе с крака и се опитваше да поеме въздух през тънкия отвор, оставен й едва ли не по случайност. Държеше я във въздуха, стиснал белия й врат и ухилен.
- Обладавам те.

С другата ръка бръкна в деколтето й и разкъса надолу. Усети острите му нокти по гърдите си и корема, и разбра, че няколко драскотини не й се бяха разминали. Изстена, а той метна настрани парцалит и я остави с голи гърди.

Зърната й бяха щръкнали, ареолите бяха втвърдени и трептяха, макар ръката му да не помръдваше – за него това сякаш не бе никакво усилие.

Бръкна под полата й и измъкна бикините. Захвърли и тя, разкъсвайки ги с движението на няколко парчета.

Изведнъж осъзна, че неговият безформен плащ изчезва и отдолу се показва светлото му, бяло тяло. Бе слаб, но прекрасно оформен. Солидното му мъжество стърчеше нагоре, напомнящо фалоса на древна гръцка статуя – само че еректирал и доста по-голям.

Изпищя. Той я поднесе към пениса си, както се тресеше в ръката му, и само леко подразни вагината й отвън. Тя потръпна. Мекото докосване на оголения му член я накара да изстене, зърната й потрепнаха силно.

Протегна другата ръка и заби нокът в лявото й зърно. Изпищя отново, а той протегна език и пое кръвта, струяща от малката дупчица.

Усети как всмуква леко, но не я хапе – просто пие като от чучурче.

Хвърли я на леглото корем.

Отпусна се за миг, опита се да свие крака под себе си, и изстена, и тогава той хвана бедрата й и я повдигна.

Опря главичката на пениса си във вагината и и тя се сви.

Остана така една секунда и тя през цялото време си шептеше „Вкарай го, вкарай го, моля те, вкарай го”

В последния момент се отдръпна и натисна с него три пръста по-нагоре.

Тя изкрещя. Усети неописуема болка, когато членът му просто се заби в ануса й, бедрата й се разтресоха, от лявата гърда пак започна да излиза кръв, както и от прехапаната й устна.
- И оттук излиза кръв, девойче. – прошепна в ухото й, навеждайки се над нея. Членът му все още бе в нея, студен, но твърд. Болеше я прекалено много, че да усети каквото и да е. – А малко от моята кръв, и ще усетиш всичко. – захапа пръста си и й го подаде.

Поколеба се само за миг, после го засмука яростно.

Света се промени.

В миг тъмната стая изсветля – не стана светло, но по-ясно. Сетивата й се изостриха и ясно усети кръвта, течаща от ануса й.

Той измъкна инструмента си и хубаво го намаза с тъмната течност. След това й го вкара пак.
Болеше, малко по-малко от преди, но заедно с болката усети всичко останало. Той започна да я чука бързо, диво и бясно, членът му се бе стоплил, явно от кръвта й, и се плъзгаше като нажежена пръчка в задника й.

Проби и второто й зърно, и остави нокътя си там, докато продължаваше да я чука. Тя зарови глава в завивката, но не можеше да избяга от него.

Лашкаше я злобно, без да спре дори и за миг, сякаш за него умората бе нещо непознато. Тя стенеше, крещеше, но всичко се размазваше в смесицата от болка и еуфория.

След това се изпразни. Спермата му бе топла, и ясно усети как се разлива в нея, и се промъква към ректума й.

Отпусна се на леглото, той измъкна все още твърдия си член от нея и отново я хвана за врата. Натисна леко, колкото да усети силата му.

Имаше чувството, че е била разкъсана от огромна тръба. Трепереше неудържимо.

Стисна главата й и я обърна с лице към него.

Тогава разбра грешката си. Пенисът му не бе все още твърд, той нямаше намерения да омеква.

Бутна я към него, и тя послушно отвори уста и го пое.

Вкуса на кръв и сперма я опияниха. Лиза главичката, докато той не я натисна и не удари дъното на гърлото й. После се изпразни пак, изпълвайки устата й с бялата, лепкава течност.

Повдигна я отново, както в началото, и седна като японец, жилавите му бели крака подгънати под тялото. Поднесе я на пениса си като жертва, и я наби на кола.

Членът му влезе във влажното й влагалище, разкъсвайки химена и опръсквайки го с кръв за втори път.
- Девственица, а? – усмивката му бе подигравателна и презрителна. Мразеше го, но не можеше да направи нищо.

Този път болката бе по-слаба, и бързо премина. Няколко повдигания нагоре-надолу, и вече бе забравила за кръвта и разкъсания й цвят.

Бе като кукла на конци, движена от волята му – с отпуснати ръце и крака. Усещаше как се спуска към кола, и как се издига от него. Усети и как дълбоко в утробата й нещо потреперва, после се изкачва, изкачва и кара цялото й тяло да трепери...

После той се изпразни за трети път и тя свърши с писък, впивайки нокти в ръката му. Наби я още веднъж на кола, без да спира, след това още веднъж, а под тях завивките вече бяха подгизнали от кръв и сперма.

P.S. Това изчерпва всичко, което мисля...ако в момента вообще мога такиве неща...мерси че удоволетвори моята скромна молба...
P.S.P.S. Аве как може само аз да си говоря тука с nem13? Хора засрамете се ве!!! Куде другаде толкова хубаво порно????

Домо. Тоя форум явно изпедерастява...

Юуууус. Я,вундаабаа. Порно на високо ниво.
Ама таз корейка много бързо напусна шоуто...

В стила на играта - като един герой може да бъде убит веднага, той трябва да бъде убит веднага. Е, друг въпрос е че играта има три сценария и ако в първия героя бива убит без да се разбере нищо за него, във втория я ти спасява живота, я го изчукваш, я нещо друго важно и значимо.


Апропо, доста се уморих да пускам една след друга глави, а само един-двама да ми пишат. Не е по правилата даже.

Ми то като половината знаят само Наруто а другата половина знае да плюе по първата ти какво очакваш?
Оригинални герои, готин стил, хубави описания, дължина - на такова к'во да му напишеш?

Ми да му кажеш, че се справя супер готино, че па и да го окуражиш Бивали толкова труд и липса на интерес? Ест, че ако не му пише някой, остава с усещането, че никой не чете

Понеже видях, че има притеснение, че не се чете

аз чета също XD !!!

И много ми харесва ^^
ама много~~~ супер феноменално яко гигантско жестоко мега върховно е!

Повече ми харесва от истинското фейт XD особено българите ~

малко имената са....е, можеше и повече, но е хубаво ^^

"за бога, всички ли в тази Война са жени" ех...мдам....
макар че последната глава малко ддз....60 годишен с някво лапе XDDDD не мога да го преудолея

за да ти е мир на душата ке коментираме след всяка глава ^^

Какъв 60 годишен???? Ако предположенията ми са верни 1 на 1во той е поне на 500 и 2 на 2ро изглежда най-много на 30. Освен тва супер яка сцена. btv някой знае ли дали nem13 има приятелка?