Стига с тези полички и деколтета, на Сава му изпаднаха очите... Айде плс, дай малко описание на мъжко, че и женската аудитория да се порадва.
Това в кръга на шегата, иначе, главата беше приятна и развлекателна, и както бях в лошо настроение, мн добре ми подейства. Да видим оттук нататък как ще бъде.

Докато четях наличните глави ме обхвана носталгично чувтво и изгледах на ново анимето Харесва ми стилът ти на писане. Със сигурност креативност не ти липсва. Какво друго да кажа освен това, че очаквам следващата глава.

Same here , same here .
Особено последната глава с трапезата много ми хареса

Сава просто ме изпълва...действа готино, мисли по-готино.Шеговитите глави са хубави и чакам екшъна с нетърпение.

АНТРАКТ В СРЕБРО



Два дни по-рано, Лондон. Пълнолуние.

Сребристата овалност, увиснала в небето сред тъмносините облаци, изпращаше десетки остриета от течаща светлина през прозореца на малкия апартамент на покрива.

Те погалваха нежно лицето й и се разпръскваха встрани, изтръпнали от възхищение. И имаше защо.

Чертите й бяха изваяни под блясъка на слънцето, в скулите й бе паднала капчица от безкрайния пламък на звездите, а в очите й се криеше сребро, на което месецът можеше само да завижда.

Черната й рокля се поклащеше леко от течението, дантелата потрепваше, като крилете на пеперуда. Потракваше тихо с нокти по сивия, измъчен перваз, в перфектен синхрон - първо малкия, след това безименния, средния и показалеца - като че отмерваше такта на луната.

И тя се въртеше под дирижирането й, щастлива, че е в нейни ръце.
- Окей, стига с драматичното зяпане през прозореца.

Гласът беше подигравателен, с дълбока нотка на сарказъм и леко дрезгав. Тя извърна глава към тъмнината зад себе си, недокосната от лъчите, които просто стояха около нея и гледаха в забвение.
- Каза го, защото си не по-малко омагьосан.

Имаше един безкрайно кратък миг, който само лъчите усетиха - те, разбира се, се носеха с прекрасните 300000 километра в секунда, но дори и за тях той беше нещо миниатюрно. В следващия момент мъжът в тъмнината се засмя.
Тя се усмихна и кимна.
- Както обикновено, съм права.

Чу се сумтене.
- Знам какво си мислиш. Че съм крайно нескромна. Че съм самодоволна. Че няма нужда от тази констатация.

Смях.
- Говориш прекалено много.
- Говориш прекалено много.

Казаха го едновременно, в пълен синхрон, думите се покриваха напълно, независимо от различната тоналност, плътност на гласовете им - нейният, по-слаб, по-висок и плътен, неговият, гърлен и циничен до всяка фонема.
- Този навик да мислиш на глас от кого си го прихванала?
- От теб.

Тишина.

От тъмнината изплува фигура, която в първия момент никой не забеляза, и едва след като им бе натрапена, защото тя се обърна към него, лунните лъчи я забелязаха, и се хвърлиха да й услужат, осветявайки го.

А той беше висок, безличен и на пръв поглед напълно непознаваем. И на втори. И на трети.

Дрехите му бяха свободни, сребристо-сиви, покриващи го от петите до главата, без да разкриват и ивичка плът, пред лицето му имаше качулка, закриваща го напълно.

Цялата му същност излъчваше...
- "Аз съм цар и боговете са ми братя"-рече тя, поглеждайки го от дъното на двата сребърни кладенеца.
- Наистина е досадно, знаеш ли?-облегна се на прозореца, прекръсти ръце пред гърдите си, и така уби впечатлението за мистичност.

Сега изглеждаше просто като човек, облегнал се на прозореца.
- Най-малкото, откъде би могла да познаваш моите писатели?-запита полувъзмутено-полушеговито.

Тя само се усмихна.
- Или си гений, Тес, или си попаднала случайно. По един или друг начин, това не е превеждано...
Тереза поклати глава, после изрецитира:

И сам стоиш, когато е най нужно
да превъзмогнеш себе си и мрака.
С житата разговаря даже мака.

Той примигна.
- Телепатия. Не, нещо по-силно. Проникваща парамнезитична телепатия. Измъкваш спомени...

Тя кимна.
- И мисли... Но сякаш е по-лесно със спомени при мен, нали?

Намръщи се срещу него.
- Направо е изумително, че можеш да усещаш дори само лекия наклон на мислите ми. Само четиримата живи чародеи са способни да ми четат мислите, за всеки друг би било невъзможно дори да ме забележи, ако не го искам. Спомените ми са част от друг ум, по-слаб, до тях можеш да стигнеш...
- Знам кой и какво си, Асасин. Знам и защо мразиш войните. Знам и защо си Героична душа. Знам целите, мотивите ти, качествата ти, недостатъците ти.

Нямаше как да го види, но усети усмивката му под качулката.
- Всички телепати сте такива. Леко арогантни, дори и да не го искате. А на теб не ти пука. Смяташ, че мразя войните, защото съм преживял две от най-тежките в историята на човечеството? Не.

Облегна се на прозореца с две ръце, изпъждайки кротките лунни лъчи оттам, оставайки сам, огрян от сребристото кълбо, увиснало в небето.
- Мразя хората, които учавстват във войните - защото всички те си мислят, че тази война е важна, ужасна, непоносима и отвратителна, само защото им се случва на тях. А истината е, че хората са такива, защото светът го изисква от тях.

Пусна перваза и се разтопи във въздуха.
- Все едно. Ще бъда с теб в тази Война до края й, Тес.

Тереза Крауфорд се усмихна. Разбира се. В крайна сметка тя беше мастърът, той - Сървантът.

Най-накрая изгледах анимето
И фика продължава да ми харесва, защото е интересно измислен и добре написан.
"Аз съм цар и боговете са ми братя" струва ми се е от "Приказка за стълбата", но ми трябва малко помощ за стиховете.

Стиховете са на баща ми:V. Това е само началото на стихотворението, по-нататък ще ви покажа цялото. Иначе да:V.

VІ. РАЗГОВОР МЕЖДУ МАГОВЕ



„Лансър, това беше странно, нали?”
„Определено бих употребила тази дума”
Усмихнах се. Отговорите на Лансър винаги бяха странни и звучаха особено. Може би поради
факта, че говореше старичък японски и на много висока форма. Май я затрудняваше чисто технически да говори с мен като с равен. Явно през живота си е била на доста висока позиция, което значи, че с повечето хора е говорила като с по-висша, а с малкото, които са й били равни, се е налагало да използва кейго, защото са били мъже. Речта между равни в японския е най-интересното в този език, и го установявах от разговорите си с нея.

С Ива бяхме напуснали ресторанта преди десетина минути и вървяхме към къщата на Тосака-сан, водени от ключа. Явно се намираше в южната част на града, където преобладаваха къщите в западен стил.

Бях наострил сетива, и със успокоение установих, че същото важи и за Ива, която бе като наточен кинжал зад мен. Слава богу, явно нова в ресторанта бе просто фасада. Та ние бяхме магове, и трябва да се трепем, какви са тия учтивости? Женска му работа...

Ключът най-после спря. Добре де, преувеличавам, не е като да бях уморен. Просто бях напрегнат и щях да съм доволен най-после да влезем в поне привидно безопасно място.

Вдигнах очи и видях една голяма, прекрасна, вдъхваща доверие къща.

Мисля, че японските магове са суетни типове. Да бе, хубаво е да имаш хубава къща, но това си беше разхищение. Финтифлюшки, огромни парадни врати, айде бе...

Глупости. Егати яката къща. Няма нито камъче излишно, нищо прекалено претрупано, стилно, огромно и впечатляващо, наистина впечатляващо, не просто от онзи тип огромни сгради, които са... огромни. Не, това вдъхваше нещо особено.

Е, сигурно бе и заради огромното количество мана, впрегнато в поне пет-шест защитни заклинания.

С леко неудобство замъкнах куфарите ни по пътеката, покрита с фини камъчета. Ива ме следваше невъзмутимо, сякаш ще влиза в собствения си дом.

Отвътре бе доста по-малко, отколкото изглеждаше отвън. Не че беше тясно - просто отвън къщата изглеждаше издута, едра, а вътр, макар и да бе просторно, нямаше това убиващо чувство за величие - само стил.

Реших, че не можем да се настаним, преди домакинката да е дошла.
- Впечатляващо, а?-казах на Ива.
- Аха.-уж се съгласи наглото нещо, отпускайки се върху дивана в хола.-Несъмнено е приятно местенце.
- Изумително е, че ни повери ключа си. С него се прекъсват всички защитни заклинания и се отпуска пълна свобода за влизащия.
- Може би е капан.-предложи Ива.
- Съмнявам се. Тя го реши прекалено спонтанно.
- Или ти така си мислиш. Във всеки случай е доста съмнително.

Смръщих се. Бях харесал Тосака-сан и не ми харесваше да си я представям като вещицата, която се готви да сготви Хензел и Гретел. Особено частта със "братче и сестриче".
- Може би трябва да имаш поне мъничко доверие в хората. Ще ти помогне да живееш по-спокойно...
- Можеш да не бъдеш чак толкова тъп. Ще ти помогне да живееш по-дълго.-сопна ми се тя, и извърна глава към незапаленото огнище.

Измъмрих под нос и седнах на далечното кресло, реших, че това пред камината е за господарката на къщата.

---

- В някои държави това е проява на неучтивост.

Подскочих, и видях усмихнатото лице на Тосака-сан, седнала в креслото до камината. Ива
също се събуди мигновено, и се огледа дезориентирано.

Мдаа, бяхме заспали. Може би за час-два. Размърдах се в креслото, станах и се поклоних
извинително на Тосака-сан.
- Казах в някои държави. Не и в тази. Били сте уморени, заспали сте, какво толкова.

Отпуснах се отново в креслото и въздъхнах. Вратът ме болеше леко от идиотската поза.
Стопанката бе успяла безшумно да сервира храна пред нас и да ни събуди едва когато цялата трапеза бе готова.
- Много ви благодаря.

Храната отново бе западна.Ех, от часове сме в Япония и още не сме опитали от местната
кухня...
- Вече срещнахме двама Мастъри.
- О.-Тосака вдигна очи и ме изгледа.
- Мдаа... бяха доста... дружелюбни.

Тя остави вилицата си и се облегна назад.
- През деня не е нищо необичайно.
- Нима?-гласът на Ива звучеше рязко.

Тосака кимна.
- По принцип. Е, какво стана?
- Ами, похапнахме, и японката ни покани в кендо клуба на училището си.

Тя примигна и се ухили.
- О, там ще срещнете една моя позната. Ако отидете.
- Ще отидем.-отговори вместо мен Ива.

Не че не бях съгласен, но никой не ме пита... Доста грубо.
- Непременно внимавайте. Шизуру... Мастърите, които имат Сървант от клас Сейбър, често са запознати по някакъв начин с меча.

Ууу... Тя откъде пък знае тия детайли.
- Това за всички Сърванти и Мастъри ли важи?

Тя поклати глава и сплете пръсти в скута си.
- Не. Донякъде всички Сърванти си приличат с Мастърите си, поне първоначалните си Мастъри. Много е важно и какъв предмет е ползван при призоваването на Сърванта. Но има и някои други особености. Например, Кастър обикновено е Сървант на магьосник, който е по-слаб от него, и то много. Арчър се свързва често със Мастъри, които нямат особено добри умения в близък бой, Асасин често бива призован от хора, които не обичат да се бият пряко. Видях Сърванта на Шизуру, и дори подозирам кой е. Тя най-вероятно е опасен боец с меч.

Кимнах. Прекрасно.
- А относно Райдър и Лансър-продължи Тосака.- Райдър е по-особеният от четирите рицарски, и противно на общото мислене, не се размотава наляво-надясно на кон. Не съм открила някаква особена зависимост между Мастър и Сървант в този случай. Лансър е воин на честта, в повечето случаи, дори когато се бие на страната на... зъл Мастър.
- А Берсъркър?-попита Ива, ни в клин, ни в ръкав.

Тосака-сан млъкна за момент. Взе чашата саке и отпи глътка.
- Берсъркър призовава само този, който е достатъчно отчаян или луд за това. Берсъркър те разкъсва отвътре, и може да докара до лудост и Мастъра... и рано или късно го унищожава. Досега нито един Мастър на Берсъркър не е побеждавал във Войните, и само един е оцелял.

Имам чувството, че тази дама знае изключително много за Сървантите и въобще за цялата
Война.
- Вие сте учавствувала във Война за Граала, нали, Тосака-сан?-запитах.
- Без кейго, моля.-тя вдигна ръка-Викай ми семпай, ако искаш. Да, учавствала съм, преди десет години.

Щях да замълча, но, естествено...
- И какво стана?-Ива, че кой друг...
- Арчър, моят Сървант, бе ранен в началото от Сейбър и после задържа Берсъркър, за да мога да избягам заедно с Широу и Сейбър... Загина, след като уби Херакъл, Берсъркър, 7 пъти.
Потреперах. Херакъл - пръв сред героите на древността, при това зареден допълнително с
лудостта на Берсъркър класа... И един Арчър бе успял да го убие 7 пъти? Че как се умира 7 пъти, по дяволите?
- Ще ви разкажа, ако оцелеете след утре.
Ухилих се.
- Слушайте ме внимателно. Ако повечето Мастъри спазват правилото да се бият през нощта, има някои, които могат да приспят или избият всички в доджото, опитвайки се да елиминират вас, и после по новините ще съобщят за нещо от типа на изтичане на газ... Още щом влезете, намислете си път за бягство и бъдете нащрек. Боят между магове е мъчителна работа, и е най-хубаво ако ви се наложи да го правите посред бял ден, поне да не пострадат невинни.

Ива стана и аз се възмутих от грубостта.

- Тосака-сан, благодаря за гостоприемството, но ми се спи изключително много. Мога ли да бъда извинена?

Жената измъкна един ключ отнякъде и й го подхвърли. Гледаше я леко студено.
- Ще те заведе при стаята ти. И стига с това кейго, едва декада имам над вас!

Някой се плаши от старостта? Но реших да го запазя за себе си.

Ива се изстреля по стълбите с куфара си и бързо изчезна.

Тосака-сан позяпа след нея с леко недоволство и се обърна към мен:
- И я пази тази, малката. Кой знае какво ще й скимне.

Кимнах. Щом жена ти го казва за жена, вервай.

---

Стаята бе просторна, направо голяма. Тосака ме заведе лично, пожела ми лека нощ и излезе. Бях си отворил куфара и нахвърлях разните дрехи и други дреболии в шкафа. Осъзнах, че наистина се чувствам насигурно под този покрив и в тази стая.

Приближих се до прозореца и огледах града. Не че се виждаше много, но все пак вторият етаж на висока западна постройка е като небостъргач в провинциална Япония. Светлинките след и след и след къщит бяха като стена от мигащи точици.

И тук утре щеше да започне битка на живот и смърт...
"Хей, Лансър?"
"Кажи, Сава?"-веднага ми отговори плътният женски глас на моят Сървант.
"Обеща да ми разкажеш за себе си, когато стигнем в Япония. Е, в Япония сме".
Тишина. Заслужах се в тихите шумове на нощта - щурци, вятър, такива работи.
"Добре. Беше някъде в началото на Готоба, или края на Хейан джидай..."

Ааа, най-сетне нова глава. Браво! Тъкмо ще има с какво да се занимавам.

За протокола - вече съм решил самоличността на всички Сърванти, засега само ще кажа, че Кастър е мъж. Мастърите са явно преобладаващо жени - 5 към 2. Имам готова още една глава, но като напиша следващата, тогава ще я пусна, да не става като миналия път.

Главите дотук в

ДОК
ПДФ

формати....

Антракт в броня


Произхождам от древно семейство, Джоу. По времето на Хейан ерата просперирахме, самураите под наша служба бяха най-добрите в Ечиго, а баща ми Джоу Сукекуни бе сред най-уважаваните даймьо в централен Нихон.

След това дойдоха лошите времена – войните Генпей. В тях учавствахме като съюзници на великият Тайра клан, но заедно с тях загубихме. Дойде ерата Камакура – Минамото но Йорие взе властта и разположи столицата си в този японски град.

Въпреки нашият провал, баща ми и братята ми не позволиха да затънем в мизерия. Околните даймьо ни гледаха с лошо око, притискаха ни и ни пречиха.

Но баща ми бе силен. Въпреки смъртта на мама, поболяването на един от по-малките ми братя и непрестанните обиди от някогашните ни противници, той не преви гръб и продължи да работи усилено.

Но не като служител на новия шогунат, а против него.

Смъртта застигна баща ми, вече не толкова млад, и по-големите ми братя, Сукенага и Сукемото, се заеха да продължат делото му.
Шогунатът беше жесток, брутален и военизиран режим, изпълнен с насилие и мъка, особено в началото. Верните самураи гладуваха, за да пазят дрехите си и мечовете си чисти, селяните измираха от глад... Баща ми бе видял това още преди да дойде на власт шогуна, още в зенита на войната. И не доживя да види най-тъмните дни.

Но Сукемото не спря да се бори и след смъртта на баща ми и след няколко години вдигна бунт срещу шогуна – възстанието Кеннин. Аз и неговият син, моят племеник Сукемори, веднага събрахме войска.

Но скоро се наложи да отстъпваме. За да заздравим позицията си, другият ми брат – Сукенага, ни се притече на помощ, и заедно укрепихме крепостта в Торисакаяма. След по-малко от седмица ни нападнаха.

Десет хиляди души, верни на Хоуджо клана! Солидна армия. Аз разполагах само с 3000 войници, а мой противник бе известният Моритсуна Сасаки.

Въпреки това, удържахме дълго. Още от дете се учех на стратегия и военно дело, въпреки многото си братя, всеки от които можеше да наследи баща ми като водач на клана. Татко искаше дъщеря му да е воин. А след загубата ни във войните Генпей тази подготовка стана още по-сериозна.

Братята ми загинаха, но аз продължих отбраната, сама излизайки на бойното поле и печелейки битки срещу лоялистите.

Но дойде денят, в който една случайна стрела прониза крака ми и бях заловена.

Така възстанието свърши, защитата над крепостта Торисакаяма падна, всичко бе загубено... и аз бях отнесена като заложница в Камакура при онзи идиот, Минамото но Йорие.

Мислех, надявах се, че той ще ми нареди да направя сеппуку. Но не, един от неговите воини, Йошитоу Асари, се влюби в мен по пътя към Камакура. Бе приятен мъж, а аз вече отдавна бях за сватба. Така наглият шогун, “издигнат от императора”, просто ме връчи на своят слуга.

Аз също бях започнала да се влюбвам в Асари. Но този жест бе толкова нагъл, толкова смешен... че кой беше този, да се разпорежда с мен, дъщерята на Джоу Сукекуни! Да, аз бях жена и не можех да откажа. Но бях и воин и враг на шогуна.

Тази омраза се прехвърли и върху мъжа ми. Аз я таях в себе си през годините, родих му дъщеря, но въпреки цялата му любов и привидната хармония в семейството ни аз го мразех... и мислех как да вдигна бунт и да сваля шогуната – както баща ми и братятата ми бяха мислили през годините.

При второто раждане умрях.

И тогава бях преродена от Светия Граал. Защото мразя шогуна и искам да го унищожа. Да, тук той отдавна е сменен и несъществуващ, но искам отново онзи шанс. Искам онази стрела да ме бе избегнала, искам да бях разкъсала войската на Моритсуна, да бях нахлула в Камакура начело на армия... и не, няма да наредя на Минамото Йорие да направи сеппуку.

Ако Граалът ме върне там и ми даде втори шанс, ако успея... ще го оженя за най-долната си слугиня.






---

Смях се. Смях се дълго и шумно, и когато вълната от смях премина, пак се разхилих. Красивата жена срещу мен се усмихна леко. После се сепнах.
- Значи съм прав, че си генерал, а?
- Да, явно си личи военното.

Кимнах замислено. Не беше омраза, това, което караше тази жена да се бори така. Беше гордост. Тя бе изтъкана от традицията на едно семейство, от величието на една общност, и този, който я е унизил, бе направил безумна грешка... защото решителността й я бе изкарала извън времето и я бе пратила в бъдещето, за да намери начин да му го върне.
- Май не ти допада идеята, а
- Не, защо? Само не тръгвай да ми даваш заповеди, една командьорка ми стига.

Тя се отдръпна от прозореца и дойде до креслото ми. Седна в мен – мъничка, крехка, и все пак излъчваща някаква стабилност, дори така, седнала като малко момиченце в скута ми.
- Ти ме познаваше отнякъде, когато ме видя, нали?-попита.
- Съжалявам, но май не са останали твои снимки.-пошегувах се.
- Снимки?

А, да. Темпорална неинформираност.
- Рисунки.

Тя се намръщи.
- Тъкмо затова те питам. Ти ме позна, когато излязох от магическия кръг, въпреки, че няма къде да си видял лика ми.

Ясно ми беше, че няма накъде. Признах си:
- Сънувах те.

Тя се усмихна закачливо, преминавайки мигом от едно настроени към друго.
- И какво правех в съня ти?

Тия бъзици не на мене.
- Убиваше ме.
- Случва се.

Усетих, че клепките ми натежават.
- Дай да спим, а?

Тя просто кимна, и се отпусна на гърдите ми. Нямаше нищо сексуално в това – просто се облегна на мен, и само ми прошепна в ухото:
- Спи, спи. Аз ще те пазя.

После добави още нещо, но ушите ми вече не пращаха към мозъка данни.

Антракт в пурпурно



Тосака Рин лежеше в леглото си и зяпаше тавана на балдахина. Не й се спеше, не можеше да се откъсне просто ей така от това, което бе видяла днес.

Широу не я послуша. Не спря. Не се поколеба дори, просто отвори вратата на църквата и излезе. Не я изчака. Не я чуваше, тя бе сигурна в това.

Просто направи елементарна магия за проследяване. Тя го следваше, докато пресичаше надлъж града. До най-обикновена къща, с надпис на вратата, че предлага двустаен апартамент под наем на таванския етаж.

Влезе в къщата, без дори да почука. Просто разруши езичето на вратата, качи се по стълбите, слава богу, хазяите не бяха вкъщи, и стигна до тавана.

Почука – а тя приготви талисманите си и набързо изготви бойна тактика срещу предполагаемия си и възможен враг.
- Ти!-извика, нахлувайки вътре. На леглото седеше бледият младеж от по-рано. Нямаше никой друг.

Апартаментчето бе малко, семпло мебелирано, с едно бюро, легло, кресло и един диван. Няколко шкафа по стените. Три лампи.
- Емийа Широу.-момчето стана, седна на креслото и махна с ръка към дивана.-Заповядайте, отговорник, госпожице.

Широу не помръдна. Тосака го погледна. Виждаше в погледа му нещо безумно, диво, хаотично.
- Къде е тя?-изсъска той, и сякаш под ритъма на гласа му, Каншоу и Бакуя, двата меча, се появиха в ръцете му. Момчето не помръдна.
- Тук, разбира се. Тя е моят Сървант.

Рин осъзна, че Широу е на път да нападне, и сложи ръка на рамото му. За пръв път откакто тръгнаха насам той й обърна внимание. Погледна я, в очите му се четеше ярост.

Тя седна на креслото, Широу - до нея.
- Емийа-кун, Берсъркър беше призована от мен като Сървант, но тя самата е била избрана от Светия граал по свой избор.
- Как така? Тя трябваше да бъде освободена от Граала!

Руснакът повдигна хилавите си рамене.
- Не знам. Но тя – той вдигна ръка и от тъмнината сякаш изплува бронираната в тъмно фигура на някогашната Сейбър, а Широу почти подскочи.- е тук, и учавствува във войната за Граала. Значи е Сървант. По свой избор. И също така е Берсъркър по свой избор. В по-предишната война Берсъркър е бил сър Ланселот, и той е станал Берсъркър по свой избор, за да може да не живее с разума, предал своя крал и загубил обичаната жена.
- А на нея за какво й е?
- За да бъде по-силна. За да победи.

Тосака прехапа устни.
- Емийа Широу, Артуриа Пендрагон учавствува в тази война заради теб.


После си тръгнаха. Сейбър не помръдна, не трепна, дори когато Широу се обърна към нея. Само завъртя глава, но дори не го погледна. Той я погледна за последен път и се махнаха от къщата.

На прибиране Тосака намрази себе си. Намрази всичко, за което си мислеше, намрази се заради болката, намрази се заради слабостта си. Но не успя да намрази Широу.

Не успя и да заплаче. И сега гледаше тавана на балдахина, и пак не можеше да заплаче.

Защото за втори път бе загубила, не просто като маг, а и като жена. Срещу Сейбър.

УУУУ! Нови глави! Най-накрая. Нямах търпение! Давай в същия дух. А да питам... понеже Fate все пак си е порно игра няма ли и ти да пуснеш някоя по-така глава?

Аде хвана ме и мене да изчета всичко.Продължавай в същия дух!
Като фен на ФСН(доста зарибен при това)бих казал че добре се справяш с героите и ако постоянстващ по този начин ще продължава да се чете

Амъ разбира се! Бобо маже!