|
Озърнах се зад рамото си. Не за друго, просто пред мен всичко бе бяло и загубило всякакво усещане за простанственост.
Гледката, която се разкри пред очите ми, не бе никак обнадеждаваща – олющена златна порта, старо съветско бюро в сивкаво-зелена боя, група кротки душици, наредили се на опашка като пенсионери за хляб или пияници за водка. Един беловлас и белобрад симпатичен старец, захапал до злоба “Марлборо” (познах ги по червения кант над филтъра), и драскащ нещо в някакво томче.
Приближих се плахо към него и учтиво попитах:
- Извинете...
- Бегай у края.-отряза ме с не чак толкова миловиден гласец старчето, даже не ме погледна.
- Ама аз...
- Бегай бе, тука има ред, да не ви е пазар.-най-после вдигна глава и ме изгледа от глава до пети, като че ще ме инвентаризира.- Уфф... моля, изчакайте на края на опашката.-изкара през зъби.
Реших да му спестя усилията от по-нататъшна учтивост и послушно отидох в края. Не е като да беше дълга опашката, само 10-ма пред мен. Като всеки българин, свикнал на опашки, бързо си намерих занимание и заоглеждах най-първия.
Беше опърпан човечец, плахо усмихнат, брадясал и със зачервени очи. Усилено си чистеше ноктите от някаква невидима мръсотия, която сякаш бе отишла в мигновен отпуск и го бе изненадала.
- Добре, минавай.-старецът подаде едно червено листче и се усмихна ехидно.-приятно прекарване.
- Благодаря ти, свети Петре!-викна през устни човечецът, и набързо се завтече към портата. Тя се отвори със скърцане и го пусна... е, не знам дали вътре, не се виждаха дивни гори и чуруликащи птички, но съм сигурен, че влезе някъде, защото после просто го нямаше.
Усетих се каква е станала. Сигурно съм блъснал колата някъде, или пък ме е дръннал по погрешка някой мафиоз... всичко се случва.
Веднага ми присви за Снежка. Това е дъщеричката, дето я имаме с жената от тринайсе години. Леле, дано не съм погубил и момиченцето, ако съм бил с колата! Недай Боже!
Малко е късно за тва, не мислиш ли?-подигравателно ми се хилеше старецът, попълвайки документите на следващия.
Смръщих се. Е, за жена си не се замислих особено. Още преди 15 години се блъснахме в едно дърво с колата. Излязохме невредими – аз само си одрасках пръста в валето пика, с което щяхме да вътрим пътуващите с нас приятели Коля и Марийка. Тогава, ядосан от разваленото раздаване, аз изругах “Ех, как не успях да те затрия” на партньорката си в живота и в карето.
Та както и да е, майната и на жената.
- Братоци, вие 9-имата в чистилището!-отсече свети Петър.
- Ама как! Ама какво?! Ама що!-завайкаха се шокирани деветимата. Спестявайки малко хартия и немалко шум, една гооляма врата се отвори в пода и те просто пропаднаха. Е добре де, а ако бяха десет? По-голяма врата, какво ли?
- Ех, много по-леко е с тая новата, дето я натвори мургавия.-свети Петър избърса света пот с една синя кърпичка, появила се от нищото.
- Тоя трик с вратата в пода е толкова клише, че и в Холивуд не го ползват.-се чу глас.
Огледах се – и скивай ти, ангел до вратата. Явно като мълчи не се вижда. Ако в България избирателите бяха такива, щяхме да сме не 6,5, а около милион. Видими.
- Бегай бе, херувим нещастен.-изруга безстрастно свети Петър.
- Извинете.-рекох-ама за каква нова и какъв мургав говорихте?
Свети Петър се обърна към мен, фокусира светлейшия си поглед върху ми, и се усмихна благо.
- Е, че нали новият папа пусна едикт, според който всички, освен 12 годишни деца и по-малки, отиват в чистилището и чакат там до деня на Страшния съд. Но Господ каза, че не било икономически и ПиАр изгодно и нареди да пускаме всеки десети.
Я, че аз съм бил късметлия.
- Независимо добър или лош, отива в чистилището?-попитах, изненадан
- Ами да, вестници не четеш ли бе, Ванка?
- И мойто момиче, дето е на 13, ще я пратите в чистилището да чака?-запитах, съвсем шокиран.
Свети Петър се ухили цинично.
- Твойто момиченце? На 13, а? Все едно не ги знаеш децата сега, Ванка. Тя досега сигурно е спала в 20, направила е аборт, напива се по-често от тебе и...
- Млък!-отсякох, и тупнах на съветското бюро.
Тука свети Петър сякаш се смути, и измърмори нещо като извинение, после започна да вписва нещо с пачето перо в скромно подвързаното старинно томче.
Бях бесен. Не им ли писна да обобщават всички деца по разните гамени? А? Мама им...
- Аз се спрях, спри се и ти. Ванка, канибалствал ли си?
- Ъ?
- Канибалствал ли си, човешко ял ли си?
- Къде ти човешко?-изтърсих, спомняйки си как онзи ден отчаяно търсих телешкото, за което жената ме бе пратила, някакво за 4,20 килото.
- Намира се.-вика-а ти ял ли си?
- Не!
- Досието ти казва друго, канибалино!
И за достоверност обърна томчето към мен. Прилежно написано:
Пороци Грехове
Пиене Кражба – 1 път, 1972
Пушене Изневяра – 3 пъти, 1989, 92, 93
Хазарт Измама – 3 пъти, 1987, 1989, 1999
Пожелал кравата на ближния си – 1 път, 2001
Канибализирал – 1 път, 1984
И така надолу, но спрях да чета. Не ми се щеше някак.
- Е как канибализъм бе, свети Петре, а аз да не знам? И кога съм пожелавал кравата на ближния си?
- А когато смени по-миналата година на дъщеричката пържолата с картофено кюфте според тебе кво беше?-сряза ме светецът.
Преглътнах. Вярно, грях ми е на душата.
- Добре де, а канибализма?
- Чакай да видим, требе да има данни.-много авторитетно Свети Петър натисна надписа “Канибализирал”. Томчето реагира и изписа страничката със много букви и няколко картинки.-Таблетна книга на греховете, нови технологии.-рече ми авторитетно старецът.
- Тогава що отгръщаш?
- От баровщина, как що?
Загледа мъдро текста, скролна майсторски надолу и заклати глава.
- Ами даа, да, помня го това. Значи, ял си пастет тази година?
Сигурно.
- Е, същата година в най-големия завод за пастет е станала злополука. В мелачката е паднал един работник...
- И какво са направили?-попитах, знаейки отговора.
- Е че кво, махнали са дрехите и са разбъркали още веднъж.
- Ясноо....-рекох. Канибализъм. Тоталитаристически канибализъм, тъй си е.
- Така че... май се прецака. За Ада.-рече, и ми подаде розово листче. Явно съм го гледал тъпо, щото се ухили.-След толкова покварени девойки Сатаната стана педераст.
Волю-неволю, и аз се ухилих. И ушите ми изпищяха.
Няколко секунди седях така. Осъзнах, че съм си затворил очите и ги отворих. На бюрото седеше много атрактивен, разтопен остатък от свети Петър. Огледах се. Зад мен стоеше висок младеж с тъмни очила, зелени всъщност, голяма лъскава пушка и пура.
- А ти си...?
- Избраният!
Това май го очаквах.
- Ъъ.... Хари Потър, Нео, Фродо, Дядо Коледа или...-забих се леко в опита си да бъда оригинален, а херувимът до портата ми помогна, шептейки:
- Владимир Владимирович!
- Тоя па защо!-сопнах се възмутен. Като ти спрат парното, не ти е до Владимир Владимирович.
Ангелът сви рамене.
- Аз лично гласувах за него.
- Че вие гласувате ли?
- Разбира се, признаха ни това право през 1944 година.
- След жените?-изхилих се.
Херувимът се озъби, блясна светлина и се превърна в копие на разтопения светец долу.
Погледнах Избрания.
- Та кой си ти?
- Фьодр Уилсън Ла Фуерма де Лафае фон Цимерман Хун Дзъ Шимагото-но-Мирасума, и останалото го забравям постоянно.
- Наистина ли ти е такова името?
- Не бе, казвам се Джон Бласковиц, просто тия от Съвета за Етническа и интернационална интеграция писнаха, че не можело Избрания да има такова име и туйто.
Ясно, бюрокрация.
- А... какво правиш тука?
- Избивам ангели!
Премигнах.
- Ъъъ... защо?
Той се смути.
- Ами... за да спася света?
- Аха...-не знаех какво да му кажа.-добре. Хубаво... Както кажеш... А Господ ще го дръннем ли?
- Че как, той е главният Моб!
Едно време им викахме босове.
- С тебе съм!-рекох, заредихме ракетометите и щурмувахме Рая.
- Ванка, събуди се бе!
- Еби си майката, архангел Гавраиле!
- Много къркаш бе, Ванка, чак богохулстваш ебахти...
- Ще види той, сега ще взема точилката!
- Недей бе, Надя, щади го човека, къркан е като тарабин!
А аз си спях кротичко на дивана.
_________________
|
"Огледах се – и скивай ти, ангел до вратата. Явно като мълчи не се вижда. Ако в България избирателите бяха такива, щяхме да сме не 6,5, а около милион." -Тъжно,но истина 
).gif)
