Един нов разказ, вдъхновен от Hostel.
Куфар
Купих си куфар. Малък пътнически куфар на колелца, от онези с многото джобове, ципове, отделчета, двойни дъна и разни други любопитни екстри, за които разбираш чак след като си преровил цялостно новата си придобивка. Все още не съм го извадил от найлоновия плик, в който го опакова продавачката, седя на канапето в хола на апартамента си и му се любувам. Грубият лилав плат прозира зад запотения найлон, през прозорците навлизат бледи отблясъци от лъчите на залязващото слънце и придават на покупката ми мистичността на прашасало готическо украшение. Необичайните сравненията изникват без предупреждение в главата ми, докато чакам приятелката ми да пристигне.
Мария притежава типичната женска суета и капризничи на воля, когато сме заедно, но държи тя да ме “взима”. Няма проблем, щом тъй си решила, тъй ще бъде, захарче. Успявам да прекарам още десетина минути в компанията на куфара си, преди острото звънене да ме привлече към вратата.
-Мишо, време е вече да предупредиш тоя пуст портиер – избълва приятелката ми, преди да успея да я поздравя.
-Какъв е проблемът, сладкишче?
-Всеки път ме задържа ме по пет минути на партера, дявол да го вземе.
-Ще имам грижата – обещавам, макар и да не съм съвсем сигурен какво точно се иска от мен. Пристъпвам навътре, позволявайки на Мими да влезе в антрето.
Куфарът ми веднага й прави впечатление. Забелязва го още преди да е свалила палтото си, навежда се и внимателно го оглежда изпод старателно оформените си мигли.
-Това пък откъде се взе? – пита подозрително, сякаш е доловила вкуса на непозната подправка в супата си.
-Куфар. Новият ми куфар.
-За какво ти е пък куфар, бе, мишленце?
Усмихвам се, поемам палтото от ръцете й и го окачвам на закачалката. Изваждам малката изненада от задния джоб на панталона си - два двупосочни самолетни билета до Гърция, които бях помолил да бъдат вързани с розова панделка в един цветарски магазин. Подавам й ги. С нарастващо задоволство наблюдавам как подозрителното й изражение прераства в очарователна усмивка, как пръстите й затреперват от вълнение.
-Мишо! – вика тя, хвърляйки се на врата ми. Сърцето й тупти до гърдите ми, емоциите бушуват в крехкото й тяло.
-Кога заминаваме? – прошепва тя в ухото ми.
-Пише си.
-Не това трябваше да кажеш.
-Съжалявам, миличка. Нали още ме обичаш?
С тези думи премятам краката й през ръцете си и я понасям на ръце към канапето в хола. Не знам какво ме подтиква да излея там страстите си, но чувствам, че не е от значение. В моменти като този любовта не бива да бъде загрозявана с размисли.
-Мишленце,– продължава да шепти любимата ми – успокой се малко, миличък. Ще...
Куфарът. Забелязвам твърде късно, че стои на пътя ми. Мария се изплъзва от ръцете ми и тупва на килима, аз развявам безпомощно ръце и се стоварвам до нея. Тъпа болка пронизва лактите ми, на които бях поверил задачата да предпазят тялото ми от неизбежния сблъсък със земята. Бавно вдигам поглед, чувствайки се по глупаво от хлапе в костюм на горска фея. Вместо ярост и студенина обаче, откривам, че приятелката ми се смее. Добър знак. Все още има шанс рискованата ми акция да завърши с успех.
-Да, да – усмихвам се, изправяйки се на колене. – Колко глупаво. Колко глупаво, наистина.
Долавям неясен, приглушен брътвеж зад себе си и извъртам глава назад. Куфарът. Като че идва от куфара. Вече зад гърба ми, Мария продължава да се кикоти. Свалям трескаво найлона и дърпам ципа на най-предния джоб, придобил усещането за студена тайнственост, подобно на това, което ме бе обзело преди пристигането на приятелката ми. От вътрешността на джоба измъквам черен диктофон Сони. Майка му стара, откъде по дяволите се бе взела тая машинария?! Някой го бе пъхнал там. Някой, неизвестно по каква приична го бе пъхнал в куфара. В моя куфар.
-Какво откри, мишленце? – навежда се Мими над рамото ми.
Явно се бе включил при падането ми. Големият бутон PLAY бе поставен досами мястото за касетката и лесно можеше да се натисне отзад не дотам дебелия плат, изграждащ мрежата от джобове и отделения в куфара. Натискам бутона за превъртане назад, притаил дъх. Чувствам се като третостепенен герой в политически трилър.
PLAY.
От високоговорителя зазвучават гласове. Отначало тихи, постепенно усилващи се до истерични крясъци. На този фон заговаря тежък мъжки глас.
-Това е твоят куфар, приятел. Твоят куфар. Купил си го за себе си, със свои пари и имаш пълното право да го използваш. Но защо всъщност го направи? Защо? С каква цел? За да пътуваш? Но има ли въобще смисъл да се пътува? Има ли въобще смисъл да се живее – цените се вдигат, качествените услуги намаляват, всеки иска нещо от теб, а никой не дава... Никой! В този куфар има точно три големи джоба, четири по малки и цип, който отваря второто дъно. Рецете и главата можеш да прибереш в първия главен джоб, краката във втория, тялото – в третия. Останалите са за очите, ноктите и вътрешните органи, които можеш да отстраниш по желание. С куфарът си можеш да извършиш само едно смислено пътуване - до адреса, изписан от другата страна на диктофона. Там ще получиш богато възнаграждение за товара, който куфарът ще съдържа.. И помни: лудостта е само част от сделката, а животът в лудост – безценен дар, достъпен само за най-висшите.
Записът свършва с рязко изпукване. Главата ми тупти. Мислите препускат.
Имаше ли въобще смисъл да се пътува? Имаше ли въобще смисъл да се живее?..
-Мишо... – промълвява Мария.
Ръцете и главата – в първия главен джоб, краката – във втория, тялото – във третия.
-Мишо, какво беше това? Моля те, кажи нещо! По дяволите, спри да ме гледаш така, плашиш ме!
Лудостта е само част от сделката. Животът в лудост е безценен дар, достъпен само за най-висшите.
Тръгвам към кухнята, за да избера подходящ нож. Заключвам вратата след себе си, за да не изчезне товара.
.... да xD
