Много ама много ми хареса тази глава, даже всъщност ми харесва най-много от всичките излизали до сега . Много ми хареса началото на фика! Започва така все едно го разказваш самия ти на-живо и повече докосва четателят! Намерих само една правописна грешка ти си я знаеш коя е Абе общо взето rock'n'roll

Очаквайте следващата част скоро, след като си пооправя компютъра. Ако всички имаме късмет другата седмица трябва пак да има част. Пфу, напоследък не ми свършват задълженията бе... не може човек един фик да напише на спокойствие. Все трябва в малките часове да пускам. Е, айде ето го :

6

Един месец беше изминал от опустошаването на Форт Тенег. След внезапното изчезване на връзката на Съвета Висшите кръгове бяха изпратили хора да потвърдят съдбата на самия форт. Скаутите се завърнали с новини за масова кланица – нито едно не обезглавено тяло. Оттам нататък ясно – три елитни отряда от висшите среди на директна операция за абсолютното елиминиране на заплахата. Това означаваше 90 такива като покойния дук на форта – всичките само и само за да привличат внимание. Повече от ясно беше, че Съветът на Светлината са повече от обикновена сбирщина от жадни за власт облагодетелствани от съдбата деспоти – те бяха единствените, успели да извлекат полза от война, опустошила всичко и всички. Не, тези части бяха изпратени с проста и непреклонна заповед – да убият виновния за изколването на жителите на форта, и те бяха наясно, че не я ли изпълнят, ще бъдат екзекутирани до един, без значение значимостта им за Съвета, и все пак, никой от Ръководния кръг не се надяваше на тях да се справят със задачата. Не беше замислено така. Никой не влизаше в пряк контакт със Ръководния кръг, освен ако те самите не го заповядаха, така че беше лесно някой от тях да изчезне за известно време, така че никой освен равнопоставените му да научат за това.


Именно затова никой не научи, че някой от този така секретен и могъщ Ръководен кръг беше изпратен да премахне виновника. Естествено, за някой притежаващ подобна мощ беше смехотворно лесно да прикрие същността си от останалите. Кръга знаеха, че извършителят е силен, достатъчно силен и умен, че да съумее да се справи с всяка фронтална атака, по един или друг начин, така че решиха да привлекат вниманието му размахвайки под носа му такава забележителна заплаха като 3 отряда от висшите среди, заслепявайки го за дори още по-голяма опасност. Интересното в цялата история беше, че един определен член на Кръга поиска именно той да отиде, но му беше отказано. Вероника Халф – един от най-страховитите членове на целия съвет. Въпреки, че най-вероятно не беше най-силната, тя си носеше славата на изключително опасна личност, склонна да прикрива мотивите си с „очевидни” неща. „Подразбира се”, „Естествено”, „Проста логика”, „Без съмнение” – фразите, благодарение на които беше спечелила всичко, което имаше. Колегите й я познаваха, и знаеха, че тя нямаше да отиде да се бие с Тигрови нокти за да го победи – а за да го проучи, и използва, ако може. Тя беше нож с две остриета и този, който работеше с нея трябваше да изключително внимателен, да не би по някаква „случайност” да бъде изигран и в последствие - убит.


Вместо нея изпратиха друг, и само ден след неговото заминаване беше отворен Втория фронт – възползвали се от отвлеченото внимание на съвета, проблемите около Маските и Тигрови Нокти и липсата на един от членовете на Ръководния кръг, непознати нападатели започнаха системно започнаха да атакуват един по един всички отговорници – отрязвайки район след район от взора на Съвета. Веднага, след като на атаките им беше даден отпор, нападателите нападнаха пряко онези 3 отряда от висшите среди. Според някой рапорти е бил един-единствен човек, според други – хиляди ужасяващи безформени същества, изплували направо от мрака. Не беше нито една от маските. Те нямаха последователи, и действаха подобно на Тигрови нокти, а не по този начин – като че войната се бе възобновила. До една седмица бяха нападнати 74 различни точки. Без нито един рапорт – всички постове на съвета, всички укрития, всички членове извън главната резиденция (Цитаделата) – изтребени, унищожени, изчезнали без нито една дума. Това бе достатъчно доказателство за Кръга да заключи, че Тигрови Нокти и новия враг работят заедно. Само Вероника Халф се съмняваше в това явно, но нейния глас незнайно защо бе изгубил тежест, и по едно време Съвета се беше стремял да я използва без да й дава нито една възможност да предприеме каквото и да било, без разрешение, или по право казано – заповед. Но сега ситуацията беше станала критична – единствената надежда за елиминиране на Тигрови Нокти и частичното стабилизиране на положението беше влязла в схватка с артифакта – и загубила. Великият войн все пак бе успял да избяга.... и тогава се случило най-страшното. От неоткриваемото си скривалище бе изплувала първата маска, т.н. „Клоун” и бе нанесла последния удар. Със фронталната атака от трета страна, Кръга нямаше избор – твърде много се бе случило в този малък период от време, и те бяха принудени да вземат съдбовно решение.


Стилион задъхано куцаше по коридорите. Как бяха могли да измислят нещо такова?! Кой луд дори беше допуснал, че това може да помогне?! Вървеше, колкото бързо можеше, проправяйки си път през тълпата, събрана пред портите и се задъхваше още повече. Ръката му трепереше, докато буташе грубо подчинените си, а в очите му за пръв път, след толкова много години.... се четеше неизмерим ужас. Отчаяние, мъка, самота... познаваше до болка, ала страх не беше изпитвал откакто бе бил в юношеските си години. А това беше много, много отдавна. Почти беше забравил това чувство, и сега си припомняше горчивия му вкус. Най-накрая стигна портите, промълви с трептящ глас една команда, и те се отвориха. Всички останали се отдръпнаха, проявявайки страхопочитанието си към тази зала. Старецът с едно светкавично движение на пръстите си изчезна от погледа на Кръга и се появи след частица от секундата, заел мястото си сред тях.
- Кой предложи това?! – нетърпеливо зададе въпроса си.
Определено не беше на себе си. Нормалния му равен и спокоен тон (ако и малко раздразнен) сега беше заменен от треперещ, темпераментен и обезпокоен. Прилична досущ на елфа, накъдрена младолика жена го погледна иронично и се изкиска прикрито. Вероника Халф. Противно на представите на почти всички, че тя не бе със чистокръвно елфическо потекло, а само наполовина елф.
- Брей, много си загрижен изглеждаш нещо. Да не би да си си оставил забравил непукизма в някое прашно чекмедже? – обърна се с подигравателна усмивчица тя към него.
- Отговори на въпроса ми, или ще избърша пода с трупа ти! – викна с властен тон Стилион, при което очите му запламтяха в яростни пламъци.
- Ха, ха, ха, ха, ха! Искаш ли да опиташ още сега, човеко? Изглежда годинките са ти съсипали не само настроението, ами и разсъдъка, или забрави, че съм с десетки пъти по-умела във владеенето на светлирион от тебе? Май най-добре ще е още сега да те лиша от жалкото ти парченце, та да се научиш къде им е мястото на кучета като тебе!
- Достатъчно, Халф! Не сме се събрали тук да слушаме безполезната ти арогантност. – обади се един мъж със връзка на очите, облечен в дълга сива роба. – Колкото до теб, Стилион, това решение все още не е прието, така че владей тревогата си. Сега ако всички тук благоволят да млъкнат поне за един последен път, вероятно, за да можем да чуем обобщението на последните рапорти, които получихме.


- Всичките ни скаути, постове, и дори скритите ни позиции са унищожени. Вече нямаме нито един информатор извън района на Цитаделата, а дори нямаме сведения за съществото на организацията, която ни атакува. – каза един по-отдалечен член на Кръга. – Вече сме потвърдили смъртта на трите отряда, изпратени със задачата да заловят виновника за опустошаването на форт Тенег, както и на Итемор – член на Кръга. Знаем, че Клоунът се е завърнал, и според оскъдните данни, които имаме, носи ново лице, и е около два пъти по-силен.
- Има ли поне някакви сведения извлечени от труповете на мъртвите? Със сигурност някой психотроник е можел да... – започна да поглежда скришно към Вероника мъжът със сивата роба.
- И да е можел, нямаше. – каза раздразнено жената, тъй като именно те й бяха отказали да поеме задачата с преследването на артифакта.
- Ами... само, че са го наричали „Тигрови Нокти”. Каквато и простотия да представлява това, няма особено значение сега, тъй като всичките рапорти от отряда са били заловени и унищожени. Станали сме като прилепи на светло. Вече не можем да видим какво става на повече от 20 км от Цитаделата. Сега мисля, че е най-доброто време да заявиш официално предложението си пред Ръководния кръг, Вероника Халф. – каза един от членовете на съвета, след което всички обърнаха погледи към жената.
- Не можем да съберем никаква информация за враговете си, не можем да следим движенията им, не можем да си позволим да разпратим нови отряди, поради абсолютната липса на позиции извън Цитаделата, които да ги защитят. Не можем дори да стигнем до единно решение, когато срещу нас са отворени 3 фронта, от три различни страни. Да не говорим, че се носят слухове, че Черният Страж отново е започнал да кръстосва тъмните части на Желязната гора. Позициите ни в покрайнините – цели 74 отправни точки за операции, недостижими за почти никой от континента вече близо 60 години бяха пометени за по-малко от седмица – без никаква информация, кога, как, кой. Да не споменаваме, че отрядите, които пратихме да разучат нещата също изчезнаха без един стон. – изясни критичността на ситуацията полу-елфата. – Ако нещата продължават така, съвсем скоро около нас ще се затвори обръч, от който няма да се измъкне никой. Тази система вече не е ефективна. В такава ситуация единственото което може да се направи е разпускането на....
- В НИКАКЪВ СЛУЧАААЙ!!! – кресна Стилион, отчаян и разярен до болка. – В никакъв случай... да се предадем... След всичките жертви, само и само да сформираме този съвет, след всички тези години на върха, владетелите на целия Тирос, никога... НИКОГА НЯМА ДА СЕ ПРЕДАМ ПРЕД СБИРЩИНА СГАН!!!


- Ти май изобщо не ме слушаш, а? – ядно се противопостави Вероника. – Събрали сме се тука като кокошки в курник, неспособни дори да видят врага си, кряскащи колкото силно могат, докато вълците покрай тях стесняват диаметъра. Не виждаш ли старо, сляпо копеле такова, че тук всички си пречим, и не можем да вземем решение, дори на прага на унищожението си?! Така сме уязвими, и само редуцираме индивидуалната мощ на всеки от Кръга с безкрайното си съмнение един в друг, и разединението си! Вече не сме това, което някога бе замислено да сме – сега сме сбирщина, а не съвет. Чрез разпускането на Съвета на Светлината всеки от Ръководния кръг може да поеме собствена офанзива – това значи че враговете ни ще трябва да се пазят от 9 посоки, а не само една! Освен това с липсата останалите 8 всеки един ще е способен да действа неколкократно по-добре, тъй като няма да има кой да го контрира и ограничава в методите и похватите му. Да не споменаваме, че за да премахнат проблемите си, враговете ни ще трябва да нанесат 9 успешни удара, не един. Сега сме очевидни, и е повече от ясно, че има информатори сред нас, такива, които съобщават решенията на Ръководния кръг на противника минути, след като сме ги направили. По сами, ще им е по-трудно(а за някои от нас дори невъзможно) да ни следят.
- Не... аз няма да приема това. Ако... – заекна Стилион, търсейки решение – Ако елиминирам Тигрови Нокти до два дни ще се съгласите ли да запазите целостта на Съвета?
Старецът се огледа, и видя 7 вдигнати ръце. Тишината за пръв път звънеше в помещението от началото на съвещанието. Вероника беше свела глава, умислено гледаща в пространството.
- Тогава тръгвам. – каза той и изчезна пред погледа на сътрудниците си.


Те помълчаха малко, след което мъжът с връзката на очите промълви :
- Осъзнаваш, че Кръга не подкрепя това негово решение, и че малката ти илюзия най-вероятно ще го прати на сигурна смърт.
- Той винаги е бил в причината за всичко това. Тази организация... смърди на рода му. – отвърна жената.
- Моля?!
- Форт Тенег. По едно време под канализацията му е имало таен склад на рода Енетилиен. Разбрах това след като отидох до форта малко след разрушаването му... и го намерих преобърнат с главата надолу.
- Следователно този, който е отприщил Тигрови Нокти там е бил от рода Енетилиен – иначе е нямало как да знае за склада. Трябвало е някой да прочисти форта, за да може той незабелязано да прибере каквото му трябва от там. – обади се мъжът със сивата роба.
- Именно. И единственото нещо, което би направил един оцелял от рода на Стилион със сигурност не е да му каже колко много му е липсвал.
- Наистина действаме по-добре сами. – добави някой.
- Усещам задаващо се Гранд Фиаско на сцената на този театър. А единствения начин да го видим, без да умрем всички беше да запратя Стилион Енетилиен да се бие на открито поле, без защита от Съвета. – каза Вероника. – Вярвам нямаме какво повече да си кажем. Съобщете на всички, че Съвета на Светлината се разпуска.
- Мхм... и все пак не предполагах, че ще свърши така. Ерата ни.
След което портите на Кръга се отвориха и оттам се появиха хилядите очакващи лица, тръпнещи в несигурност. Напред към тълпата пристъпи един едър силует и съдбовните слова зазвучаха в огромните зали :
- От този миг нататък, Съветът на Светлината се разпуска. Всякаква йерархична зависимост между членовете се счита за невалидна. Всички права, задължения и наказания се отменят. Екипировката, с която разполагате в момента, остава във ваше притежание, а тази, считала се за собственост на организацията принадлежи единствено на бившите членове на Ръководния кръг. Напуснете сградата до 45 минути, защото след това време, тя ще се самоунищожи, а точни копия на труповете на всички ви, ще се материализират между камъните. Съветваме ви да се разпръснете и да действате независимо един от друг. Всякаква реорганизация на този етап може да доведе единствено до повече загуби.
И това беше краят. Краят на последният ред. Сега идваха други времена.



Сградата беше празна. Цялата огромна Цитадела – най-красивата крепост на целия континент, перлата на Тирос, носеща името си цели 60 години беше пуста. Огромните й библиотеки, великолепните й зали, хилядите удобни стаи с меките им легла и кристалните сервизи – изоставени. Тишина. Обикновено шумните зали, озвучени от смеха на новопостъпилите и остроумните закачки на по-напредналите сега бяха тихи, празни. Един единствен член на бившата велика организация стоеше на трона си, в празната зала на Ръководния кръг и пиеше чаша бяло вино. Вероника изпусна кристалния съд и той се разби на парчета в пода. Толкова много съдби беше потъпкала, толкова много надежди беше смазала под ботуша си... а сега малко й беше мъчно. Никога не бе вярвала, че ще изпита носталгия към каквото и да било, а ето сега си припомняше за дните на благоденствие на съвета с горчива усмивка. Спомняше си, че тогава за пръв път в живота си, изпълнен с лъжи и илюзии, измами и коварност, жестокост и такъв студ... за пръв път беше изпитала радост. Родена като нищожество, влачила се в калта, извършила толкова много нисши деяния, за които после безкрайно се мразеше, тук тя за пръв се бе почувствала уважавана и ценена. А сега този дом го нямаше. Скоро всичко отново щеше да потъне в кал, и отново всички щяха да се раждат като нищожества. Алкохолът не притъпяваше болката, ни най-малко. Така й се искаше да остане тук още малко... избърса бузата си с една копринена кърпичка – единствените сълзи на Вероника Халф. Оправи се към изхода и по пътя чу познат глас – изморен, измъчен, ала отново спокоен.
- Знам, че Ръководния кръг не ме подкрепи, а това, което видях беше илюзия.
- Как...
- Никога не са така тихи. – усмихна се горчиво Стилион, подпрян на мраморната стена. – Исках да ти благодаря, задето вдъхна надежда преди последните мигове на един старец.
- Беше стратегически ход. Няма нищо общо с добри намерения.
- Знам... И все пак беше хубаво. – след което въздъхна изморено погледна навъсеното небе и прошепна – There’s something dark in the air. This world goes to rot by the will of others. An era of an Omen...

Развръзката е ужасяващо интересна Този път няма и никакви правописни грешки Естествено много ми хареса и естесвено ще чакам продължение Сакам да видим ко става нататъчно

Благодаря, на всички, които следяха фика до тук. Извинявайте, че ви накарах да чакате толкова време, но надявам се сравнително дългата част този път, ще смекчи гнева ви.

7

Война. Поредната разрушителна, безсмислена война, водена, за Властелините знаят какво. Континента отдавна бе забравил какво е мир, забравил как да живее без война, без опустошение и кръв. Само, че този път никой не знаеше защо и между кого се водеше тази война. Когато вестта за разпускането на Съвета на Светлината достигна ушите на разумните същества, те решиха, че членовете му са се обърнали един срещу друг и почувствали се свободни, повечето мижитурки жадни за власт се обърнаха помежду си. Докато Съветът съществуваше, повечето не смееха да се вилнеят около постовете и резиденциите му, да не би местният отговорник да реши, че му пречат. Всъщност, такива действия никога не бяха били предприемани от страна на Съвета, но самото му присъствие всяваше страхопочитание у всичко наоколо. А сега, когато нямаше водеща сила на континента, той се бе обърнал на арена за стари недовършени битки от войната. Каквото бе останало от старите организации (най-вече разпръснати скитници, забравили имената си в дивите части на света) сега търсеше бившите членове на Ръководния Кръг, за да им отмъсти за случилото се в края на последната война. От нищото изникваха силуети, способни да дават форма на мрака, да го насочват, и да го карат да поглъща всичко по пътя си, вплетели в ожесточено сражение с някой от бившите членове на Съвета. Светлината заставаше срещу мрака и където това се случеше, независимо кой излезеше победител, от мястото оставаше само пепел и спомени. Нито един от противниците не беше по-малко опасен и опустошителен от другия, нито пък имаше по-чисти мотиви.

Но пък, за какво в крайна сметка винаги се водеха войните на Тирос, ако не за колкото можеше повече власт и сила? Всяка война от заселването на континента до сега имаше едно и също начало и един и същ край – започваше със славни битки в името на няколко велики лидера и завършваше със смъртта им, като накрая оставаха само потърпевшите да помнят цената. Тигрови Нокти, Черния Страж, и втората маска – Клоунът, както го наричаха условно, (заради хаотичният му боен стил) се вилнееха из континента, нападайки едновременно както бивши членове на Съвета, така и враговете им. След разпускането на Съвета Екуйтас*(ученикът на Стилион) беше безследно изчезнал, а малко след него и внучката. Никой не беше видял Ная Мантелус*, след като тя напусна дядо си. Сякаш беше потънала в сянката на войната. Колкото до Екуйтас, той след известно време се завърна при господаря на тъмната организация. Те двамата се опитаха да издирят колкото можаха повече бивши членове на Ръководния кръг, но успяха да намерят само един-двама. Затова вместо това се заеха с локализирането на внучката на Стилион. Оказа се, че тя дори не се криеше, и скоро бе изпратила вест, че ще ги срещне на едно определено място. Форт Тенег. Сега, две години след разпускането на Съвета, от него бе останала само пепел, прах и трупове.


Мъжът беше облечен в дълга черна роба, покриваща всяка част от тялото му. Дълги ръкави, чийто ръбове опираха в коленете, качулка, от която не се виждаше и частица от лицето му. Като че самото пространство около него бе по-тъмно. Имаше двоен силует, като вторият ту избледняваше, ту ставаше реалистичен, като всичко останало наоколо и се раздвижваше подобно на развълнувана водна повърхност. Екуйтас носеше същата униформа, както в деня, когато за пръв път му бе заповядано да следи Тигрови Нокти. Брадата му беше пораснала, а белите косми в нея се бяха увеличили. Други белези на възрастта му засега не се забелязваха – все същата огромна и стегната фигура, все същото сериозно лице, изписващо решителност, сила. Рошавите му вежди сега бяха смръщени, прикривайки неописуемото му задоволство. Скоро щеше да дойде и неговият миг, само след този ден, и щеше да може да сложи край на войните завинаги. Или поне за достатъчно дълго... Ная пристигна. Задъхана, като че досега беше бягала, тя пристъпи към Екуйтас.
- Не още. – каза й той спокойно, а мъжът в черно извърна глава към тях въпросително.
- Какво е значението на това? Очаквам отговор – къде беше през цялото това време, а ти отвръщаш с още загадки.


Нямаше и съмнение. Това беше същият онзи глас, който бе посрещнал за пръв път Ная в мрачното скривалище. Басов, неопределен, придружен от тихичко монотонно ехо, повтарящо всяка дума с леко закъснение.
- Ааа, всичко със времето си. – каза уверен рижавия рицар. – Засега ще трябва да се задоволиш само с въпросите ми. Преди да дръпна завесата на това представление, нека първо те попитам – какво искаше да вземеш от склада на фамилия Енетилиен?
- Няма да отговоря.
- Защо искаше да го вземеш?
- Няма да отговоря.
- Защо нападна съветът на Светлината по начало?
- Няма да отговоря. – изненадващо, Екуйтас се усмихна доволно.
- Този отговор също е задоволителен. Аз знам отговорите на всичките тези въпроси.
- И би ли ги споделил с нас, след като единствено гостенката ни тук не ги знае? – попита мъжът.
- Ти отиде там да търсиш определен свитък. Онзи, който съдържа единствената писмена информация за останките на Сянката. Само това оръжие на целият континент, не е било изковано от ръка на смъртен – а сътворено от божество. То е било използвано по времето на Втората война, преди Разединението. Тогава то е било строшено, отново от ръка на бог, ала според някои източници парчетата му все още пазят потенциалът си, колкото и разпилян да е той. Искал си го, защото то вероятно е единственото нещо, което може да победи Тигрови Нокти...
- Защо? – прекъсна го басовият глас. – Защо единствено то е способно на това?
- Аз... – объркано заекна рицаря.
- Ааа, и ето тук удряме на камък. Самият ти не знаеш нищо - нито за острието, нито за Тигрови Нокти. А сега ми повтаряш думите на източник, на който дори и най-изпадналите крадци не се доверяват. Греша ли, или това са думите на Вероника Халф?


- Кък?!?!... – отскочи назад Екуйтас опулен до краен предел.
- Само тя е способна да лъже толкова убедително с меч опрян в гърлото й. Събрал си каквото си можал от бившите си „колеги” от Съвета и си я сгащил някъде, принуждавайки я да ти каже туй-онуй. Не ти е в стила да се изправяш срещу толкова силен противник самичък, както доказа днес.
- КАКВО?! – не можеше да се сдържи Екуйтас. Мъжът правеше правилни предположения едно след друго.
- Довел си това момиче тук за да ти помогне да ме убиеш нали? Защо иначе би играл целия този безсмислен фарс?
- Хм, хМ, хм, хм, хм, хъ, хъ, хъ, ХА, ХА, ХА~!!! – изсмя се гръмко рицаря. – Твърде ненавременно прозрение, а гадино?! Твърде лошо. Надявах се на по-значителна съпротива. Вярно е, през времето когато ме нямаше събрах съюзници колкото бързо можах и принудих Вероника Халф да ми каже всичко, от което имам нужда. След това я убих, тъй като това беше планът ми по начало. С познанието, придобито от нея, в комбинация с това на Ръководния кръг беше лесно да намеря останките Сянката. Разбираш ли, аз може би не присъствах на всичките ви срещи, но онзи глупак Стилион, той присъстваше. И когато разказваше на дълго и на широко на внучката си, аз просто трябваше да слушам, от определено разстояние и с нужното прикритие, естествено. Маските... Всъщност никой не беше го съобщил публично, но Маските вече съществуваха, когато Съвета се появи. Ние ги превърнахме в свои врагове. Ние нападнахме първи. Отново онзи празноглавец Стилион. Арогантен, сляп идиот. Обяви, че те са заплаха за Съвета, и останалите естествено го послушаха. Т.н. Съвет на Светлината винаги беше готов да напада, да унищожава всичко, което може да ги нападне, независимо дали възнамерява да го направи. Те не искаха да ги разберат. Дори не опитаха. Просто се хвърлиха в битка с тях, като диви зверове. Затова в крайна сметка ги предадох. Те бяха чудовища когато създадоха Съвета, бяха чудовища по време на съществуването му, и дори в падението си се държаха като такива. Прикрити под наметалото си от лъжи, в които някога вярвах. Справедливост, мир, просперитет. – и се изплю на земята. – Тези неща Съвета никога не се опита да разбере, точно както не се опита да разбере враговете си... нито собствените си членове като се замисля.


- Да разбирам ли, че си направил всички онези долни неща напоследък... за правосъдие?! – изсмя се мъжът в черно. - Предателството трудно се числи в тази категория, знаеш ли?
- АЗ бях предаден първи, НЕ Съвета!!! – викна рицарят. – Те предадоха МЕН, и аз им отвърнах със същото! Но това няма значение сега. Сега идва времето, когато всички ще получат заслуженото си! – пое си дъх и продължи, като че успокоен от собствените си думи. – Създателят на Маските ги е сътворил, като оръжия срещу Тигрови Нокти. Като агенти, които да събират колкото могат повече сила, докато артифакта не се появи. А когато това стане, да го унищожат. Разбираш ли? Ако бяха оставили нещата така, както си бяха, двата им проблема щяха да се разрешат от самосебеси. След като открих останките от Сянката обаче трябваше да убия сътрудниците си. Те бяха... благородни мъже, но знаеха твърде много, а не притежаваха силата да защитят това знание. Можеха да се превърнат в оръдия на унищожението на каузата, за която се бореха! Сигурен съм, че ако можеха да разберат това,... щяха сами да поискат смъртта си.
- Но не го направиха, нали? – изсмя се гадно противникът му. – Не можаха да разберат твоята възвишена идея за правосъдието и жертвите, които то изисква. Знаеш ли как се нарича правосъдие, в което само един човек вярва? Ти-ра-ни-я.
- МЛЪКВА~Й! Ти не би разбрал... запленен от отмъщение срещу Стилион... ТИ СИ ТОЗИ, КОЙТО ДОКАРА ТИГРОВИ НОКТИ ТУК, НЕ АЗ!!! Ти си този, които унищожи единствения ред на континента, ти си този, които разкъса мира на парчета... ТИ СИ ТОЗИ, КОЙТО ЗАПАЛИ НОВАТА ВОЙНА, НЕ А~З!!!


- Не, аз ти не си разбрал. – отвърна спокойно мъжа. - Първо – аз заповядах, да... ала ти донесе артифакта на Тирос. Ти помогна да разтребя събитията по начина, който ми бе удобен. Ако не беше ти, дори нямаше да успея да се справя със Съвета. Аз само говорех – ти действаше. Ще ти кажа и защо действаше. Ти не вярваше, че този мир е „праведен”, не мислеше, че трябва да просъществува. Изглеждаше ти тираничен, жесток, дори зъл мир. Ти, момче, замени „злия” мир, със „Свещена” война.
- Е, това вече няма значение. Моята така наречена „Свещена Война” е към своя край. Сега вече имам Сянката и след като премахна теб... е, така да се каже не ми остават съперници. Но пък от една страна беше забавно. Ти имаше предимство. Знаеше нещо повече от мен за Сянката, а и двамата се стремяхме да я намерим. Не можех, естествено, да се опитам да присвоя този свитък. Самото доближаване на тъпия склад щеш да притежава силата на публично изявление – „Искам да открия Сянката.” Така че трябваше да действам бързо и в точното време. Вероника Халф наистина беше добра марионетка. Без дори да съм я молил, запрати Стилион на сигурна смърт, освободи ме от веригите на Съвета, и те смути дотолкова, че дори не забеляза кога се измъкнах от захвата ти. Но ти вероятно не познаваш този жена. Със цялото си самочувствие и гордост, със цялата си сила зад гърба й... пак не успя да разбере кога започна да действа точно както аз пожелаех.
- Не, младежо. Ти не познаваш Вероника Халф. Не знам колко пъти са те предупреждавали да не се замесваш с нея, но явно не е било достатъчно. Мислиш, че тя е играла по свирката ти? Може би е направила няколко хода, които в определена ситуация, за определено време са те облагодетелствали без да е забелязала, но откакто очите ви са се срещнали, тогава когато си отишъл да я убиеш, ти си се превърнал в нейна марионетка. Не си прави илюзии, не си успял да я убиеш, повярвай ми. Толкова пъти е правила тази илюзия, че сигурно вече може да напише научен труд от поне 500 страници на тая тема.


- И откъде...
- Защото ако разбираше, че умира, щеше да даде всичко от себе си да закучи целите ти, не да ти помага, глупец песоглав. Казала ти е някои неща с определен тон, за да си помислиш, че това е всичко, което знае, след това те е запратила да се справиш с мен, маските, Тигрови Нокти (вероятно), докато тя си стои кротко някъде и си оправя маникюра, чакайки някой да се справи с теб. Ако ли й свършиш цялата работа, без никой да те премахне, тя винаги може да те убие без дори да успееш да й се противопоставиш като хората. Кой би очаквал удар, от някой, който вече е мъртъв? Осъзнай го момче – твърде си млад за да се мериш със същества като мен и Вероника Халф. Но наистина си си направил сметките добре. Може би планът ти щеше да има някакъв шанс за успех, ако не беше забърквал с хора като мен и Вероника. Мога ли да те попитам, откъде знаеш, че във онова скривалище имаше подобен свитък?
- От внучката на Стилион, естествено.
- А тя откъде го знае?
- От дя... МАМКА МУ!!! – днес не му беше ден – ТИ си й казал това, нали? Знаел си, че ще я попитам какво има в оня тъп склад и ще приема на доверие, че го зае от дядо си! Направил си го нарочно, за да ме държиш далече от мястото. Сигурно изобщо не съществува такъв свитък! На всичкото отгоре си ме накарал да си извадя козовете възможно най-скоро. Съкращаваш опциите на противника, и го караш да действа възможно най-прибързано...това е една от първите стъпки в приложната тактика. Ти наистина си от фамилията на Стилион.


- И, благодаря за информацията, за маските. От всичките безсмислени простотии, които можеше да ми кажеш, това малко просветление сигурно беше най-ценно. Интересно как ти мислеше, че успя да изиграеш всички около себе си, а се оказва, че не е останал човек, който да не те е използвал.
- Едно не разбирам, измамна Енетилиенова издънко – защо след всичките ти успешно изплетени мрежи, си ми позволил да стигна до тук със Сянката в ръка?
- Първо, момче, защото и без това шансовете ти да оцелееш не са големи. И второ... ах, какви идиоти сте и ти и Съвета... – отплесна се той за пръв път.
Екуйтас забеляза момичето до себе си и неговата гадна усмивчица. На негова страна ли беше то? Не, най-вероятно го беше предала. За това ли беше толкова уверен противника му? Но, ако тя беше на негова страна, защо изобщо помогна на Екуйтас да открие останките от меча? По време на това търсене той беше невероятно уязвим в определени моменти и в никакъв случай нямаше да очаква удар от тази страна. Защо не беше ударила?! Защо сега се усмихваше така зловещо? Мъжът в черно не обърна внимание на поведението й. Нито на Екуйтас. Той вдигна ръцете си, постави ги на качулката... и я махна от лицето си.


- Здравей, ученико.
Рижавокосият рицар опули очи толкова широко, че изглеждаше сякаш ей сега щяха да изскочат от орбитите. Той не можеше да повярва. Винаги беше смятал дядката за изгаснал пламък, за съкрушен от неизмерима загуба човек, за строшена на парчета душа, неспособна да води повече битки... за бита карта. Никога не беше предполагал, че човек като него можеше да разруши Съвета на Светлината, да открие Тигрови Нокти и да успее да го използва за свои цели, нещо толкова непредвидимо и неконтролируемо, да изиграе всички – Екуйтас, който несъзнателно извърши всичко, включително и предателството си, в негова услуга; Ная, която да края си мислеше, че предава някой; целият Съвет... всички.
- Защо... – падна на колене мъжа. – ЗАЩО~?!... Защо? Защо го направи... – вече шепнеше той – Защо... защо аз съм този със Сянката в ръце, най-великото оръжие, някога създавано, а аз съм паднал на колене? Защо през цялото време... бил съм безсилен. Наблюдавал си ме от всички страни. Наблюдавал си всички от всички страни. Перфектната маска – жаден за възмездие оцелял по чудо потомък от едната страна, а от другата й – навъсен дядка, отчаяно защитаващ единственият дом, който му е останал. Кой си ти? Кой си ти, Стилион Енетилиен?
Сега забеляза, че и Ная не бе останала безпристрастна. Тя гледаше с ненавист Стилион като че току що бе й отнел най-съществената частица в живота й... или чак сега го осъзнаваше. Очите и стрелкаха всичко наоколо с изпепеляващия си поглед, сякаш ей сега ще го превърне в пепел. Самия Стилион пък се усмихваше с половин уста, незнайно защо, недоволен от събитията.


- Аз съм това, което винаги съм бил – човек, достатъчно могъщ и мъдър за да пожелае целият континент. Целят Тирос – само за себе си. И ако мислиш, че съм луд, трябва да знаеш че всяка една от войните на тази твърдина са се водили от хора като мен – същества, с амбицията да притежават легендарния континент, посочен от самите богове за дестинация на всяка от „висшите” раси. Да бъде техен блян, тяхна мечта... тяхната гибел. Ти също не си различен, млади ученико. Явно не си прозрял какво се крие зад величавите ти идеи за правосъдие и мир. Това, което се крие зад идеите на всеки един от нас, всеки един успял да си прокара пътят към истинската сила, истинската мъдрост – алчност. Твърде е сладко, силата имам в предвид и властта. Отначало всички тук ги искаме само за да оцелеем, защото няма друг път – така стоят нещата на Тирос : или си от най-добрите, или ставаш тяхна храна. После ти харесва и започваш да искаш още не само за да оцелееш, а от любопитство – Колко силен мога да стана?; Колко далеч мога да стигна?; Колко хора мога да смачкам?... Докато накрая не достигнеш такива граници, че всичко, което си постигнал ти се вижда изключително малко, недостатъчно, негодно за потенциала ти. И стигаш до блян, изпитан от стотици, но неосъществен от никой – власт над целия континент. Когато тайно се събрахме преди цели 60 години и запланувахме създаването на Съвета, ми беше предоставена възможността да бъда един от 10, души, само 10 души, които щяха да имат властта да управляват Тирос – само те, никой, никой друг. И платих цената охотно – тогова я мислех за истинска подигравка в сравнение с това, което можех да получа. Бях само на 35 – какво означаваха за мен тъпата ми фамилия, която се бе борила стотици години, и какво беше постигнала?! Едно голямо нищо! Струваха ми се толкова жалки, че бях готов да избия хиляда фамилии като тях, ако ще всичките някога да са ме обичали и смятали за техен син. Но... след като избих семейството си, учениците си, дори съществата които някога наричах приятели, осъзнах... че нямам нищо друго освен моята мечта. Никой с който да споделя радостта си, никой на който да кажа нищо. Това беше замисъла на Създателя. Да, ти не познаваш това същество. Това е онзи, който създаде Съвета. Той познаваше нашата лакомия, и безкрайната ни алчност, и успя да ни накара да избием семействата си, организациите които сме ръководили, оставайки ни сами в мрака със само един избор – да се грижим за новият Съвет на Светлината, единственият ни дом. И след това той се обяви за негов Ръководител.

Представяш ли си?! Обяви се за Император на цял Тирос! Ние се опитахме да се противопоставим, но той беше твърде силен, никой от нас не беше способен да го победи, и никой от нас не беше склонен да работи с другия. Да не говорим, че след като овършахме всичките си познати не беше останал и един човек на континента, който да ни се довери. Изиграл си беше картите перфектно. Във едно от подигравателните си подмятания, след поредния неуспешен опит да бъде, така да се каже „детрониран”, спомена, че дори сътворение на име „Тигрови Нокти” да пристигне на континента, няма да успее да го победи. Оттогава не спрях да търся отговор на загадката – какво беше това? Създателя беше спокоен, защото си мислеше, че може да наблюдава всичките ни движения, където и каквито и да са те, така че не беше твърде внимателен относно ходовете ми. Но въпреки, че се беше обявил за император на континента, не го владееше целия. И имаше и места, където взорът му не можеше да стигне. Ето къде се намесва общата ни сърдечна приятелка. Вероника Халф всъщност се присъедини към Съвета по-късно от всички други, след края на войната. Тя не беше ръководител на организацията, в която бе членувала и все пак бе успяла да ги премахне всичките до един. Момичето беше психотроник. Това бяха най-опасните и най-резистентните същества на епохата. Единствено тяхната организация успя да се спаси от Съвета. Но не беше успяла да се спаси от това момиче. Психотрониците, ученико, се занимават с подчиняване на самата околна среда на волята си, не само на разумния разсъдък на противника си. Вероника беше единствената от Съвета, която забеляза, че имам план за бунт срещу Създателя, и реши да обедини сили с мен. Заедно открихме, че незнайно защо, противникът ни не беше защитен от психотронни атаки – като че никога не беше имал контакт със подобни неща. Останалото беше лесно – дори без помощта на това „Тигрови Нокти” успяхме да направим капан за Създателя – накарахме го да си мисли, че артифакта е всъщност на континента, и той тръгна да го търси. Не знам къде изчезна. Нямаше го цели осем години.

Със Халф се опитвахме да открием врага си навсякъде, но така и не успявахме, докато един ден просто го видяхме да лежи да брега на океана. Като че беше изстискан. Изглеждаше поне със 100 години по-стар, беше блед и изпит като суха пръчка. Не можеше дори да върви. Влачеше се, към вътрешността на брега, тътрейки безжизненото си тяло само с една ръка. Мислехме да го довършим веднага, но се оказа, че равните ни по ранг във Съвета бяха разбрали за плановете ни, и решили да се извлекат полза от тях. Изскочиха от нищото и това ни принудиха да споделим властта си над организацията. Естествено нямахме избор – и така беше заформен Ръководния кръг, такъв какъвто го познаваше мигове преди разпускането му. Вероника и аз никога повече не работихме заедно – оказва се че и двамата имахме собствени планове, които не включват другия. Когато отново преосмислих загубите си обаче, когато отново се почувствах сам, и започнах да ходя като бухал по коридорите на Цитаделата през нощите реших, че жертвата която съм направил е твърде голяма за това, което съм получил в замяна. От самото начало бях планирал Аз да заема мястото на създателя, Аз да управлявам Тирос, и да го управлявам сам, не с още девет идиота. Тогава започнах да се ровя из стари, почти забравени легенди считани за пълни измишльотини, от всеки с малко ум в главата. Съветът на Светлината не бяха никак глупави – не можех просто да задигна онази дрънкулка от стария склад и да се справя с тях. В самите легенди не открих нищо – те, дори и да съдържаха донякъде истинни данни, бяха твърде непълни и недетайлни и всъщност не казваха нищо. Затова трябваше да се хвана за идеята и да търся продължение другаде. Оказа се, че мъртвата вече гилдия на рунитворците бе разработила няколко изключително опасни и ако мога така да се изкажа... интересни руни. Естествено достъпът до това познание ми струваше малко по-внимателен подход. На оня илер в ръководния кръг изобщо нямаше да му хареса това, че се ровя из архивите на бившата му организация. Да, Съвета беше направо потресен като разбра, че с руна можеш да призовеш песъчинки светлина със достатъчно концентриран потенциал, че да се сравнява по сила със същото количество светлирион. А че съществуват цяла серия от артифакти, които помагат на използващия ги(ако е достатъчно напреднал, естествено) да събере милиони такива руни и да ги оформи във формата на еднометрово острие... Е това вече хвърли целия съвет срещу горкия рунитворец. Защо е пазил тази разработка скрита? Защо не я е представил на Съвета веднага щом се е присъединил към него? Въпросите им бяха толкова много, че съвсем забравиха да питат мен какво съм търсил, когато съм открил това. Е, за пък търсех обратната руна – такава, която дава форма на мрака. Не на сенките, а на самия мрак. Никой не повярва на колегата ми, когато заяви, че серията се е състояла от 9, а не от осем такива предмета – приеха го като някакъв опит за отвличане на вниманието от присъдата, или нещо такова.

Аз бях задържал този предмет. И да, изучих изкуството на руните най-подробно за да мога да модифицирам най-сложната от тях. Отне ми около 15 години висене по библиотеките с някой замаскиран свитък в ръка. След това време си продължих да вися по тях, да не вземе някой да заподозре нещо. Както всички разбрахме, успял съм. На всичкото отгоре сега съм малко по-добър от самия създател на оригиналната руна, илерът Нереадор, който някога беше лидер на организацията на рунитворците. Е, дори покрай това да съм забравил почти всички магии, които знаех, но това предполагам не е голяма загуба. Все още мога да контролирам парчето си светлирион толкова добре колкото и преди, ако това се питаш... Оттам нататък знаеш – създадох тази тъмня организация от онези, които бяха предадени от Съвета в миналото или техните роднини, и от всички с достатъчно сила, които му имаха зъб. Признавам, тук си прав – Съветът имаше талант във това да си създава врагове. По това време се завърна така наречената ми внучка и заяви, че като неин единствен роднина ме обича, въпреки това, че съм избил целият ни род. Нямах избор – ако исках да разбера намеренията й, трябваше да се престоря на доверчив. Хм, хм... не мина и година, и тя намери маската ми – човек, който се представяше за мой роднина, търсещ отмъщение срещу мен и срещу целия Съвет. Да, тогава успя да ме заблудиш „Ная” – и момичето се опули както никога досега. – Някъде по това време ме придаде и ти, ученико... хм, но твоите намерения бяха чисти и ясни, докато това нещо тук... това нещо не можех да разбера.


- Ти си имал пълно наблюдение и над двама ни, информацията е текла от теб, към теб. Така, че ако си имал някакво съмнение, си можел лесно да разбереш какво сме замислили. – каза Екуйтас.
- Да, ученико, и може би ти е трябвало да наблюдаваш „Ная” по-добре преди да се съюзяваш с нея срещу когото и да било. Не, това което виждаш пред себе си притежава кръвта на фамилия Енетилиен, това поне можех да проверя лесно. И ти го знаеше, така че и ти прие на доверие, че след като тя наистина е от това семейство, единствената й цел би могла да ме убие. Но... тя не връщаше цялата информация.
- Гадино мръсна... – просъска Ная. Гласът й изобщо не приличаше на човешки. По-скоро звучеше като някаква полифония, изградена от няколко гласа, сбрани в един.
- Не... какво?! – зяпна Екуйтас.
- Не казваше всичко, което научеше от мен на нереалния образ който си създадох – този за който ме мислеше преди часове. Тя предаваше само определена информация, само част от истината. Не се опита да ме лъже, знаеше, че същество със сила като моята лесно засича лъжи, и намеренията й щяха да станат явни. Единственото, което успях да разбера, беше, че то далеч не се опитва единствено да разруши Съвета. Опитваше се да контролира движенията и на двете организации, както на нея й е удобно. И тогава се сетих за годината, в която тя пристигна – 873 от новото летоброене.
- Т-т-т... – заекна Екуйтас, погледна Ная, като че виждаше призрак и отскочи назад. – Това е само година, след като изчезна Черния Страж! Маската... намерила е последния оцелял от рода на някой от Ръководния кръг и е пленила тялото му! Един от най-добрите планове за нападение срещу Съвета, който съм чувал!


- Мхм. Обаче в едно сгреши, ученико. Маските бяха създадени след Съвета. Планът - почти перфектен. Ако нямах тази добра позиция за наблюдение, може би щеше и да успее да постигне нещо... Ала така от заплаха за мен и плановете ми втората маска се превърна в поредната пионка във грандиозния ми дизайн.
- Предполагам вече няма смисъл да го крия. – каза „Ная” и хвана заби нокти в кожата на лицето си.
Тя събра малко в ръката си и дръпна силно плътта. Чу се грозен звук като от разпорване на дреха, и кожата, някога покривала лицето на момичето остана в ръката й. По черепа остана само месото и лицевите мускули, които се загърчиха, приемайки странна форма. Опънаха се, потъмняха, косата избледня и изчезна като мираж, главата се издължи, самият череп като че се изтегли напред. От розов цвета на лицето се обърна на металически, след това потъмня още и стана черен. Очните ябълки изпадаха и кухините останаха празни, тъмни и и те скоро придобиха черен металически цвят. Нямаше грешка – сега главата на момичето приличаше досущ на черен шлем, от който струеше мрак. Силуетът й се покри с мрак, уголеми, докато не достигна височина от два метра и пред тях се разкри истинския Черен Страж – едра фигура от мрак, носеща черна броня, за да поддържа целостта й.
- Всички си мислят, че нещата са така прости... хоп-троп, айде бум – Стилион, Съвета на Светлината, Вероника, всичко останало... – засмя се под мустак стареца. – Е, деца, ще трябва да ви разочаровам. Аа... ето го и последният ни гост за днес.


Всички се обърнаха и чуха бавни, тихи стъпки в пепелта. Приближи се дребничък силует. Доста по-нисък и хилав от Черния Страж и Екуйтас. Дори по-дребен от Стилион. Той носеше тънка, свободна риза от лен, изненадващо чиста и ненамачкана. С приближаването му разбраха, че това всъщност е момиче. Агилитас, съдейки по силуета. Лицето й прикриваше една бяла, дървена маска, а на главата й стоеше една сламена шапка. На краката си носеше леки, направени като от дървесен лист ботуши, които правеха движението й почти неуловими. Железните ръкавици!!! Те блестяха от ръцете на момичето страховито, вцепенявайки от ужас Екуйтас.
- Чух, че всички тук ме били търсели, та реших да дойда самостоятелно, да не ви карам да чакате. – каза Тигрови Нокти, спокоен както винаги. – Черен Страж, така ли? Не изглеждаш ли твърде нищожен, за такова грандоманско име и цел?
- Маските ще изпълнят целта си, Грешка на народите. – изсъска Черния Страж.
- Твърде силни думи, от мравка като теб. Но не се отчайвай, тук има дори по-изпаднали. Да се надяваш на счупени парчета от клечката за зъби на боговете да ти помогне срещу мен? – обърна се съществото към Екуйтас.


- Радвам се че мислиш Сянката за клечка за зъби. – погледна накриво мъжът. – Наистина бих искал да видя Тигрови Нокти сритан от клечка за зъби. – след това си пое дъх и отново се обърна към Стилион. – Значи планът ти е бил да ме създадеш нова организация, съставена от тези, които биха се противопоставили на Съвета, като това ти позволява да наблюдаваш движенията и мотивите на всеки, който би искал да извлече някаква полза от подобен сблъсък. Отслабил Съвета, хвърляйки го в битка със Маските, давайки допълнителен коз на втората си пионка – Тигрови Нокти. Използвал си артифакта, за да разчистиш форт Тенег, и да присвоиш нужен предмет, незабелязано. След това планът ти е бил да развиеш тази война, и да приключиш със Съвета, като през това време Маските и Тигрови нокти разчистват втората организация, освобождавайки те от вече ненужни пионки. Следващата крачка съм бил аз – да намеря Сянката и да ти я си щял имаш оръжието, което да ти помогне да се справиш с последните използвани пионки – Тигрови Нокти и Маските, оставяйки те най-силното същество на континента. Но защо тогава си ми позволил да взема сянката и да стигна чак до тук? Защо ни казваш всички тези неща?


- Да, това са най-добрите въпроси, който някой някога ми е задавал. – смръщи се стареца. – Защото Вероника Халф ме прецака. Не, не че знаеше какво прави, нито за планът ми. Единственото нещо, което направи според ситуацията, а не като част от добре смазан механизъм. Със това разпускане на Съвета, тя разкъса целият цикъл. Нямах връзка със бившите си колеги, нямаше как да наблюдавам ходовете им, нито как да ги избия достатъчно бързо. А не можех и просто да прескоча към следващата част от плана си, със всички тези врагове зад гърба ми. Не можех и да се занимавам с тях, тъй като ти вече беше започнал малкия си поход, а Маските и Тигрови нокти не си стояха на едно място. Тотален хаос. А аз нямаше накъде да мръдна. Нямаше как да възвърна нещата към цикъла. И единственото, което ми остана бе отмъщението. Със сигурност и Халф имаше някакъв план да се измъкне от това невредима и да поеме контрол над нещата, така че аз трябваше да го разбия – като отмъщение. Наблюдавах те известно време и разбрах що за план бе скалъпил. Оставих те да вземеш Сянката, и да вкараш капан малката Вероника – сега тя трябва да се преструва на мъртва, следователно не може да мърда от скривалището си. Вероника Халф е грандоманка – тя ще се насочи към теб, - и посочи Тигрови нокти – а това е доста добра отправна точка. Ти ще оцелееш в тази битка, Тигрови Нокти, но няма да победиш, защото както сам отбеляза, всички тук имаме мотив да те унищожим. Вероника ще трябва да те срещне в битка, и го знае. Което няма да знае, е че срещу нея ще бъде отворен втори фронт – воден от този, който излезе победител от този четирибой. А след като разказах за плана й най-подробно на всички ви, той ще може да я атакува, след битката й с Тигрови Нокти, когато е слаба. Тя няма да подозира толкова изпипано нападение. Сега осъзнавам, че трябваше да я пусна да разследва артифакта, когато поиска сама – със толкова много пионки във ръцете си, можех да я премахна лесно, и всички щяха да приемат, че Тигрови Нокти я е убил. Но знаех ли, че може да причини толкова проблеми, само с един ход? Признавам си, подцених я – и сега плащам цената. Но и тя ме подцени, като не ме уби собственоръчно малко, след като разпусна Съвета. Да, можеше – по това време не носех оръжията си и нямаше да мога да я победя. Сега и двамата се подценихме, и и двамата ще платим една и съща цена, за една и съща грешка.


- Знаех си, когато влязох за пръв път в Цитаделата... ти си най-могъщия от целия Ръководен Кръг – по един или друг начин – промълви Екуйтас.
- Всички тук са дошли с някакво Гранд Фиаско зад гърба си... почти съжалявам, че и аз не приготвих нещо. – каза подигравателно артифакта.
- Гостите ни стават нетърпеливи, ученико, да не се бавим. – лицето му отново стана сериозно. – Помни всеки от тези мигове, до края на животът си, Екуйтас. Такива битки разцепват самата реалност и слагат край на цели Ери.
Вятърът подухваше леко, а четиримата противници тръгнаха с бавна темпо един срещу друг, а стъпките им, една подир друга, отброяваха последните мигове на региона...

*Aequitas - правосъдие.
**Mantelus - прикритие, маскировка.
И двете са от латински.