Режисьор: Брайън Сингър

В ролите: Стивън Болдуин, Гейбриъл Бърн, Чаз Палминтери, Кевин Полак, Пийт Посълуейт, Кевин Спейси

Държава: Великобритания, Германия, САЩ

Година: 1995

Времетраене: 106 минути

Резюме: Кораб, на който се предполага, че има кокаин на стойност 91 млн. долара, стои на котва в пристанище в Сан Педро, южно от Лос Анджелес. Внезапно тишината на нощта е раздрана от огромна експлозия и за всички става ясно, че каквото или който и да е имал нещастието да се намира на този кораб, е бил вдигнат във въздуха.

След няколко часа от кораба е останала само изпепелена скелетна конструкция. Освен нея във водата плават и двадесет и седем трупа. Като по чудо има двама оцелели: единият е унгарски гангстер, който сега лежи в болнично легло, обгорен до неузнаваемост, стискащ душата зад зъбите си; другият е Роджър "Словесния" Кинт - осакатен бивш затворник от Ню Йорк.

Лична оценка: 10/10

Лично мнение:

Култ! Един от любимите ми филми. Препоръчвам на всички фенове на кримитата и трилърите.

Класика, един от най-великите филми според мен. Кевин Спейси отново е перфектен в ролята си, заедно с Гейбриъл Бърн. Неслучайно е на 21-во място филма в imdb, макар че трябва да е по-напред.

Като излезе бях ей така , просто мега силен филм, а Кевин тогава го признах за уникален актьор.

С П О Й Л Е Р

Айде бе ... Само не ми казвай че си очаквал, че Кевин Спейси е зад всичко То ако The Usual Suspects е предвидим то не знам кой не е Не си уцелил филма, с който да си правиш реклама

Ideed mate,indeed...

Накрая просто как си сменя походката докато върви...КУЛТ!

Целия филм е един голям култ и това най-ярко се забелязва при второто гледане когато вече знаеш, че ги мами и просто седиш и се наслаждаваш на гения на Спейси

Много добър филм с привкус на крими, трилър и щипка мистерия.
Най ми хареса, че си мислех през целия филм, че знам кой е злодея, а накрая ми обърнаха представата на 180 градуса (наблягам, на 180 градуса).
Дет се вика "Отивам там, откъдето тръгнах"

Всъщност наистина е леко предвидим...
Но все пак края е култов...

Същия кеф се извлича като гледаш Боен Клуб за втори път и знаеш, че Едуард Нортън се бие сам.

На Боен Клуб кефа не е в това кой с кого се бие и че накрая се оказва, че Тайлър не съществува. Боен Клуб е един от няколкото филма по поколения, които не се обръщат към дадена аудитория а към всички. Филми, които говорят на зрителя. Филми, които го тласкат към промяна. Не филм а една идея. Един идеал.

Кой с кого се бие е свързано с това, че Тайлър не съществува, брат ми. Това е едно от готините усещания, които може да се усетят при повторно гледане на филма. Финчър винаги разпръсква разни късове, които не са от асболютна важност за съвсем важното, към което хората често остават сляпи.

Филмът: it's only after we've lost everything that we're free to do anything - is enough arguing.