Считам го за най-добрата си работа до сега.

Аз и Ти

Всички знаят,че когато направиш нещо лошо,то ще ти се върне тъпкано. Или поне 3 пъти по-лошо.
Това е глупост измислена от хората за да не правят престъпления. Това са глупости, можеш да правиш лоши неща
и изобщо да не пострадаш, ако си достатъчно умен за да не те хванат.
Да, и аз бях така. Мислех си че мога да правя такива неща и нищо да не ми се случи. Лошото е че понякога хората са прави.
Всичко започна един хубав ден. Аз както винаги закъснявах и даскалката ми се скара. Толкова е тъпа.
-Защо заксняваш.-
Ми вика тя.
-Защото така искам.
Явно че отговора ми не й хареса и ме прати при директора. Докато ходех по коридора си свирках една песничка.
Тогава направих една от многото си грешки.
-Пепи сладур.
Петър беше момче от 10 клас, аз бях 12. Той беше с обратни сексуални наклонности. Тогава това ми се виждаше
като добра причина да му се подигравам.
-Ууууу дай една целувка,сладур.
-Стеф махай се.
-Шибан педал такъв, погледни ме.
Хванах го и го блъснах в стената. Бях най-силния в училище и не трябваше да го доказвам, просто всички го знаеха.
-Ако още един път те видя да ходиш така ще те прибия.
-Пусни ме!
Ударих го. Толкова силно,че си обелих раката. Той отхвръкна на един - два метра, претърколи се и остана по очи.
-СТЕФАН ГРИГОРОВ в кабинета ми веднага.
Изглежда,че директора беше решил да си вземе кафе.
***
Наказаха ме тежко, трябваше да чистя училищния двор един месец. Разбира се че не можеше да мине и без конско.
-Не мога да повярвам! Защо го удари? Ти малоумен ли си....казах ти,че трябва да му вземем уредбата и компютъра.
-Това няма да помогне.
-Не ми противоречи пред него, ти си му баща,говори с него.
-Стефане.
-Ооооооо я ми се разкарайте от главата.
Всичките ни разговори свършваха така, сега съжелявам за това,но вече е късно. Интересното тепърва предстоеше.
***
Наказанието мина, и бях по-страшен от всякога. Когато ходех по коридора всички свеждаха погледи. Опиянявах се от
властта. Това беше втората ми грешка. Помислих се за много велик. Какъв глупак бях...сега всички са мъртви. И то заради мен.
Всъщност истинската история започва малко по-късно. Помня че имахме биология, боже мразех биологията. Седях на
последия чин и дъвчех нещо, мисля че беше сандвич. Вратата се отвори и в стаята влезе едно зайче. Всички момчета
почнаха да подсвиркват и викат.
-Ей сладурано....
-Секси.....
-Искам да те....
Писна ми и направих това което никога до сега не бях правил.
-ТРАЙТЕ ДА СИ ДОЯМ САНДВИЧА.
Всички млъкнаха и започнаха да се смеят.
-Мерси.
-Няма проблеми.....не мога един сандвич да изям от вас.
Изобщо не я погледнах, изглежда че беше дошла да вземе малко тебешир. Забелязах само дългата й красива,руса коса.
Дойде междучасие,тръгнах до лафката за си взема нещо. Изобщо не очаквах че живота ми ще се промени коренно.
-Хей.
Познато гласче се обади изотзад. Без изобщо да се обръщам си продължих, получавах много такива "хей" и не ми направи
впечатление.
Лафката беше пълна, прередих се и си взех солети и хрупанки. Пица и шунка любимите ми.
-Казах хей, но явно не си ме чул.
Същият глас. Тогава говорех само когато има нужда, и едно хей от човек който нямам желание дори да погледна не ме влечеше.
Отвърнах с хей и излязох. Гласът продължи да ме следва.
-Исках замо да ти кажа мерси за преди малко. Момчетата от твоя клас са свине.
Тогава се обърнах и я видях цялата за първи път, и на идея си нямах че това момиче ще промени живота ми.
Имаше невероятна усмивка и благи очи. Дълга руса коса и ангелски глас.
-За кавко говориш?
-Каза им да млъкнат...
-Ти какво си помисли? Че го правя за теб? Коя си ти?
-Никоя.
Тя се фръцна явно обидена, тогава не ми пукаше за нищо и продължих да си хрупам.
Деня свърши. Този беше очудващо дълъг. Не можех да спра да си мисля за това момиче. Исках да разбера как се казва.
Без да се усетя си мечтаех и ходех надолу по улицата. Мечтаех си за непознатото момиче. Ей,аз бях антисоциялен, но пак
си оставах мъж, а и тя беше много секси. Перфектни форми....
***
Минаха се 2 седмици и почти я бях забравил когато ни свикаха в училищния двор. Излезе директора и започна да говори.
-Ученици. Случи се нещо много лошо с една наша съученичка. Тя е ранена и сега е в болница. Искам да ви представя
лейтенант Симов, той ще вземе показания от всички. Моля бъдете търпеливи.
Поредната щуротия, какво ми пукаше. Само ме караха да седя прав, мразех да седя прав. Излязох от редицата и пак се
наредих най-отпред на опашката. Колкото по бързо мине, толкова по добре.
-Следващият. Име.
-Неофит Бозвели.
Когато видях че полицаят не разбра шегата и почна да вписва името ми в един лист, разбрах,че деня ще е много дълъг.
***
Три часа по късно ме пуснаха. Питаха ме много странни въпроси. И ми показаха снимка на това момиче. Казах че не я
познавам.
Прибрах се в нас, тази вечер никога няма да я забравя.
-Здрасти Стефи, как мина денят.
-Добре. какво има за ядене?
-Еклери.
-Ти не можеш да готвиш еклери.
-Аз не но нашата гостенка може, ела да те запозная.
Отначало си помислих че говори за някаква нейна приятелка. Но кагато влязах в кухнята....
-ТИ?
-Хей, и тоя път ми отговори като хората.
-Какво правиш тук?
Майка ми ме придърпа и ми обясни, че е под полицейска защита и ще остане при нас. Изглежда че са нападнали нейна приятелка.
-Разбирам.
Пак се направих на непукис, прегърбих се и започнах да си мия очите.
-Изправи се.
Каква наглост, само майка ми може да ми говори така. Дори и тя вече не смее като станах 1 и 90.
-Ще се прегърбиш.
Тя ме сръга в гърба, ударих си главата в мивката.
Бях бесен. Така се вбесих че изревах страшно и я погледнах.
-Тииииииии
Но тя се смееше. Беше й забавно. Не я беше страх. Тогава разбрах че тя ще е различна.
***
Днес ще е гаден ден!
Станах с главоболие, цяла нощ слушах някаква пропита с добро настроение музика. Момичето се беше настанило в стаята до мен.
Пих едно сурово яйце и заспах на масата.
-8 чеса е.
-А?
-Закъсняваш.....и е грехота да се спи на маса.
Тогава забелязах че съм почти гол.
-Хей.
-Какво?
-Как се казваш?
Тя бързаше затова си грабна чантата и ми извика от вратата.
-Нели.
Сега като чуя това име потръпвам.
***
-Някой знае ли нещо за тази верига? Да? Номер.....19.
-Отсъства.
-Каде е?
Тя беше права, както винаги. Закаснях. Имахме химия а аз влизам разгащен и несресан. Бях си забравил железата.
За първи път от 5 години. Всички забелязаха. Помислиха си че могат да говорят в час докато спя. Веднага млъкнаха.
Още не се бях размекнал.
***
-Здрасти Нел.
-Здрасти.
-Как беше днес.
В междучасието срещнах Нел по коридора, говореше си с някой, бързах и не можах да видя с кой. Нел, всички така й викаха.
Дори и аз почнах, без да се усетя.
Обичам голямото междучасие. Понеже сме 2 училища, основно и гимназия, площадката е една. Обикновено сядаме на катерушките
с бандата и лафим. Така направихме и днес. Децата щяха да ревнат, обичаха тая катерушка. Но ние трябваше да седим докато
лафим, иначе е тъпо. Очите им се напълниха със сълзи когато ги изгонихме.
-Да бе тоя мизерник, и кво й вика.
-Ела да ми лапаш.
-хахахахахах
-Копеле мазно.
-Кахъм, Стеф може ли да поговорим?
-какво има Нел?
-Хайде момчета да се преместите за да може децата да...
-Няма.
-Хайде де.
Тогва ми направи една такива очички.
-Моля те.
-Моля.
Охохохо погледа й беше пълен желание. А аз се изчервих. За първи път в живота ми.
-Мале, мале Стеф като светофар си.
-Млък Нани.
Тогава тя прехапа долната си устна и аз склоних. Чувствах се странно. Прибрах се в нас и надух Дрим Тиътър.
-Аммм Стеф.
-Какво има Нели?
-Може ли да го намалиш.
Бях по средата на стаята и помпах с щангата, говорейки й през рамо. Тя седеше на вратата но не влизаше.
-Не мога да слушам Григо....
-Не ми пука.
Тя затвори вратата, разходи се до уредбата. Беше с риза, без долнище. Наведе се и изключи музиката.
-Внимавай ще се нараниш.
Щангата ми цепеше крака а аз бях червен като домат. Тя намаше бельо.
***
Поредния ден.
Беше ми толкова гадно че едвам станах от леглото. Краката ме боляха, глава ме цепеше.
-Сурово яйце.
-Мерси.
-Какво ти е?
-Ааааа нищо.
-Кажи ми.
-Ами боли ме глава.
-Така ли, я да видим.
Тя стана от масата, доближи се до мен и почна да ми разтрива слепоочието.
-Сега по добре ли е?
-Много.
Започнах да се унасям.
-Закаснявам.
Тя ми пусна главата и изхвърча, явно бях заспал защото отворих очи в супата.
***
-Стефане защо пак закасняваш.
-Госпожооооооо.
-Няма госпожо. Сядай, имаш закаснение.
Не ми пукаше. Мислите ми бяха пълни с един образ, нейния. Защо не можех да си я изкарам от главата.
През цялото време си мислех за нея или по точно за една определена част от нея.
-Стефане!
-Да госпожо.
-Почвай да разказваш за Египет, кога възниква?
-Не знам!
Конското на класната се измести с нейния образ. Случката с уредбата, сънувах я вече седмица. Всяка нощ.
***
-Стеф, трябваш ми.
-Ох, добре. какво има?
-Искам да се запознаеш с гаджето ми.
Тогава нещо в мен прищрака. Зениците ми се свиха и ми причерня. Пред мен седеше хилаво хлапе с година по малък от мен.
И с година по голям от нея.
-Аз съм Мони.
Той ми подаде ръка и веднага ми стана антипатичен. Не го познавах а ми идеше да го убия.
-Стефан Царски.
В училище ми викаха така от доста време. Той се опули като чу името ми.
-Стефан Царски?
-Дааа и какво от това?
-Познаваш ли един мой приятел? Мисля че учи в твойто училище, разказвал ми е за теб. Казва се Петър Николев.
Името на Пешо ме попари, краката ми омекнаха.
-Да познавам го.
-Той също те познава. И иска лично да ти благодари за 5 шева на бузата.
-За какво говорите?
-Тоя беше пребил Пепи.
-ПЕПИ, нееееее.
Погледа и се промени. Стана студен, много студен. Гледаше ме. А аз исках да съм сляп.
***
-Хей.
За около седмица тя спря да ми говори. Бяхме само на поглед.
-Защо не ми говориш?
-Нали не ти пукаше за мен?
-Знаеш че не вярно.
-Извинявай аз трябва да излизам с Мони.
Всеки път когато го кажеше изпадах в депресия. Тогава не знаех защо, но болеше. Намирах утеха в алкохола, но той не помагаше
така както ми се искаше.
***
Една вечер тя влезе в стаята ми и ме събуди. Целуна ме бързо. Спомням си че я прегърнах и не исках да я пускам. Тя обаче
се изскубна и излезе бързо.
Устните и имаха вкус на ягода и сметана.
***
Днес е супер ден. Беше ми толкова кеф че поздравих всички като станах. Майка ми щеше да изпусне чинията. Баща ми замалко
да си подпали весника. Облякох си най-светлите дрехи и излязох навън. Беше красиво, всичко беше толкова красиво. Забелязвах
неща които преди пропусках. Не вярвах че птиците може да са толкова хубави. Купих цвете от една продавачка на улицата и се
запътих към даскало.
***
-Добро утро на всички!
-Стеф. Ти ли си това?
-Аз съм госпожо Проданова. Заповядайте едно цвете.
Шока в стаята беше невероятен....настана тишина за две секунди после всички избухнаха в смях.
Деня се източи като кафе от кафе-машина в понеделнишки ден. А аз реших днес да се прибирам със Нели. Стоях и я чаках
пред даскало, обаче нея я нямаше. Влязох да я потърся.
-Не пусни ме.
-Хайде ще ти хареса.
Изглежда че Тошко беше решил да прави самоубийство. Приближих се до тях и го сръгах в ребрата.
-Нали ти казах да ме чакаш в.......
-Пусни я.
-Ок Стеф само по-спокойно ок, ние само се занасяхме.
Дали ми се искаше да го убия? Едва ли, бях бесен, и направих това което много хора правят когато са бесни. точно обратното на
това което искат. Хванах я за ръката и я изведох от даскало. По пътя и двамата мълчахме.
-Ето каде сте били.
-Мамо аз ще изляза, имам работа.
-Да се върнеш до 8.
-Няма да продължи до токова късно.
Майка ми ни чакаше на вратата, Нели влезна вътре а аз останах от лампата на изтривалката.
-Къде отиваш.
-Да се видя с един приятел.
-Добре, ти си знаеш.
Вратата се затвори, лампата остана влючена. Сега трябваше да намеря Тошко. Каде ли можеше да бъде? Отидох на първото място за
което се сетих. Скалата. Всички ходеха да висят там и да разказват за "подвизите си".
***
-И тогава аз я хванах за гъза.
-Тошко, Тошко, ти ме разочарова. А можеше да постигнеш толкова много.
-Стеф....аз.
-Няма нужда да се оправдаваш, вината е моя.....трябваше да знам че ще ме предадеш.
-Но аз не знаех че е твое момиче.
-Тя не е.
-Тогава, защо ти пука, от всички с които се занасях, защо ти пука точно за нея.
-Тя не е всички Тошко.
Започнах да се приближавам до групичката. 3-мата с Тошко избягаха и остана само той. Започна обилно да се поти.
-Виш какво, аз...
-няма нужда да казваш повече. Сега....имам само един въпрос.
Той преглътна и се опря до стената.
-Обичаш ли я?
-какво?
Страха в очите му се смени със изумление, той се отдръпна от стената и се приближи.
-Ами ти?
-Не знам. Мисля че...
Със тошко седяхме и си говорехме цяла нощ на скалата, и когато слънцето почна да изгрява си казахме довиждане и аз се прибрах.
Поредното конско, и легнах да спя. Беше събота.
***
Мисля че спах цял ден и цяла нощ, в неделя станах и първото нещо което направих беше да си изпия яйцето.
-Каде е Нели.
-Изнесе се.
-какво, кога.
-Вчера докато ти спеше.
-Довечера ще намина към тях.
-Изнесе се от града. остави ти това.
Мяйка ми ми подаде едно писмо. Това което пишеше вътре.....беше....още го помня.
"хей Стеф.
Съжелявам че няма да мога да чуя твоето хей. Сега си събирам багажа, а ти спиш.
Радвам се че не си наранил Тошко.
BRB
Промъкнах се в стаята и ти дадох още една целувка за довиждане ^^
Толкова си сладък когато спиш.
BRB
Дадох ти още една
Аз трябва да тръгвам, дано ме разбереш. беше ми много трудно. полицая каза че ще е по безопасно
в друг град. Още не знам кой ще е той.
Колата е готова и ме викат, Стефи може би някой ден пак ще се видим. Може би ще бъдем заедно.
Но сега трябва да тръгвам.
Чао и много целувки
P.S.
BRB
3 за щастие "
***
Дните се точеха, минаваха в седмици, седмиците в месеци. След като прочетох писмито си мислех че живота ще свърши.
не стана така. Отначало ме заболя, болката си отиде чак след месец. Един месец без нея, тогава дойде ново писмо.
В него пишеше че й липсвам. почувствах...облекчение. Сега бях готов да я забравя. Един ден станах свидетел на нещо на което до
преди няколко месеца не бих обърнал внимание. тошко беше започнал да тормози Ники. Ники беше най-слабото момче в даскало,
казвам беше защото после...се промени. Мисля че Тошко беше решил да ми заеме мястото като Най в даскало.
Вече седях сам на маса в голямото. Никой не искаше да седне до мен. Момичетата вече не драскаха разни послания в женската
тоалетна адресирани към мен. Бях изгубил целия си авторитет. Тошко беше разказал че онази вечер ме бил бил. Чесно казано нямах нерви да се занимавам.
И когато ме попитаха потвърдих. Така беше по добре. Сега Тошко беше Най в даскало.
-Ей, Ники.
-Стеф.
-Защо не се защити? Днес в лавката.
-Те бяха повече от мен, а и дори да не бяха Тошко щеше да ме....но чакай малко, какво ти пука на теб?
-Искам да ти помогна.
-Не ти искам помоща.
-искаш ли да ги биеш, да те гледат със страх.
-Слушам те.
-Искам да ти помогна.
-Как?
-Чакай ме утре в 8 пред даскало.
на другия ден станах, оправих се, пих един коктейл. Направих още един. Излязох, той ме чакаше.
-Пий.
-какво е това.
-коктейл, пий.
Той го изпи на половина.
Не знам защо го правех, не ми беше жал за него. Дали просто защото ми трябваше занимание, имаше нещо в това момче.
беше с 2 години по малък от мен, но беше 1 и 90. Невероятно кьощав.
-Трябва ти маса, пий.
Той изпи и другата половина.
-Сега ще бягаме.
След първия ден повърна, имаше желание за борба.
***
Една година се мина. Една дълга година. Всеки месец получавах писма от нея. Последното дори не прочетох. Днес беше важен ден.
Една година от както с Ники почнахме трениг. Момчето стана звяр. тежеше 90 кг, осхях да го науча на стриит фаит.
Имаше поглед на освободен звяр. Казах му да не го пребива ей така, да изчака Тошко да го нападне. така и стана.
Тошко сега лежи в болница с пет шева на главата и 3 счупени ребра. После Ники се премести и повече не го чух.
***
Деня беше студен и зимен. Станах, пих си коктейла и тръгнах за последния учебен ден преди ваканцията. по пътя едно момче ме спря.
-Стеф нали, ти си Стеф.
-Стефан, никой не ми е викал Стеф вече година.
-ти си.
-Да какво има момче, бързам.
Момчето се казваше Боги и беше 9 клас. Разказа ми че в училището има нов тартор. Тони Таков. Бях чувал за него.
Бил много добър. Та Боги ми разказа че Тони го взел на прицел, и бил чувал как съм помогнал на ники. Искаше да помогна и на него.
-Колко жертви си е избрал този Тони.
-За сега....само мен.
-Оправяй се.
-Но ти си Стеф, най-слиното момче в даскало.
-Бях, преди година.
-Ако трябва да се избира, ти беше по свестен тартор.
-Не съм бил тартор. Просто...
-Какво? Всички се страхуваха от теб. Дори даскалите.
Започна да се смее, хипаше. Сигурно имаше астма.
-Аз не бях тартор, никога не съм тормозел....
-Ами Пепи?
той беше прав, аз бях най-големия тартор в даскало. И всички се страхуваха от мен.
-Прави си, така беше. Но това беше отдавна.
-Още можеш да го смачкаш.
-Мислех си че искаш да те обуча и ти да го смачкаш.
-Аз нямам воля, но ти още можеш.....
-Това беше отдавна, сега вече не съм тартор.
-Знам, сега можеш да станеш нещо друго.
-няма желание. 13 клас съм, почти не се мяркам в даскало. Не ми пука.
-Само тартор би го казал, мислех си че си се променил.
-Така е.
-Ми тогава го спри.
Беше прав. Във всяка една негова дума, той беше прав...аз трябваше да напрая нещо.
-Ок, утре ще го видя кой е, кво иска.
Изведнъж се изплаших, сърцето и корема ми се свиха. Може би се бях променил повече от необходимото. Вечертта се разхождах по улиците.
-Хей.
Глас, който не бях чувал от година.
-Сега да се обърнеш.
Така и направих. Беше тя, беше се върнала. Затичах се към нея и я прегърнах силно.
-Ще ме одушиш.
-Липсваше ми.
-Е сега съм тук.
Почнахме да се разхождаме а аз й разказвах. За даскало, за нащте, за ники и Тошко. И тогава стигнах до Тони.
-не го прави. Моля те, не го прави.
-какво да правя, само ще го видя утре.
-Моляте недей, познавам го.
-така ли, от каде?
Тя сведе глава. погледа й се промени а дишането се забърза. Познавах този поглед, това беше страх.
-Кажи ми. Хайде, какво е станало.
Виждах че тя не иска да ми каже, виждах че я боли. Тя се обърна и започна да бяга. Бягаше и плачеше.
Догоних я.
-Чакай, нещо лощо ли казах.
Тя се сгуши в мен и продължи да плаче силно.
-той, той.
Плачеше по-силно и по-силно. Никога не я бях виждал такава.
-Той ме изнасили.
***
На следващия ден станах, изпих си яйцето, направих си коктеил със анфетамини и излязох навън. тя ме чакаше. Подминах я и продължих.
Тя ме следваще мълчеливо. Много се чудех какво да облека, за това си облекох старите черни дрехи. Едвам си намерих лявата ръкавица.
Чувах стъпките й след мен, не трябваше да мисля за нея, не трябваше да мисля за нищо. За да оспея да стана това което бях нищо не
трябваше да ме разсейва. Опитвах се да си спомня за какво си мислех тогава. За кръв, за война, за Хитлер, защо изгуби войната, метъл
клипове, рамщаин, болка, слава, смърт, завист, жестокост, почит. Спомних си и походката, и погледа. Почти бях готов.
-Нели, Нели, Нели.
Зад мен се чу детска глъч, няколко дечица я бяха наобилколили и я дърпаха. Тя се наведе, извади бонбони и им ги раздаде.
Беше толкова красива. Не. Не трябва да мисля за нея, не трябва да мисля за нищо. Стигнах до училището. Влязох, намерих кабинет 223.
Постоях пред него, поех си въздух и слязох в лавката. Седнах на любимата ми маса. Бяха я пребоядисали. Седях и гледах в нищото.
не можех да си спомня. Звънеца изби, залата се напълни с деца. Никой не ме погледна. След няколко минути влезе високо и дебело момче
и всички млъкната. Той беше. И при мен правеха така.
-Ей.
Той се обърна и ме погледна през слънчевите очила. Аз се качих на масата и го посочих с пръст. той посочи себеси и ми кимна.
-Да ти. Знаешли кой съм аз.
Той се почеса по главата и ми кимна отрицателно.
-Аз съм този който ще те закопае.
той се извърна към лакейте си, а те почнаха да се смеят.
-Името ми е Стефан.
Изражението му се промени и той изплю клечката която дъвчеше. Всички започнаха да шушукат. някаде се чуваше имато ми и откъсачни думи
като "силен", "беше" и "ще стане лошо". Аз слезнах от масата и застанах пред него. беше по висок от мен, беше по тежък от мен. В сърцето ми
се появи страх, никога не се бях страхувал, той го подуши.
-Мястото ти не е тук, отивай да гледаш цветя и да пееш песни. Времето ти свърши, сега е моето време.
Той започна да говори а думите му ми се губеха, страха се замени с ярост. Тя започна да превзема тялото и ума ми.
Удагих го, толкова силно че пръсна кръв на стената. той падна на земята, поседя малко така и се изправи. Избърса си устата и се ухили.
***
Лежах на земята. Всичко ме болеше. не можеш да си отворя едното око. Погледнах на страни, той се беше упял на стената, цялото му лице беше в
кръв. Докато дишаше на челото му се появяваха балончета. Това предполагаше че носа му е спукан. Чух писък и некой се надвеси над мен.
-не мърдай. Сега ще те оправя.
Тя пое главата ми в скута си и започна да ме бърше с кърпичка.
-Само не мърдай.
Чу се изтрел и тя падна върху мен. Осетих как кръвтта й се стича по гърдите ми. Изправих се и яидях огромна дупка в тялото й. Педи да оспее да
каже нещо, умря. Аз се изправих и я гледах, локвата кръв заливаше подметките ми. Ако не беше това червено петно на пода можеше да кажеш че спи.
Сълза се отрони в шепата ми, първата сълза в живота ми. Майка ми ми е беше разказвала че като дете, дори като бебе, когога не съм плакал.
А ето сега, чак сега. Искаше ми се никога да не го бях правил.
-Пистолет. Защо в нея?
Таков започна да го насочва към мен, ръката му препереше. Всех ми го и изпразих пълнителя в главата му. На стената остана само червена пихтия.
Всички бяха отдавна избягали, полицията нахълта и ме арестува.
***
-Виновен.
***
Смътрна присъда. Не че ми пукаше. Оспях....оспях да се променя пак. Мрака се завърна в сърцето ми. Пак бях същия. Докато ме водеха през коридора
само тя ми беше пред лицето. тогава си спомних процеса. Пепи свидетелства против мен и репутацията ми от даскало много помогна на съдята да реши.
През цялото време чоплех масата, оспях да напиша името й на нея. процеса беше много кратък, имаше много репортери. Стигнахме до залата.
Беше много интересно замислено. Сядаш на един стол и два пистолета стрелят в главата ти. Бяха я забранили тая присъда, но за мен направиха изключение.
Е това е моята изтория. Връзват коланите. Мисля че оспях да се променя, но мрака е част от сърцето ми. Дори за кратко...оспях да се влюбя.
Затварят вратата. Е, свърши се.........най после.

Това е по ранно мое писание, може да се види че стила още не е изгладен, но историята е потресаваща. Това е 2-рото ми на-добро произведение, мисля че ще ви хареса ^^

Tera Firma

Днес пак не правих нищо.
Цял ден си седях и не правих нищо. Възможно ли е човек да не помръдне 12 часа?
Колко воля е необходима за това, колко мързел? Не знам защо не отидох на работа. Имам хубава работа.
Имам жена и 2 деца. Имам хубава къща, вярно куче. И днес на отидох на работа. Защо?
Вчера също не бях в офиса, утре вероятно пак няма да бъда. Жена ми се прибра докато си чоплех краката на дивана
в хола. 3 неща който най-мрази да правя. Скарахме се. Защо реигира така, дали причината беше стърчащите парченца
от нокти по дивана или това че днес не изкарвах пари които тя да харчи. Тя не е грозна, нито много досадна.
преди 3 дни я обичах, сега единственото което искам е да съм в другата стая, по далеч от нея.
Дали случката от преди седмица ме промени? Не трябва да я забравя. Коя беше тази жена?
Едва ли някога ще разбера.
Легнах да спя и тая вечер няма се ме огрее. Ма аз не съм грозен, вероято караницата от по рано накара жена ми да ми
обърне студено гръб.
2 часа се въртях и неможах да заспя. Кое беше това момиче в закусвалнята. Сутринтта станах обръснах се, изкъпах се
и започнах да се обличам за работа. Точно когато си връзвах вратовръската бях сръган в ребрата "Гледай тоя път
да си чоплиш краката в офиса" последната дума я изсъска като пепелянка. Чувствам се като стар използван предмет
докато се качах в колата. Някаде на половината път спрях и повърнах, а не бях ял почти нищо. Просто ми се прииска
да повърна, чувствах се мръсен и използван. Задъхавах се дори когато бях на плажа. Много обичах да се разхождам на плажа
като дете. Сега просто ми се изка да си затворя очите и когато ги отворя пак да това калострофобично чувство да изчезне.
Влязох в офиса седнах си на бюрото и започнах да пиша някаква програма. Чаках шефа да дойде да ме наругае и да съм си спокоен
че поне нещо днес беше свържено и аз участвах в него.
Вече беше 12:00 а шефа го нямаше никакъв.
Стана 18:00, дали и на него му се е приискало да си чопли краката на диванчето. Едва ли, той не е женен, но все пак
да не го срещна цял ден. За бога нямаше ме 2 дни, никой ли не забеляза. Изпаднах в депресия. По едно време ме разсея
секретарката на шефа "Викате в офиса си" незнам дали се зарадвах че някой се се сетил за мен или че ще бъда порицан.
За първи път от 10 години вярна рваботна служба. Чувствах се като първокластник в първия учебен ден. Ръцете ми трепереха.
Когато влязах в офиса на който пишеше "Шеф на отдел програмиране", впечатление ми направи една чаша с кафе.
Защо забелязах първо нея, търсех с поглед собственика на офиса. много странна чаша с кафе. Стой до прозореца вече цял ден
видях как черното шоколадче я донесе още сутринтта в офиса на липсващия шеф, а тя продължава да бълва пара.
Друго странно нещо беше че прозореца беше отворен и парата се виеше в съвършеннен стълб въпреки лекия полъх които
се носеше от прозореца. Една дума разцепи тишината "Сядай". Седнах още преди ехото да оттекне. Следващите 2 часа ми се губят.
То не беше речи, то не беше ярост. По начина на ръкомахане, гневния тон и оцъклените червени очи ми напомняше на Хитлер
при една от неговите речи. Зализаната мазна прическа му придаваше още по автентичен вид. След 1 час се осетих че не го слушам.
Цялото притеснение изчезна веднага щом видях чашата. Караниците изгубиха свойта сила, гръмогластност и вече не го
виждах като Хитлер. Пред мен стоеше един стар изнемощял човечец, който не се беше къпал от дни. По червените му очи
разбрах че сега се е събудил. Явно цялата нощ е спал в офиса, сигурно Шанел го е накарала да си почине още когато
му е донесла кафето. Защо не ми пукаше. Тоя човек води тая копмания вече повече от 20 години, най-добрия му програмист
не се появява 2 дни, просто се чудя как не е получил инфаркт.
Но на мен не ми пука, стоях и гледах тази синя чаша. Погнеда започна да ми се губи. По едно време цялата стая изчезна.
Всичко стана мрак, нищо не виждах. Чуваха се само гласовете на женами и шефа. Силна светлина ме измъкна от мрака.
Оказа се че съм в болница, по рацете ми имаше трабички. Стаята беше изкрящо бяла, отначало не забелязах жена ми която си говореше
с шефа и един доктор."Кога ще се оправи" и "кога ще почне работа" бяха въпросите. Ми да, що па не аз съм на легло а жена ми и шефа не
спираха да повтарят тези 2 въпроса. "Събуди се" вметна притеснения доктор. Шефа погали оплешивяващо то си теме и измърмори нещо от рода на
да се оправям и си тръгна.
Жена ми ми стисна ръката и каза че мога да си чопля краката кадето си изкам. Доктора прелиствайки някакви листчета
каза че трябва да си почивам и тогава ме удари в земята. Пак я видях, красива облечена цялата в червено мина по коридора.
Аз станах от леглото и при очудения поглед на двамата си махнах системите и излязох бързо навън. Видях я как завива на ляво по един коридор
втурнах след нея. Но когато минах завоя нея вече я нямаше. На въпроса ми дали някой не е видял красивото момиче в червена рокля получавах
само оцъклени погледи и дори едно желание за още морфин. Преди да обясня на човека че не съм доктор, някой ме зграбчи и преметна.
Помислих си че тоя е много силен за доктор, оказа се санитар и ние не бяхме в болница а клиника. Когато ме издърпа до стаята ми видях всичките тези
хора, но аз не бях в клиника а в лудница. жена ми ми обясняваше че е за мое добро докато доктора ми биеше успокоително. Заспах без да сънувам.
Когато отворих очи, видях едно малко момиченце което четеше някаква прикъска на глас. В момента в който ме видя се стресна и избяга навън.
Главата не цепеше ужастно, станах. Нямаше системи по мен отидох до огледалото и неповярвах на очите си. Веднага излезнах навън, хората които минаваха
покрай мен изглежда че незабелязваха че бях почти гол. Още не бях пресякъл улицата гокато чух "Няма каде да избягаш"
обърнах се и видях стар човек в бял костюм. Малкото момиченце го беше стиснала за панталона и ме гледаше, докато се криеше зад левия му крак.
-Оплаши я, тя само изкаше да ти прочете прикаска. Дъщеря ми, малко е срамежлива.
Докато ми говореше за това как обичала да чете прикъски на болните хора за да оздравеят, забелязах красивата й червена рокличка.
Очите и бяха пълни със зълзи. Отидох до нея и й ги избърсах. Казах и че съжелявам за това че съм я изплашил. Малката й усмивчица греина и тя изтича вътре.
Имах само един въпрос, но се страхувах че ако го задам ще получа много лоши отговори. "Какво става" беше единственото което казах на стареца.
той се усмихна под бялата си брда и започна да ми обяснява.
-Ти не си в клиника, нито в болница нито дори в лудница. Ти си на много специялно място. Тук ще те научим да използваш силите ти дадени от нас.
Не можах да разбера за какво ми говори, за това го попитах да повтори.
-Точно така. Ние ти дадохме един дар. Но изглежда че сме те надценили.
Докато се обличах забелязах през прозореца нещо много странно. Една птица летеше и изведнъш падна на земята.
Изобщо не го разбирах, не ми пукаше какво ми казва. Излезнах навън а той вървеше по мен и продължаваше.
-Не ти ли е чудно защо стана непокис, защо не ти се прави нищо. Искаш ли да разбереш кое беше момичето от закусвалнята.
В момента в който я спомена си спомних, изглежда че го бях забравил което ме учуди.
Една сутриен като всяка сутрин отидох на работа, в обедната почивка ми се прияде кифла с мармалад и отидох до близката закусвалня да си взема една.
Влязох и си поръчах, докато чаках видях краисво момиче с руса коса и невероятно червена рокля. Тя мина покрай мен и ме погали по бузата.
Аз инстиктивно я последвах до задния изход, там имаше паркирана кола. Качихме се и тя започна да ме целува и тогава направихме нещо за което не се гордея.
След като свършихме колата спря и аз слезнах. Намирах се пред същата закусвалня. Продавача ме чакаше пред входа, даде ми кифлата и със зашеметена походка се
върнах в офиса. Бях целия потен, изведнъш за около час не спирах да мисля за какво ли не. Как да го скрия от жена си, дали да и кажа. Но най глозгащия въпрос беше
Коя е тя. Защо направи товя. Да не би да са и платили ако да защо.
-Искаш да знаеш нали?
Старчето ме избади от спомените в които бях потънал. Едвам измъкнах едно да от пресъхващите си устни.
-Ще разбереш, когато му дойде времето, сега ела с мен.
След кратка разходка из парка се спряхме пред една пеика и седнахме.
-Как се казваш.
Ме попита стареца. След като се засмях му отвърнах че трябва да знае как се казват опитните му свинчета.
-Не си спомняш нали, как се казва жена ти ами шефати? В коя фирма работиш? Как се казват децата ти? Как е името на кучето ти?
Спомняш ли си името на някой изобщо.
Преди да изпадна в паника се сетих за Шанел. Черното шоколадче изникна в съзнанието ми.
-Името й не е Шанел, ти и казвш така заради парфюма който носи.
Паниката ме обзе. Колкото и да се стараех не можех да си спомня името на нито едно от изброените от него неща. Хайдe стига бе 10 години работех в онзи скапан офис.
Защо не си спомням името на хората там. Защо не помня никави имена.
-Това е страничен ефект. Ти можеш да контолираш емоциите на хората, тяхните желания и чувства. Но не можеш да помниш имена...още се опитваме да разберем защо, виждап ли...
Тогава го рпекъснах. Измях се.
-Да бе. Можел съм да контролирам желанията на хората. Утивам си.
Изглежда че стареца не беше учуден от решението ми.
-Можеш да се опиташ. Но не можеш да избягаш от събата си.
-Аз нямам съдба.
-Ооо но имаш. Ела с мен.
Той стана от пейката подпиращ се на своя бастун. Хвана ме под ръка и започнахме да вървим надолу по алеята. Куцаше с единия крак. Чак когато започнахме да вървим
забелязах децата. Бяха много, играеха си, бяха щастливи. Алеята беше окрасена с много цветя, най-различни цветя във всички цветове на дъгата.
-Ти си обикновенн чиновник, работиш имаш семеиство. Но цял живот има една празнина в теб нали?
Не знаех как да отговоря за това само кимнах.
-Като дете си живял на село, имал си добри родители, грижовна майка, работлив баща. Имал си много приятели.
Преди да го попитам как знае тези неща за мен той пак ме прекъсна.
-И върпеки това се чувстваш не на място, каточели не принадлежиш.
В този момент дъщерята на белия-така го наричам, дотича при нас цялата обляна в сълзи.
-Тя мъртва ли е, ще се оправи ли.
Сълзите се стичаха по бялото и личице а в шепичките си държеше нещо. Беше птица, и тя умираше.
Взех гълаба в ръцете си. Това беше същия гълъб, който видях да пада от прозореца си. Беше безжизнен и хладен. Вече беше мъртъв, но инстинктите ми ме подтикнаха да го притисна
силно към гърдите си.
-Вече не можеш да го контролираш нали?
Белия започна да се смее, а аз не спирах да притискам безжизненото тяло на животното в моето. За миг каточели трепна, започна да се движи. За секунда погледнах светналото личице
на згушилото се в прегръдките на баща си момиченце и гълаба отлетя.
-Знаеш ли от колко време те търсим?
-Почвай да обяснаваш че вече нямам нерви! Кой съм аз?
-Не кой, а какво? Ти си на следващото стапало. Ти си дяманта в калта на човешката цивилизация. Еволюция, всичко е еволюция. Стремежа на едно създани да стане по добро, за да уцелее
по дълго. Хората са еволюирали за да стигнат до това ниво, сега започваме да еволюираме отново и ти си първия. Тази еволюция нама нищо общо с...
Слушах го как обяснява. Как аз съм бил единственият все още, че трябва да ме подложат на изледвания.
-Каде е тя?
-Коя?
-Момичето в червената рокля. Искам да я видя сега!
-Имай търпение. Ела с мен. Прости на стария човек, улисах се в прикаски и не ти показах новият ти дом.
-Моят дом.
-Да. Ти ще живееш тук сега. Хайде има толкова много да научиш, а имаме толкова малко време. Но утре, днес научи достатъчно трябва да си починеш.
Легнах да спя, или поне се опитах.
-Не може да ми се случва това.
Цяла нощ се въртях и мислех.
-какво стана с този гълъб аз ли го съживих. Но това е невъзможно. Тъпата птица беше вече мъртва. Каде съм?
Въпроса беше важен, но на мен не ми пукаше. Изобщо не ме интересуваше дали ще ми се случи нещо лошо. Непрекъснато си измислях поводи да не се притеснявам.
Стаята беше тъмна и много тиха, това ме побъркваше и реших да отворя прозореца. Нито звук, дори щурците бяха млъкнали. Започнах да си говоря сам.
-Каква идилия, аз съм в някаква клиника, луд старец облечен в бяло ми говори че съм "следващото стапало" а мен ме е яд че е тихо. Трябва да я намеря. Дали се влюбвам.
Вярно е че беше моя само един път, но искам да я видя пак. Изкам да рабера как е името й, не че ще го запомня. Искам да я видя как се смее? Искам аз да я размивам.
Какво ли мисли за мен? Беше красива.
Не се осетих как станах от леглото и изрових от някаде голям бял лист и един молив. Започнах да рисувам така сякаш тя позираше пред мен. Всичко беше в главата ми.
Всяка извивка на тялото й, всяка трапчинка по лицето й, усмивката й, очите й. Боже обичам я. Искам я.
Часовте се изнизаха като секунди. Слънцето вече огряваше портрета когато го завърших. След като оставих молива на масата, седнах пред картината и започнах да я гледам.
Някой почука на вратата. Казах "Влез" по най-непокистичния начин по който може да се каже едно влез. Млада сестра ми каза че доктора ме очаква на пейката пред зградата.
Облякох се и закачих портрета над леглото си. Слънцето грееше силно, закрих очите си с ръка когато напъснах уютната тъмнина на коридора.
-Добро утро. Разбрах че не си спал.
-Не можах да заспя.
-Разбрах че си правил други неща, я ми кажи кога един програмист се научи да рисува?
-Изглежда че научаваш много неща.
-Това ми е работата.
След като свършихме да си раменяме остроумни подмятания, може бо защото и на двамата ни се свършиха идеите, се отправихме към съседната зграда.
Влезнахме и започнахме да се движим по дълъг коридор. Беше широк и не му се виждаше края.
-Ти имаш много способностти. Изглежда че влияенето върху емоциите на хората не е единствено.
-Да, мога да съживявам умрели гълъби.
-От каде знаеш че беше умрял? Изобщо знеш ли какво е смъртта?
Погледа който му хвърлих беше достатъчен и то продължи.
-Смъртта е биологичния край на един жив организъм. Всичките хранителни вещества които е поемал през живота си биват върнати там от кадето са дошли.
Покрай нас мина една количка с разни инстументи по нея.
-Кажи ми нещо което не знам.
-Душата.
-Какво за нея.
-Тя не умира, защото не е направена от вещества които сме поемали през живота си.
-И какво става с нея.
-Още не знаем, но разбрахме че оства във тялото възможно най-малката част от микрона след смъртта. После изчезва. Изледванията от опитите ни са недостатъчни.
Покрай нас мина още една количка с повито тяло лежащо върху нея.
-Да виждам.
-Злуполука.
-Разбира се, сигурен съм в това.
Последното ми изречение го казах със саркастичен тон и той го разбра.
-Мисля че мога да отлкюча твоята сила. Данните показват че в тялото ти има достатъчно енергия да захрани с електичество цял Ню Йорк до краня на 21 век.
Думите му не ме шашнаха, нито изплашиха. продължих да си вървя по коридора, все едно някой ми беше казал колко е чеса.
-Това е много енергия. От каде мислиш че идва.
Погледа който ми хвърли беше достатъчен, за това аз продължих.
-нали не мислиш че идва от душите на умрелите.
-Не го мисля, вярвам го. Ти защо мислиш че онзи гълъб умря, ти просто му взе душата. И после му я върна. Ти си единм голя магнит за души.
Последното му изречение го каза с ироничен тон и аз го разбрах. той пак продължи.
-Не можеш да измукваш по този начих душите на хората.
-Защо?
-Защото човешкия дух и воля са много силни. Човек трябва да умре по друг начин за да можеш...
Тук го прекъснах със смях.
-Док виш какво това са глупости, "магнит за души" как пък не. Тръгвам си.
-Няма да я намериш там, за кадето си се запътил.
Белия крещеше докато за се отдалечавах от него. Трябваше да взема само едно нещо от стаята си и после си утивам.
-Последен въпрос.
Извика той с всичко гърло.
-Защо задаваш въпроси на човек който няма отговори за тях. От кога не си се хранил?
За миг се спрях. Имена не помнех, но действия да. Спомних си че изхвърлих онази кифла без дори да я докосна.
Преди това не бях ял, стават...
-Един месец, ти не се храни един месец. Гладен ли си?
Той беше прав, аз не се бях хранил един месец. И не бях гладен.
-толкова ли време бях в кома.
-Не кома, ти спеше.
-Спал съм един месец!
-26 дни, да сме точни. Дори хъркаше. Ела с мен.
-Какво става с мен?
-Еволюция. Ти не се храниш с органични вещества. Ти поглъщаш души. Живителна енергия. И живееш с нея вече месец.
-Но аз не съм поемал човешки души.
-Спомни си за ясяка муха която си премазал, за сяка настъпена мравка, а вероято има и още птици за който не знаеш.
Колкото и да не ми се искаше тръгнах с него по коридора. Минахме покрай една врата. после друга, трета. Вратите бяха железни с малки прозорчета с резе.
По едно време нещо започна да блъска по една врата. Толкова силно че я изкъртваше от пантите. Док се доближи до стената и натисна някакъв бътон.
Чу се звънец.
-Днес е малко кисел.
Каза той докато държеше званеца. А от стаята се чуваше невероятна тишина.
-Сега ще се по успокои.
Килиите бяха много. Всяка врата си имаше номер и една червена буква. След като повървяхме още малко белия извади една карта и я прекара през устроиството на една от килиите.
-Пристигнахме.
Вратата се отвори. За миг сърцето ми трепна. За първи път от 26 дена. На един стол под едистрвната лампа седеше тя. Моето момиче. Веднага забелязах че по лицето и има белези.
Тя беше пребита или измъчвана. По ръцете и имаше белези от изгаряния. Започнах да чувствам ярост, пулса ми се очести.
-Това е тя нали. Твоето момиче. Ти още не разбираш за това ще ти го кажа направо.
Той започна да играе с пръстите си, докато минаваше зад стола й.
-Тя ти пречи, само те задържа и ти не оспяваш да разгърнеш възможностите си. Ти си бог. Ти не старееш, не спиш. храниш се с души. ти вече не принадлежиш на този свят.
Но ти си мое творение, аз те създадох.
Тя ме погледна. очите и бяха пълни със кръв. Но тя ме видя и се усмихна. Тогава познати ръце ме згапчиха изотзад. Пак този проклет санитар. Защоче този път не започна да ме влачи.
Остави ме да гледам.
-Остави я намира.
-Забравил си ме. Бяхме приятели, още ти се чуда как можа да ме забравиш. Бяхме колеги по един проект възложен ни от правителството. Ти се жертва за каузата, нищо ли не си спомняш?
Колко пъти съм те водил на вечеря у нас.
-Пусни я копеле такова.
-Копеле? Ти ме наричаше братко. Не си ли спомняш? Сега ще отключа силата ти, като скъсам единствената ти връска с този свят.
Белия извади един пистолет и й пръсна мозъка. Всичко беше като на забавен кадър. Капчици кръв ме опръскаха по лицето. Аз го погледнах и започнах да чувствам прилива на енергия в цялото ми
тяло. Погледа ми се изостри, слуха също. Започнах да чувам как бие сърцето му. Само с едно движение откъснах ръцете на санитаря. Той не беше щаслив от това и се тръшна на земята във зверски
писъци. Аз се приближих бавно до белия.
-Не не можеш да го направиш.
-Само гледай.
Хванах главата му с лявата си ръка и започнах да стискам. Черепа му изхрупа и кръв започна да се стича по раката ми. Дясната си ръка поставих на гърдите му. Още беше жив.
След като намерих душата му я издърпах. Земята започна да се тресе, стените се пропукаха. Аз се наведох над нея и я прегърнах, прокарвайки пръсти през косата й.
С внимателно двъжение махнах раната на главата й, все едно беше мръсотия. Тогава впих устните си в неините. Сърцето и започна да бие, раните по лицето й изчезнаха.
Тя отвърна на моята целувка.
-Обичам те.
-И аз те обичам.
-какво стана?
-Ти умря. Аз те върнах обратно.
Тя ме погали по бузата. Една моя сълза се отрони право в шепата й.
-Сега трябва да си ходя.
-какво? Не.
Тя ме прегърна силно.
-Трябва, такива са правилата. Ти оставаш аз си тръгвам.
-Не, моля ти се, не ме оставяй.
-Аз няма да те оставя, винаги ше бъда до теб.
погалих нежно бузата й.
Тя ме целуна още един път и аз се стополих на земята. Чувах как ме вика. Почувствах топлина, уют. Видях себе си.
тя не спираше да тръска тялото ми и да вика че ме обича, да не умирам.
вместо нагоре, започнах да слизам надолу. По бързо и по бързо. Тогава си спомнях думите на белия. Че съм магнит за души.
Какво става с човешката душа когато човек умре?
Дали изчезва в нищото. Или става част от нещо друго. Също като веществата в тялото, душата ми се връща там от кадето е дошла. От Земята.
От сърцето на Земята.
Аз изживях своя живот и не съжелявам за нито една своя постъпка. Вкусих от любовтта, почовствах какво е да си обичан.
Смъртта не е страшна. Болката в сърцата на обичаните, който сме оставили след нас е по-голяма.

Посветено на една моя голяма приятелка ^^

Куклата
Защо се случва на мен? Какво съм направил? Аз не съм лош човек, или поне така си мисля.
Но нищо лошо не съм направил? Поне в това съм сигурен.
Морално погледнато е лошо, но аз само исках да съм щаслив. Исках и нея да я направя щаслива. Това лошо ли е?
***
-Да така е.......не не ме интересува.......защо мислиш така....
-Сър.
-Говоря по телефона, како има?
-Доклада.
-Стави го на бюрото......не не ме интересува, манери го.
-Добри новини?
-Да. Ще го намери.
***
-Мамо успокой се.
-Не няма да се успокоя, не се забърквай с тях.
-няма страшно....не не плачи.
-Не искам да се виждаш повече с нея!
-Мамо...
-Погледни ме, послушай ме.
-Не се тревожи.
-Не ислизай!!!
***
-Е как мина?
-Иска да го намеря.
-И после какво.
-Ти как мислиш. Ще го убия, за това ми плащат.
-Маурицио ти плаща дорбе но готов ли си да убиеш човек който нищо не ти е направил?
-Плаща ми, но ако не му свърша работа аз ще плащам, с живота си.
-Поне какво е направил?
-Чука най-малката дъщеря на Маурицио.
-Глупак.
-Не мисля че е глупав...
-Кога?
-След като го намеря ще докладвам на Маорицио и тогава...
-Ще го убиеш.
-Да.
***
Какво е любовта, просто чувство. Някаква смес от вещества в тялото ни които ни карат да вършим глупости.
Или няй-чистото нещо на което с способен да испита човек. Аз се влюбих!
***
-Ти дойде.
-Е как нямаше да дойда...
-Стига прикаски целуни ме!
-Обичам те Никол.
-И аз те обичам...чу ли това?
-Някой идва скрий се.
***
-Да бе с 3 на 0.
-Ама тоя тъп съдя.
-Нямаше дуспа.
-Да...и очила нямаше.
-Тоя склад провери ли го?
-Да. Дай да се връщаме.
***
-Пак ли излезе.
-Да.
-Ти не го ли спря?
-Как можех да го спра...той е влюбен.
-Дали е пак с нея?
-Предполагам.
-Това момче ще ме довърши.
***
Сега съм с нея, осещам уханието й. Тя ме иска, и аз я искам. това ли е любовта? Чиста страст или има и нещо повече.
Толкова е красива, усмивката й ме кара да я целувам. Тялото й ме подлудява. И сега тя е моя!
***
-Каде е Никол....намерете я. Някой ще си изгуби главата.
-Шефе аз...
-Нали ти казах да я пазиш!
-Промъкнала се е докато не съм гледал.
-Идиот! Ако не я намерите веднага ще закусвате с рибите!
***
-Беше невероятна.
-Ти също.
-Обличай се че баща ти вече те търи.
-Не искам, искам да останем така...прегърнати до края на света.
-И аз го искам...но ако баща ти ни намери ще го загазим.
-Тебе страх ли те е от него?
-Не. Страх ме е за теб.
-Защо за мен?
-Защото....не занм какво ще направи като разбере...
-Не се страхувай за мен, аз съм в безопастност когато ти си до мен.
***
Любовтта не е страст, не е желание за притежаване. Тя е чувство на сигурност и безопастност. Чувство за живот.
Сега тя ме прегръща и живота е пълноценен. Защо хората се обичат, да не би така да могат да живеят?
***
-Сигурен ли си че ще го направиш?
-Да.
-Мисля...
-какво?
-Не трябва да убиваш чевек само защото обича.
-Ти на негова страна ли си?
-Страна?!?! За какво говориш?
-Защитвавш ли го?
-Защитвам единственото нещо което го прави човек.
***
-Ето те и теб.
-татко ще ме удушиш.
-нали съм ти казвал да не излизаш така. Каде беше?
-Никяде.
-Това никаде не ми харесва млада госпожичке...ей върни се веднага.
-Защо не се опиташ да ме разбереш?
-Какво ще правиш с тези дрехи?
-тръгвам си.
-Не можеш.
-Защо?
-Няма да те пусна, аз...
-Какво? Обичаш ли ме? Товава ще ме оставиш да живея живота си.
-Меченце
-Не си ме наричал така от 10 години, последния път когато го направи беше да ми кажеш че мама е починала.
-Недей!
-Вече е късно! Не мога повече така с тези стражи и преследвания, с тези камери и въпроси.
***
-Да кой е?
-семейство Бонетти.
-Да аз съм Франк Бонетти.
-Обажда ми се Карло Маурицио. Знаете ли кой съм?
-Да знам сър...ъъъ как сте?
-Добре, искам да говоря със сина ви Фабио Бонетти.
-В момента го няма, какво да му предам?
-нищо аз ще се обадя по късно.
***
-Ей пич, какво стана с тая мацка, мушна ли я вече.
-Ако още един път кажеш това ще те накарам да съжеляваш че си го направил.
-Ей Фабио, успокой се, аз съм като твой брат Джако. Познаваш ме цял живот.
-И понякога съжелявам за това.
-Ах ти Фабио. Значи снощи бяхте заедно.
-Да.
-Цялата глутница на Маорицио беше по улиците и търсеха нещо. Само не ми казвай че ти е било в ръцете.
-Не я опреличавай на предмет, аз я обичам и си дръж езика зад зъбите.
-Те ще те убият.
-Всички умират.
***
Нима това чувство може да накара крале да се кланят на просяци, просяци да побеждават крале? Нима това чувство
може да победи времето? Нима може да победи човешката злоба? Или живота е прекалено сложен да се разплете с
въпроси. А това чувство може да го определя.
***
-Хайде утре да се видим пак.
-не мога утре, баща ми...
-Моля те, не мога без теб!
-Утре?
-Дааааа, ухаеш невероятно.
-Спри да ми душиш косата, настръхвам.
-Ще дойдеш ли?
-Ааааамиииии.
-Ще те чакам, обичам те.
-Фабио чакай!
***
-Да.
-Намерих го!
-Отлично.
***
Фабио моляте кажи ми че няма да излизах и тази вечер.
-майко...
-Слушай майка си момче!
-татко...
-Не ни причинявай това. Онзи ден се обади...
-Телефона звъни, майко на ставай аз ще го вдигна.
-Да.
-фабио Бонетти.
-Да.
-Обажда се Маорицио, бащата на Никол.
-Сър, аз обичам дъщеря ви!
-Какво каза?
-Казах че я обичам!
-франк спри го! Не седи така ами го спри.
-Момче...ще те закопая.
-Франк!
-Сър, това чувствам към дъщеря ви.
-не я обичаш, само си мислиш така.
-Аз ви разбирам, вие искате да се погрижите за нея, защото я обичате, е аз също.
-Франк!!!
-Спри да викаш жено, остави го. Нека сам решеава.
***
-Да.
-Убий го.
-Да сър.
***
Дали любовтта е само претекст да имаме нещо или да направим нещо за което не ни е достигала смелост? Или е претекст да
да държим блиските си до нас? Страха от загуба ли поражда любовта? Ако не, то какво?
***
-Никол, Никол каде си.
-тук...
-Каде не те виждам.
-Ето тук съм.
-Кой си ти?
-Момче ти подрази един човек.
-Каде е Никол, тя добре ли е?
-Никол е добре. Но ти няма да бъдеш.
-Пусни я.
-Сега, сега. Аз държа пищова а ти се перчиш, сядай или ще те гръмна.
-Пусни я или ще...
-Какво ще направиш?
-пусния, и всеми мен. тя нищо не ти е направила.
-ох момче, кой каза че искам нея?
-Фабио!!!
-Стой на страна! Прави каквото ще правиш.
-Ти найстина я обичаш момче...я да видим дали ще продължиш да я обичаш без сърце.
-ФАБИО!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! Не Фабио, не, не, не моля те, не, не умирай, ФАБИО, ФАБИО....
***
Какво е любовтта? Дали притъпява усещането ни за самосъхранение, ако да защо? Защо човек е готов да даде живота си за това
което обича. Дали е предтекст за вършене на глупости или просто не съществува.
Дали любовтта е просто мит, комбинация от хормони и химични реакций в човешкото тяло? Ние машини ли сме?
Какво правин на този свят?
Отговора ня всички тези въпроси е любовта, тази дума осмилсля войни, и всякакви човешки глупости. Тя е символ на всичко
добро на което е способен човек. Двама души се обичат, аз я обичам. Просто думи, но символа преодолява времето и пространството.
Да кажеш Обичам те, е толкова трудно, защо е по трудно от това да кажеш Мразя те?
***
-тук.....съм.....винаги ще съм тук до теб, не плачи....моля те...не
***
Любовта е символ на всичко добро в което вярва човек. Нека се обичаме и вярваме в доброто, нека вярваме във вечното.
Само смъртта може да сложи край на мъките, но дали може да сложи край на любовта?
Едва ли...защото любовта не е мъка тя е точно обратното. Следователно тя не се влияе от смъртта. Смътта просто променя обстановката.
Но тя не може да спре любовтта.
***
-Знам...........................
***
Дерайте, дали ще откриете истинската любов, дали тя ще ви намери, дерзайте дали обичате или "само така си мислите"
дерзайте и се молете.....никога да не го направите пак.
Аз обичам, и това ми дава сили да победя всичко.
Това е любовта, само това и нищо друго. Тя е силата за която всички мечтаят. Муза, и болка, енергия и живот...смърт.
Любовта е всичко и навсякаде, тя е отговора на всеки въпрос, тя е решението на всеки проблем.
***
-...обичам те.
***
Тя това сме ние!

Написах я току що. Нека има коледно настроение.
Извинете ме за правописните грешки. Написах го бая набързо.

Казвам се Петър Георгиев и ваботя в пългарските държавни пощи. Днес е бъдни вечер, едиснтвения празник в който
мога да си почина от цялото това напрежение на работа.
Станах рано и си опекох филиики, Ники вече гледаше телевизия в хола. След като излезна във ваканция
на спира да ме пита "Дядо коледа ще дойде ли, ще има ли подараци, какво ще получа, искам колело.
Калин ще получи компютър, Радмила плазмен телевизор с ДВД и видео в едно."
Сърце не ми даде да му кажа че заплатата на служител в българските държавни пощи не може да усигурява плазмени телевизори.
Казах му че ще е изненада. Това винаги работи. Седя сега на спирката и си чакам трамвая, нямам търпение да се прибера
в нас. Цвети е сготвила, елхата е сложена, камината засилена. А аз гладен. Не ядох нищо цял ден за да имам място за
вечерята. Работния ми ден мина невероятно тешко, защо цяла София реши точно сега да изпраща писма, хората не знаят
ли че и ние имаме семеиства и искаме да се приберем в къщи. Явно не, защото бъдни вечер и коледа са ни няй-
натоварените ни дни в цялата година. Искам да се прибера по бързо и да седна в любимия си стол, и да гледам
новините. Всички магазини са украсени, снега е толкова много и толкова непроходим че едва не се утрепах
на идване от офиса. Ах Софиска коледа, обичам София. За миг погледа ми се отклони и го видях. Стар и мръсен
бута количката бавно и немощно. Целия в дрипи, сигурно му е много студено. Пликове на краката не топлят при
-20 С. Стиснах 5 лева в джоба си и за миг ми хрумна да му ги дам. Тогава се сетих за Ники, как ме чека с майка
му в къщи и как с тия 5 лева ще му купя един шпек, много обича шпек. Радва се на рекламата: "Пушен шпек ваша милост"
как го изиграва само. Умирам от смях. Тогава стареца ме погледна, никога не бях виждал такъв поглед.
Изпълнен с болка и страдание, но и с сила и желание за уцеляване. Отвърнах поглед и той мина покрай мен.
Говореше си нещо. Сетих се пак за това писмо, защо не ми излиза от главата. Тъпото писмо. Трамвая дойде но
аз няма да се кача на него. Ще се върна. Снега хрупка под краката ми докато крача забързан към офиса.
Да не си изгубих ума, не но работата да ако ме хванат. Няма право да стой до толкова късно тук. Сосбенно да
влизма в "склада" момчетата викат така на стайчката в която държат торбите с писмата.
Още е там. Едно писмо, изпаднало от някаде. Стой на земята и ме гледа. Когато го взех ме побиха тръпки.
Казах си това е краят на 10 години работа тук. Погледнах го до каде е адресирано и видях че пише Лапландия.
Ух не е нещо важно. Камак ми падна от сърцето. Това е едно от "онези" писма който получаваме по коледните
празници. Малко дечица изпращат писма до Лапландия до Добрия старец. Разбира се рзличен от отнзи който видях
на спирката. Ники написа 10 такива и ми ги даде "Изпрати ги" ми каза, как да обясниш на едно 7 годишно момче
че Дядо коледа няма, как да му разбиеш сърцето. "Добре" викам аз "едно джудже идва всяка година по коледа и
взима писмата до Дядо Коледа за да му ги връчи лично" каква усмивка вади само като чуе това.
Добре сега само ще трябва да намеря торбата с тези писма и да го слижа там. Каде с я сложили?
След 2 часа търсене, установих че тя не се намира в територията на пощата. Беше изхвърлена в боклука.
"По Български" казах си аз и хвърлих посмото в кофата. Не. Няма да стане, не и тази година. Гмурнах се в кофата и
извадих всички писма. Отидох до склада( истинския слад ) и иавадих нова тордба. Преместих писмата и ги метнах
на гръп. Педставяте ли си тая картинка, аз целия миришрещ на смет се разхождам по опалченска с огромен чувал
на гърба. Вече се стъмни. Но това рябва да свърша. Взех едно такси, извиних се за миризмата и го помолих да
ме закара до летището. Човека ме погледна така все едно съм му поискал пари. След като му обясних деликатната
ситуация, той ми каза че и дъщеря му е писала такова писмо.
- Много малко.
Ми каза.
- Защо?
- Трябваше да са поне 10 000.
Като се замислих, се оказа че е прав. Това не са всички посма до Дядо Коледа. Изглежда че един чувал се е "изгубил"
в системата на БНП. Случва се, не е хубава картинка на се случва. Явно са го намерили в последствие, понеже
колата заминава за летището в 18:00 са сметнали просто да го изхвърлят. Все пак не е нещо важно, писма до Дядо Коледа.
- Дъщеря ми пише всяка година. Таксиметровия шофйор ми прекъсна мисалтта.
-Моля.
- До дядо коледа. Пише му всяка година, да й върне мама. Поне само за празниците, поне само за малко.
- Съжелявам.
- Да. Много благородно нещо.
- Кое?
- Да занесете писмата до летището сам, разбира се.
Думите на този човек усмислиха цялото ми приключение. Вече я няма тая буца в гърлото от вина че съм направил
нещо лошо.
- Блягодаря, не знам какво ми стана. Инстинкт, коледен инстинкт.
- Вие сте добър човек.
- Колко ви дължа.
- Нищо. Вие вече ми се исплатихте, успех.
Благодарих му пак и се разделихме с убещанието да пиинем нещо някой път. На летището ме гледаха като прокажен,
но когато им обясних ситуацията реигираха като таксиметровия шофйор. Самолета тъкмо излиташе когато от кулата
му наредиха да се върне. Сигурно и хората в летището имат деца и пишат писма до дядо коледа.
Когато се прибрах, целия мръсен и забравил плика с покупките в работата срещнах жена си.
Тя ми се скара, но след като и обясних ситуацията ме пргърна.
- Ти си най-милия човек на света.
Това ми трябваше. Ники ме нарече "супер Любо" и явно беше забравил за колелото. Утре ще му го купя.
Какво пък нали е коледа.

Немаше какво да правя и драснах няколко реда. Писанието се нарича "Да те обръсне Смъртта" енджой


Да те обръсне Смъртта
Когато се разхождаш по тъмните улици на този град, страшни мисли не те спохождат защото
веднага ще напълниш гащите. Влагата пропива костите.
Пак вали, за 3 път тази седмица........
Ако кажа че не ме беше страх, ще излъжа но не смеех да си помисля нищо лошо в този момент.
Когато човек се разхожда сам, в 2 чеса посред нощ в този град докато вали неминуемо ще го споходят
лоши мисли. Така стана и с мен, но за това си и имаше причина. От 10 минути чувам как
някой ходи след мен.
Стъпките на другия отекваха в развихрилото ми се въображение, кой би тръгнал да се разхожда
толкова късно през нощта и то под дъжда.
Аз тъкмо се връщах от болницата, хемодиализата вече започна да върши работа.
Едва ли и той е бил при доктор Пешев, едвам убедих човека да ме взема толкова късно.
Едва ли е бил на купон, щеше да е пиян. Тези стъпки бяха с отчетлив и перфектен интервал.
Ако си пил този интервал се нарушава. А и не се чуваше песента Море сокол пие.
Колко много неща могат да ти минат през главата в този момент,
когато интервала на стъпките започна да се изравнява с моя, си помислих какво стана точно преди
една година. Вечерите който не можеш да спя от болка, всичките пъти когато стисках зъби.
Операцията, и вече 6 те месеца хемодиализа. През какво може да мине човек за една година.
И сега това, 2:30 през нощта вали и на всичкото отгоре някакви стъпки ме следват. Ходя вече
половин час и дори започнах да забравям на моменти че ме следят. Боб, така кръстих крачещия
ходеше все по бързо след мен. Тогава си спомних лицето на майка ми когато и казаха че имам Рак.
Никога няма да го забравя, никога няма да забравя и реакцията на моите приятели, реагираха така
все едно съм им казал че съм болен от чума. Ха, започнах да чувам как диша. Спомних си и още един
човек.....Ани, моята мила Ани- обичам я от 10 години и така и не и го казах, все пак няма за какво
да съжалявам, сигурно щях да я нараня с информацията която ме удари на 17 април. Никога няма да
забравя тази дата. Завих в една уличка и успях да го скивам Боб, висок слаб мъж на около 30-40 години
въпреки че беше тъмно и водата в очите ми, проблясъка на една преминаваща кола освети за миг лицето му.
Слабо и изпито като че ли не беше ял от дни. Спях, и когато той спря аз се обърнах, тогава се събудих
в болницата Доктор Пешев ме гледаше учудено Не можех да говоря, още болка нима беше сън.
Не, болката беше различна изглежда Боб ме е беше заклал. Нищо не си спомням след като се обърнах,
Пешев ми каза че не трябваше да съм жив, след като му благодарих за милите думи, разбрах какво е имал
в предвид. Изглежда съм лежал 2 часа на улицата в собствената си локва от кръв с разпрано гърло.
Оцеляването ми и до днес се смята за медицинско чудо, а аз го наричам да те обръсне Смъртта.

И най-лошото ми писание

Кралят
Пак викат, мразя когато викат, страх ме е.
Светлините на стадиона понякога са ослепителни, особено когато излизаш
толкова рязко от приятната тъмнина на тунела. Толкова много хора, деца,
старци викат-мразя това. Защо Пиер Луиджи Кулина Алфонсо ме гледа така?
Започваме, първите 15 минути ми се губят до момента когато получих топката,
а сега какво. За миг сърцето ми спря и всичко утихна, 5 секунди станаха като
5 часа. Тишината веднага се замени със тези викове, само че сега бяха по силни.
Скандираха моето име. Обожават ме. В този момент аз бях обичан от милиони и мразен от милиарди, чувствах се като крал.
Вчера пак имаше фото сесия, рекламен клип, малко автографи и пак на терена.
Всичко се записва дори тренировките но отбора и не говоря само за ТВ камери, има и
много любители. Сега когато не можех да чуя и собствените си мисли, го видях.
Моето знаме, нашето знаме-имаше хиляди знамена и цветовете им се преливаха в една огромна вълна.
Играта започва пак, с очакван натиск. Погледнах за миг към скамейката, всички погледи
бяха вперени в мен, за момент забравих че аз съм как беше....а да звездата, плеймеикъра
обаче тези погледи не ми помагаха, тогава погледа ми се отклони към таблото-0:1 светеше
толкова силно, това ми трябваше за да успея в 43 минута да открадна топката пак.
Приближих се до вратаря, и с технично докосване изпратих топката зад него-във вратата.
Този път ги чух как избухват, викаха дори по силно от първия път. Нямах време да
погледна знамената пак, защото ликуването се превърна в освиркване. Вместо към
знамената погледнах Колина, беше отменил последното ми действие. Пак ме гледаше така,
обаче сега разбрах защо. На почивката ми бяха казани толкова много неща че информацията
започна да ми се губи, дори когато стъпих на терена забравих всичко което ми викаха
преди малко. Миг невнимание и те направиха това което и аз в онази незабравима 15 минута.
За бога какво ми става, те не са повече, не са непобедими. Нима всичко което постигнахме да тук
е било сън, аз не си го спомням така. Когато се класирахме, никой не пожела да си помисли че
можем да стигнем до тук. След провала миналия път, никой не поиска да мечтае. Дори когато бихме
основния "фаворит" за титлата, никой не поиска да повярва. С изключение на мен, сега играем срещу
шампиона, отбора който всички се молеха да не ни се "падне", аз им обяснявах токова много пъти
че в този спорт няма "да се паднеш" с някой. За да станеш най-добрия, ще трябва да победиш най-добрия.
Сега имаме шанс, който всички пропиляват с апатията си тези последни минути, майната му на всичко
ако успеем да бием сега ще станем безсмъртни Поредната грешка в тяхната защита, и топката отново е
в мен, сега Кулина не свири засада, като 10 предишни пъти, защото откраднах топката от
средата на терена. Никога не съм тичал по бързо, по уверено. Изритах топката със всичка сила
успях да я проследя с поглед как........

Дам мое си направиш книжка а между другото е мн яко тва ,че не знаеш какво ще се случи по-нататък в смисъл , че обикновено действието е мн различно и не очакваш ,че всички главни персонажи ще са мъртви до края на фик тва е супер яко обаче мое и да пробваш някой път да не ги убиваш и пак мое да стане cool

Така, признавам, че не ги прочетох, даже не ги и погледнах всичките, но поне погледнах няколко от тях.
Та имам един прост въпрос - те на кое аниме/манга са fanfiction всъшност?

След него ще пусна Деца на ангели. няма да говоря за Комплексен човек да няма предобеждения гадното е че човека на който беше посветено произведението дори не поиска да го прочете, после ме нампсува но това е друга история

Комплексен човек

Живота, парите, колите, жените всичко ми беше толкова чуждо аз съм никой винаги съм бил и винаги ще бъда
Но дори и един никой може да има мечти, мойте мечти бяха прости. Мечтаех за нея. Всеки ден и всеки час само
едnна мисъл ми беше в главата. Как да я спечеля?
Вчера беше един абсолютно нормален ден, нищо не се случи, но днес смятам да е различен. Днес ще я заговоря.
Аз съм прост човек, уча, живея но това не ми пречи да имам мечти. Само те ми останаха. Нямам приятели, никога не съм имал.
Аз не съм много красив, дори съм грозен.
-Изключавй тая музика и ставай.
Майка ми блъска по вратата. Трябва да ставам. Днес имаме контролно. Гадно даслако. След 30 минути вече съм на вън
и крача към ада. Винаги треперя докато се разхождам надолу по алеята.
-Хайде маце.
-Махай се.
Правех се че не ги виждам. Това беше тя. Щом като я видях от ъгъла крата ми умекнаха, красива. Днес беше облечена в къса
бяла поличка, ако това кожено коланче можеше да се нарече пола, високи ботуши и някаква блузка. Една кола я седваше
бавно. Никол най-хубавото момиче в даскало, това магаре в колата е Калин. Най-печения в даскало. По някакво не писано
правило най-готиното момиче трябвало да ходи с най-готиното момче. И те са заедно вече 4 години. Тя вървеше бавно а
той я следваше. Изнервих се, мразя да се изнервям преди даскало.
-Хей Явореееееее.
Ух тва е Боята. Викаме й така защото като се лепне за теб и нема отърване, като блажна боя е. Метъл, облича се в черно
и вечно ходи с тая дълга коса пред лицето си.
-какво ще правим сега?
Тя ми задаваше милион въпроси а аз следях аудито. Днес Никол не е в настроение за тоя разгонен кон.
-Ела сега.
Отбихме се от пътя и запалихме по един джоинт. по принцип не пуша преди даскало, но днес се изнервих на макс.
-Тоя път е добра.
И Боята пушеше, всъщност като се замисля тя правеше всичко което и аз правех. ходеше с мен до "лагуната"
карахме колела заедно, познавам я чак от детската градина, цял живот. тя ми е като сестра.
-Да. Тоя път я взех от гръка.
-Той има качествена стока но не продава на всеки.
-Направих му услуга.
-Ясно.
Никол се качи в колата и тоя изфистя гуми, пак я убеди. Винаги оспява да я убеди. Лигавото момченце, багаташ. Свикнал
да получава всичко Калин винаги е бил надменен и нахален. Винаги съм го мразел, а той винаги ме е тормозел. Превърна
даскалото в ад за мен. Всички искат да са му приятели, и той настрой цялото училище срещу мен. Само Боята му отказа.
Тя не иска да му е приятел. името й е Боряна, но винаги ще си я знам като Боята. И Никол. Всеки път когато съм напушен
си мечтая за нея.
***
Първите 3 часа минаха бързо. дойде голямото. Застанах си на мястото и започнах да си я чакам. Всеки ден тя минава по
един и същи маршрут когато отива до пейките. там седяха готините, никой нямаше право да се доближи до там. Самото място
беше оградено с жив плет и нищо не се виждаше от пътеката. Но аз намерих място, едно голямо дърво живееше на близо
и аз често му ходех на гости. Седях на клона и я гледах. Междучасието свършваше и живеех за утре, за утрешното междучасие.
Дните бяха рай ако я виждах. Не съм извратен, не си мислех нищо свързано с секс. Просто исках да се обичаме. На следващия ден
нещата бяха различни. Станах и нещо ми беше прищтракало. Започвах да си задавам въпроси като "дали наиснтина я обичах" и
"имали смисъл от това", преди даскало се разхождах с Боята. това момиче беше до мен от както се помня, днес започнах да
я виждам по друг начин. Започнах да виждам лицето под този перчем. Тя е невероятно красива, защо се крие така?
-Ей Боя.
-Дам.
-Защо този перчем.
-Моля.
Имаше сини очи, и правилно лице. Чертите й ми напомняха на холивудска актриса. Тя се изчерви и се обърна с гръб. Започна да си
рови в чантата.
-Имаш хубаво лице.
Тя спря да рови и замръзна. Видях че почна да диша тежко.
-Не вярвах че и ти ще го направиш.
-Какво правя.
Стоях с недоумление, а страха й се смени с ярост.
-И ти ми се подиграваш, като всички останали.
Тя избяга плачейки. Почувствах се като издуд. Стана ми много кофти че съм я разплакал. "Довечера ще й се обадя, тя винаги се
развеселява когато ми чуе гласа" говорех си и изобщо не предполагах че до нен има някой.
-Ти си Явор нали.
-Дам.
трябваше да си напиша домашното и не можех да видя с кой говоря, това не ми пречеше.
-Може ли да поговорим.
-Да слушам те.
Момичето явно се притесни от това че не я гледам в очите.
-Ок. Имам домашно за утре и ако може да ми....
-Виш какво аз да не съм ти секретар...........
Не можех да повярвам на очите си, Никой говореше с мен. Тя наистина говореше с мен. Изтървах си химикалката, докато бързо се наведох
да я взема, тя седна до мен. Бях се свил, тя ме прегърна и опря гърдите си в рамото ми. Кръв ми потече от носа, тя започна да ми шепне
на ухо.
-Много ще съм ти благодарна ако......ти......
Сърцето ми биеще по-бързо и по бързо, а устните й се доближаваха по-близо и по-близо до мен.
-.........ми............
Боже едвали щях да издържа още дълго, лицето ми стана червено като домат.
-помогнеш с домашното.
-Какво?
Стоях и гледах в недоумнение, избърсах си носа и стана, изплези се. Дръпна едно мерси много, и изприпка.
***
Гледах си дланите, бяха потни трябва да й дам домашното днес, снощи до 3 го писах. Чаках я пред магазина за комикси. Знам че всеки път
минава от там. По дяволите, обичах ли я или не. Мисля че я обичам, тогава какво чувствах към Боята. нея не съм я виждал от вчера, днес не
ме чакаше.
-Ей, калун.
-Я да не верваш. Кво искаш бе.
Запалих един джоинт и се държах кул, въпреки че веднага ме хвана стах. Беше "готиния" както му викаха всички.
-Никол не се чувства добре, дай ми домашното на мен.
-Каде е тя?
-Болна е...сега ми дай...
-Слушай какво, разбрах се да се чакам с никол, не с тебе. Отивай да я доведеш или следващия път когато си шмръкнеш така и ще си останеш!
Това че му бях доставчик от 5 години натежа и той тръгна да я довежда.
***
Върна се след 20 минути. Тя носеше огромна черна шапка, никога не съм я виждал така.
-Мерси много.
Тя грабна темата и се обърна да си ходи.
-Чакай. Дай да видя.
Свалих и шапката и видях. Лицето й беше покрито със синини. Едната й вежда така се беше подула че изкривяваше лицето й. Едната страна на устната й беше
сцепена и хваната с 3 шева.
-Кой направи това?
-Виш, това не е твоя работа разбра ли!
Аз я дръпнах към мен, оня изкочи от колата.
-Ах ти...
Чу се класкон на кола. Мойте приятели ТиДжей и Били Боб, мой верни колеги от както влезнах във бизнеса. нашия човек ги позна и се дръпна.
Докато той отиде да взема никол, аз направих няколко разговора. Някак си знаех че така ще се получи.
-Добре ли си Дърво.
Така ми викаха, нали явора е вид дърво.
-няма проблеми.
Погледнах я в очите й в притиснах до себе си. Сърцето й биеше лудо, тя каточели понечи да ме целуне. Тогава зверска болка ме светна в чатала.
Свлякох се на земята а тя се фръцна и се качи в колата на "печения", от далече се чуваше цъкането на Ти Джей.
-Ех мой човек, да ти имам проблемите.
-Млък, не съм ти изкал мнението.
-Ах добре де добре...хайде Боб. ще се видим по бизнес момче.
-Да ок.
тя ме изрита, но съм сигурен че това копеле, това копеле я бие. Но как силно момиче като нея ще се даде на идиот като него?
но това не беше моя работа. Какво са бърках...аа да. Обичах я. Това даваше смисъл на всичко. Още колко ли болка ще понесе, може да е силна но това
е прекалено дори за най-силните. Станах от земята и се изтупах, бях горд. Показах й че съм силен. В този момент видях Боята.
Беше зад ъгъла, след като ме видя че я забелязах се скри. Колко много са я наранявали. Вървах си надолу по улицата и си мислех не за Никол, не за
оня бик, дори не за себе си. За първи път мислех замо за Боята. Какво става с нея. Защо рейгира така?
Прибрах се и й се обадих, никой не отговаря. Влезнах в чата, няма я. Никога не съм я виждал да е офлаин толкова дълго време. Ако и утре я няма
ще отида до тях.
***
Мина се седмица. Ни Боя ни Никол. Поредния ден в даскало, седях си на чина и драсках. Пуши ми се. Класната влиза, всички стават аз пак се правя на глух.
Но този път аз не бях центъра на супрешния скандал с отсъствия и оценки.
-Така ученици. Днес ще си говорим за опсаностите който дебнат...
Аз знаех за какво ще говори. Преди 3 дни изчезна Мария Колева. 3 РПУ-та я дърсят. Ооо не почна се, не звимайте неща от непознати, пффф.
излушах си всичко като добро момче и часа свърши. Телефона ми извъня.
-Да.
-Искам да те видя.
-Боя, ти ли си, какво става с теб.
-на нашто място довечера в 7.
Бях на Лагуната в 6 и 50. Винаги пристигах по рано на наште срещи, а тя винаги закасняваше, така че свих едно къше и почнах да си чакам.
Мина се час. Добре е човек да закаснее но толкова. След още 40 минути бях готов да си тръгна когато чух смях.
-Представяш ли си, да ме сваля.....мен.
-Да...а ти не съ толкова грозна.
-Идиот, аз не съм грозина изобщо.
2 пияници, не, не това е Боята и некъв.
-Кой си ти бе.
-Аз ли кой съм. тоя иска да знае кой съм.
-той ми е гадже идиот.
-Боя трябва да поговорим, на саме.
-Аз немам тайни от.....от...ъъ как ти беше името.
-Тошко.
-ааа да верно, аз няма тайни от Пепи.
-Пияна си, ела с мен.
-Не съм пияна, пусни ме.
Опитах се да я дръпна но другия я изтръгна от ръцете ми и се качиха в кола. Какво толкова й казах че почна да се държи така?
Беше късно. Започна да дуга вятър, а аз по кус ръкав почнах да си слизам надолу по алеята. Кахирах се на една пеика и си довърших коза
да ме стопли. Прибирам се в нас, на пръсти, наще не ме осетиха. Влизам в чата, Боята я няма. Седях и я чаках до 3 през нощтта. По едно време телефона
ми извъня, погледна 2 неполучени обаждания. Беше Боята, звъня й пак, но никой не вдига. Писна ми от нея, лягам си. Да си троши главата.
***
Мина и съботата и неделята, ни вест ни кост от Боята. Вече бях спрял да мисля за нея. Сам е....много по самотно. Липсва ми тая прегърбена слаба фигура
с черна коса, дълга и блестяща и тези очила....без тях е по красива. Ех Боя, какво стана с теб.
-Драги ученици, имам лоша вест за вас.
-Какво...свършиха закуските.
Севгин много обича да се ебава с госпожата. Винаги става голям купон.
-Боряна Пешева е намерена убита тази суприн.
Всички спраха да се смеят. Ушите ми почнаха да пищят.
-Кккакво
Почнах да заеквам и исках да съм сигурен че чух нейното име.
-Съжелявам Яворе.
Госпожата знаеше, всички знаеха че с Боята бяхме като залепени. Сега целия клас ме гледаше. настана зверска тишина и като чели ме чакаха да избухна в плач.
Неее няма да плача, няма да им направя този кеф. Стамах и излезнах. Вървях по улицата като пиян, чувствах се безсилен. Вина раздираше сърцето ми.
това копеле я е убило, трябва да да го намеря, трябва да го пратя в ада. но как, аз съм само един келеш, какво мога да направя.
Отидох до районното и събрах информация, тате ми каза че са я изнасилили и убили. Баща ми е стиктен човек, полицай от 20 години.
Но когато видя погледа ми, почна да ми разказва без да се двууоми. Дори ме заведе в моргата да си кажем последно сбогом.
-Колкото време ти е нужно.
Вратата се отвори и тя беше на една маса, покрита с бял чершав. Чувах сърцето си да бие, сигурен съм че ако не беше покрита, и баща ми щеше че го чуе.
Той отви главата й тя беше там. Причерня ми когато видях посинялото й леце. Явно е била убита от доста време, баща ми не ми каза но изглежда се е случило в петък.
На бузата и имаше белег, странен белег, кръст очертан с кръг.
-Съжелявам.
Погалих я по главата и излязох. Съжелението ми нямаше да я върне, нито отмъщението щеше да поправи грешката ми, но поне ще ме накара да се почувствам по добре.
Момичето което обичах истински беше мъртво, а човека който я уби ще бъде, и то много скоро.
***
На каде е човек без приятели ТиДжей и Били Боб ме снабдиха с почти всичко необходимо. Пищов, пари и няколко телонни номера. Но не оспаха да ми дадът най-важното
смелост.
-От каде ще почнеш да го търсиш?
-От тук.
-Съжелявам за...
-Ей мерси Боби, Тонка какво щях да правя без вас?
-Айде сега, и ти приказваш едни.
Обадих се на пътвия номер. Беше човек на който не исках да знам името. След кратък разговор той ми се присмя и ме нарече нещо от сорта на сополив лаинар.
След като му казах кой съм и че съм приятел на Били боб и тиДжей нещата се промениха и той почна да пее като славеиче.
Каза ми че има златар в источната част на града който прави къстъм пръстени с и кръстове. Отидах при него и с 500 лв си купих още информация.
Изглежда че е направил само 2 златни пръстена със кръстове на тях. Даде ми адресите. Проверих в месния архив, единия човек беше мъртъв от 5 години а за бругия всичко
беше почернено. Явно някой не иска да се разбере кой друг такъв човек има подобен пръстен. нещата ставаха инересни.
Върнах се при златаря и след кратко обеждаване с пищова ми каза адреса на втория. Всичко беше готово, сега само ми трябваше правелния момент.
***
Минага се 23 години, 23 дълги години през който проучвах и събирах информация. И всичко водеше до едно име Калин. Разглезеното гадже на Никол.
Реших да го нарестя една вечер. Понеже бяхме завършили даскало те двамата с Никол се ожениха. А аз се бях променил. Наркотиците и алкохола ме превърнаха в безчувствен
и тъмен. Имах много жени, но никоя не обичах. Станах уважавано лице в 3-тия свят.
-Добър вечер.
-Да.
-Търся Калин Шопов.
-Да аз съм.
Влезнах и затворх вратата. Къщата беше оютна с камина която грееше приятно.
-Кой сте вие.
-Да, не очаквах да ме помниш. Все пак и двамата се променихме за толкова време. Сядай.
Извадих пищова и го опрях в главата му. Беше същия пищов който ми даде Били боб. Видях как страха забочна да се стича по лисето му под формата на пот.
-Мили кой е.
От кухнята излезе момиче...не жена, явно тежко трудеща се. Косата и беше изгубилка блясъка си. беше качена на коки на лицето и бяха поставени очила.
Толкова грозно и не на място. Когато ме видя да соча пистолет срещу мъжа който "обичаше" ме погледна много странно.
Поглед, смесица от желание и тревога. Когато бащата на калин фалира, той остана сам и понеже вече се беше оженил за нея останаха заедно. Той си намери работа
в бившата месарница на баща си, а тя стана перачка. И двамата не внимаваха много в училище.
-Никол.......ти не ме...
-ЯВОРЕ! Какво правиш!
Тя си ме спомни. Калин се опули като чу името ми.
-Явор-Дървото.
-Да. И сигурно ще си спомниш друго име. Боряна Пешева.
-Какво?
Ударих го и извиках.
-БОРЯНА ПЕШЕВА! Сега чу ли ме?
-тате кой вика.
От горния етаж слезна малко русо човече. беше с прокъсани дрежки и като ме видя изтича и се сгуши в майка си.
Имаха 3 деца. момичета близнаци и малко момче.
-Съжелявам че се стигна до това, и че детето ти ще види как ще умреш, но ти извърши престъпление за което не беше наказан.
-Кали за какво говори той.
-Не й каза нали. Дори това не направи.
-кали.
-не го слушай, тоя балнува.
Гръмнах го в кръка. Само да види че не вярно.
-Спри! Какво правиш? Така и не оспя да ме превъзмогнеш нали.
-Ти си знаела.
-Да знаех.
Аз стоях и я гледах. Беше се разплакала. Сина й се беше сгушил в нея и не я пускаше. той не плачеше.
-Оставия намира. Ти искаш мен.
-Млъкни и не се прави на герой!
Опрях пистолета в главата му и пак я погледнах. Малко преди да натисна спусъка видях нещо на лицето й. Станах и се приближих до нея.
Тя отвърна глава, аз обърнай лицето й към мен и я видях. синина под лявото й око. Кипна ми.
-Ти избра него, защо?
-обичам го.
-Но той те бие.
-Знам че не го мисли наистина, просто понякога се ядосва.
Никога нямаше да разбера тази ситуация. Чух презареждане на ловен автомат. Скочих настрани и се чу изтрел.
-Никой отивай махай се от тук.
-Копеле. Дори не си свалил пръстена нали. Същия пръстен който е оставил белег на лисето на Боряна преди да я изнасилиш и убиеш.
-Кали. ти ли си убил момичето.
-Не....аз...стана случайно.
Кръвтта ми започна да се стича по мръсния килим. Той седеше над мен и дършеше пушката насочена към главата ми.
-Кали. Какво стана.
тя се приближи до него и до прегърна. Той вече ревеше като малко момиченце. Аз почнах да се смея.
-Ама че си жалък.
Втори изтрел ме закова за стената. Едвам се държах. тя му взе пушката.
-Сега ще ми разкажеш какво стана.
Аз я прекъснах.
-Вината беше моя, аз не оспях да я предпазя.
-Млъкни! А ти почваай да разказваш,(презарежда) пронто.
Явно разбрал безисходицата той почна да разказва.
-Една вечер я видях пияна да слиза от някаква кола с някакъв под ръка. Веднага я познахи се приближих до нея. Когато ме видя избъхна в сълзи и ми се метна на
връта. Заведох я в нас и я сложих да спи. През нощтта тя дойде в леглото ми ми каза нещо от рода да съм бил оставил Никол намира. Тогава....ние.....
на сутринтта тя си беше тръгнала и не я видях повече.
-Какво си й направил.
Тя вдигна автомата и го опря в челото му.
-Лъжеш.
-Да лъже. През нощтта и малко по рано тя ми звъня. Когато са я намерили телефона й е бил целия в кръв. Което предполага...
почнах да се изправям.
-...че се е опитала да ми се обади за помощ по време на изнасилването и убиството.
Подпрях се на стената.
-Доктор Симеонов ми каза че е била ударена с тежък предмет по главата, след това е била ударена с юмрук в лицето. Очевидец ми разказа че те е видял да се караш с някъкъв
и после си се качил в колата си, и не си бил сам. Видео запис показва как влизаш с Боряна в един склад в источната част на града...
Лицето му почна да променя изражението си. Никой седеши и трепереше цялата, чист ужас се беше изписал на лицето й. Аз извадих огромния револвер и почнах да коцукам към него.
-Аз...мога да обясня...
-Разбира се че можеш.
Гръмах го и в други крак, след това пак опрях Марнума в главата му. тя не се опита да ме спре. Вече знаеше, вече нзаеше всичко.
-След като си я пребил и изнасили, тя е умряла ти си се паникйосал и си изхвърлил тялото. Тати е прикрил всичко и ето те сега, беден със жена и 3 деца.
Я ми кажи, какъв е този куфар на тавана.
-Куфар?
-Твоя мъж Никол щеше да избяга тая вечер със любовницата си. Забравих да ти кажа, той ти изневерява от 4 години. Аз знам всичк оза теб. Проучвах те 20 години.
Трябваше да съм сигурен че ти си я убил. Ти я уби. Аз си мислех че обичам нея(посочих я с мягнума) но всъщност съм обичал Борята. и ти ми я отне точно преди
да го осъзная. Ти съсипа живота ми, както и на момичето което никога не си заслужавал. Сега ще те пратя в ада.
Започнах да дърпам спусъка и се сетих за Боята, тя изниква в съзнанието ми толкова жива. Не си я бях спомнял така от години.
Тогава Никол опря автомата в главата ми.
-Браво, Дърво. Ти разграда всичко. Само че обърка хората. Той я заведе в склада но на записа нямаше самото убиство нали. Тя искаше да говори с мен.
Беше толкова жалка. Молеше ме да те оставя, да спра да те наранява (чува се детски плач) коя беше тя да ми казва с кой да си играя и с кой не. ударих я тя ми се нахвърли и...
разбираш ли, никой не може да ме удря. За това я наказах. Но явно тя не издържа наказанието и умря. Той не й направи нищо, само гледаше. После изхвърли тялото й.
Започнах да се смея. Толкова силно че детето спря да плаче. Куршум прелетя през прозореца и отнесе главата на Никол. Аз станах и се изтупах.
-Тъпа кучка.
Приближих се до безжизненото й тяло. В склада имаше 2 камери, а по телефона на боята имаше кръв, беше звъняно, но нямаше отпочатъци.
Започнах да глаля косата й.
-Как Боряна ще звъни по собствения си телефон без да остави отпечатъци, тя намаше ръкавици. но ти имаше, нали? Ти си имала ръкавици когато си я изнасилвала и си ми звъняла
само да я накараш да вика още по-силно.
-Ти каза че само ще я затвориш!
-Излъгах. Осъди ме.
-Ооо така и ще...
Вече нямах нужда от него, за това втори куршум прелетя през прозореца и отнесе и неговата глава.
Всичко свърши. Болката изчезна, боряна беше отмъстена. Сега можех да умра спокоен.
-Мамо, мамо, мамо.
-Ей малък. майка ти и баща ти са мъртви, аз ги убих. Запалих една.
Двтвто почна да реве с все сила.
-Как си шефе?
-Мамка му Франк защо се забави толкова, тая кучка за малко да ме....
-Ще те убия, ще те убия, ще те убия.
-Когато любовтта се превърне в прах и омраза момче идва смъртта. Ако искаш да ме убиеш...
хванах го за косата и го погледнах в лицето.
-...трябва да побързаш преди някой да те изпреварил.

Това е най-дългото ми писание, изчаках да дойде ваканция да го пусна та ако някой има нерви да го изчете

И отново е Посветенo на много скъп за мене човек. Дръж се ти си боец, ще се справиш

Деца на ангели
Вселената! Какво е това? Имали начало, има ли край. Каде е нашто място в неа? Въпроси, въпроси.
Аз не харесвам въпросите, а отговорите. Полезни са. Аз бях щаслив да се запозная с един човек, човек който ме хрърли в тъч.
Той ми даде много отговори, обаче така и не разбрах как се казва. Той ми спаси живота. Длъжник съм му, не само заради това.
Тоя човек ми даде сили да направя първата крачка. Сега съм с момичето на живота ми, балгодарение на него.
Като всяка история и тази си има начало.
Началото за мен беше един хубав понеделнишки ден. Станах, обръснах се. И ритъално започнах да се зяпам в огледалото. 10 минути
всяка сутрин. Не знам защо го правя, първо вниманиято ми се отклонява от грамадния нос. боже какъв цепелин. Още малко и ще излети.
пъпки, и още пъпки. Мразя пубертете, но още повече мразя живота си. В училище е ад, ако изглеждаш като мен. Кльощав, висок с дълга
черна коса която скрива лицето ми. По обясними причини.
-Хайде Били слизай на закуска.
Ух майка ми, по принцип е свясна, като изключим дневните посещения при директора. Тема на обсъждане "Как се справи Били днес"
-Идвам мамо!
Не се провикнах, казах го съвсем тихо, както всеки път.
-Надявам се днес да се представиш добре на испита по физика...
Още от стълбите ме почва.
-...не можем да си позвалим слаба оценка, малко остана...
-До смъртта ми.
-Каза ли нещо?
-какво има за ядене.
-Палачинки със сироп.
Започнах да ям все едно няма утре, знам че като свърша ще трябва да хода на училище.
-тук ли си още.
Баща ми влезе в кухнята, връзвай ки си вратовръската. Пак бързашв, той непрекъснато бърза.
-Слъпа...
Майка ми се втърна да го връзва, все едно няма утре. Пак забрави закуската на Мелинда. О, Мелинда. Най хубавото момиче в училище се
случи да ми е сестра.
-Били помогни на сестра си...
Да й помагам в какво, само трябва да си сложи храна. О, да забравих, тя не може. Домакински инвалид.
-Да мамо...
Докато ме изпращаше опяванията не спираха. Отвръщах със златната реплика "да мамо' и продължих пеш към даскало.
На слушалките дънеха метъл групи, а аз въвря бързо...закаснявам. Не, "безупречното ми училищно досие ще бъде съсипано". За миг вниманието
ми се отклони. Видях висок як мъжага облечен в искрящо бяли дрехи да ходи по средата на плътното.
-Мръдни си бе, ще те удари нещо!
Извиках силно и той ме чу. Погледа му беше смазващ, чист масивен поглед ме разцепи на две. не мислех че има такива хора, Тоя беше като
излязъл от фантастичен филм.
-Ей.
Спрях се.
-Чакай малко.
Обърнах се а той вече беше до мен.
-Търся един човек.
-Браво на теб.
Започнах да ходя по бързо, а тоя върви до мен.
-Търся...
Прекъснах го преди да успее да се доискаже.
-Слушай какво, нямам време, ето ти 2 долъра, куписи нещо.
Тупнах го по рамото и си продължих. Стигнах да класната стая вече закъснял. Г-н Шмитски не пропусна да наблегне на това.
След публичния бич, слезнах да си взема нещо за ядене. Поздравих отлъчените и се отправих към двора.
-Момче.
Обърнах се и тоя пак беше срещу мен.
-Забрави си това.
Подаде ми 2 та долъра и се обърна да си ходи, стана ми страшно кофти.
-Кой търсиш.
Тоя спря и без да се обръща отвърна.
-Дъщеря си.
Да не поверваш, имал дъщеря. Прилича на градинска фея с снежно бели одежди.
-Как се казваш.
Той се върна и ме потупа по рамото и ми каза нещо за съдбата и за това че то няма занчение. След пак това се обърна и си продължи.
Погледнах смачканите долари в ръка и се замислих.
-Мога да ти помогна да я намериш.
-Как?
-Ела с мен.
Започнахме да вървим надолу по улицата, колите фучаха покрай нас, а той ги наблюдаваше с интерес.
-Та от каде си?
-От много далеч.
Разговора замря, чакаш да ме попита каде утиваме. Но той не го направи. По едно време прелетя самолет. Той се спря и започна да го дледа
с още по голям интерес.
-Самолет. Не си ли виждал.
Осетих се че тона ми е малко груб. Но той не ми обърна внимание. просто си стоеше и гледаше как самолета се скрива зад хоризонтта.
-Стигнахме.
Заведох го в градската библютека. познавах се с директора й. Всъщност майка ми го познава. Уреди си връски там за да мога да се образовам по
добре. Но всъщност имам безплатеи интернет.
-Как се казва?
Включих компютъра, а той започна да го разглежда.
-Ашура.
-Това е Японско име. не ми приличаш на японец.
-Каде е Япония.
Щях да се засмея ако погледа му не беше толкова сериозен.
-Сега ще ти я покажа на картата...
започнах да търся, а той следеше всяко двъжение на пръстите ми по клавишите.
-По от далеч....още.
Изображението от карта на Япония в Тихи океан стана на карта на света.
-Каде точно се намира...Ашура, можеш ли да ми покажеш.
-Трябва да влезна в базата данни на японското правителство. Там има информация за много хора, можем да извадим касмет. Как й е цялото име?
-Не знам. Не съм я виждал от бебе.
Тоя човек ме заинтересува силно. Беше много странен, прекалено странен. Не беше луд. но прекалено странен, дори за американските стандарти.
-Колко време ще отнеме търсенето.
-Доста.
-Направи го малко.
-Не мога, това е база данни. Ще отнеме поне 3 дни.
-нямам 3 дни.
-Ами ако бях в Япония щеше да е по бързо. В Токио.
Казах последното изречение с ирония, но той май не разбра.
-А Токио каде е?
След като разгледа картата внимателно смъмри нещо и се изправи.
-Добре тогава.
Хвана ме за дрехата и ме вдигна като перо.
-Да въврим в Япония.
-Пусни ме бе човек, луд ли си?
-Каза че ще е по бързо ако си там, за това утиваме там.
За миг всичко ми стана черно пред очите, не ме беше одарил, нито ми беше сложил нещо на главата. Просто всички около мен изчезна. За няколко
секунди си помислих че сънувам. Но това не беше сън, Бях в библютеката и си седях пред компютъра. търсех дъщерята на един странник. Да знам
свучи щуро.
-Ок, знам че това е шок за теб.
-какво направи бе.
Станах и започнах да му викам.
-Да не ми даде някакъв наркотик.
-Не.
-Тогава какво беше това.
Вниманието ми се отклини от една рипка, която плуваше в аквариум зазидан в стената. След като задоволи любопитството си изчезна.
Огледах се. Това не беше градската библютека в Денвър. Приличаше за аквариум зала. Гледах ги по едно предаване за Япония.
-Сега ще ти обясня...
Започнах да викам със все сили. Започнах да бягам, отворих масивна врата и започнах да се изкачвам по едни стълби, без да спирам да викам.
не помня колко се изкачвах, но по едно време стълбите свършиха и отворих друга масивна врата. Слънцето ме удари в очите, за малко не можех
да виждам. Разтърках очите си. намирах се на покрива. Започнах да търся стълба надолу.
-Няма страшно.
Обърнах се и той беше там. Застанал на ръба на зградата.
-Какво направи?
Изкрещях го все едно виках на дете.
-Като мо помигнеш да намеря Ашура, ще те върна обратно.
-А ако не искам да ти помагам, ами ако искам да се върна веднага.
Той се усмихна, разпери ръце и босите му крака се отделиха от ръба. През мен мина гореща вълна. Задичах се до ръба и погледнах надолу. Нямаше нищо.
Беше много високо, обаче него го нямаше. За миг си помислих че се е хванал за некой перваз и се е шмугнал в съответната стая. Изведнъш некой ме хвана за
рамото. Тоя беше уцелял и някак си стоеше зад мен. Стоях и го зяпах. Не можах да обеля и дума.
-Ами в този случай ще те върна обратно, но никога няма да разбереш кой съм, или как направих това. Виш какво ще направим. Ще ти дам правото на избор.
Можеш да избереш, или да се въреш като между временно изтрия паметта ти за нашата среща или да ми помогнеш и аз ще ти отворя очите.
Тогава се обърна с гръб, скръсти ръце и зачака. Започнах да мисля, и тогава ме удари. Токио тауър ми се блещеше настеща. И това не беше илюзия.
Започнах да зяпам пострийката, някаде след около 10 минути той получи отговора ми.
-Ще.....ще ти помогна. Но искам отговори.
Изфъфлих продължавайки да се блеща срещу черно бялата кула.
-Чудесно.
Излязохме на улицата и започнахме да вървим. не смеех да го попитам нищо, не му бях помогнал все още и не знаех дали въобще ще успея. Хората по улицата
бяха толкова спокойни, зарити във свойте малки грижи. Завихме по една тъмна малка уличка и се насочихме към дъното й. Подминавахме контейнер подир
контейнер.
-Стигнах ме.
Видях пробит и едвам блеждукащ китайски фенер. Окачен на една врета, на нея пишеше "Човек е това което се направи сам". Той почука.
-Кой е!
-Аз съм.
Вратата се отвори и на среща ни стоеше една много стара и набита бапка.
-Подранил си.
-Водя подкрепление.
-Провери ли го?
-Да. Чист е.
Тя ме погледна. Започна да се чеше по главата и продължи.
-Сигурен ли си че е законно.
-Да. Говорих с шефа, няма проблем.
-Влизайте тогава.
Вратата се отвори и ние влязохме. Несъответстващо на възрастта си старата жена вървеше доста бързо. Минахме по тесен и дълъг коридор осеян с огледала.
Бяха с еднаква големина и форма. Един човешки ръст. Стигнахме до края на коридора, там имаше дървена врата.
-Как вървят нещата? Има ли пробив?
Бапката извади огромна връска ключове и отговори на въпроса на странника.
-Мнееее като заспали са. Изглежда че последния път яко си ги раздрусал.
Засмя се силно, но на мен вниманието ми се прикова от огледалото до нас. беше черно и нищо не се виждаше. Проближих се и видях собственото си отражение.
Разговора на бабата и странника започна да ми се губи, вече не ги слушах. Бях като обсебен от това огледало. Гледах се, но не като преди. Сега беше различно.
Отражението ми изглеждаше променено. Започнах да се приближавам до него, имаше нещо в окото ми. Зеницата ми, като чели мърдаше, не светеше. Видях нещо което
не трябваше, не неможеше да виждам. Видях Галактика, с безброй звезди, започнах да се приближавам до нея. Видях как се гмурвам в образа, започнах да се движа
с прекалено голяма скорост, звезди профучаваха околу мен, но аз не им обръщах внимание, центъра на галактиката беше моята крайна дестинация. Звездите започнаха
да се движат още по бързо...
-Хайде.
Изведнъш се дръпнах от огледалото, разтърках очи и се огелдах. Бях все още в това мъзе. Огледалото си беше там и изглежда че отразява цялата стая, всяка една светлинка.
Защо беше черно? Какво видях?
-Идвай, нямам много време.
-Идвам.
Съзнанието ми се избистри. Вече виждах нещата по добре, вече не ми трябваха отговори.
-Компютър.
-Да.
Влезнахме в малка стая и на маса мигаше черен компютър.
-Започвай.
Седнах и хакнах базата данни на японското правителство. Странно. Трябваше да е изолирана от интернет. След като хакнах толкова лесно, сигурно този компютър е свързан
с тяхната мрежа.
-В Токио има 89 543 момичета които се казват така.
-Тя сега трябва да е на 18.
-3 000.
-Има руса коса, дълга руса коса и сини очи. Ето снимка.
Подаде ми малка обгоряла и бледа снимка, явно пазена с години. Не нея имаше малко вързопче с русо перчемче и голями сини очи. Беше прегърнато от осмихната жена. Красива,
с дълга черна коса.
-Резултата даде 2 резултата. Ашура Кенширо и Ашура Мино.
Той се наведе и започна да гледа двете снимки който диспеитнах на монитора.
-Тази.
Посочи едното момиче. И се усмихна на бабата.
-Ашура Минно. На 18 години ученичка в най-голямато частно училище в Токио. Има само високи оценки, само нейния успех надвишава успеха на целия випуск. Каде отиваш?
-Да я намеря.
-Не може така. Какво ще й кажеш?
Той ме погледна като враг. Очите му се напълниха с ярост.
-Така само ще я изплашиш. Тя живее на този адрес, ще отигем при нея, но няма да й казваш нищо. Разбираш ли точно сега и трябва проблеми.
-Момчето е право.
Бабата се намеси. Приближи се до снежко и започна да му шепне нещо. Тоя явно се оспокои.
-Да вървим.
-Не сега утре.
Като чели знаеше че ще кажа това. усмихна се и излезе.
-Момче, ти си добър човек.
-Така ли.
Запътих се към вратата.
-Не забравяй, живота крие много изненади.
-Да знам. и част от пакета услуги е непознат човек с чисто бяли дрехи да те мести от град в град със скоростта на светлината.
-О, той може мого повече.
-И какво може.
-неща който се си и сънувал. Това е само частица от неговата мощ.
-Кой е той.
-Последния хуманист на света.
-В света няма хуманисти.
-Той не е от този свят.
-А от каде е?
Отворих врата и погледнах бабката. Тя седеше на масата силно омарлушена, навела глава. Дали не ми отговори защото вече беше казала прекалено много или просто нямаше
сили да продължи, мен не ме интересуваше.
Затворих вратата и излязох навън. На небето нямаше нито едно облаче, не го бях забелязал. Хоара бяха щастливи. Усмихваха се. Излязох на улицата. Хора бързаха за някаде,
други се разхождаха. Токио беше невероятно красив град. улиците...чисти, дърветата искрящи. Фонтани. Изобщо не съм осетил как се рахождах вече 5 часа. Слунцето вече започваше
да залязва.
Намерих едно възвишение до една от фабриките в Тойио. Слънцето залязваше зад комините и аз се облегнах на величествения дъб, растящ точно отгоре на хълмчето.
Красота! Никога не бях виждал такова преливане на цветове и сенки. Залеза у нас не беше такъв. Погледнах в ръцете си, извенъш ми се приска да напрая нещо. Нещо велико.
Чувствах се безсилен. От каде беше взел всичката тая сила. Как я използва.
-Как?
-Кое?
Погледнах в короната на дървото. Нашия човек седеше и гледаше вече скриващото се слънце. Пиеше нещо.
-Вода?
-Не, благодаря.
Станах и корема ми се вкючи в разговора. изкъркори толкова силно че сигурно нощната смяна във фабриката са го чули.
-Ела, да хамнем.
***
Разкъсвах сандвича като лешояд, труп.
-Как се казваш бе човек?
-Знаеш ли како е Вселената.
-Да едно много голя нещо.
Започнах да смуча сока през сламката, збучно.
-Ха, да така е.
-Хапни нещо.
-Аз не ям.
-Сандвичи ли.
-Нищо.
-Как така.
-не съм глладен...вече не.
Заби поглед в масата.
-Да забравих, ти си всемогъщия...
-Не не съм.
-...кралят на вселената.
Тогава той започна да се смее. Не да се смее ми направо да се хърчи от смях.
-Тала ли мислиш?
-Да...
падна от масата без да спира да се смее.
-..защо се смееш.
-Толкова...толкова много време. И ти си първия който ми вика така. Чу ли го шефе.
Погледна тавана и разпери ръце...имаше сълзи от смях.
-Кой е шефа?
-Шефа е много по...
Тогава едно сервитиорче дойде и му прошепна нещо. Той избърса сълците от очите си.
-Цял ден. Е все някога трябваше да свърши.
-Какво?
-Искаше отговори, ела с мен.
Той стана и се запъти на някаде. Аз пак погледнах ръцете си, бяха празни. Отново се появи това чувство. Станах, платих сметката и го догоних.
***
-Кога?
-Преди 2 минути.
-Колко?
-Само един.
-Дошъл е лично?
-Това е капан.
Двамата с бапката обсъждаха нещо, а аз пак блуждаех. Едно огледало стоеше точни до мен. Искаше ми се да го погледна. Завъртях се, потъпках земята и го погледнах.
На него нямаше нищо, ногмално огледало.
-Не там, тук.
Нашия човек стоеше пред последното огледало в редицата. Когато се приближих видях че е черно. Матово черно.
-Тръгваме ли?
Искаше ми се да попитам "каде" но вместо това кимнах с глава. Той се усмихна и ме гепи за яката.
-Сигурно се майтапиш с мен.
Всичко стана черно, но защо ли това не ме изненада. Този път беше много по кратко.
Свестих се. Видях цвете, красиво цвете във всикчи цветове на дъгата.
-Каде ме изтърси сега?
-Там.
-А?
Главата ме болеше. Обаче оспях да стана. Започнах да си чеша черепа.
-Погледни...там.
-Мама му стара.
Огромно кълбо от светлина се засилваше към нас.
-Искаш да знаеш кой съм аз! Искаш да знаеш моето име! И това с какво ще ти помогне сега.
Защпчна да се навежда напред, изведе ръцете пред гърдите си.
-Искаш да притежаваш мощ, и за какво ти е на теб? А?
-Аз...
Светлината ставаше все по ярка. Крясък проряза въздуха, земята почна да се тресе. Околу него за появи мараня. Въздуха се нажежи.
-Сега ще видиш не кой съм аз, а срещо какво се боря.
Тогава кълбото от светлина се удари в ръцете му. Енергия, и светлина се сляха за да се роди експлозия, равна на смъртта на хиляди звезди едновременно.
Яви ми се образ на красива жена. и тя болечена в снежно бяли дрехи. Сигубно има забрана да се носи нещо различно знам ли, но на нея й отиваха. Имаше дълга черна коса.
Бях я виждал някаде.
-Ти...си различен. Винаги си го знаел. Винаги си знаел че мястото ти не принадлежи тук.
Не знаех как да отговоря, за това само я гледах. Когато тя се усмихна аз изпаднах е екстаз. Никога не бях виждал такава красота. Залеза от преди малко, не можеше
да се сравнява с гледката пред мен.
-Знаеш че нещо не е наред.
-В какъв смисъл?
-Ти имаш призвание. Трябва да го заместиш, вече е много стар.
-Кой белчо ли.
-Името му не можеш го произнесе, защото ще три трябват 1 000 години.
Тона й беше жестоко сърдит. Опитах да се се извиня.
-Как тогава да му викам?
-Това не е важно.
Тя започна да се приближава.
-Ти си следващия.
Целуна ме по челото. Почивствах нещо което ме полази по цялото тяло...под кожата ми.
-Сега ще разбереш всичко.
***
-Момче...не незаспивай пак...мамка му.
***
-Момче.
-Какво стана?
-Видя се с нея нали.
Радваше се като малко дете.
-Да. Видяли си я нали?
-Да..видях момиче, не жена цялата в бяло. Абе вие хора...
Изправих се и изтупах прахтта от дрехите си. Той ме съзерцаваше като малко куче.
-..друго не носите ли?
-Не. Нямаме време да избираме какво да носим. За това просто носим ено и също.
-Кой сте вие хора.
-Ние сме деца на ангели.
-Моля?
Не че не го чух, просто не исках.
-Сега няма време. Виш.
-Аааа не не искам да виждам повече неща. Искам в нас.
-Вече е късно за това.
В далечината се появи човек. Ръцете му пушеха. Носеше чисто бяла маска, без отвор нито за очи, нито за уста. Коста му беше дръпната назат, каточе ли е карал много бърз мотор
или бомба е гръмнала в лицето му.
-Бързо. Какво ти каза.
-Че ще трябва да те сменя.
-Пенсия.
Пак започна да се смее.
-Кой е тоя чешит?
-Аз му викам Черния Цар. Казват че е първородния син на Сатаната.
-Съвсем се обърках.
-Скоро свички ще си дойде на мястото.
Едната ръза започна да ме боли. Кожата ми се збръчка, невероятна билка сгърчи цялото ми тяло. Започнах да викам с всичка сила. Болка. никога не съм си мислел че може да боли така.
-Спокийно, скоро ще мине. Не се съпротивлявай.
-Какво ми направихте бе хора.
-Тя отключи силите ти, обаче ти не си готов.
-И какво ще стане сега.
Той не пойска да отговори, дали защото маскирания беше на 20 метра от нас или просто защото не искаше.
-Ясно. Значи това е чувството.
Изправих се, все още сгърчен. Погледнах ръцете си. Бяха се подули. От челото ми ручеше пот. Всичко ми беше в мъгла, нищо не виждах.
-Не се осланяй на старите си сетива. Сега се концентрирай, поеми въздух и виш.
Видях как човека с маската се прниближава. Инстинктивно станах и блокирах удара му. От пълната тъмнина в която се намирахме. Всичко се изясни. Земята се напука.
-Така е подобре нали? Оспя да го блокираш. Знаеш ли колко хора са оспяли да го блокират още при първата им среща? Знаеш ли колйо са уцеляли?
-Николко.
-Грешка. Уцеляхме ти и аз.
На черния цар явно му писна и се опита да ме удари отново. Аз го видях. И го блокирах пак. Обаче не направих опит да го ударя.
-Силата която сега притежаваш е силата на живота. Чиста енергия. Такава енергия има в червей, но и във всяка звезда. Просто количеството е различно.
Тази енергия държи атомите да не се разпаднат, кара други да се разпаднат. тази сила тече във всяко живо същество.
-Но звездите не са живи.
-Така е, но те са началото не един живот.
Започна да обикаля околу нас, двамата с човека с маската сме се вкопчили, земята на спира да се тресе.
-Една звезда се ражда, но със нея може да се появи живот.
-Планетите.
-Именно. Тази енергия която е била в звездата, тече после в живота който е създала. Но...
-Когато цялата тази енергия тече в едно живо същество.
-Не само енергията на една звезда. За да можеш да изкривяваш измеренията ти трябва много повече.
-Колко повече?
Той се приближи до мен и ми нашушна.
-Повече от енергията която се крие в цялата Вселена.
Отблъснах черния цар. Засилих се и го ударих във все сила. Удара разцепи земята. Той се срелна и изчезна в далечината.
-Но едно човешко тяло не може да побере толкова енергия.
-така е когато не си готов.
-Какво ще стане с мен?
-Не знам, до сега не бях виждал човек подлижен на това.
-От каде се взе тази енергия, винаги ли е била в мен.
-Тя е във всеки човек, всеко който е готов може да я използва.
-А тези които не са готови.
той се обърна и започна да хърви.
-Хайде, вече е ден.
После замахна с ръка и се появи едно огледало, същото като тези които имаше бабката. После мина през него като врата. Аз се приближих до него, беше черно. Нямаше отряжение.
Протегнах ръка в него, тя мина все едно нямаше нищо пред нея. Тогава минах и аз.
***
-Скъпа, готова ли си.
-Един момент.
-Прелестна си. Ела тук.
-Ей, внимавай аз съм само на 18.
-Винаги.
-Спри, не.
-Някой звъни.
-Отиди и виш кой е.
-Защо аз?
-защото ако отида аз ще трябва да отворя вратата така.
-Боже облечи си нещо.
-Да кой е.
Тя отвори вратата, ние стоехме пред нея. Беше по красива от снимката на компютъра.
-С какво да ви помогна?
Забелязах как негово величество започна да трепери като лист. Тогава аз й отклоних вниманието.
-Добо утро. Аз съм Бил Джоунс, а това е партниора ми.......Свен Гуденмаиър.
Той ме погледна и беше готов да се засмее. Аз вдигнах ръмена.
-С какво да ви помогна господа.
Докато се чудех какво да измисля. Младо момче с влажна коса се приближо до вратата.
-Кой е скъпа.
Тогава започна да я целува по врата. А на Свен му причерня. Аз пак се намесих.
-Извинете за притеснението. Ние сме от ФБР и имаме информация че във згадата има бомба.
Тогава за мое ояудване той извади 2 значки на ФБР и им ги показа.
-Имаме информация че във апартамента ви има бомба.
-Защо не евакуирата згадата.
-Опасяваме се че ще настане паника. Елате с нас.
-Само да се облечем.
Кралят продължаваше да гледа като звяр момчето. Аз го бутнах.
-Ей, не праиви глупости. Тя вероятно го обича. За туй си трай.
Той не отвърна нищо.
-Готови сме.
-От тук моля.
Докато слизахме по стълбите, аз пак го бутнах.
-Можеш ли да уредиш една черна кола пред згадата?
-няма проблем.
Излязох ме на улицата и черната кола ни чакаше.
-Моля.
-Каде отиваме?
-На рутинен разпит, нищо страшно няма.
Усмихнах се, толкова изкуствено че на шефа(реших така да му викам) започна да му става смешно. Аз се иапотих, не го бях питал за имената.
-Само за архива, имената ви.
-Ашура Мино.
-Аз съм Кен.
-Кен кой, само кен ли?
-Кенширо Кобаяши.
Шефа не спираше да го гледа. Втренчето, колата се клатушкаше а аз се чудех, кой кара?
-Какво работите.....господин Кобаяши.
Въпроса много го изненада, дали защото не го зададох аз или просто защото г-н Гуденмаиър го гледаше толкова злобно.
-Шлосер съм.
-Шлосер къща не храни г-н........Кобаяши.
Каза името му толкова злобно, че Ашура реши да се намеси.
-Така е, не изкарва много, но аз скоро ще напусна училище...
-Какво......
0сещайки че вече изглежда подозрителен, той реши да намери груг подход.
-....искам да кажа. Имате голямо бъдеще, не го пропилявайте г-це.
-Госпожо.
Кен вдигна ръката й, на негя имаше пръстен.
-г-жо.......вие имате голямо...
-Сър.
Намеси се Кен.
-Сър...ние се обичаме.
Прегърна я, а аз броях секундите до неговото избухване.
-Ние...
Целуна я по най-порно начина по който е възможно, с език и всичко.
-...се обичаме, и нищо няма да ни раздели.
Шефа си промрънкя нещо, дали каза "ще видим' или "ще видиш ти" няма значение, защото колата спря.
-Моля след мен.
Започна да ни води, а аз останах много изненадан че не избухна след онази целувка.
-Каде сме?
-Това е офисани в Токио....секретния ни офис.
Няма на представа как ги измислям такива. Изглежда че има резултат, те ми повярваха и тръгнаха след него.
Сградата пред която стояхме, беше съвсем нормална. Имаше един просяк който лежеше на каменния парапет пред обромната дървена врата.
прозорците бяха отворени и вятъра раздухваше завеските. Когато мина покрай просяка, той го потупа по рамото. Отвори вратата.
-Моля, заповядайте.
Те влязоха, той ги изгледа.
-Какво е това място.
-Това е офиса ни в Токио.
Погледнах го, а той започна да се чеше по главата.
-Влез и виш сам.
Влязох и моментално се оказах в казан, кипящ от хора. Бързащи, един носи документи, друг крещи по телефона. Офиси, хора. Много хора.
-Сър, доклада за последния зблъсък....отстъпиха много.
-Дами и господа.
Извика и разпери ръце. Всички спряха работа и започнаха да го гледат.
-Благодаря ви. Имаме голя успех, благодарение на вас, благодарение на работата ти, на отдадеността ви. Вие сте причината това да се случи.
Кен и Ашура бяха много объркани, но слушаха с интерес.
-Хора, приятели. продължавайте в същия дух...до крайната победа.
Всички започнах да ръкопляскат силно. тук так се чуваше "да живее шефа". Ашура знаеше че това не е работния прозес на ФБР.
Имаше съмнения но си замълча.
-От тук.
Той тръгна през коридора, кларкове го засипваха с документи за подпис и му съобщаваха новини всяка по важна от предишната. Той кимаше с глава и подписваше всичко което му подаваха.
Коридора беше силно усветен, ходехме по кристален мрамор.
-Г-н Гуденмайър трябва да има много голям пост във ФБР.
Ашура каза това на Кен със странен предопреждаващ тон.
-Аз съм глава на огранизацията.
-Вие сте шеф на ФБР.
-Ние не сме от ФБР, и аз не съм шефа.
-Край. Кажете каде ни водите, веднага.
-За разпит.
-Кой сте вие хора, какво искате от нас.
-Тук збърка.
Той спря. Обърна се и храна кенширо за врата.
-Ние....не сме хора и не искаме нищо от ВАС, само от теб.
Ашура се втурна да спасява съпруга си. Аз я хванах и и подшушнах.
-нищо няма да му се случи, обещавам ти.
Тя започна да се успокоява.
-Какво ще правиш с него?
-Ще видиш...срещу какво се изправяме.
Той започна да го носи на някаде.
-231.
-моля?
-Доведия след малко в стая 231.
Погледнах вратите по коридора, на тях имаше номера.
-След колко време?
-След 30 минути.
Той продължаваше да върви държейки Кен в десницатаси. Човека висеше като парцал.
-Кееееен, нееееееееее....моля ти се пусни ме.....Кеееееен.
Тя викаше и се мяташе, изведнъш ме храна страх че ще я смачкам.
-Спри, Кен е добре, само ще му зададем няколко въпроса.
Знаех че й е баща, и че беше загрижен за нея. Но това беше прекалено.
***
След 30 минути тя се успокои. Въпреки че вече не плачеше забелязах че продължава да е омърлушена. Опитах се да я разведря.
-От каде си?
Боже колко тъп въпрос. Тя дори не ме погледна.
-Няма да му се случи нищо лошо обещавам.
Тя въздъхна. Наблюдавах я как седи на масата и гледа чашата с кафе. Синя чаша в горещо кафе. Въпреки че прозореца беше отворен, и подухваше лек бриз, плътната пара не променяше
виещото си движение нагоре. Сълза се стече по бузата й, и тя въздъхна пак. Беше ми много гадно да я гледам такава.
-От колко време сте заедно.
Очаквах поредна въздишка когато тя измъмри.
-От 5 години. той ми е първата любов.
Погледна ме. Очите й не можеха да се сравят с нищо, дори пълни със сълзи. Започнах да забелязвам невероятно правилните черти на лицето й. Красивата коса. За миг си глътнах езика.
-А...каде се запознахте?
-Веднъж за малко да ме блъсне кола. Той ми спаси живота.
нещо ми прищрака. Започнах да мисля. повъртех се докато се запътвах към прозореца. Бил е на точното място по точното време, спасил й е живота и после са тръгнали заедно. Странно.
-Как беше облечен.
Тя не се учуди на въпроса. Просто си седеше там с наведена глава и отговаряше тихо. Каточели живота беше свържил за нея.
-В бяла риза и бял панталон...сега като се замисля нямаше обувки.
Ток потече през цялото ми тяло. Дали шефа не го беше пратил да я пази, но ако е така от каде е знаел коя е, нали ме взе с него да я намеря. Възможно ли е човек като него да изпусне
едиснтвената си дъщеря от поглед. Ако е знаел каде е защо трябваше да изиграва театъра с намирането. Или не го е изиграл. още въпроси без отговор.
-Беше...
Тя прекъсна мислите ми.
-...много странно. Беше зима, а той се разхождаше бос. Тогава не ми направи впечатление...но сега.
Тя избърса сълзите си. Поведението й се промени коренно.
-Какво ми става? До преди половин час го обичах. Мислех само за него, не можех да се откъсна от него. А сега.
-Какво чувстваш сега.
Тя се приближи до мен на прозореца и се сгуши в мен.
-Страх ме е.
-Няма страшно.
Прегърнах я силно.
***
Без да усетим сме седели така още половин час.
-Ам, да видим какво стана с Кен.
Пуснах я и започнах да се чеша зад главата.
-Да, да вървим.
Отправихме се към стая 231. Тя се вкопчи в мен, вероятно инстинктивно. Тогава забелязах нещо. Бях по едър. минахме покрай едно огледало и неможах да се позная, сигърно съм качил 20 кг.
И това само за една седмица. Една седмица. Майка ми сигрно много се тревожи. Един път с остование. Сестра ми едвали е забелязала че ме няма. А баща ми, ако се е върнал от поредната
командировка сигурно е задал 1, 2 въпроса. Искам Джош да ме види сега, Джош най-печеното момче в очилище, гаджето на сестра ми. Моя палач. Не минаваше ден без да ме пребие някаде по ъглите.
Един път отказах да му дам парите си, той не ме преби. Не и този път. Съблече ме гол и с едни приятели ме заряза посред магистрала 45. това е ба 50 километра от нас. Оставиха ми само обувките.
Най-гадния ден в живота ми. А ето ме сега, изглежда че съм част от някаква организация по голяма от ФБР. Едвали са извън земни.
-Стая 231.
Тя прошепна номера и ме измъкна от спомените. Отворих вратата. Стаята беше празна. На съседната стена имаше огромно огледало, пред него 2 стола. Влезнахме. Сложих я да седне и видях малко копче
на стената на която беше огледалото. Веднага след като го натиснах в стаята влезе звука на разговор.
-Сега след като вече не е в твой контрол какво ще правиш?
Огледалото стана прозрачно. Шефа беше сложил Кен да седи на подобен стол в съседната стая. Обикаляше го и му говореше.
-Кажи ми кога те назначиха на тази задача?
-Виш какво човек, не знам какво говориш, аз съм...
Преди да успее да си завърши изречението шефа го удари. Толкова силно че главата му се изнесе не естествено назад дори огледалото се разтресе. Той се обърна и видя Ашура. Тя го гледаше, без да мърда.
Би трябвало вече да се е разревала и да иска да спаки съпруга си.
-Добре друг въпрос.
Той запретна ръкави. От главата на кен се стичаше плътна струя кръв, беше наведена надолу и се чуваше тешко дишане.
-как...оспя да влезеш в църква. това не го можеш. Холограма ли беше.
Дишането на Кен се учести, двамата с Ашура се блиближихме да стъклото.
-ДА!
Рев на звяр отекна из стаята. Толкова силно че стресна дори мен. Очите на Кен започнаха да се променят. Зъбите му ицведнуш започнаха да стават остри и голями.
-Така.
Шефа не спираше да се върти околу него, скъстил ръце той се приближи до огледалото. Оправи вратовръската си. Изглежда че беше си сменил дрехите. Какъв скок. От груви напушени дрехи, мина на елегантен
Гучи костюм.
-Кога те назначиха на тази задача?
-Преди 5 години.
-Каква беше целта на задачата.
-Да спечеля доверието й...
-..продължавай.
-Трябваше да се оженим, после тя трябваше да роди дете. След това щях да я убия.
-Детето. За какво му е на черния цар.
Започна да се смее. Очите му се идаваха все по напред от орбитите си, започнаха да стават червени. кожата му се напука.
-Кажи ми...детето, за какво му е.
-Какво става.
Ашура гледаше, но не уплашено, нито очудено. Беше спокойна и просто ми задаваше въпрос.
-Не знам. Вероятно му дължи пари.
Тя се засмя. Погледна ме, очите й бяха по красиви без сълзи в тях.
-Детето......е антихриста. Ще донесе край на войната. Ние ще победим.
-Но това само ако е на ваша страна...демон.
Съществото го погледна. Оцъклените му червени очи щъкъха в различни посоки. Ришането му приличаше повече на хриптене на риба.
-Сега искам да му кажеш, че ще се видим в ада.
-Той те очаква, ваше величество.
Шефа се дръпна назад, разпера ръце с дланите нагоре. Започна да шепти нещо. После ги обърна надолу. Под стола на демона се появи огледало. То стана черно и го погълна.
Двамата с Ашура гледахме и не мърахме. Шок за мен, усмивка за нея.
-Сега се чувствам по добре.
-Така ли?
Гледах като гръмнат от всякаде. Абсолютен щок. Война със същества като това, антихрист, нейния син. Аз не можех да повярвам. Нейната реакция беше необяснима за мен.
тя не се разплака, нито изплаши, просто не рейгира. Дали беше от шока, дали просто не усъзнава какво ставаше. Шефа излезна и потриваше ръце все едно бяха мръсни и се опитваше да ги изчисти.
-Сега си свободна.
-Знам. Благодаря.
Тя пое ръцете му в свойте. Започна да ги разтрива. От шепите им започна да тече кръв. Не беше от нея. Кокълчетата на дясната му ръка бяха ожулени до кокъл. Тя започна да ги разтрива. А кръвтта течеше
все по силно. Той обаче изглежда че не чувстваше болка. Гледаше я. После погледна мен. понеже не знах как да рейгирам, реших просто да се обърна с гръб. Видях как една жена започна да бяга. Без причина,
просто като ме видя и побягна. След няколко секунди коридора се напълни с хора.
-Вижте го.
-Боже господи.
-това ли е каквото си мисля.
-Не вярвах че някога ще видя...
Всички ме гледаха и шепнеха нещо, шефа и Ашура стояха точно зад мен. толкова много лица, защо ме зяпаха. Обърнах се, те се бяха прегърнали. Ръката му беше оздравяла. Не забелязваха нищо около себе си.
Аз започнах да се паникйосвам.
-До кога ще продължи.
-невероятно е.
-Донеси апарата не трябва да изпускам това.
-какъв апарат, трябва да го изулираме.
Образите и гласовете започнаха да се сливат. Болка прониза тялото ми. Невероятна болка. Хиляди ножове ме кълцаха. Започнах да се гърча като червей. Те продължаваха да стоят така. Не забелязваха нищо.
Пеотегнах ръка към тях, обаче те не ме виждаха. Ръката ми започна да се променя. Кожата ми се гърчеше все едно под нея лазеха хиляди червей, болеше така все едно някой я удря с чук. Започна да ми причернява.
Секунда, капка във водопат от сълзи. Век капка във океана на времето. Аз се почувствах като крал, само за една секунда всичко ескалира. болката се превърна в блаженство, кръв се стече от челото ми. Чиста кръв.
Силата течеше през мен като ток. Душата ми намери покой. Оставих се на течението. Тогава чух глас.
-Ей.
Отвори очи. Тя се беше навела над мен и ме гледаше.
-Добре ли си.
-Да, какво стана.
-Ти припадна.
-Каде са ми дрехите.
-Сега си у нас, трябва да поспиш.
-Колко време бях в безсъзнание.
-Няколко дни.
-дни!
Опитах се да стана, но тя ме тръшна на леглото. Каква сила.
-Ще почиваш. За малко да се разпаднеш.
-Да се разпадна...
Една лъжица се забоде в устата ми.
-Супа. Яш, не си ял от няколко дни.
-Дни!
Тя пак ме тръшна на леглото.
-Да, дни. Няма да ставаш още.
Погледнах дланите си. Бяха станали груби, кожата беше станала дебела. тя стана и се запъти на някаде.
-Изплаши ни.
-Не знам какво стана.
-За малко да се разпаднеш.
Без тя да ме чуе станах от леглото и започнах да си търся дрехите. Стаята беше светла и красива. С розави тапети, и малка етажерка в дъното. забелязах синя чаша на нея. Започнах да се приближавам към нея.
Минах покрай едно огледало и се спрях.
-Какво подяволите.
Стоях и не смеех да погледна. Забелязах нещо докато минавах покрай него, нещо станно. Отражението ми, това не бях аз. Обърнах се и останах с отворена уста.
Мускули, цялото ми тяло беше изтъкано от огромни мускули. Лицето ми, нямаше пъпки. Носа ми, вече не изглеждаше толкова голям. Без да се осетя започнах да позирам. Бицепс, трицепс, плочки.
-Кахъм.
Изведнъш осъзнах ситуациата от нейния поглед. Бях гол и се перчех пред огледалото в очивидно нейната стая. Тя беше зад мен, за което съм благодарен на съдбата. Започна да тупа с краче.
-Нали ти казах да не ставаш.
-Чувствам се добре, найстина.
-Не. Казах ти да не ставаш защото си гол.
-А-а-а-а-а.
Почувствах се като идиот. Поне вече знам че съм си аз. И че промените са само външни.
-Ето ти дрехите. Обличай се, трябва да излизаме.
-Каде ще ходим.
-На място кадето сълците са като капки във водопада на съдбата.
-Какво?
-Ще посетим едно място.
Започнах да мисля върху думите й. Явмно много неща са се случили докато съм бил заспал.
-Каде е шефа.
-Татко ще се върне довечера. В момента има работа.
Явно й беше казал всичко. Изпуснал съм много.
-Значи ти каза.
-Не. Аз сама го разбрах.
Това момиче беше необикновенна. Не можех да искарам очите й от съзнанието ми. Лицето й беше пред очите ми непрекъснато. Какво ми ставаше. Не можех да се влюбвам в нея.
Това е невъзможно. Направо смещно. Аз я не я познавамх, как може да се влюбя в нея. В какво ще се влюбя. Имаше нещо в нея, нещо което ме караше да се чуствам добре, когато съм до нея. И как ухаеше само.
-Хайде.
Тя ме хвана за ръка и аз изтръпнах. Започна да ме води и аз не спирах да я гледам.
***
-Ето те и теб. Наспа ли се?
-не е смешно.
-Така е, за малко да те изгубим.
Вече се намирахме в офиса в Токио. Всички ме зяпаха когато се отправихме двамата с Ашура към офиса на шефа.
-Ей, замисли ли се.
В главата ми беше каша, не знаех какво да отговоря. Седях пред него на един доста удобен стол. Той като шеф имаше обромно бюро. Ашура ге беше прегурнала и стоеше зад него.
-Да. Има много поводи да го правя. Особенно напоследък.
-Така е.
Той започна да си играе с една кристална топка. Ашура му прошепна нещо.
-Мислиш ли. И Пазача на 100 ключа ми каза така.
Оствавих ги да си говорят и премислих нещата още веднъж. Какво стана? Утивах си аз към училище и той ме пресрешна. После ме запрати в Токио. След това се бих срещу някакъв с маска. Нещата започнаха
да ми се изясняват. Това момиче, което ме целуна по челото, думите на бабата. Боже, аз не съм случаен. Той не ме е избрал измежду тълпа от хора да му помагам. Това ми е била съдбата. И той го е знаел.
Защо иначе ще показва такива неща, на практически не познат човек.
-Това е моята съдба нали?
Те спряха разговора. изглеждаха учудени от това което казах, каточели очакваха въпрос. но вместо това получиха отговор. Отговор, който нямаше от каде да знам.
-Ти не ме избра лучайно да ти помагам да намериш дъщерята която винаги си знаел каде се намира. Не вярвам човек с твойте възможности да остави единствената си дъщеря без ндазор.
Стоях с наведена глава и ръсех, бисер след бисер. Но не глупости, а отговорите който той ми обеща още в началото на нашето познанство. Това ги накара да се изненадат.
-От каде...
-Знам ли? Досетих се. Просто е очевидно.
Станах и започнах да обикалям в кръг по средата на стаята.
-Аз не съм случаен. Силата беше в мен. Това момиче просто я отключи. Сега се чудите какво ще правим нали?
По изражението на лицата им се досетих че да.
-Аз не съм готов за тази мощ, за това едва на се разпаднах преди 3 дни...
Въртях се и нещата ми изплуваха в съзнанието.
-Ти си кралят на вселената и я пазиш от тези...демони. мястото кадето бяхме...
тук вече нямах идея. Започнах да се въртя по бързо. Мислих с невероятна скорост.
-Това е бойното поле.
Той се обади а Ашура го изгледа така все едно не трябваше да ми казва.
-Там воюваме. Там защото Вселената е много малка и ще се разпръсне при една битка от такъв габарит. Това място е безкрайно измерение. Плоска безкрайна земя. там тренирах, там се бих. Сега ти ще тренираш и ще се
биеш там. Това е моето кралство. Аз не съм крал на Вселената а нейн пазител.
-От какво я пазиш.
-Досети се за толкова неща, и за това ще се сетиш.
-Демони?
-Семо един. Обикновенно не присъства на битките. Но ти го заинтригува.
-но ти нарече Кен демон.
-Той беше много слаб за да се нарича така. той е нещо малко по различно, още не съм им измислил име. Въртят се около черния цар. Изпълняват всяка негова заповед. Дори са се събрали в армия, която той израща срещу мен.
-Сателити.
Думичката ми се изплузна от устата. той ме погледна, щракна с пръсти и извиак.
-точно така. те не са като него...обаче се нагови...поданници. Сателити.
тогава в стаята влезе младо момче, целия потен и явно притеснен.
-Сър, имаме проблем.
***
-Какво става?
Влязохме в една огромна зала. Навсякаде хвърчаха листа формат А4, хора крещяха нещо на други гора. Чуваха се цифри. Когато той влезна всички замряха.
-Докладвай.
-Сър, има масивен пробив.
-Колко масивен, момче. Не ме карай да ти вадя думите от устата.
Тогава един по стар човек, облечен като просяк се обади вместо момчето.
-Всички сър.
-План А.
Цялата стая се опразни за секунди. Стана тихо, чуваше се само бибиткането на някой от машините там. Вероятно изчислителни компютри.
-Момента настъпи. Ашура.
-Тате.
-Обичам те.
Той я прегърна симно все едно се збогува с нея.
-момче, от векове се молит тази битка да не избухне.
Тя започна да го стиска в прегрътките си.
-Сега ще станеш всидетел на най-голамата битка в историята. Аз срщу всички останали.
-Сам?
-Не, ти ще ми помагаш.
-Но аз не съм достатъчно силен.
То я пусна и се доближи до мен. Сложи ръка на рамото ми и ми каза нещо което никога няма да забравя.
-Не си. ти си моя наследник. ти си роден да ме наследиш. Цял живот си знаел че нещо не е наред с теб.
Спомних си думите на майка ми, че съм уникален.
-Цял живот си знаел че трябва да направиш нещо велико. Гледал си се в огледалото и си си мислел. Това не съм аз.
-Боже Господи.
-Той е шефа не аз. Той е по силен от мен, и Той съществува.
Образи започнах да нахлуват в съзнанието ми. Образи от целия ми живот.
-Сега дойде твоето време, за съжеление не можах да те обуча така както направи поя учител. Но за сметка на това ще имаш много приятели и те ще ти помагат.
-Какви ги говориш. Ние ще победим. Ще ги размажем.
Той се подсмя.
-Има много да учиш още.
Той се обърна и се запъти към изхода. Аз го последвах.
***
Бяхме пред магазина за китайска храна. Бабата ни очакваше.
-Всичко е готово. Моме, как си?
-Бил съм и по добре.
-Дали го казваш защото си зле, или защото звучи обре.
-Това беше добро.
Без да се усетя, започнах да си говоря с бапката.
-...да ма защитата им е зле.
Докато слизахме надолу си говорехме за много неща, но не и за това което се случваше в момента. Война, от която вероятно зависи бъдещето не само на човека, но и на цялата Вселена.
-Кажа ми бабо. От колко време се занимаваш с това?
-Цял живот. Вече не помня точно кога.
-Стигнахме. Готов ли си?
-Готов съм още когато станах от леглото преди един месец.
-Да започваме тогава.
Огледалото до което стояхме беше същото огледало което ми взе ума, преди време. То отново беше черно. Той постави ръка на него и се концентрира. Огледалото започна да си мени цветовете, образи започнаха да се появяват.
По бързо и по бързо. Звъци започнаха да се плетът в неразбираема какафония. Изведнъш всичко спря. Блаженна светлина огря мръсното мъзе.
-Да вървим.
Кимнах с глава. Той мина през стъклото сякаш беше направено от вода. Появиха се вълни който се развълнуваха след преминаването му. Аз застанах пред огледалото. това вече не беше огледало а портал. Виждах красива поляна.
Всичко беше зелено, красиво.
***
-Вървим от дни. Каде отиваме.
-Да се бием.
няколко дни вървим през това поле. Забелязах че не може да се проведе разговор по дълъг от няколко изречения с него.
-Татеееее.
И двамата замръзнахме на място.
-Това да не е...
-...точно така.
-Ашура ни е последвала!
-Ашура ни е последвала!
-Не можех да ви ост....
Преди да успее да завърши изречението и двамата и се нахвърлихме.
-Налити казах че не трябва да идваш...
-..да умреш ли искаш...
-...какво ти става.
И двамата й викахме. И имаше защо. беше изключително глупава да се излага на такава опасност.
-...изключително...какво има.
Тя смени изражението си. на лицето й се изписа неописуем страх. Изведнъж небето стана черно като нощ. обърнахме се и в далечината хоризонта трептеше като нажежен. Светлинки се появяваха и изчезваха. Вятър започна да духа.
-Отведи я от тук.
-Дойдох да ти помогна.
-веднага.
Земята започна да се тресе. В далечината зад него започнах да се открояват фигури. Звуци, който повече приличаха на крясъци достигаха до нас.
-Нямаме много реме, отведи я от тук.
Той махна с ръка и едно огледало се отвори пред нас.
-Вървете. Сега.
Аз я прегърнах и започнахме да се отправяме към огледалото.
-Бързо!
огледалото си смени цвета, вече не беше тъмно. Отразяваше си всичко.
-какво става, защо още не сте тръгнали.
Фугурите в далечината придобиха ясни очертания, бяха черни и огромни. Поне колкото 20 етажна зграда. Земята се тресеше все по силно.
-Вървете за бега.
-Огледалото...
Преди да успея да завърша изречението си, огледалото се пръсна. милиони парчета посипаха земята.
-по дяволите.
той се стрлна и удари със свичка сила маскирания който е стоял за огледалото. Вероятно той го е счупил.
-Боже господи.
Тя отклони вниманието ми към гледката зад нас. Същества, огромни същества стовха зад нас и гледаха как шефа се бие с маскирания. Удари толкова силни че хрърчаха искри.
Аз погледнах Ашура. Тогава разбрах че я желая, разбрах че я обичам. Целунах я силно. Отворих едно огледало и я бутнах вътре. Обърнах се и изпънах ръце. концентрирах се, затрорих очи.
Понеже никой не ме беше учил, реших да правя всичко спонтанно. Енергия, започнах да усещам топлина. Отворих очи и пред ръцете ми започна да се появява огромна топка от светлина. За миг пред в съзнанието ми се мерна красивото
момиче с бялите дрехи.
-Отпусни се.
Изглежда че шефа и маскирания бяха спряли да се бият за да ме наблюдават.
-Отвори съзнанието си.
Реших да не се съпротивлявам и се отпуснах. Насочих енергията и я освободих. Лъч с невероятна температура се освободи от дланите ми и се запъти към армията от чудовища. Имплозия по ярка от тази която видях шефа да спира, узари
съседните хълмове.
-Анкор.
Шефа започна да се смее.
-Браво. Ти, момче изпари...не само армията от демони, но и съседнапа планина.
Смеха му секна. Чух Ашура да вика нещо зад огледалото. Небето започна да гърми, заваля дъщ. До краката ми се плъзна тънка стъйка кръв.
Обърнах се и черния цар беше забол огромен меч в корема на краля. Ашура не спираше да вика и тропа по стъклото. Маскирания извади меча бавно.
-Изненада.
Той се стропули на земята, но продължаваше да се подхилква.
-ти момче си по силен от мен...концетнрира повече ениерия от мен за една секунда от колкото аз за един час.
Тогава Ашура счупи стъклото и се стрлна към нас.
-Не умирай, не умирай, не умирай.
Тя згуши в скута си главата му и не спираше да го повтаря.
-Момче...грижи се за нея.
Кимнах с глава.
-Ашура, винаги съм те обичал...мойта малка Аш...
Всичко утихна, земята спре да се тресе. Небето се изчисти от облаците. Черния цар още стоеше.
А това е края на моята история. Сега седя срещу него и това което ще се случи е в бъдещето. Аз не знам како ми крие то. Знам само че няма да е усеяно с рози. рябва да довърша делото му.
Така и не разбрах как се казва. Чувам плача на Ашура. Сега само тя ми остана.
какво е Вселената? Дали е просто огромно място пълно със звезди или е нещо много повече, сцена на която се развва най голямата битка. Битката между доброто и злото.
Аз знам само едно, ще има победител в тази война, и той няма да носи маски. Вярвам че ще победи любовта и доброто.
Но има само един начин да разберем.
-Ей грознико. Сега ще те смажа.

Ето ено мое нещо което написах на една моя голяма прияталка
Късо е за тва го поствам сега, деца на ангели ще го посна през ваканцията защото е супер дълго @_@



-ти винаги си ме ласкаел.
-Не не съм.
-Изчерви сееее.
Каде си..............каде.......защо ме остави, защо умря...
***
Какво ще стане ако чувек се влюби толкова силно че оспее да наруши границите на реалноста. Какво ще стане ако
любовтта победи смъртта, точно като по филмите. Защо трябва да има любов?
-Глупаче, любовта ни кара да сме добри ^^
Защо трябва да сме добри? Трябва ли да правиш нещо защото е добро?
-Не, винаги можеш да направиш нещо лошо
Какво значи да си лош?
-Да вредиш на другите
Защо това трябва да е лошо, ако така помагам на себе си?
-Защото тогава ставаш егoист :*
Ти обичаш ли ме?
-никога не съм спирала.
Кой съм аз, каде съм?
-Ти си си ти, ние сме тук.
Каде? Това ада ли е?
-Защо реши така?
Амиии
-След като сме заедно, не може да е ада.
Какво стана с нас.
-Ние умряхме.
Спомних си. Този пожар, ной ни уби.
-Да.
И сега какво ще стане с нас?
-След като не ме изчезнали, знчи ще останем така.
За колко време?
-За колкото е необходимо.
Толкова е тъмно, не ме пускай.
-Няма.
Искам да се върна.
-Защо? Нима това не е това което искаше. Да сме заедно. Нализа това подпали къщата на баща ми.
Не исках така.
-А какво исакше? Какво си мислеше?
Да те обичам.
-Но ти ме обичаш.
Да ме обичаш.
-Но аз те обичам.
Аз.....аз.....
-Ти ме уби, уби и баща ми и себе си. Ти си егуист и лош човек.
Не не не
-Ти си разглезеното момченце свиканало да получава всичко.
не
-Лъжа ли? Защо иначе подпали вилата.
Той...той
-Той ми е баща искаше да ме предпази. Сега сме мъртви.
Нали сме заедно.....
-Смъртта винаги побеждава
Не ме пускай, не разваляй кръга.
-Съжелявам, всичко трябва да стане, така както е.
моля те, не ме оставяй сам, моля те.
-Ти ще трябва да изкупиш греховете който направи.
НЕ НЕ НЕ НЕ НЕ НЕ НЕ НЕ Н НЕЕЕЕЕ
Сам
Тъмно е
ада
Това ли е ада
не
Това беше рая
сега какво е
ад.........
не
ад
аз те обичам върни се ад....... ад...... ад.......
кой е там
ад......

ад......

ад......

ад........


спри моля те, спприиииии, не върни се, обичам те, обичам те, обичам те, обичам те, обичам те




съжелявам

Все пак нищо не може да победи смъртта, но да предположим че лобовта може да изкриви представите ни за реалност
дори за малко човек може да е истински щаслив, дори този момент да е в собствената му смърт.