Това е пролога на новият ми фик. Да той е по Наруто и не, не ми пука, ако някой каже, че е изтъркана тема. На който му харесва или обратното да каже защо. На безмислени коментари внимание не обръщам и не отговарям. Заповядайте.

Жестоко, когато движа тялото си.
Жестоко, когато съм на купон.
Жестоко, в моите секси дънки.
Жестоко, когато съм на сцената.
Жестоко, моето секси каране.
Жестоко, когато пазарувайки се забавлявам.
Жестоко, ние на околосветско пътешествие.
Жестоко, нека бъда това момиче.
Надух музиката до дупка и продължих да пея с Бритни.
Аз само искам да съм щастлива.
На място, където любовта е свободна.
Може ли да ме заведеш там…
Това бе една от любимите ми песни. Естествено припева не се отнасяше за мен – Сакура Харуно. Могех да заявя, че съм невероятно щастлива. Живота ми беше хубав, когато майка ми и баща ми бяха едни от най-богатите хора в Япония и в света. На мен и на сестра ми Хинами не ни липсваше нищо. Е, може-би приятели, но нали разбирате, бях дъщеря на богати хора и трябваше да спазвам някои правила. Мама и татко не ни пускаха да излизаме за да не ни отвлекат и после да ги шантажират чрез нас. Ние никога не бяхме ходили на училище, имахме частни учители и никой не знаеше как изглеждаме. Постоянно хората правеха предположения за външния ни вид. Дори онази сутрин, когато отворих едно списание видях на първа страница снимка на две момичета и огромно, лъскаво заглавие “Сестрите Харуно – загадката разкрита!”. Е, мама и татко веднага опровергаха информацията. Та ние с Хинами изобщо не приличахме на момичетата от снимката. Те бяха с кестеняви коси и кафяви очи, а ние просто имаме зелените очи на мама. Различаваме се само по косите, защото Хинами има русата коса на мама, а аз розова – странна смес от червената на татко и светлата на мама. Е поне за едно нещо медиите няма нужда да гадаят - за характерите ни. Въпреки голямата разлика във възрастта ни, Хинами е на шест, имаме сходен нрав. И двете обичаме животни и ни е мъчно за бедни и страдащи хора. Като подарък за рожденият си ден бях помолила мама и татко да спонсорират дом за социално слаби, който да е кръстен на тяхно име – “Ниара И Тоширо Харуно”. Естествено аз щях получа и други подаръци. Например, знаех каква е специалната изненада за това, че ставах на шестнадесет – щях да получа мотор. Видях, когато го сваляха от един камион в задния двор, но щях да се престоря на много изненадана. Аз от доста време бях молила нашите за мотор, но те не искаха да ми вземат, защото бях малка пък и не можех да карам на пистата „Нашитара” с другите, защото щяха да видят лицето ми. Естествено бях намерила решение на проблема – нямаше да свалям каската от главата си. Мислех, че ще е най-хубавият ми рожден ден. С мотора всичките ми мечти се сбъдваха. Всъщност най-голямата ми мечта бе един ден да танцувам – това беше моята страст. Когато танцувах чувствах, че целият свят ми принадлежи и бях невероятно щастлива. Мама и татко ми бяха подарили уроци по танци при най-добрия учител в Япония за тринадесетия ми рожден ден. Сега мога да танцувам всякакви стилове. Въобще, моят живот беше купон до дупка. Както обичах да казвам, във вените ми текат бензин и музика. Но вече бе станало време да облека роклята си за тържеството и да се приготвя, защото всеки момент нашите можеха да си дойдат и Хинами да ме извика. Намалих малко музиката, спрях да пея и да танцувам и си извадих роклята. Когато се облякох пристъпих към огледалото и се огледах. Наистина изглеждах страхотно. Роклята беше от розов сатен със зелена и сребърна бродерия, тип корсет с не много голямо деколте отгоре и със спускаща се по тялото ми и влачеща се по земята долна част. Истинско произведение на изкуството! Обух и сандалите – ниски и със същия розов цвят, като роклята. Ако имаше нещо, което да не ми харесваше това беше косата ми. Като по-малка тя беше дълга до кръста ми, но миналият месец ми хрумна да я подстрижа късо, но идеята не беше добра. Е, не беше голяма работа. Завъртях се няколко пъти пред огледалото и се разсмях от радост. Щеше да бъде страхотен рожден ден. Освен мама, татко и Хинами с нас щеше да е и кръстника ми – Джирая. Той е страхотен и много весел. Най-добрия приятел на нашите е и е техен адвокат. Чичо Джи както му казвах имаше само една малка слабост – жените. Той беше и още е страшен перверзник и ако даваха награди за най-голям женкар, щеше да грабне златото. Но май чух гласа на Хинами и шум по стъпалата. Малката ми сестричка идваше да ме извика.
- Сакура, хей, Сакура. Кръстникът е тук и иска да говори с теб, но мама и тате ги няма. – Хинами се беше втурнала в стаята ми с всичка сила и сега трябваше да я хвана за да не падне от бързане.
- Добре, но недей да тичаш, все едно е избухнал пожар. Хайде да идем да видим какво става! – Хванах малката за ръката и двете се спуснахме по стъпалата от разкошен черен мрамор. Аз естествено нямах време да се любувам на прекрасната ни триетажна къща. Всъщност по-скоро си мислех, че ако мама и тате закъснеят за празника ми ще видят една доста бясна Сакура. Мога да уверя, че съм доста страшна в такива случаи – нещо средно между Годзила и луда крава. Най-после със сестра ми нахлухме в дневната, където с гръб към нас стоеше чичо Джи. Когато влязохме той се обърна към нас и веднага забелязах зачервените му очи. Може-би не беше чак толкова чудно – сигурно беше наблюдавал жени цялата предишна вечер.
- Хей кръстник къде са мама и татко? Ако ми кажеш, че са заети на рожденият ми ден ще е направо отвратително. Ще станеш свидетел как отивам в компанията и ги извличам на буксир. – Странно, шеговитата ми забележка не разсмя чичо. Напротив той пребледня и притеснено потърка челото си. После с тих глас каза.
- Моля те, Сакура, изпрати Хинами извън стаята за малко. – Учудих се на тази молба, но все пак казах на сестра си да иде да си поиграе в салона с електронни играчки – любимото й място, оборудвано с роботи, малък басейн, който обаче беше затворен, когато тя влизаше сама, малка къщичка и играчки достатъчни да напълнят средно голям детски магазин. Когато Хинами излезе веднага запитах кръстника за тайнственото му поведение.
- Какво става, чичо Джи? Защо нашите ги няма и защо си така пребледнял и разстроен. – Той не обичаше да му викам така, но сега не се ядоса. Май работата наистина беше сериозна. Джирая седна на един диван и ми направи знак да седна до него. Имах чувството, че се е случило нещо лошо и затова седнах със свито сърце. Кръстника си пое дълбоко дъх, протегна се да ме погали по косата и каза:
- Сакура, това, което ще чуеш е много страшно и внезапно, но ти трябва да си силна заради Хинами. Ти си голямата сестра и трябва да се грижиш за нея, това беше желанието на родителите ти. – Усетих как студени капки пот се стичат по гърба ми и вече наистина уплашена попитах:
- Как така “такова беше желанието им?" Какво става, по дяволите? Искам да знам къде са мама и татко. Защо да съм силна? – Джирая затвори очи и започна да говори. Очевидно всяка дума му причиняваше болка.
- Днес, когато Ниара И Тоширо са се качили в колата си за да се приберат за рожденият ти ден, тя просто се е взривила. Майка ти и баща ти не са оцелели. Съжалявам, моето момиче. Полицията смята, че атентата е извършен от конкуренти в бизнеса. Знаеш родителите ти държаха голяма част от световният Пазар, те имаха различни бизнес дела в почти всички икономически области. Някой е искал да ги премахне от пътя си. Не знам какво да ти кажа повече, но ти просто трябва да се справиш миличка, ако не заради себе си заради сестричката ти. – Мъртви? Значи нямаше да дойдат тази нито никоя друга вечер? Защо, как така? В ума ми настъпи хаос. Захлупих лицето си с ръце и чух стон, който беше мой, но аз не разбрах това. Бяха мъртви, мама и татко ги нямаше. Как щях да живея без тях? Не можеше просто да ги няма щом толкова ги обичах! Всичко беше лъжа. Трябваше да е лъжа. Джирая просто лъжеше. Махнах ръцете си и се нахвърлих върху кръстника си. Удрях го без да виждам къде, заради очите ми, заслепени от сълзите.
- Лъжеш! Не е вярно, не е така! Не са мъртви! – Джирая не ме спря, а само ме прегърна силно. Най-накрая разбрах, че не е лъжа, че просто преди няколко минути имах родители, а сега вече - не. Спрях да се мятам и започнах да плача. Не знам колко време плаках, може-би няколко минути или няколко часа. Не мислех за друго само за това, че няма никога да видя пак как мама се усмихва или как татко ме прегръща и казва “Моята принцеса.” Накрая, когато вече в мен нямаше повече сълзи се сетих за нещо. Мама и татко не си бяха отишли. Бяха ми ги отнели. Някой ги беше убил – хората, които обичах най-много на света. За първи път в живота си усетих омраза и нейният пламък ме изгори. Усещах я вътре в себе си клокочеща, гореща готова да ми даде силата, от която се нуждаех за да оцелея и да си отмъстя. Усетих и нещо друго – страх. Не за мен, а за Хинами. Бяха убили мама и татко значи и ние бяхме в опасност. Но нямаше да позволя да ми отнемат и сестрата. Измъкнах се от прегръдката на кръстника, изтрих сълзите си и станах от дивана. Със странен, глух глас, който сякаш не беше мой попитах:
- Останало ли е нещо от родителите ни, което да погребем.- Джирая поклати отрицателно глава и тогава чух тънък треперещ глас.
- Защо да погребваме мама и татко? – Извърнах се към вратата и видях уплашената Хинами. Очите й – о, боже, никога нямаше да забравя очите й! Тя ме гледаше с разширени от ужас очи, в тях можех да видя паниката, болката, страха й. Изглежда й беше доскучало да си играе и беше дошла при нас. Сега беше чула думите ми и аз трябваше да се погрижа за нея. Събрах силите си и й се усмихнах.
- Няма нищо малката ми. Не исках да кажа, че ще погребваме мама и татко. Просто току-що чичо Джи ми каза, че нашите са получили голям подарък от дядо Господ. Хайде ела тук да ти кажа какъв. – Коленичих на земята и протегнах ръцете си към Хинами. Тя доверчиво се спусна към мен, аз я прегърнах и я сложих да седне в скута ми. Малката прехвърли ръце през врата ми и аз започнах да говоря.
- Слънчице нали знаеш, че когато един ден хората направят много добри дела Бог ги взима при тях и им дава крила. Така те стават ангели. – Русокосото момиченце се разсмя и каза:
- Да разбира се, мама ми каза, че един ден и тя и татко ще станат ангели, а някой ден и аз и ти също. – Притиснах сестра си още по-силно към мен и внимателно продължих.
- Точно така. Това е подаръка на дядо Господ. Тъй като родителите ни са направили много добри неща в живота си те са получили, като подарък по-рано крилата си и сега са ангели. – Хинами се намръщи и започна да мисли върху думите ми. Накрая оплези езичето си и попита.
- Радвам се, че вече са ангели, защото мама каза, че ангелите са най-добрите същества на света. Но, като са ангели ще ги виждаме ли? Мама каза и че, като ангели винаги ще са с нас. – Хвърлих поглед към Джирая въпреки, че знаех, че сама трябва да отговоря на въпроса. Той извърна глава и скришом изтри сълзите си. Аз въздъхнах за да спра своите и си наложих да продължа.
- Ангелите са доста различни от хората. Те не могат да се видят, когато са край нас, защото са прозрачни. Естествено има начин да ги видим, ако имаме нужда от тях или ни липсват. Те могат да добият образа си само в нашите мисли и сънища. Ангелите се зареждат от любовта, която изпитваме към тях. Както ти е казала мама, те винаги са край нас и макар, че не ги виждаме можем да ги усетим. Те са във всеки полъх на вятъра, всеки звук от птича песен, във всяко цвете. Когато много ти липсват, просто трябва да затвориш очи и да помислиш за тях, тогава ще ги почувстваш навсякъде около теб и няма вече да ти е мъчно за тях. – Хинами се усмихна и попита.
- А може ли да ида сега в стаята им и да си мисля за тях? Ще ги усетя и ще им кажа, че много се радвам, че са ангели. После ще дойда да ти подаря мотора, който ти взехме тримата. – Усмихнах се и я прегърнах. Добре, че беше малка и нямаше да усети силно смъртта на мама и татко. Аз щях да се погрижа за това.
- Може, разбира се. Въпреки, че мама и татко ги няма, нищо от тяхната стая няма да се промени и ти винаги ще можеш да ходиш там, ако искаш. – Хинами щастлива се разсмя, скочи и се втурна към горния етаж. Аз останах на земята забила поглед в пода без да помръдна, докато накрая Джирая стана и дойде до мен. Тогава аз вдигнах глава и му казах:
- Тя няма да страда, аз ще се погрижа. Сега искам една услуга от теб. – Кръстника ми коленичи пред мен и кимна.
- Всичко, което поискаш. Знаеш, че ще се грижа за вас двете и няма да ви липсва нищо. Освен това трябва да ти кажа, че според завещанието на родителите ви и двете получавате, равен дял от компаниите, имуществото и парите им. В завещанието има и специална клауза според, която ти трябва да управляваш целия бизнес докато сестра ти стане на двадесет и една. Сега ти си на шестнадесет, но въпреки, че си непълнолетна можеш да бъдеш настойник на Хинами и да управляваш бизнеса с моя помощ. Това е завещанието. – Аз замълчах за миг. Сякаш мама и тате са знаели какво ще се случи. Тяхното завещание щеше да ми помогне в това, което бях решила, а именно да открия убийците им. Когато приключех с онези престъпници те щяха да се молят да умрат. Освен това, като настойник на Хинами щях да успея да я защитя, но без да я държа затворена, както досега. Протегнах се хванах ръката на Джирая, погледнах го в очите и му казах.
- Точно за това исках да говорим, кръстник. Искам веднага да започна да управлявам бизнеса, но никой не трябва да разбира, че го правя. Ти привидно ще управляваш вместо мен и ще кажеш, че с Хинами сме напуснали страната докато аз стана на двайсет и една. – Джирая зяпна от учудване и ме попита.
- Но защо постъпваш така. Ти можеш да управляваш и без да се криеш, имаш право на това. – Аз се усмихнах и мисля, че очите ми изразиха омразата родила се в мен, защото кръстника ми потръпна. Аз не обърнах внимание, а продължих да му разказвам плана си.
- Щом мама и татко са убити, значи има опасност и за Хинами и мен. Не ме интересува какво ще стане с мен, но не мога да загубя и сестра си няма да го преживея. Докато другите мислят, че сме в чужбина ние ще правим онова, което престъпниците най-малко очакват – ще ходим на училище, като нормални деца. Наше предимство е, че никой не знае как изглеждаме. Освен това искам нормален живот за сестра си. Пък и, чичо, кой би сключил сделки с шестнайсет годишно момиче? Аз и ти знаем, че мога да се справя, но не и клиентите и партньорите ни. И още нещо, ако се представям за обикновено момиче, докато управлявам империя за милиони ще имам по-голям шанс да намеря убийците на мама и татко. – Кръстника ме слушаше и по лицето му се четеше шок от предложението ми, но после се съвзе, помисли и каза:
- Права си. Това е най-доброто решение. Няма да те разубеждавам за отмъщението ти. Имаш право да получиш справедливост. Ще ти помогна, ще направим както искаш. Ти ще ръководиш целият бизнес, а аз ще бъда привидно шеф на компаниите. Но трябва да знаеш, че ще ти е трудно. Не бива да имаш приятели и трябва да си отлична ученичка за да не може някой да се разрови в личния ти живот. Ще трябва да използваш другото си име по майчина линия – Сузуки и да играеш роля – да се правиш на човек, който не си. Ще можеш ли да поемеш такава отговорност на толкова крехка възраст? – Аз станах и се огледах. Пред погледа ми се изпречиха празничната украса и тортата, останките от един празник, който трябваше да празнувам с вече мъртвите си родители. Сърцето ми се обви в лед и твърдо отговорих.
- Ще мога. Сега, моля те, Джирая, пусни съобщение, че аз и сестра ми сме напуснали Япония след внезапната смърт на родителите ни и, че ти ще управляваш до пълнолетието ми. И също така кажи да изхвърлят цялата украса, тортата всичко, което напомня за празненство. – След тези думи се обърнах и бавно се запътих към стълбите. – Кръстника ми тихо ме попита.
- Какво ще правиш сега, миличка? – Отговорих му без да спирам, защото усещах, че силите ми вече ме напускат.
- Сега ще се кача в стаята си и ще плача за родителите ми, които вече никога няма да видя. А от утре ще започна да играя ролята си пред хората. Аз ще бъда Сакура Сузуки, момичето с идеални оценки, каменно сърце и без никакви приятели.

Специални благодарности за помощта на NOXITA.

Тъпо. Адски тъпо. И какво на 16 и половина ще убие извършителя на престъплението с голи ръце? Плоско е, героите са извадени от някое ниско бюджетно сериалче, а идеята е направо тъпа. Обстановката... има някаква идея, ама не виждам за какво ще послужи, освен да го докараш още по-тъп фика. Само се набутваш с кофти неща, въпреки че пишеш прилично добре.

Кой каза чалга привкус?

това ми напомня за едни фикчета, в които героите от Наруто не са нинджи. ами на мен ми харесва, първо защото съм си фенче на Наруто и второ- защото е добре написано и не е някво три реда на кръст. ще се радвам, ако го продълвиш

Като го оформи така , че да е четимо , ще го прочета /и после ще съжелявам , че съм го направила/

The faggotry has begun.

Ето я 1 глава. Действието се развива след 5 години.
пп. Фика е СасуСаку и после ще има и трети човек

Животът е шоу.
Всички ние играем нашите роли,
a когато музиката започне,
ние отваряме нашите сърца.
Всичко е наред, ако някои неща
се окажат погрешни.
Ще запеем щастлива песен
и можем да пеем дълго..


Чувствах как адреналина ми се повишава, пулсът ми се ускоряваше и се задъхвах от напрежение. Обърнах се и видях мотоциклетиста в червено да ме настига. О, но той нямаше да ме достигне. Натиснах ръчката на газта и полетях по пистата. Въздуха се съпротивляваше на моето вихрено каране, кръвта във вените ми “туптеше”. Чувствах се просто… жива. Много рядко се чувствах жива през изминалите пет години. За това време бях превърнала компаниите на семейството в империя. Вече не притежавах милиони, а милиарди. И естествено играех ролята си. Завих рязко и мотора се наклони почти до земята. Спомних си първият път, когато дойдох на пистата. Джирая настоя за това две седмици след смъртта на нашите. Той каза, че трябва да изкарвам напрежението по някакъв начин и за това всяка петък вечер идвам в Нашитара и карам. Първият път обаче не исках да се кача на мотора купен ми от мама и татко, а когато го направих през главата ми преминаха опастни мисли. Колкото по-бързо карах толкова по-натрапчиво в главата ми се появяваше въпросът: “Ще бъда ли отново пак с мама и татко, ако просто на следващия завой не завия, а продължа да карам с всичка сила напред?” Не реших проблема така, казах си, че ако умра Хинами ще остане сама и продължих напред. Записах се в гимназия а преди две години и половина и в икономически колеж. Направих го разбира се само като прикритие. Не ми трябва икономическо образование, защото и без него ръководя бизнеса по-добре от всякога. Когато Джирая обяви оттеглянето на мен и сестра ми вестниците затръбиха, че това е края на компаниите “Харуно”. Само година по-късно вече всички медии хвалеха гения на Джирая, зад който стоях аз и с почуда отбелязваха, че вече имаме налични средства от девет милярда. За пет години успях да спечеля около петдесет и седем милярда и състоянието ни продължава да се увеличава постоянно. Разбира се аз съм отличничката на училището и сигурно най-мразеният човек в него. Нямам избор, ако не се справям добре в колежа може да поискат да викнат родителите ми и така да разберат коя съм в действителност. Всъщност досега живях в ад, парите не могат да ти помогнат, ако не си себе си, а аз се преструвах на ледено блокче. Всеки ден търпя милион обиди в училище от “готините” в него. Тези готини хора са деца на милионери, които родителите им са пратили тук с цел да се научат как да управляват бъдещите си пари и компании. Мен, ако питате те просто си живеят живота и се отнасят с пренебрежение към по-бедните от тях. Ако знаеха, че съм сред тримата най-богати човека в света надали щяха да се отнасят зле с мен. Както и да е, нямам приятели, които биха могли да открият тайната ми. За другите съм бедната зубърка Сакура Сузуки, учеща тук с помощта на стипендия. Дори по-бедните деца не дружат с мен, първо защото не искат да се забъркват с момичето, което богатите ненавиждат и второ защото аз се отнасям студено със всички. Представете си момиче със безразлични зелени очи, дълга до кръста розова коса и винаги облечено в сив панталон и бяла блуза - това съм аз. Най-големите ми врагове в училище са Саске Учиха и гаджето му Ино с тяхната компания. Мисля, че тези хора не могат да живеят, ако поне веднъж дневно не ми кажат нещо обидно. Поне в колежа има двама човека които се отнасят мило с мен, въпреки, че аз не им отвръщам със същото защото не мога. Това са Наруто Узумаки и приятелката му Хината Хюга. Те винаги са добри и се опитват да се сприятелят с мен. Наруто е доста весело момче от богато семейство, а Хината срамежливо момиче с беден произход. Наруто е най-добрият приятел на Саске, което е чудно защото двамата са много различни. Наруто е добър към всички и лесно се сприятелява, а Саске е надменен и груб, за него хората са безполезни играчки. Странно защо ли Наруто се е сприятелил с Учиха, но още по-странното е, че и Саске се отнася добре с Наруто и донякъде с Хината. Изглежда, че към добрите хора и такъв задник, като Саске не може да е груб. По дяволите пак се хванах, че мисля за тоя идиот. В последно време мисля доста за него и го гледам понякога в часовете. Вярно е, че е много красив с черните си очи и коса, но не бих могла да си падна по злобар като него. Спирам да мисля за него. Хн чух зад мен, че мотора отново се приближава и пак натиснах газта. До финала остава още малко, но аз ще победя. Не случайно са ми дали прякоря ''Подпалвачката'' на пистата. Тук ме познават, като най-добрата и бързата, но никой не е виждал лицето ми защото естествено трябва да се крия под каската. Как иначе да обясня, че бедно момиче като мен може да си позволи да си наеме най-скъпата писта в целия комплекс. Е поне тук успявах да сваля напрежението и да разпусна. От шеснайстия си рожден ден не съм танцувала защото нямам време, а и желание. Мога да танцувам, когато съм щастлива, а аз определено не съм, пък и половината ден прекарвам в училище, а другата половина в компанията. Не спя по цели нощи за да преглеждам оферти, договори и да обмислям бъдещи и настоящи преговори. Единственият ми свободен ден е Събота и аз го прекарвам с вече единадесет годишната Хинами. Тя поне води нормален живот. За нея съм купила апартамент, където да води приятелите си, в училище съм дала адреса на апартемнта и общо взето тя е щастлива. Е по въпроса с танците, понякога се спирам пред уредбата в моята стая пускам си някоя песен и изпитвам желание да потанцувам, но не го правя никога. Нещо в мен ме спира. Може би след четири месеца, когато стана на двайсет и една години и вече съм пълнолетна, нещата ще се оправят и аз най-после ще мога да съм себе си и да се сприятеля с Наруто и Хината. Може също да си намеря и приятел. Нямах много време да мисля за момчета през изминалите години, но със сигурност момчето с, което ще съм за първи път няма да е като Саске. Само едно нещо ме притеснява, не успях да открия убийците на родителите ми. Наемах толкова дедективи, но никой не успя да открие нищо. Сигурно за това не мога да се забавлявам и да съм щастлива. Защото не мога да се примиря престъпниците да не бъдат наказани. Наскоро обаче наех най-добрата агенция на света, която няма неразкрито престъпление и мисля, че скоро ще науча, кои са хората провалили живота ми. Тогава жаждата за отмъщение, която толкова години таих в себе си ще бъде утолена и аз ще мога да съм щастлива. Но ето, че вече наближих финала. Бялата линия, която трябваше да пресека за да победя се приближаваше бързо към мен и накрая с бясна скорост я преминах. В мен се надигна ликуването, което изпитвах при всяка победа. Наистина обичам да побеждавам. Намалих постепенно скоростта и слязох от мотора. Пригладих гънките по черния си кожен екип със сребристи ивици и се обърнах да изчакам моториста в червено. Най-после той се приближи и се спря до мен. Момчето слезе от мотора си, свали си каската и ми се намръщи.
- Колко си проблемна Сакура. Отново караше прекалено бързо, ако вуйчо Джирая научи ще ми се кара, че не те контролирам. – Шикамару беше доведен племенник на Джирая по не знам какви роднински връзки и беше с пет години по-голям от мен. Той е единствения ми приятел и се отнася с мен и Хинами като с по-малки сестри. Доста е мързелив, но ние много го обичаме. Той също обича карането, но винаги казва, че ще си счупя главата с моята скорост.
- Не се притеснявай, знаеш, че никой не може да ми се опре, когато става въпрос за шофиране. Аз съм най-добрата. – Шика се намръщи още повече и понечи да каже нещо, но беше изпреварен от един студен глас.
- Сигурна ли си, че си най-добрата. Мисля, че това съм аз! – По дяволите, това не беше възможно! Можех да позная този глас навсякъде. Твърде често ми се беше подигравал в училище за да го забравя някога. Бавно се обърнах и погледа ми попадна на черните очи на едно познато лице. Дълги кичури черна коса се спускаха около снежнобялото лице на една глава по-високо от мен момче. Очите ми се плъзнаха по перфектно оформеното тяло на Учиха Саске – момчето от кошмарите ми. Накрая погледа ми се плъзна по волевата брадичка и плътните, красиви устни на Учиха и отново се спря на тъмните, като нощта очи. Какво правеше ТОЙ тук? Нима също караше и дали беше чул името ми? Не, не беше защото продължи да говори със същия равен глас.
- Няма ли да свалиш каската си за да видя прочутата Подпалвачка? Чух, че те наричат така защото “подпалваш” гумите на мотора. Имаш най-добро време на пистата и не си била побеждавана никога. Така ли е? – Не можех да намеря думи, с които да му отговоря. Сякаш си бях глътнала езика. В колежа беше лесно да се преструвам, че не ми пука от грубостта му но тук.. Очевидно изнервен от моето мълчание Саске скръсти ръцете си и ме подкани.
- Чакам, да не си глуха или саката. Искам да видя лицето ти и да ми отговориш. – Арогантният му тон ме ядоса и изведнъж се сетих какво да направя. По принцип трябваше да се преструвам на безразлична и да не отвръщам на обидите му, но сега щях да бъда себе си и да го поставя на мястото му! Отговорих му със студен тон, подобен на неговият.
- Не съм нито глуха нито саката. Вярно е, че съм най-добрата и се съмнявам ти да можеш да ми стъпиш и на малкият пръст. Колкото до това как изглеждам не ти влиза в работата, със сигурност и по външен вид те превъзхождам . – Оставих Саске да гледа,като ударен с мокър парцал, обърнах се към Шика, който се превиваше от смях и му казах.
- Хайде достатъчно време загубихме с този нещастник. – Тръгнах да заобиколя Саске, но изведнъж той се пресегна към мен зграбчи ръката ми и ме обърна към себе си. Впих поглед в ядосаното му изражение докато той изръмжаваше.
- Слушай малката не си играй с мен. Ще видя коя си още сега, а после ще се състезавам с теб и ще докажа, че аз съм по-добрият. – Саске се пресегна към каската ми с намерението да я махне, а аз останах неподвижна, вцепенена от топлината, която проникваше в кожата ми на мястото където ме беше хванал. Пръстите му докоснаха каската и той я повдигна на сантиметър, когато внезапно някакъв удар го отблъсна от мен и той залитна назад, като ме пусна. Огледах се замаяна и видях Шикамару, който запъхтян се беше изправил пред мен.
- Ако още един път я докоснеш, обещавам ти ще те убия! – Учиха злобно присви очите си и изсъска.
- Да не мислиш, че ме е страх от теб? Ще правя каквото искам, един ден ще видя лицето на малкта ти приятелка и после ще я размажа. Наблюдавах ви, тя има някакви способности, но ти си пълен слабак! – Усетих, че всеки момент Шика ще скочи към Саске и за това го хванах за ръката.
- Спри, не си струва да се занимаваш с такъв боклук, като този Учиха. – Саске злобно се ухили и каза.
-Значи си чувала за Учиха, така ли? – Дръпнах все още ядосаният Шикамару и двамата преминахме покрай Саске. Преди да напуснем пистата се обърнах и му казах.
- Какво да ти кажа, членовете на клана Учиха се славят с черните си очи и коси и с липсата на всякакъв мозък. - След тези думи с Шика напуснахме Нашитара, но не преди да чуя последните суми на Саске.
- Мамка му, не ми пука колко остър език имаш, но се кълна, че ще видя лицето ти. Ти си ми позната от някъде и ще разбера от къде преди да те разбия. – След като се качихме в лимузината, която ни чакаше настъпи неловко мълчание. След известно време Шика предпазливо ме попита.
- Сакура струва ми се, че познаваш от преди това момче така ли е? – Кимнах и погледа ми се плъзна се по затрупаните със сняг улици. Вече беше декември и след една седмица започваше коледната ваканция. За мен тя щеше да единственото време за малко почивка, но и за работа също. По Коледа дори милионерите искаха да са със семействата си, но съжаление нямаше да прекарам ваканцията с Хинами. Тази вечер трябваше да я взема от училище и после щях да я изпратя до самолета ни. Тя отдавна искаше екскурзия до Египет и колкто и да исках да ида с нея не можех. През ваканцията щях да съм заета с проучване на бъдещите ми инвестиции и партниори. С тях щях да се занимая през Новата година, но трябваше да знам много неща предварително. Така се печелят пари, като нямаш време за себе си. Така, че Хинами щеше да замине с Шика. Нямах доверие на никой друг, а Джирая не можеше да замине заради грип. Унесена в мислите си не забелязах, че Шикамару ме пита нещо. Когато най-после “влязох в час” разбрах, че той ме разпитва за Саске.
- Сакура оглуша ли? От къде го познаваш, кой е той? – Въздъхнах и отговорих.
- Той ми е съученик, един от “готините” хора в училище. Не ме понася обикновено, а очевидно и на пистата не съм му от любимите хора. – По дяволите трябваше ли Шика да ми напомня за Учиха. Той беше непоносим, груб, красив, с невероятна усмивка и.. мамка му, какви глупости започнах да мисля. Той беше просто арогантно копеле. Накрая за да престана да мисля за Саске се сопнах на онзи, който ме подсети за него – Шика.
- Теб какво те засяга тоя неандерталец. Не искам да ми говориш повече за него, ясно? – Шикамару мързеливо се прозя.
- Добре де не бъди толкова нападателна. Просто, ако имаш проблеми с него ми кажи. Макар, че ще е проблемно да се занимавам ще го пребия. – Успокоих се и се усмихнах.
- Спокойно, нищо няма да ми направи, а ето че стигнахме в къщи. Аз ще побързам за да не закъснея за училище. – Шика излезе от спрялата кола и аз го последвах.
-Ок, гадно е, че цял следобед си на училище. През това време ще си събера багажа и довечера ще те чакам на летището да доведеш Хинами. – Кимнах и се затичах към къщи. Сестра ми вече беше на училище, а ако не побързах аз щях да закъснея. Качих се по стълбите като прескачах по две стъпала и накрая нахлух в стаята си. Минах през банята за три секунди и после навлякох омразните ми сиви панталони и бялата блуза. Хванах приготвената по-рано чанта и се отправих към гаража. Когато се стигнах вратата се отвори афтоматично,(реагираше на гласа ми) и аз за миг останах вгледана в спортните, яки коли които притежавах. Любимият ми шевролет корвет, беемвето, ферарито, ламборджинито и останалите готини модели. Жалко, че не можех да взема някоя от тях. Тъжно се отправих към края на редицата и се качих в най-очуканият форд, който можете да си представите. Сигурно беше на десет години и имаше отвратителен бял цвят. Нямаше как купих го за прикритие и всеки ден трябваше да ходя на училище с това нещо. Запалих колата и примирена потеглих. Колкото и да не ми се изкаше трябваше да изкарам поредният гаден ден в училище. Когато пристигнах паркирах колата и погледнах часовника си. Имаше още петнадест минути до почване на часовете, не бях закъсняла. Реших да ида до близкия ресторант и да си взема нещо за ядене, защото не бях обядвала от бързане. Излязох от колата и реших да мина зад училище за да имам още петнайсет щастливи минути без присъствието на съучениците си. Почти бях минала безпрепятствено покрай училище, когато чух жално мяукане и смях. Звуците идваха иззад дърветата намиращи се в двора. Поколебах се дали да видя какво става но мяукането се повтори, а смехът се усили и аз не издържах. Тръгнах към дърветата проклинайки любовта си към животните. Когато стигнах до мястото, от което се чуваха смеха и мяукането видях отвратителна сцена. Ино беше хванала малко котенце, сигурно само на един месец за опашката и го мяташе насам натам. Саске и групата му стояха до едно дърво и се превиваха от смях, докато котенцето се извиваше във въздуха и тихичко писукаше. Усетих как към очите ми напират сълзи от жал и вбесена понечих да измъкна котето от ръцете на Ино, но навреме се сетих, че съм студена и безразлична към чуждото страдание. Трябваше да намеря начин да помогна на животинчето без да се издавам. Накрая се сетих какво да направя. Приближих се до групата, която увлечена в забавлението си ме забеляза едва сега. Саске учудено вдигна вежди, а Ино спря да подмята котето и ме попита.
- О зубърката, какво правиш тук, да не искаш да се присъединиш към забавлението? – Аз насила се усмихнах и й отговорих.
- Нямам нищо против да гледам как това отвратително същество се гърчи, но реших да те предупредя, че на такава възраст котките обикновено повръщат когато ги разтърсват или премятат, както правиш ти. Просто помислих, че не искаш да изцапаш марковите си дрешки. – Ино веднага хвърли котенцето в снега затрупал земята и то продължи тъжно да мяука. – Саске се отдели от дървото и се приближи до Ино, която веднага се овеси на врата му и направи гримаса на отвръщение.
- О Сасу представяш ли си това малко нищожество, можеше да изцапа новите ми дрехи. Ужас. – Саске кимна и впи поглед в мен, после се обърна към останалите и им каза.
- Вие вървете аз ей сега идвам. Искам да се погрижа за гадинката, а Сакура може да ми помогне. – Можете да си представите физиономията ми в стил “Моооля я повтори!” Е сега вече го загазих, нямаше да мога да сторя нищо, ако Саске решеше да нарани котенцето. Не и без да направя нещо, с което да разкрия каква съм в действителност. Останалите начело с Ино се скриха между дърветата на път за училище и със Саске останахме сами. Той отново се обърна към мен и се приближи. Когато стигна на една крачка от мен се наведа към лицето ми и се вгледа в очите ми. Не знаех как да реагирам на действията му и останах неподвижна с очи впити в неговите. Саске се наведе още малко, прокара пръстите си през косата ми и си пое дълбоко дъх. Близоста му ме опияни и усетих как по тялото ми минават горещи и студени вълни. Кожата му ухаеше възбуждащо на мъж и на скъп парфюм. Саске спря пръстите си на бузата ми и я погали, после прошепна.
- Знаеш ли останалите може да мислят, че си зубърка, но аз те наблюдавам от доста време и мислех, че не си това което изглеждаш. Сега обаче не съм сигурен. Мислех си, че ще му помогнеш. – Гласът му ме върна в реалноста и аз бързо се отдръпнах уплашена от чувствата, които събуди в мен докосването му. Поех си въздух и казах.
- За какво говориш, на кой да помогна? Какво искаш да кажеш? – Чудно как бях успяла да овладея гласа си и той дори не трепереше. Саске спусна ръката си покрай тялото и бръкна с нея в джоба на якето си. После вдигна рамене и кимна към котенцето.
-На животното. Имаше изражение сякаш ще го измъкнеш от Ино и после ще я пребиеш. Вместо това каза, че нямаш нищо против това, което прави. Май наистина си толкова студена колкото изглеждаш, въпреки че още не съм сигурен.- Учиха продължи да ме гледа още няколко секунди и после внезапно се обърна и изчезна между дърветата. Останах още няколко мига неподвижна и неможеща да осъзная какво е станало. Саске ме беше погалил по косата. Какво ли целеше с това и какви бяха тия думи, че не съм това което изглеждам. Може би се бях отпуснала за момент и той беше забелязал, че се преструвам. От сега нататък трябваше да внимавам повече. Тихичко мяукане ми напомни защо съм тук и бързо се спуснах към котенцето. То безпомощно се опитваше да се изправи и аз бързо го вдигнах, после го погалих и то се успокои. Сега трябваше да реша какво да правя с него. След пет минути започваше първият час, а котето се нуждаеше от грижи веднага. Тогава реших да го занеса у нас и да кажа да се погрижат за него. Щях да пропусна първият час, но щях да се оправдая, че ми е станало лошо. Изправих се с котенцето на ръце и забързах към колата, слава-богу не срещнах никого. Един час по-късно паркирах колата отново до училище и запъхтяна се втурнах към часа по математика. Когато оставих котето в къщи наредих на прислужниците да го занесат на ветеринар и да го изкъпят. Вече знаех какво ще подаря на Хинами за Коледа. Тя много щеше да се зарадва. Добре, че имахме добър персонал, който знаеше, че не бива да казва кои сме. Това бяха само хората, с които бяхме израстнали и те бяха като част от семейството. Поне бях сигурна, че те няма да издадат тайната ни. Сега те щяха да се погрижат за Ейнджъл – така реших да кръстя котето. Та възможно най-бързо прелетях по коридора и стигнах до стаята едновременно с учителя – Хатаке Какаши. Добре, че той винаги закъсняваше за час. Усмихнах му се и минах пред него. После отидох до чина си, извадих учебниците си и най-после се отпуснах. Това беше доста напрегнат ден. Два зблъсъка със Саске, три часа на пистата, каране до училище и обратно. Като заговорих за Саске мисля, че чувствам очите му върху себе си. Той стои на чина до мен, дели ни само пътеката между масите. Може-би си въобразявах, но все пак реших да проверя, леко извих очите си към него и после веднага уплашено ги извърнах. Наистина Учиха ме наблюдаваше със онзи странен израз на лицето, който бях видяла при дърветата. Усетих страх и някаква непозната възбуда да ме обземат. Не! Трябваше да престана да мисля за Саске и толкова. Нека да си гледа, какво пък да не е забранено. Просто няма да обръщам внимание на този глупак и толкова. Успях да се съсредоточа в урока и си наложих да не поглеждам към съседния чин и по-точно към обитателя му. Добре, че Какаши ме изпита и така ми отвлече вниманието. След края на часа се бях сдобила с шестица и твърдото намерение да игнорирам Саске. Запътих се към учителската стая за да се извиня на класната си Шизуне за отсъствието ми. Тя ми каза, че на всеки се случва да не се чувстват добре, а на мен ми е за първи път така, че няма проблем. След това ме помоли да й помогна след часовете с проверяването на някакви контролни и аз се съгласих защото имахме само четири часа и щях да имам време да взема Хинами, която имаше седем, но първия й беше изместен, като последен. Имах четири свободни часа и щях да се занимавам с нещо, а и да помогна на Шизуне. Останалите два часа бързо изминаха. Не стана нищо интересно като изключим ежедневното заяждане на Ино и приятелите й. Странно, но днес, а и цялата последна седмица Саске не ми каза нищо обидно. По принцип поне веднъж дневно ме наричаше с нещо от сорта на “беднячка” или “откачалка”, но може-би просто в последно време многобройните момичета, които искаха да са с него за това, че е много богат и красив го бяха обсадили плътно. Хм защо ли усетих това жегване, когато помислих за Ино И обожателките на Саске? Както и да е, това няма значение. След края на четвъртият час отидох в залата по англйски в която се бяхме уговорили да се чакаме със Шизуне и седнах на първият чин да я изчакам. Веднага щом седнах на стола и се освободих от напрежението, че могат да ме изпитат по нещо или че Саске е наблизо умората ме връхлетя. Тази сутрин бях станала в пет за да прегледам едни преговори с арабска петролна компания за внос на газ. След това си бях поиграла с Хинами и нататък знаете как беше протекъл денят ми. Реших да затворя очите си за малко докато дойде класната, но щом клипачите ми се притвориха ги усетих тежки от напиращият сън. Опитах да отворя очи и да устоя на изтощението, но главата ми бе пронизана от такава страшна болка, че се отказах. Казах си, че ще почакам Шизуне да влезе и тогава ще си наложа да отворя очи. От този момент бях обвита от тъмнина. Когато отново отворих очи се бях озовала в тъмна улица, а около мен вилнееше снежна буря. Изведнъж от сенките в края на улиците се появи кола, която дойде до мен и спря. Вратата й се отвори и от нея излезе висок мъж с маска на лицето, той се приближи до мен, протегна се и погали лицето ми. След това мъжът застана до мен и ми посочи колата. В тях стояха мъж с червена коса и русокоса жена. Те се обърнаха към мен и тогава ги познах. Бяха мама и татко. Извиках изненадана и се опитах да се доближа до колата, но мъжът ме хвана за ръка и поклати главата си. После извади някакво устройство от джоба си и натисна едно копче на него. Чух страшен гръм и след миг колата избухна, а ярката светлина ме заслепи. Тогава започнах да плача и паднах на колене, чух се как се моля на мъжът ,който беше клекнал срещу мен.
- Не моля ви! Вземете мен и върнете тях. Моля ви, вземете мен. – Но мъжът не ми ги върна. Той свали маската си и внезапно със Саске се озовахме на пистата. Защото мъжът се беше превърнал във Саске. Той се приближи до мен и наведе главата си към моята. Устните му се приближиха, бяха все по-близко и по-близко…
- Сакура, Сакура. Събуди се вече трябва да ставаш. – Усетих как една здрава ръка ме е зграбчила за рамото и ме разстърсва. По дяволите! Нима бях заспала! Сега трябваше да се оправдая отново пред Шизуне. Вдигнах глава и сънено отворих очи, готова да видя строгото лице на учителката си, но това не беше тя. Беше Саске. Веднага щом очите му срещнаха моите той отдръпна ръката си и странно се усмихна. После се облегна на един чин и скръсти ръце, като продължи да ме наблюдава. Аз се огледах и не видях друг в стаята освен него. За трети път днес се засичах с него.
- Май три е някакво магическо число. – По лицето на Саске за миг се изписа интерес и той ме попита.
- Магическо число ли, какво искаш да кажеш? – Аз все още сънена поклатих глава, като знак, че не е от значение и го попитах.
- Какво става? Аз трябваше да се срещна тук с Класната и да й помогна с едни контролни. Къде е тя? – Саске ме погледна развеселен и се усмихна. Помислих си колко е красив, когато се усмихва. Всъщност той доста рядко, почти никога не се усмихваше в училише. Учиха прекъсна мислите ми с отговор на въпроса ми.
- Дойдох тук за да питам нещо Шизуне и те видях заспала. Изглеждаше уморена и за това, когато класната дойде я помолих да те остави да поспиш и й помогнах вместо теб. Тя каза да се пазиш, защото и тази сутрин си отсъствала, понеже ти било лошо. – Останах смаяна. Нима Саске беше свършил моята работа за да мога аз да си почина! Неговата постъпка беше толкова ..мила. Усетих, че отново започва да ми става топло и тогава се сетих за нещо. Щом бях спала и Шизуне вече си е тръгнала колко ли беше часа?
- Много ти благодаря за това, което си направил. Наистина бях много уморена. Можеш ли сега да ми кажеш колко е часа. – Саске се намръщи, но все пак погледна часовника си и ми съобщи.
– Шест и половина. – О боже, това не беше възможно. След четирийсет минути трябваше да взема Хинами от училище, да я закарам в къщи, да й приготвя багажа и после да я откарам на летището. Закъснявах! Веднага скочих от чина, грабнах чантата си и прелетях покрай Саске. На път към вратата му извиках през рамо.
- Благодаря ти отново, но сега трабва да тръгвам. – Протегнах ръка да отворя вратата, като едновременно с това се молех да няма някое задръстване, което да ме забави и тогава за втори път днес Саске ме спря. Някак си той беше стигнал до вратата преди мен и сега се оказах притисната до стената, с китки оковани в неговите ръце. Учиха беше придобил твърдо изражение на лицето и ме наблюдаваше внимателно, докато очите ми се разширяваха от очудване и уплаха. Какво ли искаше Саске от мен сега? Когато се окопитих се опитах да се измъкна от хватката на му, но той ме държеше прекалено здраво. Тогава спрях да мърдам и го попитах.
- Какво има Саске, защо ме спря? Съжалявам, но сега имам да свърша нещо спешно и за това пусни ме моля те. – Учиха поклати глава и се усмихна някак странно. Тази усмивка не беше, като предната. Сега той се усмихваше опастно и плашещо. Отново почувствах топлината да се разпространява по кожата ми и тялото ми се разтрепери от само себе си. Саске очевидно усети треперенето ми, защото отхлаби захвата си, но все пак не ме пусна, а каза.
- Не Сакура, няма да те пусна да си отидеш. Не и преди да поговоря с теб. Оказах се прав, че криеш от останалите каква си в действителност. Ще ти разкрия една малка тайна. Тази сутрин не си тръгнах. Просто се скрих между дърветата и те наблюдавах какво направи, когато остана сама. Ти помогна на котенцето, знаех си, че съм разчел правилно израза на лицето ти. Искала си да ни отдалечиш от себе си и тогава да помогнеш на животното. Ти не осъства защото ти беше лошо, сигурно просто си го занесла у вас. Сега искам да знам защо се криеш и не показваш истинското си лице пред другите. – Саске приключи монолога си и ме погледна изчаквателно. За няколко мига останах паникьосана. Какво щях да правя сега, той беше толкова близо до разкриваненето ми. И още по-лошото аз, като че ли ИСКАХ той да ме разбере. Исках просто някой друг да проникне в душата ми и да отмие болката насъбрала се в нея. След секунда обаче отново възвърнах увереноста си. Не трябваше да позволявам на някой да влезе под кожата ми и още по-малко на Саске. Бях се прикривала пет години, щях да успея и сега. Стегнах гърба си и като стараех да игнорирам топлите вълни идващи от тялото му отговорих.
- Не крия нищо. Аз съм това, което виждаш. Не помогнах на котето защото ми стана жал за него, а заради думите ти, че съм студена. Реших да проверя дали си прав и се оказа, че си. Когато се качих в колата си и покарах малко към нас разбрах, че не искам да се занимавам с такова нищожество. След това видях някакво момиче на улицата, спрях и му дадох гадинката. Това е. – Колко лесно и убедително се изплъзна лъжата от устата ми. Изглежда вече бях свикнала до такава степен с ролята си, че винаги можех да вляза в нея. За мое учудване обаче Саске не повярва на нито една моя дума. Напротив, той отново затегна захвата си и ме притисна толкова близо до стената, че почти не можех да дишам. Чувствах всяка извивка на тялото му срещу моето, и дъха му върху устните си. Временно обзелата ме увереност се стопи, като сняг на слънце и отново усетих трепетите преминаващи през тялото ми. Този път Саске не обърна внимание на това и тихо с някакво ужасяващо спокойствие ми каза.
- Не се опитвай да ме лъжеш. Да не си мислиш, че съм видял само една такава твоя постъпка. Ако сега просто си “проверявала” думите ми, какво проверяваше миналата седмица. Видях как Хината те помоли за помощ по математика, защото щяха да я изпитат и тя беше уплашена защото не разбираше задачите. Ти отказа да й помогнеш, но после когато тя беше в коридора с Наруто ти остави на чина й формули по математика и подробни обяснения как да ги използва. Направи го, когато си мислеше, че никой не те вижда, но аз те наблюдавах. А този понеделник по физическо пода на салона беше мръсен заради снега по обувките на учениците. Тогава Ино нарочно тупна топката в мръсотията и после я хвърли към едно момиче. Блузата му се измърси и то се разплака защото нямаше друга. Тогава забелязах, че отиваш в съблекалнята и те последвах. Ти извади втора блуза от шкафа си и я остави върху шкафа на момичето. После то попита на кой е блузата за да му благодари за услугата, но ти замълча и не каза нищо. Наблюдавах те и в още няколко подобни ситуации. Така, че Сакура чакам отговора ти и този път без лъжи! – Въпреки, че Саске говореше спокойно усещах, че е изнервен и ядосан, но какво всъщност можех да му кажа? “Ами да аз играя ролята на беднячка, а всъщност съм милиардека. Преструвам се за да отмъстя на едни лоши хора.” Не, беше абсурдна мисъл. Тогава реших, че просто няма кажа на Учиха нищо колкото и да ме разпитва. Стиснах здраво устни, поклатих отрицателно глава и не отговорих. Саске затвори за миг очи, сякаш за да се овладее, после се наведе към мен и прошепна в ухото ми.
- Значи не искаш да ми отговориш! Добре аз сам ще разбера каква си в действителност. И обещавам ти, когато най-после видя истинското ти лице ще те направя моя. Ще притежавам всяка част от теб, косите ти, устните ти ума и душата ти! – Саске млъкна и премести едната си ръка от китката на кръста ми, а с другата повдигна лицето ми към неговото. После се случи онова, за което нямаше как да съм подготвена. Саске се наведе и впи устните си в моите. Беше първата ми целувка и беше просто… вълшебна. Усетих как по устните ми пропълзя топлина и само за миг цялото ми тяло вече гореше. Без да разбера как, ръцете ми сами се обвиха около врата на Саске и отвърнах на целувката. Устните и езиците ни се бореха за надмощие и едновременно се галеха. Беше едновременно страстно и нежно и невероятно сладко усещане. Чувствах, че сякаш цял живот съм живяла за този момент. Не знам колко време стояхме прегърнати и се целувахме. Когато накрая Саске ме пусна и се отдръпна треперех цялата и трябваше да се облегна на стената за да успея да се задържа изправена. Виждах, че Саске също е развълнуван. Обичайната му здържаност беше изчезнала и дишането му беше също тъй насечено като моето. В първият момент не знаех какво да кажа или направя, а след това дойде осъзнаването. Току-що за първи път се бях целувала с момче и то не с кое да е а със Саске. Момчето, което с години ме беше обиждало и пренебрегвало. Момчето, което трябваше да не мога да понасям и да мразя. Освен това бях забравила задръжките си и сега Учиха можеше да разбере моята тайна. Той вече подозираше за ролята, която играех. Обзе ме паника и без да разбера как вдигнах ръка, замахнах силно и ударих плесница на Саске. Звука от удара отекна силно в тишината на стаята и ме накара да осъзная какво бях сторила. Вдигнах ръце и ужасена покрих с тях устата си. Учиха ме погледна с напълно объркано изражение, което после беше заменено с гняв. Можех да предусетя как Саске щеше да избухне яростно всеки миг и се уплаших. Не знам как събрах сили, но се отлепих от стената, бързо отворих врата и избягах в коридора. Добре, че учениците вече си бяха отишли и не срещнах никой докато тичах към входа. Последното, което чух преди да избягам от училище беше Саске, който викаше името ми. След като излязох бързо извадих ключовете на колата и се шмугнах в безопастното и топло купе. Трябваше бързо да стигна до училището на Хинами, а по-късно щях да имам достатъчно време да подредя хаоса в главата ми.

Абзаци! Пльоснала си маса текст , която товари очите ...

Целият текст се отнася за един ден и честно казано не знам как да го разделя на абзаци. Въпреки това ще се опитам по-късно да го оправя.




Аз не мога. За да пресъздадеш чувствата, мислите и действията на един човек според мен трябва описание. Освен това фика ще е най- малко с 10 глави, всяка толкова, че може и по-дълга. Ако разделя една глава на пет глави с по 20 реда нали ще стане фик със 50 глави.
Но, ако толкова искаш нещо с 10, 12 реда ето ти съкратен вариант: Дори е с 11 реда.


Състезавах се с мотори с Шикамару, доведен племенник на Джирая. Победих го. После дойде Учиха Саске, най-големият ми враг. Той не разбра коя съм, но се скарахме и се обидихме няколко пъти. После си тръгнахме с Шика, който ме разпитваше за Саске. Разбрахме се след училище да закарам сестра ми на летището за да заминат двамата за Египет. Докато говорехме си мислех за наближаващата коледна ваканция. Накрая стигнахме у нас. Аз си взех един очукан Форд от гаража и побързах за да не закъснея за училище. Като стигнах спасих едно коте от Саске и гаджето му Ино. Саске ми каза, че не съм това, за което се представям и ме погали. После занесох котето в къщи и се върнах в училище. Постоянно мислех за Саске. Извиних се за отсъствието си първия час на класната и после обещах да й помогна с едни контролни. В часа Учиха ме зяпаше. Като свършиха часовете щях да помагам на класната, но бях уморена и заспах. Сънувах странен сън, от който ме събуди Саске. Той ми каза за едни добри неща, които ме е видял да правя и поиска да му кажа защо се преструвам. Отказах да говоря и после се целувахме. Беше първата ми целувка и беше хубава, но после му ударих шамара и побързах да ида да взема Хинами от училище, защото закъснявах.

на мен ми харесва

Ми четох, четох, четох.Накрая го прочетох Ми какво....идеята е доволно добре замислена.Главната героиния си има своите терзания.Много по-добре от някои лиготийм които точно днес прочетох в един друг форум.Няма да споменавам имена. Какво като не е на абзаци, нали е грамотно написано.Аз ще си го чета. Обаче забелязвам,че който,какъвто и фик да пусне тука отнася много критика

И на мен ми харесва, чакам следващата глава с нетърпение.

въпреки че не си падам по сакусасу историята е интересна loooking forward to новата глава

сега прочетох главата и много ми хареса, продължавай в същия дух. и чесно казано предпочитам глава от 19278312837312893712 с описание и сичко което е нужно, отколкото глава от 10-12 реда само пряка реч

Няма "ние", но ако държиш да ми платиш за извънредният труд, който положих за да съкратя главата специално за теб, можеш да ми пишеш на ЛС. Там ще се уговорим колко да ми дадеш и дали в брой или с чек.

За останалите нова глава ще има, но не мога да кажа кога, защото участвам в проект за борбата със спина и съм доста заета. Плюс това в училище съм доста натоварена.