„Намерих го!”
Бавно, едва сдържайки нетърпението си, Еван подхвана изцапаната с вече засъхнала кръв и раздрана от ударите на демона страница и я обърна от другата страна. В по-голямата си част магическите формули и символи се четяха на светлината от заклинанието, което с малко усилие на волята беше закрепил във въздуха на няколко сантиметра от рамото си. Той не знаеше дали Нолан би разбрал нещо от тях, но важното беше, че беше открил демона, който старата беше призовала.
„Серит... Звучи някак странно? Няма значение, тук пише, че той използва мрак за да изгради тялото си, но това е глупаво! Мракът е просто отсъствие на светлина, как тогава рита като магаре?” – Еван плъзна поглед по остатъците от книгата – „И как тогава...”
Сърцето му трепна, когато чу шум от драскане на нокти зад близката колона и сиянието над рамото му избледня. Той изруга на глас и започна да се успокоява, възвръщайки концентрацията си.
„Проклети котки, вече за четвърти път... Поне докато поддържам свелината няма да ме нападнат.”
След няколко минути той се успокои напълно и погледна с неприязън книгата. Вече не му се четеше, беше открил това което му трябваше, но се съмняваше, че то ще му е от полза, дори и да го разбираше. От известно време се чувстваше много уморен, за това и не си направи труда да обиколи и затвори всички входове на залата, а просто опря гръб в най-близката колона и се свлече на земята.
От начало не страдаше от липса на занимания, първо бе превързал криво-ляво рамото си докато хлипаше, по-скоро от гледката на разкъсаната плът, от колкото от болка, а след като приключи с това се зае да разглежда книгата, чудейки се за кокво въобще я беше помъкнал със себеси и с изключение на няколкото прекъсвания от страна на обикалящите наоколо черни котки, всичко беше наред. Но сега и на това занимание беше дошъл края, а изход не се виждаше от никъде. Той потръпна от студ и се сви на кълбо, изведнъж му се прииска да си е у дома и даже образа на тънката жилава тояжка вдъхваше у него познатото чувство на топлина и уют.
„Къде ли се дяна Нолан!”
Докато прелистваше страниците на книгата на няколко пъти си беше задавал същия въпрос, но беше успявал да го игнорира под предтекст, че в момента има по-важна задача, но сега не можеше да направи същото и той се върна, повлякъл със себе си и възможностите, една от които го плашеше до смърт.
„Ами ако е мъртъв!” – при тази мисъл, той изскимтя жално и ехото в залата поде звука.
„Може просто да се е загубил из коридорите...” – опита се да разсее страховете си момчето – „Или пък сега ме търси там?”
Тази мисъл го разтревожи още повече, споменът за демона не му даваше мира. Да Нолан беше много силен, но ако соществото пред него е просто едно черно петно...
„Мракът е нищо, как можеш да нараниш нищото? Вярно светлината изглежда е болезнена за него, но тя не може да го убие.”
Той потръпна отново, от някъде в залата ставаше ужасно течение, а студът с нищо не помагаше на настроението му, дори обратното, отчайваше го още повече и насочваше мислите му към възможно най-лошите сценарии.
Точно в този момент полазилите го ледени тръпки го накараха да си представи как тъмната фигура на Серит се приближава към него и това го сепна.
„Заседях се дълго на едно място,” – помисли си той – „ако остана тук рано или късно ще ме намери! Но къде да ида... къде... къде?”
Еван кихна шумно и затрепери от студ.
„Някъде на по-топло?” – той се замисли – „Не, старата ползваше само няколко стаи и палеше огън, само когато готвеше или правеше отварите си или като онази зима, когато...”
- Какъв съм глупак! – възкликна на глас момчето и се засмя с облекчение.
Преди още смехът му да е заглъхнал в помещението Еван се изправи на крака и се протегна бодро, след което хвана книгата под ръка и тръгна напред воден от паметта си.

Нолан внимателно огледа следите по пода и изсумтя. Не можеше да разбере защо, но малкия и старицата винаги вървяха в различни посоки и сега за пореден път се наложи да избере по коя следа да продължи. От една страна вече знаеше на къде води следата на вещицата, но пък от друга, Еван май си се справяше добре и самичък, доколкото фактът, че още беше жив се смяташе за добре. Лошото беше, че следите от кръв по голямата коменна колона не подкрепяха това заключение.
Той се подпря на тоягата си и се замисли, подобна нерешителност не му беше присъща и това го притесняваше. Само за няколко дни около него станаха прекалено много старнни неща, първо сетивата му, после тая работа със съдбата и за капак на всичко все още не можеше да си обясни от къде се беше взел гласът, който го предупреди при срещата му със Серит. Е може би глас беше преувеличение, но като се позамислеше това важеше за термини като шепот и дори мисъл. Нещо го беше предупредило за приближаващата опасност и това не беше шестото му чувство. То се изразяваше по-скоро физически, докато предупреждението беше направено от някакъв глас в главата му.
Воден от тези си мисли, Нолан вече беше направил своя избор, оставаше му само да стигне до него по логически път. Трябваше му причина и той остави мозъкът си сам да открие такава.
След кратък размисъл единственото оправдание, което дори приблизително се вписваше в тази категория бе, че играта на котка и мишка се беше проточила прекелено дълго и трябваше да и се сложи край, а най-бързият начин това да стане беше да се запознае с обстоятелствата при призоваването на демона.
„Прощавай малчо, но ще трябва да почакаш още малко.”
Светещата пеперуда литна от върха на тоягата където беше кацнала докато Нолан размишляваше и запърха ниско над земята следвайки следите на вещицата, а той тръгна след нея.
Следата свърши в голям почистен от прах кръг в центъра на който се мъдреше пентаграмата за призоваване, обградена с магическите формули съпътстващи ритуала. Без да губи време, той приклекна и започна внимателно да проверява всяка една линийка от начертания с въглен магически кръг.
Идеята беше проста, нещо се беше объркало и Серит се бе освободил, което можеше да стане само по два начина. От тях по-вероятният беше объркан символ на някое от задържащите заклинания, но Нолан реши да започне от другата възможност. Причината за това беше по-скоро опит, от колкото интуиция, не че беше призовавал много демони, той просто се ръководеше от едно златно правило, един велик природен закон, който беше открил преди години.
„Живота е кучка!”
С тази мисъл, той прокара поглед през цялата система, но не откри нищо. Налагаше се да прибегне до по-прецизен метод за локализиране на проблема и Нолан затвори очи, докосна с пръст линията на външния кръг, която проблесна в съзнанието му и то се разля по същия начин, както при ключалката, давайки му възможност да проследи всяка една нишка на заклинанието.
„Ето те!”
Тънка сребриста нишка пресичеше върха на единя лъч на пентаграмата разрушавайки баланса на цялата магическа формула. Той не можеше да определи какво точно представлява тя, но беше сигурен, че не е драскотина направена от невнимание, не тази нишка провеждаше енергията много по-добре от въглена, което вътрешният му поглед различаваше ясно. Нолан се почуди още малко какво ли е направило този проход в системата, предизвиквайки цяла лавина от събития, но в края на краищата любопитството надделя над дедуктивните му способности и той отвори очи. Въпреки, че сега знаеше точно къде се намира проблема му отне доста време за да го открие.
- Знаех си аз, живота е кучка! – каза на глас той, докато внимателно вдигна пред очите си тънкото косъмче предизвикало такъв хаос.
При все, че не му се искаше да го прави, Нолан съжали старицата, все пак подобен карък беше истинска рядкост. Той си припомни последните думи в дневника и и си представи как тя се е взирала в пентаграмата с часове, проверявайки отново и отново всяка една линиика от всяко едно заклинание с една единствена цел да не допуска грешка.
Той въздъхна и се изправи, вече знаеше точно какво се бе случило тук, а сега на него се падаше честта да се справи с положението, което както обикновенно беше по-лесно да се каже от колкото да се направи. Без да обръща внимание на заобикалящия го шум от промъкването на черните котки, с който беше свикнал, той се замисли за това което му предстоеше.
- Нолан! Ти си жив!
Викът на Еван от другата страна на залата го сепна и той вдигна глава.
- Къде се затри тол... – продължи момчето докато тичаше към него.
- Млъкни.
- ... а и познай какво открих демона, който старата е призовала, - не спираше то – точно както ти к...
- Млъкни бе! – гласът на Нолан отекна в залата. – Опитвам се да мисля.
- Но нали каза да го открия?
Нолан въздъхна тежко, примирявайки се с неизбежното и отговори.
- Да, браво на теб. Гледам, че още си жив.
Това твърдение не беше особено вярно, дрехите на Еван висяха на парцали, цялото му тяло беше покрито с кървящи драскотини, лицето му беше покрито със засъхнала кръв, а от жалката превръзка на дясното му рамо се процеждаше тънка червена струйка, която капеше от пръстите на отпуснатата му ръка.
Момчето се ухили уморено.
- Да гледам, че и ти не си се оттървал леко. – той посочи към окървавените дрехи на Нолан.
- Е аз поне мога да се закърпя сам, хайде ела да те превържа.
Двамата се настаниха до най-близката колона и Нолан започна да се занимава с рамото на момчето, но тъй като беше изхвърлил билките, които се използваха за болкоуспокоянащи той се принуди да поддържа разговора за да отвлича вниманието му.
- Та къде беше тръгнал когато...
- Няма значение, ти къде се беше попилял? – прекъсна го Еван – Мислех си, че са те докопали демоните или, че си се загубил из коридорите?
- О, а не ти ли мина през ума, че може просто да съм си тръгнал?
Усмивката на момчето избледня, явно тази мисъл не го беше споходила.
- Ти не би направил подобно нещо, – колебливо отговори то – нали?
- Мина ми през ума, но реших, че ще е по-интересно да остана. Сега щете заболи.
- Ау, а казах ли ти, че открих демона, казва се Серит и е...
- Сянка, да запознахме се вече.
- Това на лицето ти от него ли е?
По лицето на Нолан все още имаше следи от кръв и той мислено се наруга, за дето не ги бе заличил навреме. Сега вече беше късно за това и с надеждата да насочи вниманието на Еван към нещо друго той посочи разкъсаните си дрехи, през които се виждаха многобройните кожени торбички, много от които бяха разпрани и ръсеха пясък при всяко движение.
- Това ми е от него.
- Така ли, а какъв е тоя пясък?
- Това – Нолан с гордост се тупна по гърдите – е моята ризница.
- Брей... знаеш ли чудех се, в книгата пише, че той е изграден от мрак, но ако е така как тогава може да удря така и как можем да го убием?
- Да го убием ли? Не можем, всички демони са безсмъртни.
- Какво? Как? Нали и черните котки са демони, пътк те стават на прах като им светнеш в очите.
- Оо впечатлен съм, значи вече си имал среща и с някоя от тях а? – едната вежда на Нолан се вдигна нагоре изразявайки удивлението му.
- Да преди да се върна насам. – с гордост заяви момчето и после добави с по-колеблив тон – Много са зли, когато ги притиснеш до стената.
Нолан се засмя, всички се учеха по трудния начин.
- Както и да е, - каза той - това със безсмъртието е малко по-различно от колкото си го представяш. Самите демони са безсмъртни, но телата им не са и когато бъдат унищожени те трябва да си намерят или изградят нови такива. В случая с котетата, те са прекалено слаби и глупави, за да си изградят сами тела, а наоколо липсват слаби съзнания, които могат да използват.
- Значи трябва да унищожим тялото му, така ли?
- Звучи добре, но има един малък проблем. Не казвай на никой, но – Нолан се приведе към ухото му – този симпатяга НЯМА ТЯЛО!
- Ау, добре де не е нужно да викаш, нали и аз за това те питах?
- Не, ти ме попита съвсем друго. Попита ме как обесника добива физическа форма, след като е просто сянка.
- Нещо такова. – измърмори гузно момчето – Е, и как го прави тогава?
Вместо да отговори Нолан хвана китката на дясната си ръка и бавно започна да движи дланта си. Когато завъртя ръката си в желаното положение, той затвори очи и се концентрира.
Еван почака няколко секунди, но нищо не се случи и тъкмо когато се канеше да попита приятеля си какво се опитва да направи, земята се разтресе и от мрака над тях се посипа прах. В същото време Нолан размърда пръстите си сякаш рисуваше нещо и в праха на пода на няколко сантиметра от ръката му се появиха един по един няколко символа.
След като приключи демонстрацията той се отпусна сякаш освободен от неимоверно бреме и едновременно с това помещението спря да се тресе.
- Как го направи? – попита смаяното момче.
- Трудно, но общо взето това е начинът, по който го прави и нашия познайник.
- И той прави това? Трябва да е много силен!
Нолан се разсмя, момчето бе останало с впечатлението, че това е много силна магия, но той знаеше, че помещението се беше разтресло не от силата на заклинанието, а от всичката тази енергия, която беше прахосал за него.
- Не, бъркаш. Този вид магия не е от моята школа. Аз нямам представа по какъв начин трябва да проведа енергията и за това изразходвам много повече от колкото ми е нужна. При Серит е различно, за него това не е изкуство, а просто умение, всъщност той никак не е силен, но това, че няма физическо тяло го прави доста опасен.
- Ами тогава как ще се справим с него?
- Е това е хубав въпрос, тъкмо размишлявах над него, когато ти ме намери.
Той се зае да довърши превръзката с надеждата това да спре кръвта докато се измъкнат и намерят дезинфектант за раната, след което се облегна на колоната и се загледа замислено към средата на помещението, където лежеше пентаграмата.
- Е поне сега няма да ни е студено. – каза Еван и отвори книгата, която все още носеше.
- Студено? – запита Нолан докато мислеше.
- Ами да пуснах отоплението, от мен да знаеш това е по-скоро палат отколкото затвор.
- Отопление? Тук?
- Да не усещаш ли?
- Не покажи ми къде е.
Момчето се изпрови, отиде до най-близката стена и положи длан на мястото от където идеше топлината.
- Отоплението е магическо и го има из цялата пещера. Най...
- Млъкни. – Нолан гледаше към стената със светнали очи докато бавно се изправяше на крака.
- ... добре е през зимата... Какво?
- Млъкни за малко и се ослушай... Котките!
- Какво за котките?
- Няма ги!
Действително от известно време около тях не се чуваше познатото дращене на нокти, но едва когато спряха да говорят разбраха, колко зловещо тихо е станало около тях.
- Какво става? – уплашено попита Еван
Нолан се замисли.
- Точно така! Топлината е болезнена за тях... – крачейки напред назад той започна да си мърмори нещо под носа - ... електромагнитно лъчение в инфрачервения спектър... дължина на вълната... по закона на Вин, ако увелича енергията ще намаля дължината на вълните!
Той погледна към момчето, а очите му светеха лудешки.
- Хей малчо, опиши ми заклинанието на отоплителната система, трябва да изглежда горе долу така... – докато говореше Нолан започна да чертае магическите формули в праха по пода.
- Мисля, че тук има един друг символ – отговори Еван и посочи въпросната част от заклинанието – и тази част изглежда различно.
- Как изглежда символа, сигурно е този? – въпросният символ също бе начертан.
- Да този е, но...
- Да знам, ако използвам него за провеждане на енергията то тогава този част ще бъде подредена... така, нали?
- Да, мисля, че е това, но не съм сигурен, че помня точно, а и...
- Ще свърши работа, дай си ръката.
Без да чака Нолан грабна дясната му ръка и използва кръвта по нея за да изгради неголяма магическа формула, след което попита.
- Можеш ли да избираш къде и как да се включи отоплението?
- Д-да, даже мога да избирам кога, Арха ме научи миналата зима...
- Добре значи отиваш там и свързваш заклинанието с това на ръката си. След това пускаш отоплението в най-външните помещения и последователно затваряш кръга, като последна оставиш тази зала, разбра ли?
- Да, но какво ще стане – сащиса се съвсем Еван - и няма ли да е по-добре ти да свържеш заклинанията, хайде ще ти покажа пътя.
- Заклинанието само ще се свърже, кагото го активираш. Аз имам малко работа тук.
Той се ухили лудешки и погледна към центъра на залата. Еван реши, че в момента няма да изкопчи нищо повече от него и все още объркан се запъти към мястото, от където беше дошъл, но едва направил няколко крачки една мисъл го накара да се обърне и да попита.
- Измислил си как да се справим с демона, нали?
Нолан кимна утвърдително.
- Сенките са толкава предвидими не мислиш ли?

Много готин клифхенгър си написал, баце. 'Секи път като влеза у тоа форум и гледам за нови мнения първо тука (не се подмазвам). 'Айде, давай така.

Момчето тръсна глава и се затича към помещението, от което се контролираше отоплителната система. По някаква причина увереността на приятеля му бееше заразителна и това повдигна настроението му.
Отиваше си в къщи.
Докато тичаше по коридорите, Еван с тревога установи, че няма и следа от черните котки, сякаш бяха потънали в дън земя. Все пак, когато наближи помещението той забави крачка и първо внимателно надникна вътре. Когато се увери, че повторна изненада като тази при първото му идване няма да има, той влезе и залости вратата след себе си.
Преди да се захване с работата, Еван с гордост огледа купчинката фин черен прах на пода и се опита да си представи реакцията на съселяните си, когато им разкаже... не, когато им изпее баладата за „Приключенията на двамата герои в пещерата на сенките”.
Той тръсна глава, прогони от нея мечтите си, разчиствайки място за това, което му предстоеше, после затвори очи и се концентрира върху заклинанието на ръката си. То беше съставено от три магически кръга свързани с плетеница от магически връзки. Съзнанието на Еван проследи веригите и откри празното място във формулата, представляващо две магически връзки с по един свободен край. Те трабваше да се свържат на точно определено място с контролното заклинание за да изпълнят функцията, за която бяха предназначени. След кратка подготовка той внимателно докосна с пръст контролната плочка на стената и активира магическите кръгове.
Енергията потече от ръката му към плочката, оставяйки в него чувство на празнота, сякаш заедно с магията на ръката му, контролното заклинание беше изсмукало и цялото му съзнание. Отне му минути за да се съвземе и да пристъпи към финалната фаза, а именно да пусне отоплението на пещерата по начина указан от Нолан.
Той концентрира съзнанието си в определено място от заклинанието, както го бе учила старата вещица и остави формата на пещерата да се прелее в него правейки контрола на цялата система въпрос на една единствена мисъл. По този начин нямаше нужда да познава символите или начина на провеждане на енергията, толкова важни за контрола и на най-малката магия, трабваше само да си представи, това което иска. След като зададе нужните команди на заклинанието, той изчака няколко секунди, за да прочисти отново съзнанието си, излезе от помещението, и хукна по коридорите към голямата зала, в която щеше да стане нещо невероятно, нещо което нямаше да пропусне за нищо на света.

В залата Нолан изчака стъпките на момчето да заглъхнат в мрака и отиде до пентаграмата. С тежка въздишка той извади ножа от колана си и за пореден път поряза лявата си ръка. Напоследък това ставаше толкава често, че раните му не можеха да зарастнат, но нямаше какво да се прави, трябваше му добър проводник на енергия, а под ръка имаше само собствената си кръв. След като направи това той подпря Кривия карен на една колона, затъкна обратно ножа, така че да не пречи на движенията му, угаси обикалящата около него светеща пеперуда и пристъпи в средата на призоваващата магия.
Сега оставаше само да чака. При тези обстоятелства чакането беше много мъчително, но Нолан отдавна беше разбрал, че търпението е можеби най-големия добродетел, който може да има човек и противно на цялата си природа той се беше учил как да чака. Жестоко занимание. За импулсивна личност като него, това беше истинско мъчение, но той сам се подлагашие на него ден след ден, докато накрая чакането се беше превърнало в част от същността му.
И сега не беше по-различно, Нолан затвори очи, нямаше значение дали ще чака миг или вечност знаеше, че и двете ще му се сторят еднакво дълги и действително, когато до ушите му достигна врявата вдигана от бясно галопиращите към него черни котки той имаше чувството, че се е превърнал в част от пещерата, в която се намираше.
Без да отваря очи Нолан вдигна дясната си ръка в готовност и се усмихна зловещо. Шумът се приближаваше, ставаше все по-силен, докато накрая изпълни цялото помещение и той се зачуди колко ли бяха демоните. Учудването трая само миг отстъпвайки на обичайното ледено спокойствие, което му беше присъщо. Той изчака до последния момент и щракна с пръсти.
Отново и отново залата се обливаше в яркобялата светлина на светкавиците, докато шумът наоколо затихна напълно. Тогава той отвори очи и се огледа. Прахът на черните котки все още изпълваше въздуха около него, но вече започваше да се разсейва, покривайки пентаграмата и кръвта в краката му с фина черна пелена.
В залата все още цареше мрак но от коридорите, които водеха към нея се процеждаше жълтеникава светлина, при вида на която Нолан изсумтя недоволно. Не беше преценил точно колко енергия щеше да е нужна за да постигне бяла светлина, но в момента и на това беше доволен.
„Малчо се е справил добре като гледам.” – помисли си той – „Доведе ми ги всичките, досущ като овчарско куче.”
Също като духа от бутилката в момента, в който си помисли за нето, до ушите му достигна топуркането от тичащите крака на момчето. Той се загледа в посокато от която идваше шума и видя силуета на Еван да се очертава в един от входовете.
- Малчо, не се приближавай! – извика към него Нолан – Иди до най-близката колона и опри гръб в нея.
- Добре. – чу се гласът на момчето и във вече просветляващото помещение Нолан успя да различи как то се обляга на една от колоните с лице към него.
„И така, къде е почетния гост?”
- Серит, Серит къде си страхливецо! – извика той – Нима ще оставиш нечуто предизвикателството на един жалък смъртен.
Още преди ехото от гласа му да заглъхне в залата се разнесе съскащият шепот на демона.
- Нима си мислиш, че можеш да ме нараниш с жалката си светлинка?
Ехото в помещението не позволи на Нолан да определи от къде идваше гласът, но вече имаше доста добро предположение и за това не помръдна от мястото си.
- Нима не знаеш? – продължи шепотът някаде наблизо – Там където има светлина, има и сянка!
Този път той не чака до последния момент, а веднага пусна няколко светкавици и в залата се разнесе зловеща тишина. За разлика от срещата им в стаята на старицата този път не се чуха нито писъците, нито злобното съскане на демона. Нолан се огледа наоколо и се ухили, цалата зала вече беше добре осветена и той дори не трепна, когато гласът на демона се разнесе само на сантиметри зад него.
- Предупредих те човеко... – прошепна сянката и замахна.
За изненада на демона, Нолан дори не се опита да избегне удара и когато ноктестата му лапа достигна до него, тялото му за миг се превърна в пламъци и той изчезна. Светлината и топлината на пламъците беше болезнена за демона и с писък той се опита да се прелее в най-близката сянка, но се блъсна в нещо невидимо, което препречваше пътя му. Той погледна надолу и изрева от гняв. В краката му под тънкия слой черен прах светеха със слабата си сребриста светлина очертанията на пентаграмата.
- Да предупреди ме. - гласът на Нолан се разнесе в залата и той се показа иззад една от колоните клатейки глава – Знаеш ли дори битките с глупаци като теб са унизителни.
- КАК СМЕЕШ! СТРАХЛИВЕЦ, ОСВОБОДИ МЕ И ЩЕ ВИДИМ КОЙ...
- Я МЛЪКВАЙ! – гласът на Нолан изплюща като камшик – Ако беше толкава храбър, вече щеше да си направил своя избор, щеше да си смъртен и тогава пентаграмата нямаше да може да те задържи... Но те е страх, нали? Мислиш се за по-висш, само защото не можеш да умреш, но на мен ми се струва, че те е страх от смъртта повече от жалкия човек стоящ пред теб.
От високата черна фигура в средата на магическия кръг се разнесе рев и невидимите стени проблеснаха за миг, когато демонът се блъсна в тях.
- Имам само един въпрос, преди да те върна там, от където си дошъл. – продължи Нолан – Очевидно е защо не успя да се справиш с мен, но кажи ми как така не можа да убиеш поне него?!
- Да, - намеси се Еван, който от доста време се чудеше какво беше спряло Серит да го убие при първата им среща – защо не ме уби когато имаше възможност?
Тънкото високо тяло на демона вече клокочеше на жълтеникавата светлина в залата, което му придаваше жалък вид, но когато момчето зададе въпроса си то направо се сгърчи. Нолан забеляза това и очудено зяпна първо към дамона, после към Еван и нарая отново към Серит... и избухна в смях.
- У-Уплашил те е нали? Уплашил те е... ха, ха-а...
- Не мисли, че това ще ти се размине човеко, - шепотът на демона преливаше от стаена злоба – рано или късно аз ще се върна на този свят и тогава ще разбереш значението на думата болка!
- Казваш това толкова уверено, но кажи ми, след всичко това, нима наистина мислиш, че някога си бил мой противник?
При тези думи Нолан вдигна глава и погледна демона право в очите. От мястото на което беше застанал, Еван не можеше да види очите на Нолан, но видя как Серит сякаш се смали кагото погледна в тях.
- Ти... ти си...
Шепотът на демона премина в писък, когато Нолан актовира едно от заклинанията опасващи пентаграмата, след което затихна и в залата настана тишина. От демона нямаше и следа, а контурите на призоваващата магия бавно започнаха да гаснат.
Когато Еван успя да погледне към лицето му, Нолан вече бе затворил очи и момчето дълго наблюдава как те се движат под затворените клепачи, сякаш водеше някакво вътрешна битка. Когато най накрая ги отвори, той изглеждаше някак смален. Под очите му се бяха появили сенки, лицето му изглеждаше бледо и болнаво, а когато проговори гласът му прозвуча някак променен и макар все още да звучеше тих и спокоен приятелят му, сякаш бе загубил онази сила, която караше дори шепота да ехти в главата като тътена на някой водопад.
- Трябва да спрем осветлението. – каза той – Вероятно е станало много топло.
Еван чак сега осъзна, колко се е сгорещил въздуха в голямата зала и тъй като вече се бе отказал да проумее начина, по който работеше мозъка на Нолан, без да каже нищо той отправи въпросителен поглед към него.
- Това е обикновена физика, - въздъхна приятелят му – хайде води ме ще ти обясня по пътя.
И докато двамата вървяха един до друг в тесния тунел той започна търпеливо да обяснява какво се беше случило.
- Кажи ми, какво ще стане, ако нагрееш едно парче желязо?
- Ще почервенее?
- Преди това, какво ще стане, ако го махнеш от огъня преди това?
- Нищо, просто ще се нагрее.
- Точно така, когато нагрееш едно парче метал то ще отнеме определено количество топлина от пламъците и ще започне да я отдава и ние ще усетим топлина при допир, но ако продължиш да го нагряваш, парчето метал ще се нажежи и ще започне да отдава освен топлина и малко светлина, от което идва и червеният блясък. Ами ако продължиш да го нагряваш, какво ще стане?
- Ще се стопи. – беше увереният отговор на момчето.
- Да, но освен това металът ще започне да изпуска не червена, а бяла светлина. Също така, колкото повече се нагрява, толкова по-ярка ще е светлината, разбираш ли? Колкото повече енергия получи металът, толкова по-голяма част от нея ще се излъчва под формата на светлина.
- Добре, но от къде разбра, че отоплителната система е от метал?
- Самата система не е от метал, - въздъхна Нолан – това с метала ти го дадох за пример. На практика всяко вещество, способно да се нагорещи до определена степен, без да се запали може да излъчва енергия по подобен начин. В случая с отоплението просто нямаше значение от какъв материал е изградена системата, защото разликата между топлината и светлината, която виждаме е много малка и щом системата е създадена да провежда топлина то единственото, което трябва да направиш, за да получиш светлина е да увеличиш притока на протичащата през системата енергия.
- Аха, - отвърна замислено Еван – а защо тогава стана толкова топло?
- Знаеш ли, пак започваш да ме ядосваш, помисли малко. Когато нагрееш желязото до толкова, че да почне да свети как мислиш, дали ще можеш да го пипнеш, без да си изгориш пръстите.
- Аа, сетих се... да ясно. Ето тук е.
Еван спря пред контролното помещение и внимателно отвори вратата.
- Не е нужно да се оглеждаш, не би трябвало да са останали повече демони. – смъмри го отегчено Нолан.
- Защо си толкова сигурен? – отвърна момчето малко засрамено.
- Ами просто, защото в момента в пещерата няма местенце, където да могат да се сврат. За тях светлината е убийствена, забрави ли? – Нолан докосна контролната плочка и затвори очи, за да прелее образа на системата в съзнанието си и продължи да говори сякаш това не изискваше никаква концентрация – Нали за това ти казах първо да пуснеш отоплението във външните помещения, идеята беше да ги подгониш всичките в голямата зала, където ги чаках аз. Доста по ефективно е от, колкото да ги гоним из тунелите не мислиш ли?
- И още как! – Еван се ухили до ушите от гордост, че е участвало в изпълнението на подобен план – Ами това със Серит как го направи?
Нолан приключи работата си с контролното заклинание и светлината около тях започна бавно да гасне.
- Ами и то не беше, кой знае какво. – отговори той - Беше ми пределно ясно, че той ще се появи, ако го обърна на достойнство, а пък светлината щеше да отвлече вниманието му от истинската заплаха.
- Пентаграмата?
- Да. Цялата работа беше да я поправя, между другото използвах кръв за тая цел. – той размаха все още кървящата си лява ръка – После трябваше само да го накарам да влезе в нея, а пък това беше най-лесното.
- Хей, не мислиш ли да превържеш това?
- Да това е добра идея, чувствам се малко замаян.
Двамата се огледаха наоколо, но в малкото помещение нямаше къде да се настанят по-удобно и за това решиха да се върнат в голямата зала, където приседнаха до една от колоните и Нолан започна сам да превързва ръката си като караше момчето да му помага в случаите, когато една ръка не стигаше.
- Как така било лесно да го накараш да влезне в кръга? – сепна се Еван.
- Ами, да лесно беше. Виждаш ли той се мислеше за голямата работа и изпитваше удоволствие от това да се прави на велик пред околните, това и светлината наоколо направиха избора на сянка, в която да се скрие много лесен.
- Така ли?
- Да, той просто се скри в собствената ми сянка, а аз само това и чаках.
- Значи така, а! – момчето се замисли и лицето му бавно се разтегна в широка усмивка - Ех само каква балада ще съчиня за това. А ти как се превърна в огън?
Докато задаваше въпроса, Еван вече беше нагласил лютнята в скута си и започна да подрънква няколко акорда.
- О, това е тайна.
- Как така тайна! Хайде де кажи ми, няма да излезе хубава баладата, ако не знам точно какво е станало!
- Ама ти сериозно ли ще съчиняваш песен за това?
- Естествено, ще стане страхотно и то точно за празника! Хайде дее, няма да кажа на никой обещавам!
- Да, няма да им го кажеш, по-скоро ще им го изпееш струва ми се.
- Хайде де, моля! – Еван сви умолително ръце и го загледа мило.
- Добре де – не издържа Нолан – нали помниш, че голяма част от сетивата ми ги няма, за това използвам няколко готови заклинания, за всеки случай. Тях мога да ги активирам мигновенно, без никаква концентрация. Та едно от тези заклинания е това за преместване в пространството, а пламъците са за объркване на противника, това е всичко.
Еван не отговори, цялото му внимание вече беше заето с лютнята и Нолан реши да не го тормози повече, а и имаше доста друга работа за вършене. Той свали горната си дреха и обстойно провери състоянието на импровизираната си ризница. Няколко от торбичките бяха разкъсани и по-голямата част от съдържанието им разпиляно, това по принцип беше предвидено като възможност, но поради голямата тежест на пясъка подобна дупка влияеше много зле на баланса му и той се принуди да развърже една по една всички оцелели торбички и да ги нагласи обратно разпределяйки масата им възможно най-добре по тялото си.
Докато го правеше той слушаше внимателно римите, които Еван съчиняваше и от време на време сам вмъкваше по някоя и тъй като начинът му на живот отдавна го бе откъснал от подобен вид творчество, той трябваше да си признае, че има какво да научи от момчето.
След като свърши с торбичките, Нолан насочи вниманието си към петте, изчерпани заклинания по тялото си. Финно изписаните с кръв магически символи вече бяха започнали да се разпадат и сега от сложните магически формули по тялото му бяха останали само неясни следи от засъхнала кръв.
С един парцал откъснат от дрехата си той внимателно забърса следите и въздъхна тежко при мисълта за издевателството, което трябваше да направи отново над невинната си ръка, но нямаше как. Помощните заклинания се бяха оказали изключително полезни, надминавайки всичките му очаквания, а наред с тях и магическите символи, които толкова презираше преди да загуби сетивата си се бяха превърнали за него в нещо също толкова обикновенно и важно като дишането и въпреки че сетга нямаше непосредствена заплаха, на него дори не му мина през ум, че може да не ги поднови.
След като приключи и с това Нолан навлече каквото беше остана ло от дрехите си, призова отново светещата пеперуда и тръгна към покоите на Арха. Имаше един въпрос, който го тормозеше още от както бе прочел днивника и и той реши, че си струва да се порови още малко в тази история.
- Хей, на къде тръгна? – попита Еван, който все още се занимаваше със стихоплетство.
- Искам да проверя нещо.
- Побързай ще ми трябва твоята помощ за последния куплет.
- Добре – махна с ръка Нолан и тръгна след пеперудата.

Motto, motto...

Стаята на вещицата изглеждаше все така малки и невзрачна. По пода имаше няколко паднали книги, вероятно в следствие на битката му със Серит. Той внимателно ги събра и започна да ги подрежда на рафтовете. Книгите по негово мнение нямаха нищо общо с човешката глупост, довела до тези събития и той не виждаше причина да ги оставя да се съсипят порсто така.
Докато правеше това той внимателно четеше заглавията им и ги подреждаше по азбучен ред, използвайки писменноста на синдарите, с която бяха написани повечето от тях.
„Проклятия и благословии, Бяла магия или изкуството на светлината, Песни на народите – това пък какво прави тук, История на света в... два.. четири... шест тома и какво имаме тук... Големи?”
Нолан повъртя в ръцете си невзрачната книга, след което любопитството му надделя и я разгърна на произволна страница. Тя беше изпълнена със груби скици на човешка мускулатура с бележки в полетата.
„Странно!”
Следващите няколко старници съдържаха подобни скици на човешкото тяло и той трябваше да прелиства назад, докато стигне до заглавната страница на главата за да разбере, кокво общо имаше това с големите, но имаше и нещо, което му направи по-голямо впечатление.
„Скиците, приличат на тези от Бренон! Това трябва да се прочете.”
Нолан внимателно постави книгата настрана и доподреди останалите, след което изпълнан с гордост от постигнатото хвърли последен поглед на препълнените рафтове и се обърна към купчината слама, застлана с няколко продрани черги и изгнили кожи, която старицата беше използвала за легло.
Още от пръв поглед му стана ясно, че това което беше намислил нямаше да е никак приятно, но пък ако се окажеше прав, наградата щеше да си струва. Той нави ръкави, плю на дланите си и зарови ръце в окаяната постеля. В моменти като този наистина се радваше, че нямаше обоняние, а при вида на някои от многобройните многокраки създания, които изпълзяха от дебрите на сламеника му се прииска да беше загубил и зрението си. Въпреки всичко саможертвата се отплати и пръстите му напипаха някакъв предмет, който той измъкна и огледа внимателно.
Обекта в ръцете му се оказа малка, грубо издялана дървена кутийка с метална ключалка на капачето. Нолан въобщене си губи времето с нея, а с премерен замах я запрати в най-близката стена където тя се разби на трески и съдържанието и се изсипа на пода.
„Толкова съм добър, че понякога се плаша!”
На пода в краката му се бяха разпиляли няколко обеци, някаква гривна, чиито блясък подозрително напомняше на злато и десетина малки скъпоценни камъчета.
В дневника на старата на няколко пъти се споменаваше за скъпоценности и това беше оценено по достойнство от някой от подсъзнателните слоеве на мисълта му, карайки го след това да се чувства така, сякаш е забравил нещо важно. Това пък от своя страна го бе накарало да помисли задълбочено по въпроса, докато отговора не го бе ударил като мълния. Старата е имала нещо ценно и каквото беше останало от него все още се намираше някъде из пещерата. Естествено най-логично беше то да е скрито някъде в покоите и, а в тях нямаше много места, където човек можеше да скрие нещо.
Той приклекна и събра набързо скъпоценностите, натъпка ги в раницата си заедно с магическата книга и се върна в голямата зала, където помогна на Еван да довърши песента си.
Когато свършиха се оказа, че има още много време до зазоряване и Еван се възползва от това за да задоволи любопитството си. Цели часове той разпитваше приятеля си за всевъзможни неща, от магическото изкуство до легендите за герои, минали и настоящи, които вълнуваха всички юноши, а Нолан седеше до него и кротко отговаряше на всеки зададен въпрос доволен от факта, че най накрая има с кой да си поговори след толкова време прекарано в самота.
- Ами пещерата, - зададе поредният си въпрос момчето – как разбра, че е затвор?
- Влизал съм в още един подобен на този.
- Но ако това наистина е затвор защо ще го правят толскова просторен и уютен?
- Просто, – устните на Нолан се изкривиха в тъжна усмивка – защото тези, които са го изградили са жестоки копелета. Все пак е нужно пространство за да осъзнаеш колко си самотен.
- Не разбирам.
- Преди да ти обясня трябва да те попитам, какво ти е мнението за твоите хора?
- Моите хора?
- Да елфите имам предвид. Как мислиш дали те наистина са толкова съвършени, че не се нуждаят от наказания.
Това беше факт. Въпреки, че елфите, както всеки друг народ си имаха своите правила и закони, те нямаха никакви наказания за нарушаването им. Това естествено беше непонятно на всички останали раси и най-вече на хората, за които смисълът на законите се коренеше в страха от престъпването им. За тях законите не можеха да съществуват без основателна причина да бъдат съблюдавани, а каква по добра причина от личната сигурност. Това всеобщо недоумение се подклаждаше и от самите елфи, които твърдяха, че не са им нужни наказания, тъй като никой от тях дори не би помислил да наруши някой закон.
- Незнам. В селото сме само двамата със сестра ми... Но какво общо има това с пещерата?
- Има и още как. – отвърна Нолан – Първо трябва да знаеш, че от всичките раси на този свят елфите са най-красиви, най-надути и най-жестоки. Песните, които си слушал и приказките, които са ти разказвали в по-голямата си част са просто глупости...
- По жестоки от демоните?! – прекъсна го момчето – Не може да бъде няма по...
- Добре, - прекъсна го на свой ред Нолан – явно ще трябва да ти дам пример. Кажи ми, ако един демон ти има зъб какво ще ти направи?
- Вероятно ще ме измъчва и после ще ме убие.
- Да, общо взето хората мислят по същия начин, но са по изобретателни в мъченията. А сега е ред на елфите, те няма да те измъчват, няма да ти причинят болка, нито ще отнемат живота ти...
- И как това е по-жестоко?
- Те просто ще те набутат на място като това – гласът на Нолан отекна злокобно в залата – и ще забравят за теб. Сигурно си мислиш, че това не е толкова зле нали?
Еван кимна в отговор.
- Проблемът е, че техните затвори са магически. Времето в тях не тече както във външния свят, на практика обитателите му не се променят, не стареят и не умират. За някой човек това не е кой знае какъв проблем, когато животът му омръзне той просто ще се самоубие, но ако затворникът е елф, учен още от люлката, че животът е безценен и неприкосновен, тогава за него не остава нищо друго освен да тлее в своя затвор епоха след епоха. – гласът на Нолан беше паднал до шепот.
- И това не е най-лошото, - продължи той – най-лошо е, ако някой от тях успее да се измъкне... Знаеш ли какво означават думите „цяла вечност”?
- Много време?
- Колко? Според теб колко време е цяла вечност, десет години? Или може би петдесет? Не тук става въпрос за епохи, разбираш ли? Епохи! Можеш ли да си представиш какво е да живееш на такова място толкова дълго, че да загубиш представа за времето. Представи си какво е отново и отново да се събуждаш на това място, да живееш, да заспиваш отново и отново да се будиш продължавайки да живееш с надеждата, че някой ден отново ще видиш светлината на слънцето. Всеки ден си представяш какво би било, когато най-после се освободиш и какво ще е първото нещо, което ще направиш тогава. И един ден мечтата ти се сбъдва, ти си свободен... Но всичко, което си си представял се оказва погрешно, всичко е различно от времето, когато си влязъл... Бавно, много бавно и мъчително започваш да осъзнаваш, какво означава това. Семейство, приятели, познати... дори врагове... Никой... На този свят не е останал никой, който да те познава, никой който би могъл да потвърди съществуването ти и тогава започваш да се питаш, дали всички тези спомени, които имаш от преди не са просто сън, дали всичко това някога се е случило или е просто плод на въображението ти, дали това Аз, което помниш наистина си ти. Накрая започваш дори да се питаш „Кой съм аз?”, но вече е късно, никои и нищо не може да ти даде отговор, оставяйки те чист и беззащитен като новородено в този жесток свят...
Той удари с юмрук колоната на която се беше облегнал, а гласът му затихна задавен от надигналият се в гърлото му гняв. Еван потръпна по-скоро от вида на приятеля си, от колкото от думите му, чиято същност все още не беше стигнала до сърцето му.
- Кой е бил затворен тук? – тихо попита той, започвайки да проумява казаното.
- Доколкото разбрах, казвал се е Брам. Не знам нищо за него, но предполагам, че е твой роднина.
- Как, нима е възможно?
- И още как, някога да си се чудил защо цялото ти семейство са пазители на храма?
- Не, мислех че това е просто семеен занаят като коването на желязо.
- Е това е само предположение, но аз съм почти убеден, че не греша. – Нолан въздахна тежко и продължи със забит в земята поглед – Историята би трябвало да започва някъде между втората половина на първата епоха и началото на третата. Предполагам, че тогава светът е изглеждал много по-различно, но това на дали има значение. По това време някой от твоите праотци е извършил нещо, нещо ужасно, което е накарало неговите сънародници и дори неговото собствоно семейство да се отрекат от него и да го затворят на това място. Какво е било злодеянието нямам и представа, но се съмнявам, че все още има някой, който да го помни. Както и да е, за да се опитат да заличат срама от семейното име, останалите членове на семейството му построили храма близо до входа на затвора и се превърнали в негови надзиратели. Няколко поколения по-късно вече не е имало дори един от тях, който да си е спомнял защо извършват ритуалите, завещани от предците им, но все пак ги изпълнявали, просто защото това е била отредената им съдба и така до момента в който затворника намира начин да избяга. За останалото предполагам, можеш и сам да се досетиш. Пазителите на храма тръгват да го гонят оставяйки всичко, дори собствените си деца за да продължат да служат на тази лудост, която наричат съдба. И всичко което остава накрая е един празен затвор и вие двамата със сестра ти.
Когато Нолан свърши момчето до него се беше умълчало и той реши да го остави така за известно време, но се почувства неловко, просто да си седи в такъв момент и понеже не знаеше какво да направи, той се изправи и реши да се разходи из тунелите докато Еван се поуспокои малко.
Когато понечи да си тръгне, момчето проговори тихо без да вдига глава.
- Кажи ми. Аз като тях ли съм? Все пак съм...
- Искаш ли да бъдеш като тях? – прекъсна го Нолан.
- Не, аз...
- Значи имаш своя отговор.
Гласът на приятеля му беше умекнал и когато момчето вдигна глава към него единственото, което остана в паметта му беше една усмивка и протегнатата приятелска десница. Той я пое и се изправи.
- А сега - продължи Нолан – за да не мислиш повече за тези неща, ела да ми помогнеш да заличим пентаграмата.
Въпреки че вече неактивното заклинание бе започнало да деградира и да се руши те започнаха внимателно да заличават всяка следа от магическата формула. Свършиха по зазоряване и без да губят време се отправиха към изхода на пещерата, който по изчисленията на Нолан всеки момент щеше да стане годен за използване.
Когато стигнаха до предверието с трупа на вещицата двамата решиха, че не могат да си тръгнат преди да са я погребали и докато Еван отиде да донесе инструменти за погребението, Нолан премести тежката врата, която беше съборил отгоре и.
За да прикрие ужасната гледка той използва плаща, с който я беше завил по-рано за да омотае трупа по възможно най-благоприличния начин, като преди това извади малкия медальон от джоба си и го постави в по-здравата и ръка. Когато приключи с това, той вдигна получения вързоп и го изнесе навън, като не забрави внимателно да провери дали заклинанието на входа е спряло да действа. Няколко минути по-късно се появи и Еван носещ инструментите.
Без да си кажат и дума те намериха подходящо място за гроба, между корените на едно старо дърво, тъй като местноста беше скалиста и това беше единственото годно за копане място. Въпреки все още замръзналата камениста земя и многобройните коринеща, които постоянно им се изпречваха те бързо изкопаха гроба и положиха тялото.
Преди да заровят дупката Еван коленичи и каза кратка молитва. Нолан, за които това бяха глупости стоя до него без да каже нищо, опитвайки се поне да не пречи, а след като запълниха и оформиха гроба, той извади ножа си и изряза в кората на дървото няколко думи на синдарин, които Еван прочете на глас.
- „Без име чакам в земята студена, своята съдба нерешена - своята любов несподелена.”. Какво значи това? – попита той недоумяващ.
- Някой ден, когато съдбата те върне на това място ще разбереш значението на думите. – промълви Нолан и обърна гръб на гроба.
Няколко минути по-късно двамата вече крачеха към селото, под съпровада на веселата песничка, която Еван беше съчинил по пътя. При идването им местноста бе изглеждала злокобно, буквално натрапвайки лошо настроение на момчето, но нямаше място на света, което да изглежда така, когато го огряват топлите лъчи на пролетното слънце. Това беше ободрило Еван и той бързо се беше оттърсил от тъгата стягаща сърцето му. За разлика от него Нолан, въпреки че и той беше повлиян от емоциите на момчето крачеше замислен, без да пророни и дума, а лицето му изглеждаше угрижено.
Нещо не беше наред, от както бяха напуснали пещерата нещо го глеждеше отвътре. Някакво лошо предчувствие, което той не можеше да определи го караше да бъде нащрек и дори топлите лъчи на слънцето му изглеждаха някак бледи. Нямаше представа дали това, което чувстваше не се дължеше на загубата на кръв или на някоя инфекция, която си беше докарал в пещерата, всичко което знаеше бе, че не се чувства добре и трябва да внимава. Така угрижен, той дълго вървя слушайки песните на Еван, докато внезапна мисъл не го сепна, той хвана лютнята на му, притискайки струните и и в разцарилата се тишина той прошепна.
- Нещо става!
- Какво къде?
Злокобното изражение на Нолан бе накарало момчето веднага да разбере, че нещо не е наред и то започна да се оглежда, търсейки причината.
- Птиците, – прошепна Нолан и приклекна до един храст – птиците ги няма!
Вече бяха прекосили скалистата местност и сега се намираха на обраслия с гъста борова гора склон на върха в чието подножие се гушеше селото, но гората се беше смълчала, нямаше дори и лек ветрец, който да разсее злокобната тишина. Еван бързо приклекна до приятеля си и прошепна.
- Какво става?
- Незнам, оглеждай се внимателно.
Известно време двамата се оглеждаха и ослушваха без да открият никаква заплаха до момента, в който Еван вдигна поглед нагоре и извика, а Нолан стреснат от този вик напразно се опита да го задържи. Момчето изхвръкна от мястото си и се затича по пътеката, която правеше завой на около двадесет метра от тях. Когато стигна до завоя Нолан вече го догонваше, но тъкмо когато си мислеше, че го е настигнал Еван извика отново и изчезна зад храстите скриваши завоя. С два скока Нолан се озова на мястото на което момчето беше стояло до преди миг и пред него се ширна, като на длан целият склон, над който се издигаха гъсти черни вълма дим.
Селото гореше.

И какво станало после, ще ни кажеш ли?

Довечера или най-късно утре.

ПП. Абе ненаситници, не ви ли е срам! Аз вече не мога да смогвам да напиша достгатъчно

Баце, аз като ти казвам, че е интересно не та лъжа. Началото е увлекателно и секи път приключваш с клифхенгъри, к'во сакаш?

ГЛАВА ПЕТА – ПРЕСЛЕДВАЧИ

Нолан тичаше между дърветата, а обраслите им с бодлички клони шибаха лицето му и го забавяха. Еван тичаше пред него и неубозданите му чувства правеха невъзможно да определи, дали виковете идваха от момчето или от собствената му глава, която в този момент бучеше, като кошер на оси. Той не се опита да извика, гласът му нямаше да бъде чут, за това в мига, в който осъзна кокво ставаше, Нолан напрегна всичките си сили да догони момчето.
При нормални условия той бе добър бегач, но Еван беше хукнал направо през гората, оставяйки отъпканата пътека и сега приятеля му бе принуден да си проправя път през непознатия терен и едновременно с това да не го изпуска от очи. Той изруга, когато кракът му хлътна в някаква дупка и идеята, да активира двете заклинания за скорост бе мигновенно отхвърлена от все още функциониращата част от съзнанието му причината, за което беше, че на подобен терен можеше единствено да си счупи крак или да разтегне някое сухожилие. След като измъкна крака си от дупката Нолан отново се втурна напред и със задоволство отбеляза, че момчето не беше успяло да събере голяма преднина, явно теренът не се отнасяше благосклонно и към него. Все пак трябваше доста да се поизпоти, за да го настигне и по възможно най-безцеремонния начин да се хвърли отгоре му, поваляйки го само на метри от мястото, където гората отстъпваше на няколкото двора и зеленчукови градинки предшестващи селото.
- Успокой се... - с приглушен глас увещаваше той, докато се опитваше да усмири мятащото се момче – Успо... ПРЕСТАНИ!
Напрягайки всичките си сили Нолан го обърна по гръб и стъпи с коляно на гърдите му. Еван се опита да извика но той беше предвидил това и запуши устата му с дясната си ръка. Известно време двамата останаха в това положение, докато момчето се успокой достатъчно. Нолан се възползва от този момент и се ослуша внимателно. От мястото, на което се намираха се чуваше бученето на бошуващите пламъци, толкова силно, че заглушаваше почти всичко останало.
Той въздъхна тежко и погледна към Еван, който вече се беше поуспокоил и въпреки, че тялото му все още се гърчеше от конвулсии в широко отворените му очи вече се четеше присъствието на съзнание.
- Мълчи и слушай внимателно. – тихо каза Нолан и махна ръката си от устата му – Не знам какво се е случило, но съм сигурен, че не е безопасно да се покажем на открито преди да разберем какво става, за това сега аз ще те пусна и двамата ще се отдалечим от тук, ясно?
Момчето само кимна. Ръката на Нолан почти го беше задушила и той все още се опитваше да си поеме въздух. Двамата се изправиха и тръгнаха в противоположната на горящото село посока. Когато се отдалечиха на около двеста метра те свърнаха надясно и вървяха така, докатато не откриха малко обрасло с трънливи храсталаци пространство между дърветата, което не само предоставяше гледка към цялото село, но и ги скриваше от чужди погледи.
- Аз ще отида да проверя какво става, а ти стой тук и наблюдавай.
Докато говореше, Нолан подпря Кривия корен на близкото дърво, свали раницата от гърба си и без да слуша протестите на момчето се отправи на изток, така че да не издаде на евентуалните наблюдадели новото си скривалище.
Наблюдатели. Да, мисълта за това се беше загнездила в съзнанието му още, когато видя горящото село и въпреки че не знаеше точно какво става, Нолан беше достатъчно умен, за да прецени, колко малка е вероятността селяните да подпалят собствените си домове, като част от пролетния празник. Също така беше почти невъзможно пожарът да е станал случайно, защото тогава щеше да обхване само две три къщи преди да бъде забелязан и потушен. Имаше и още нещо, което за него беше може би най-важното – птиците, птиците бяха замлъкнали и това съвсем не беше естествено.
Като магьосник от школата на огъня, Нолан беше виждал доста пожари, обикновенно от епицентъра и винаги уплашените птици предупреждаваха всичко живо за опасността, много преди пламъците или дима да направят същото, но сега сякаш бяха онемели. Нолан не само не можеше да си обясни злокобната тишина, но и никое от първоначалните му предположения не можеше да се свърже с обстоятелствата и това го изнервяше.
Когато достигна ръба на гората, той приклекна зад едно дърво и известно време наблюдава няколкото горящи постройки и тесните улички между тях. Напразно, пред очите му не се появи нито един силует на човек, а до слуха му достигаше само пращенето и глухия грохот на пламъците.
„Ловци на роби?” – помисли си той и безшумно се отдели от сянката на дървото.
Само на няколко метра от скривалището му имаше ниска каменна ограда, опасваща малък двор. Той взе растоянието на един дъх и когато опря гръб в зида отново се ослуша. Нищо, никакъв звук не издаваше присъствието на хора и още по-тревожно, не се чуваше и лаят на няколкото кучета, които беше забелязал предния ден. Той внимателно надигна глава и огледа вътрешността на двора. В по-голямата си част той представляваше зеленчукова градина около, която имаше няколко бараки, вероятно използвани за съхранение на инструменти или за отглеждане на животни, а най-отпред се виждаха останките от горящата къща. Нолнан приклекна отново зад оградата и започна да премисля маршрута, по който щеше да продължи към центъра на горящото село, след което извади ножа си и убоде този път дясната си ръка. Съзнанието му бързо превърна няколкото капки кръв, които той остави да капнат на дрехите му в сложно заклинание, докато едновременно с това изгради и още две по-малки магически формули и ги стартира директно.
От работата си с огъня Нолан бе научил три важни правила. Първото гласеше, че един огнен магьосник може и да е имунизиран към доста силен огън, но дрехите му със сигурност не са. Вторият гласеше почти същото и се отнасяше до способностите на магьосника да оцелее, дишайки дима от собствения си огън, които по нищо не се различаваха от тези на обикновенните хора, а третият се занимаваше с умението на човешките очи да се справят със същия този дим.
При първата му среща с тези проблеми Нолан едва не се бе отказал от магьосническото изкуство, но с времето и опита беше открил и начин да се справи с тях и макар все още да не разбираше как действаха две от трите заклинания, които беше изградил току що той им се доверяваше с живота си... не че имаше голям избор.
След като приключи с приготовленията, той ловко прескочи оградата, прекоси с тичане малкия двор и се хвърли в горящата сграда.
В момента, в който пламъците го обгърнаха Нолан откри още една нередност – огънят беше прекалено силен. Въпреки че не можеше да усети топлината им, пламъците, които го обгръщаха бяха прекалено буйни за да са предизвикани от горящата дървения. Както беше забелязал по-рано, повечето сгради в селота бяха построени от камък, дърво и слама, от които запалими бяха само последните два материала, а нито един от тях не можеше да гори по този начин.
„Магия? Не, не може да е, без качествено гориво, за поддържането на подобни пламъци се изисква постоянен поток на енергия, а не усещам такъв. Какво става по дяволите?!”
Без да се интересува от заобикалящите го горящи развалини, Нолан прекоси набързо двете помещения предшестващи предния двор на къщата и внимателно приклекна до един прозорец, гледащ към центъра на селото. В случая не беше нужно да се прикрива, все пак на дали някой щеше да се заглежда в горящите развалини за да търси натрапници, а пък ако имаше подобно същество наоколо, то той беше почти убеден че не може да се скрие от него. По всичко личеше обаче, че дори и това прикритие не беше нужно. По опустелите улички и малкото площадче пред храма не се виждаше жива душа, нито се чуваха гласове.
Вече тотално объркан Нолан, прецени че е безсмислено да се крие повече. Все пак за да се подсигури, той първо изгради в съзнанието си няколко малки но полезни заклинания, след което спокойно излезе от горящата къща и се насочи към празното пространство пред храма.
Когато излезе на пътя, първото нещо, което привлече вниманието му беше трупът на едно от местните кучета, който не беше видял през прозореца. От пръв поглед личеше, че жалката мастия е била разкъсана на парчета и преди да продължи напред, Нолан се огледа внимателно. Мисълта за кучета не му се нравеше никак, но вече нямаше какво да направи по въпроса. Той продължи пътя си и когато стигна до набелязаното място вече беше сигурен, че каквото и да е станало е било причинено от хора.
Отъпканата пръст в краката на Нолан беше покрита със следи от подковани коне и урези от колелата на каруци. Той не си направи труда да ги огледа, защото дори и да можеше да разбере нещо от тях то нямаше да му помогне. Вместо това той се концентрира и с един замах на ръката си заповяда на бошуващия огън около него да угасне.
В Брин се възцари гробовна тишина, нарушавана само от пращенето на изстиващата дървения. Останките от покрива на една от къщите се срути, нарушавайки покоя. Нолан се сепна от шума и се огледа. Нищо, из цялото село нямаше нищо, което дори да загатне за присъствието на живи същества. Той въздъхна тежко и се запъти към храма, вече се беше досетил какво се е случило, въпреки че все още не знаеше защо.
При посещението, което беше направил предния ден Нолан не беше забелязал или по-скоро не беше обърнал внимание на двете големи каменни порти, които сега препречваха пътя му. По тях също нямаше никакви натписи или изваяни образи, даващи да се разбере в чест на кое божество е бил създаден храма.
„Не че има някакво значение сега.”
Той бутна едното крило на вратата, в опит да го отвори, но то не помръдна и го накара да огледа по-внимателно конструкцията и. Липсата на дръжки или халки, ясно показваше, че отварянето става навътре, а това че нямаше ключалка...
„Какъв съм идиот!” – помисли си Нолан и се концентрира.
Пред вътрешния му поглед засиях четирите магически символа на заключващото заклинание, което държеше масивните врати затворени. Той положи длан върху тях и с усилие на волята ги накара да се пръснат на облак от финни сребърни прашинки, които проблеснаха за миг и изчезнаха.
Втория опит се оказа успешен и вратата хлътна няколко сантиметра навътре преди да се блъсне в нещо и да спре. Нолан не се опита да я насилва, стигаше му и това, което можеше да види през образувалия се процеп. През главата му мина мисълта да провери по какъв начин са били запечатани прозорците, но в момента това деиствие беше безсмислено. Може би заради объркването от непредвидената ситуациа или пък от психическият шок, получен от Еван, в момента мисълта му работеше мудно и неадекватно и в жалък опит да се опомни, той отиде до най-близката ограда, облегна се на нея и се замисли, оставяйки погледа си да блуждае.

Ще има ли още?

Естествено, в момента съм едва на завръзката. За съжаление все още не съм написал достатъчно за следващия пост, все пак искам да го изпипам максимално преди да го покажа, така че имайте търпение

ПП. Докато аз се мъча с писането може да се опитате да познаете от къде съм взел основната концепция (мисля, че вече може да се разбере) като първи хинт ще кажа, че става въпрос за една от най-уважаваниете поредици в гейм индустрията.

Ще чакаме търпеливо

Няколко минути по късно, спокойствието му бе нарушено от полазилите го ледени тръпки, превърнали се в основен метод за предупреждение от страна на подсъзнанието му. Трябваше му един поглед за да открие причината за лошото си предчувствие. На няколко метра от него, пред храма стоеше Еван, а широко отворените му очи се бяха заковали на процепа между вратите. Без да губи време за мислене Нолан се отлепи от оградата и с два скока се озова до него. Лявата му ръка веднага легна на рамото на момчето, а дясната му нанесе жесток удар по слепоочието. Без да издаде звук то се свлече в ръцете му и Нолан трябваше да провери, дали случайно не го е убил, преди да го вдигне на ръце и да го пренесе на малката полянка, южно от селото. Там той положи отпуснатото тяло на земята и го остави така.
„Прощавай малчо, но не мисля че бих оцелял, ако истерясаш отново.” – извини му се мислено той.
Това си беше самата истина. Дори и без сетивата си Нолан можеше да усети кога му се вие свят, а за обърканите действия и неадекватното мислене също трябваше да има обяснение. Още повече, че всичко това започна в момента, в който се опита да догони момчето и като прибавеше и факта, че преди по-малко от осем часа беше спирал времето, излизаше че сега трябва да е благодарен, за дето не усеща жестокото главоболие, което щеше да го мъчи при подобни обстоятелства.
Най-лошото в цялата работа си оставаше факта, че в момента в който се събудеше Еван щеше да довърши започнатото и единственото, което той можеше да направи за да го спре, беше или да го приспи отново или да го убие. И двете идеи не му се нравеха и за да не мисли повече за това, той се запъти към скривалището в гората, за да донесе багажа, който момчето беше забравило.
Уви, като някое бясно куче с обратна захапка, съзнанието му просто не искаше да пусне мисълта и циклеше около нея, блъскайки се в стената на проблема, без да може да я продолее. Отново и отново, той претегляше всяка една възможност, която му идваше на ум, но всяко по-сносно решение беше невъзможно за изпълнение, било то заради доста специялизираната в унищожението магическа школа, която практикуваше или заради морала, който все още се залъгваше, че притежава.
„Само Гарен да беше тук...”
Мисълта го сепна, а в главата му запрепускаха спомените за първата му среща със Серит. Той забави крачка и прошепна замислено.
- Възможно ли е?
Нолан разтърси раздразнено глава, отклоняваше се от темата. Все пак това хрумване можеше да се окаже жизненоважно за него и той реши по-късно да провери до колко беше правилно. За сега трябваше да се концентрира над основният проблем и за да го направи той започна да изброява на ум всичко което знаеше за Еван и за пси като цяло.
„Пси се влияе от емоциите, а емоциите... от какво? От характера и от заобикалящата среда... Така, не мога да влияя на характера му, за това ще ми трябва много време, но от друга страна околната среда е прекалино сложна за да мога да я контролирам толкова прецизно... Може би само един елемент от нея, но кой? Светлината и топлината? С тях имам най-голям опит, но дали ще е достатъчно, а и след няколко часа ще вали.”
Той вдигна поглед нагоре, където между короните на дърветата се виждаше синя фон на небето нарушаван от няколко малки облачета, които обаче не бяха там преди не повече от час.
По принцип много хора харесваха лошото време и Нолан трябваше да отчете възможността Еван да е един от тях, но като вземеше предвид обстоятелствата и факта, че ще им се наложи да стоят на открито излизаше, че шансовете за това са пренебрежимо малки.
„Какво друго остава?” – продължи мисълта му – „Звук? Ако постоянно пълня главата му с психични импулси, той ще ги възприема като звук, а ако тези импулси са дразнещи и неритмични това би осуетило всеки опит за концентрация от негова страна... всеки съзнателен опит. По дяволите, какво друго остана... усет?”
При тази мисъл Нолан потръпна, опитвайки се да си представи какво трябва да направи за да накара момчето да се почувства добре посредством това сетиво.
„Няма начин! Страхотно, не остана нищо съществено. Вярно че той се влияе от всичко, но да разчитам на птичките и пчеличките за нещо такова е най-малкото несе... птичките... да, той се влияе от всичко... от това което вижда, от това което чува и от това което усеща, но малчо е пси значи вижда чува и усеща много повече от колкото си мисля!”
Лицето му отново се озари от зловещата усмивка, която предшестваше всяко рисковано занимание с което се захващаше, а това което беше намислил наистина беше рисковано. Идеята беше проста, психическото състояние на момчето беше толкова чувствително, защото то не можеше да разграничи външните влияния от собствените си чувства и желания или казано по-просто съзнанието му работеше на рефлекси. Това означаваше, че ако Нолан му окажеше силно психическо влияние момчето дори нямаше да забележи, че чувствата му не са негови и щеше да им се поддаде.
Рискът идеше от факта, че в момента в който Еван решеше да се бори със „собствените” си емоции, Нолан щеше да свърши или мъртъв или по-лошо - с мисловния капацитет на зеленчук. Все пак това беше сравнително добро решение на проблема, а предвид обстоятелствата вероятно беше единственото.
„Както и да е,” – продължи мисълта му – „ще ми се наложи да изчакам малчо да се съвземе, а това ще отнеме доста време. Е поне няма да скучая.”
Да, той определено не мислеше да скучае. След като прибереше багажа си Нолан възнамеряваше да направи един много обстоен оглед на опожареното село и околностите му с надеждата да намери нещо, което да му подскаже какво се бе случило и най-вече защо. Нещо в цялата картинка му убягваше и той искаше да знае какво е то, по възможност преди са се сблъска с него.
Когато стигна до скривалището Нолан дълго гледа към почернелите останки от къщите и храмът извисяващ се злокобно между тях. Сърцето му се сви при внезапното чувство, че каквото и да ставаше беше пряко или косвенно свързано с храма.
„Глупости! Все още незнам това.”
Той разтърси глава, взе Кривия корен с едната си ръка, с другата преметна раницата през рамо и закрачи обратно към поляната, на която беше оставил Еван. Докато вървеше вече поизбистреното му съзнание се захвана да разнищи мистерията с изчезналите птици. За целта той започна внимателно да оглежда дърветата по пътя си, но единственото, което успя да установи беше появата на слаб западен вятър, който вещаеше проливен дъжд в близките няколко часа. Това не беше добре, Нолан имаше още много неща за вършене, някои от които щяха сериозно да се повлияят от един подобен порой.
С все още зареян в короните на дърветата поглед той понечи да забърза крачка, когато десният му крак се препъна в някакъв корен и той се просна на земята с цялата си тежест. Падането му беше умекотено от голям мравуняк, който тялото му разруш по пътя си. Нолан веднага скочи на крака и започна да се оттръсква от налазилите го насекоми, но когато погледът му попадна на рязрушения мравуняк, ръцете му забавиха ход и замряха.
В мравуняка цареше хаос, но на Нолан му отне няколко минути за да разбере какво в това не беше наред. Мравките просто се суетяха, блъскаха се и се катереха една върху друга, а някои от тях дори се въртяха в кръг, нито една обаче не се опита да премести малките бели яйца на безопасно място, нито големите мравки войни плъзнаха извън мравуняка в защита на разрушената им крепост – този път хаосът наистина беше хаос.
Мирмекологията* не беше силната страна на Нолан, но дори и той беше виждал достатъчно разрушени мравуняци за да разбере, че в този става нещо нередно и това му стигаше. Не бяха само птиците, сякаш всичко живо в гората изведнъж се беше сбъркало и когато осъзна това, вече беше въпрос на време да открие няколко животинки с които да го потвърди. Някои от тях дори бяха толкова объркани, че вместо да бягат от него те просто стояха и го гледаха.
„Какво може да направи нещо подобно?”
Това беше трудния въпрос, на който горките животинки не можеха да отговорят и Нолан реши да огледа внимателно селото преди да стигне до заключения. Най-напред се отправи към полянката, на която беше оставил Еван, за да провери какво е състоянието му и да остави багажа си, а след като се увери, че момчета няма да се събуди скоро подложи раницата под главата му и се запъти директно към храма.
Той вече знаеше, че претърсването на останалите развалини е безмислено, но във храма със сигурност щеше да има отговори. Преди да влезе в него Нолан внимателно обиколи и прегледа рамките на прозоршите, търсейки заклинанията с които бяха запечатани, но за негова изненада такива нямаше. Това вече беше много странно, без да си губи времето с излишни въпроси той отиде до входа и внимателно отмести вратата точно толкова, колкото му беше нужно за да се промуши вътре.
В храма цареше полумрак, буините пламъци вилнели във вътрешността му бяха очернили стените със сажди, които сякаш поглъщаха бледите слънчеви лъчи процеждащи се от прозорците. Малко облаче пепел се вдигна когато Нолан пристъпи напред, а приглушеното хрущене го предупреди, че трябва да е по внимателен. Той приклекна внимателно и огледа труповете.
- Мъже... жени... деца... и – той внимателно докосна малко овъглено скелетче, заровено под почернелите кости на друго тяло, което се разпадна при допир – ... бременни жени...
Той затвори очи и започна да премисля възможностите. Вече беше сигурен, че които и да бе извършил това не се е интересувал от роби. Нолан често беше виждал пазарите за роби в големите градиве и знаеше че цената на една родилка надвишава многократно тази на най-стройните и красиви роби, дори надвишаваше тази на елфите. Той така и не бе попитал защо това е така, но предполагаше, че децата родени в робство са доста по-предани от тези, които са били свободни и са видяли със собствените си очи как родните им домове изгарят до основи. Никой ловец на роби не би унищожил подобна стока, всъщност не би убил никой от жителите на Брин с изключение на старците. От това, което Нолан беше видял жителите на селцето до един бяха стройни и сравнително красиви. Момчетата бяха снажни и мускулести, а момичетата високи и стройни с бяла кожа и доста прилични гръдни обиколки, просто нямаше начин някой ловец на роби да пропусне подобна печалба.
Извършителите не бяха и разбойници, те не прибягваха до подобни зверства особено в такива затънтени маста. Причината за това беше, че те се прехранваха от труда на селяните, които тормозеха и когато селяните гладуваха, разбойниците гладуваха с тях, защото ако тази зима оставят селото да загине то другата нямаше да имат друг избор освен да се преместят другаде и да се надяват, че няма да имат конкуренция. През дългите си странствания Нолан беше виждал даже как банда от местните разбойници се притичва на помощ на нападнато от вълци село...
„Не, който и да е бил е искал точно определено нещо.”
Нолан много се съмняваше да открие тук отговора на този въпрос, но преди да си тръгне имаше още две неща, които го интересуваха, първото от тях беше огъня. Огъня беше прекалено буен за да бъде предизвикан от дървото или сламата, от които бяха изградени повечето къщи, но храма беше изваян изцяло от скала, а тук изглежда бяха бушували най-яростните пламъци. За да изгори човешко тяло беше нужна огромна температура и въпреки липсата на каквото и да е гориво в храма бяха останали само овъглени кости и пепел. Това беше много странно, като се имаше предвид огънят все още гореше преди той да му заповяда да изгасне.
Без да помръдне от мястото си Нолан започна внимателно да оглежда пепелта по пода и стените. Две неща веднага му направиха впечатление – първото беше странният кръг, който описваха овъглените тела, това означаваше, че в средата на храма е имало нещо друго. Той внимателно прекрачи няколкото тела препречващи пътя му и огледа празното пространство в центъра на помещението. Там не беше останало много за разглеждане, дори и слоя пепел беше по тънък, но това което привлече вниманието му беше вече втвърдилата се локвичка от метал под него. Количеството не беше голямо, което отписваше възможността горивото да се е съхранявало в метален съд, също така съдейки по големината на кръга това просто не беше възможно. Някомко минути размисъл дадоха на Нолан възможно най-правдоподобния отговор.
„Бурета...”
Това се връзваше идеално със ситуацията – няколко натрупани бурета с гориво можеха да създадът подобна температура, метала по пода вероятна беше от обръчите им, а и следите от каруци пред храма също можеха да се обяснят по този начин.
Този отговор обаче носеше със себеси още въпроси. Дали извършителите бяха донесли горивото чак до селото, защото са знаели точно, какво трябва да направят или това е било просто моментно решение и ако е било такова от къде са взели горивото.
За да си отговори на тези въпроси Нолан трябваше да разбере какво е било горивото, което не беше никак лесна задача за човек без обуняние. Все пак той имаше няколко следи, които можеха да му помогнат в това отношение. Второто нещо, което бе забелязал беше слоят пепел по стените. Той изглеждаше мазен и едва ли не твърд. Това водеше до мисълта, че горивото е имало високо съдържание на катрани, което оставяше само две възможности – масло или смола, от които по-удобното гориво беше смолата. Той си спомни как се беше разпаднало скелетчето на детето, което за разлика от костите на възрастните беше много по-крехко и при подобни условия би трябвало да бъде изпепелено, но то все още имаше форма преди Нолан да го докосне.
Този феномен не беше присъщ за гориво като маслото, освен това Брин беше село на дървари, които вероятно са добивали смолата не толкова зараяди допълнителната печалба, а по-скоро за собствени нужди, следователно спестяваше на подпалвачите многото усилия по транспортирането на горивото до това забравено от боговете място.
Тази теория задоволяваше Нолан, но той не си тръгна, имаше още едно нещо, което го интересуваше, нещо което ако трябваше да бъде честен, беше по-важно от всичко, намиращо се в развалините на селото.
„Кая.”

-------------------------------------------------------------------------------------
Мирмекология - наука изучаваща мравките

Да разбирам ли, че си го прочел целия?

Той беше почти убеден, че трупът и е сред останалите, но въпреки това трябваше да се увери, дължеше и поне това. Търсенето обаче щеше да е доста трудно и времеемко, поради което му се наложи да прахоса няколко секудни за да се концентрира подобаващо.
Костната структура на елфите се различаваше от тази на хората, но разликите бяха доста малки и без да може да разчита на основните външни разлики, като заострените уши на Нолан не му оставаше друг избор освен да огледа всеки един труп в храма и да се надява, че няма да пропусне това което търсеше.
Като начало той използва концентрацията си за да огледа разположението на труповете в помещението и да създаде панорамен образ в съзнанието си, който използва за да отсее всички несъответстващи останки.
Той затвори очи и много бавно, следвайки логическата нишка на мисълта си започна да оцветява в червено образите на децата и мъжете. Нолан прибави към тях тези от женските трупове, които не отговаряха на ръста и телосложението на Кая, като отбеляза със сребрист цвят няколко от тези, за които не можеше да прецени, било заради ъгъла на наблюдение или заради състоянието на самите трупове, тях щеше да ги отсее по-късно. Когато приключи с пресявката той напрегна съзнанието си и заличи отбелязанието с червено останки и отвори очи. За миг в полезрението му останаха само набелязаните останки, но с избестрянето на съзнанието му се появиха и останалите.
Нолан насочи вниманието си първо към тези, които беше отбелязъл със сребристо и прегледа обстойно всеки видим детайл, отхвърляйки ги един след друг. Когато се увери, че Кая не е сред тях той прегледа и основните кандидати, но не откри трупа и.
Все още запазвайки спокойствието си Нолан поттисна надигналата се в гърдите му надежда и провери отново, като този път включи в търсенето и всички останки, които беше изхвърлил при отсяването.
Прегледът му отне часове и когато най-накрая приключи той притвори уморено очи и извесно време остана така отпускайки съзнанието си, а след кратката почивка излезе от храма и погледна небето. Няколкото бели облачета вече се бяха превърнали в плътна бялосива пелена, а слабият западен ветрец се беше усилил и сега развяваше пепелта на опожареното село.
Това беше лошо оставаха му максимум два или три часа, а той имоше още доста работа за вършене.

Силен гръм изтръгна Еван от бездната на безсъзнанието и той с вик скочи на крака. Бавно, като че отдалеч сетивата му започнаха да се проясняват, а с тях се върна и болката. Той изскимтя жално и се огледа. Лежеше на малката полянка пред развалините на селото, а в краката му се беше омотало едно от дебелите подплатени с козя кожа зимни наметки, който съселяните му носеха когато беше студено.
„Какво по...”
Жалкият му опит да си припомни как се е озовал на това място беше грубо прекъснат от втори гръм, който го накара да подскочи.
- А, спящата красавица се събуди, - рече насмешлив глас зад него – при това без целувка. Гледай ти.
Гласът принадлежеше на Нолан и когато момчето се извърна в посокато от която беше дошъл, пред объркания му поглед изплува познатия образ с влудяващата ехидна усмивка, но това което го накара да зяпне от изумление беше позата в която се намираше. Нолан беше приседнал удобно с кръстосани крата на малко трикрако столче, с гръб облегнат на близката скала, стърчаща насред поляната, а в дясната си ръка държеше красив стъклен бокал пълен с някаква мътна течност. До колкото Еван знаеше в цялото село имаше само три или четири такива бокала... преди пожара.
При тази мисъл спомените нахлуха м главата му и той с вик скочи на крака.
- Селото...ох...
Отчаяният му щурм беше прекратен от острата пареща болка в рамото и главата му, която го накара да се свлече на колене.
- Спокойно малки приятелю, сега не му е времето да се косиша за маловажни неща.
Нолан стана от импровизирания си трон, измъкна от някъде втори бокал и щедро гребна с нуго в малкото буренце изправено наблизо, след кето поднесе чашата към момчето с думите.
- Ако не се лъжа скоро ще имаш много по-важни неща за които да прахосваш силите си.
- П-По-важни! – изхриптя Еван – ПО-ВАЖНИ! ТА НАЛИ СЕЛОТО... селото...
Гласът му заглъхна в сподавени хрипове при спомена за горящите къщи и... и за храма.
- Да, селото вече го няма и какво от това. След сто години и нас няма да ни има и сълзите няма да помогнат с нищо. А сега пий преди да си измръзнал съвсем.
Нолан тикна в ръката му пълния бокал и топлината му накара момчето да се сепне. Първата мисъл която му мина през главата не беше да захвърли проклетата чаша, нито да изкрещи в лицето му какво мисли за остроумията му. Не, за свой най-голям срам Еван откри, че мисли за това как Нолан е загрял чашата и дори когато си спомни, че приятелят му е магьосник мисълта му не се върна към трагедията сполетяла него и съселяните му. Наместо това той отпи бавно от чашата и докато топлината на виното се разливаше по тялато му, започна за да мисли за всевъзможни неща. Мислеше за студа, за това че не го беше усетил до този момент. Мислеше и за полумрака който го обгръщаше, за това колко злокобно изглеждаха сивите облаци и просвяткващите под тях мълнии.
Дълбоко в него една частица от съзнанието му го укоряваше за това което прави, нещо от вътре му крещеше, че това безразличие е погрешно, че трябва да крещи до изнемога проклятия към тези, които му бяха причинили това и към боговете, които го бяха допуснали, но един друг глас го възпираше да се подчини. Някак по-тих, но по-властен той шепнеше в главата му колко безполезно ще е всичко това.
Именно под влиянието на този глас Еван преглатна чувствата си и тихо попита.
- Какво се е случило тук?
- А, така вече ми харесваш! – отговори Нолан, а усмивката изчезна от лицето му – Лошото е, че и аз не можах да разбера. Едно е сигурно от селото е останала само пепел.
- А, хората?
- Всички са мъртви, вероятно.
При този си отговор Нолан със задоволство забеляза как очите на момчето просветнаха.
- Как така вероятно? – зададе следващият си въпрос то, опитвайки се да подтисне вълнението си.
- Ами, просто аз нямам представа колко са били жителите на селото поначало, а и...
- А и какво?
- Ами... хъмм... как да го кажа...
- ЩЕ ПРЕСТАНЕШ ЛИ НАЙ-НАКРАЯ...
- Добре, добре, не е нужно да крещиш! Просто не искам да те залъгвам с излишна надежда, това е. Истината е че не можах да открия трупа на сестра ти, но във всичката тази бъркотия може просто да съм го пропуснал.
- Значи, тя може да е жива?
Гласът на Еван трепереше от напрежение и Нолан потръпна усещайки силата на съзнанието му.
- Возможно е. – отговори той – Но е малко вероятно, който и да е направил това е търсил нещо определено, а от това което разбрах за сестра ти, тя вероятно не е напускала селото от години, следователно шансовете да са търсили точно нея малки.
- Що за чудовище може да направи това!?
- А, това е лесно. Били са хора, на подковани коне и доста добре бронирани, най-вероятно наемници.
- Хора... – блуждаещият поглед на момчето се насочи към развалините на Брин и сякаш за да му помогне една мълния озари за миг злокобно извисяващият се в центъра на опустошението храм – Непростимо!
Последнаа дума беше изговорена твърдо и Нолан разбра, че момчето е взело своето решение и въпреки че това не се вписваше в плановете му той трябваше да отбележи, че това е доста предвидимо стечение на обстоятелствата.
- Сигурен ли си? – попита той, но единственото което получи беше втренченият поглед на Еван – Е все пак знаех, че няма да седиш и да кротуваш. Тръгнали са на изток по реката и имат около осем часа преднина.
Нолан се пресегна и вдигна от земята една доста обемиста раница, която подхвърли към момчето.
- Ето, посъбрал съм ти това онова от развалините.
- Не разбирам? – попита объркано Еван, улавяйки раницата – Няма ли да дойдеш с мен?
- Не – поклати глава Нолан – отмъщенията не заслужават моето внимание.
- Не можеш да ме оставиш просто така, аз няма да се справя сам...
- Само гледай.
- Защо, нима те е страх?
- Страх... да страх ме е, но се съмнявам, че знаеш точно от какво. Виж – продължи той виждайки, че думите му нямат желания ефект – предполагам, че искаш касапница и общо взето това е нормално, но ще трябва да си я направиш сам, аз от своя страна предпочитам да се занимавам с нещо по-смислено.
При тези думи Нолан се изправи, вдигна на рамо своята раница, която беше оставил за възглавница на момчето и понечи да си тръгне.
- Тогава помогни ми да спася Кая!
Думите бяха казани от отчаяние, но постигнаха желания ефект. Нолан спря и без да се обръща започна да се взира в съдържанието на чашата си, а Еван продължи.
- Ако е жива, тя е с тях... а-аз няма да успея сам... затова моля те освободи я!
- По дяволите как мразя да съм длъжник! – Нолан се извърна леко и погледа му се заби в очите на момчето – Сигурен ли си, че искаш точно това?
- Да, моля те!
- Добре така да е, но имам три условия. – въздъхна Нолан – Първо аз правя каквото поискам, когато поискам, което значи, че ще изпълня молбата ти когато и където преценя, че ме устройва.
- Добре, няма проблем. – закима енергично Еван.
- Второ, докато си с мен ще трябва да понаучиш това онова за магията и вярвай ми ангелите ще ти изка...
- Ще ме учиш на магия! Супер!
- И трето...
- Да
Нолан въздъхна отново и продължи.
- Има си причина да се намирам тук на това място в този момент. Аз търся тази причина и тя търси мен. За това не се залъгвай, ако открия дори и най-малката следа към това което търся аз щете те оставя без да кажа и дума... така ще е най-добре и за двама ни.
Еван се беше умълчал, опитвайки се да осъзнае казаното и въпреки, че не можа да разбере за какво става въпрос, последната част беше пределно ясна, но предвид обстоятелствата нямаше голям избор. Той кимна бавно в отговор и Нолан продължи.
- Добре тогава да започваме.
Той отпи голяма глътка от бокала и го захвърли, след което хвърли раницата на земята и стискайки здрамо Кривия корен се насочи към пепелището.
- Хей чакай на къде тръгна, това е грешната по...
На место отговор Нолан се закова на място и със замах заби тоягата си в земята. Еван понечи да го последва, но поредната мълния го стресна и той остана на мястото си наблюдаваики как тревата под краката на приятеля му лумва в пламъци, които се разпространяваха по доста неестествен начин. От мястото на което беше стъпил Нолан се плъзнаха читири огнени змии, които се заизвиваха, изрисувайки сложните символи, които той започна да чертае с ръка във въздуха.
Сякаш за да допълни злокобната атмосфера, внезапен повей на вятъра донесе очаквания дъжд, който засъска в огненото заклинание. На Еван не му трябваше много мислене за да стигне до извода, че е по-добре да наблюдава от растояние и той не помръдна следейки с възхищение движенията на магьосника.
Заклинанието се проточи дълго и когато Нолан привърши с него и двамата вече бяха подгизнали от дъжда. Еван потрепери от студ, но остана втренчен в дясната ръка, която Нолан протегна стисната в юмрук към изгорялото село.
„Какво се опитва да напр...”
Поредната мълния освети останките от Брин, разкривайки пред смаяния му поглед целта на тайнствената магия. В центъра на опустошеното село все още се извисяваше храма, с тази разлика, че сега повърхността му беше нажежена до червено, а над него се издигаше облак пара.
- Какво пра...
В този момент Нолан разтвори ръката си и храмът избухна в колона от втечнен камък. Почти мигновенно вълна от нагорещен въздух събори Еван на земята, но падайки той успя да зърне последният властен жест с който всичко свърши също толкова бързо колкото беше започнало.
Кагато Еван се надигна в селото цареше мрак, но той успя да различи силуета на храма все още стърчащ на фона на тъмнеещото небе.
„Това ли беше? Какво по...”
Мисълта му секна когато една мълния освети за кратко развалините. Скалата изграждаща храма беше избухнала в гейзер, втечнена от заклинанието на Нолан, след което се беше втвърдила мигновенно оставяйки от монолитната сграда едно огромно каменно цвете.
- З-Защо по дяволите направи това? – заплетечи смаяното момче
- Странно е че точно ти питаш, но в момента няма значение. Ако някой ден се върнеш тук жив ще разбереш. А сега нарамвай багажа защото ще тичаме цяла нощ.