ок,намерих това старо нещо,което съм го писала преди има-няма 2-3 години,но ми хареса 
да,знам че е кратко,но тогава явно не ми е стигал акъла за повече 
дано ви хареса
Той обърна глава и погледна жената, която обичаше. Бе ú подарил душата си. Роб ú беше станал. Когато тя му се усмихваше, сякаш слънцето изгряваше наново. Когато отмяташе косите си, силни ветрове брулеха душата му. Тя беше богиня за него, нещо свято. Но тя не го обичаше истински. Усмивката, макар и рядка, бе всеки път добре изиграна. Не му обръщаше достатъчно внимание – не се чувстваше длъжна. И макар и той да осъзнаваше това, не казваше нищо. Просто ú се любуваше и живееше в своя измислен всят с илюзорно щастие. За него този блян беше необходим, защото многократно бе изпитвал онова чувство, че без нея денят няма да дойде, че звездите няма да светят, че светът му ще се срине. Не беше споделил с никого освен с нея. Беше ú го прошепнал една вечер, докато заспиваха. А тя дълго мълча…после каза само „Млъкни, пречиш ми да спя! “ .
Много негови приятели се опитваха да му отворят очите за нея. Те знаеха,че тази илюзия е заплаха за него. Можеше да го изпепели. Да остави душата му като обелка от плодовете, които онази фатална жена бе посяла. Но този нещастник имаше нужда от мечтите си…
Всеки си има блянове. Тези мечти са нужни на човека, защото чрез тях проличават душевността му, характерът и мирогледът. Мечтите подхранват душата и засилват стремежа на човека към най-доброто, към висините. Ала не бива да се увличаме в илюзиите, защото все пак те са нещо нереално. Понякога човек не забелязва как, летейки в мечтите си, забравя да върви по пътя на реалността…
давай още...
