реших да постна свои разкази от последната година. това не са всички, но има някои, които просто не мога да покажа така на всеослушание, което донякъде е жалко, но смятам, че и тези, които ще можете да прочетете тук, са достатъчно хубави или поне повечето от тях. после ще е хубаво да кажете кой ви е харесал най-много, кой не ви е харесал и защо, някакво общо мнение или пък специфично по някой от разказите или някой детайл... каквото ви дойде на ума, просто ми е интересно и така, приятно четене. (мисля, че един от разказите съм го поствала някога преди, но нямам идея кой е, пък и се съмнявам някой от вас да има такава слонска памет)

Untitled

Елиор стоеше неподвижен на ръба на една скала. Тя беше най-високата, която успя да намери. Вятърът грубо докосваше кожата му. Бавно отнемаше цвета от устните му, оставяйки ги бледи и празни. Завихрящият се въздух караше дрехите му странно да се извиват около тялото му и да губят формата си. Преди време косата му беше невинно руса и стърчаща, за да допълни игривата му усмивка. Очите му бяха лешниковокафяви със закачлив, привлекателно отегчен поглед. Но вече не. Сега бяха пронизващо зелени с неразбираемо изражение. Кожата му беше потъмняла, придобивайки нездравословен блясък, а косата му беше станала гарвановочерна и искреше със цвета на индиго.

Елиор стоеше там високо горе, застинал между твърдата земя и вечното небе. Беше се сдобил с множество спомени в този свят, беше се прехласвал по толкова мечти… Някои сега изглеждаха глупави, други – прекалено оптимистични, за да бъдат осъществени изобщо някога. Различни хора бяха минали пред очите му, а съвсем малко бяха оставили белег в съзнанието му… Сгрешил ли бе, като не бе дал шанс на всички останали? Не, не бе възможно, имаше си добри причини за тези, които беше избрал. Гордостта му не би му позволи да приеме вината си, дори и да има такава. Толкова дълго бе вярвал, че винаги е прав и уникален. А сега защо всичко се оказваше грешно? Никога не се беше чувствал толкова объркан, опита се да се противопостави на усещането, но не знаеше как… Той ли беше виновен все пак?

Изведнъж Елиор не можеше да види реалността, беше заобиколен от разтегнати образи от от миналото си и, Боже, как го измъчваха!

- Не, моля, умолявам ви… - прошепна той плахо, падайки на колене, по лице… - Чакайте! Трябва още да има шанс!

Изненадан, Елиор беше изпълнен от надежда, която го уверяваше, че ще успее. Ако знаеше как го изиграва егоизмът му! Имаше чувството, че само трябва да се затича, да скочи във въздуха и ще полети! Това и направи. Но… какво беше това усещане? Защо му се струваше, че не се издига към вечното небе, а вместо това пада все по-бързо? И тогава му дойде музата – не беше излюзия, той наистина падаше! Но това не беше очаквано, нали? Беше му студено, прекалено студено, за да се справи, замръзваше… Земята не беше никъде наоколо, сетивата му го бяха напуснали, той още веднъж беше разочарован, отегчен… Нямаше ли поне да изпита болка, нещо, нека просто да не бъде това безразличие… Желанието му бе изпълнено: чувството дойде, но то беше най-унизителното – страхът. Елиор съжаляваше, че беше поискал да се събуди от изолирания транс, това беше непоносимо, не знаеше, че може да бъде толкова засрамен, жалък, победен, паднал на колене за безсмислена молитва, подтикната от безкрайният му егоизъм… Финалният, унищожителен удар: никаква изненада или болка, но сигурен край. Беше моментален, въпреки че беше толкова интензивен сякаш продължи вечно. В следващия момент очите на Елиор бяха празни, бели, прозрачни, изгасени от ослепяващия страх. Той никога повече не видя цвета на индиго, който вечното небе разпръскваше.

Лед

Седрик вървеше унесен по снега и оставяше безцветни стъпки след себе си. Някакви трима познати бяха дошли да се разходят с него, но той беше забравил за тях или по-скоро не искаше да си спомня точно сега. Природата бе красива с искряща студенина, която той можеше само да вижда и възприема с широко отворени очи. Не можеше да се докосне до нея, защото с всеки детайл тя подсказваше, че хората далеч не са достойни за нея. Погледът на Седрик се спря на два бора, израснали един до друг със сплетени клони сякаш искали да се защитят един друг. Повечето им иглички бяха зелени и разперени, но други бяха пръснати безрасъдно по земята, умрели. Седрик с бавни крачки се доближи до тях все още в неземния си транс. Наведе се и погали кафявите замръзнали иглички, нападали по земята. Колко бяха безпомощни…

Пръстите му усетиха различна материя, по-мека, тънка и гъвкава. С напрегната мисъл той погледна към ръката си и видя, че е открил кафеникава коса. Огледа я внимателно. Нежно бе покрита със скреж. Единият й край бе заровен в снега… Той се опита да отрие малко сняг, но не можа – пръстите му бяха измръзнали до болка. Рязко се обърна към познатите си:

- Имате ли огънче?

Те го изгледаха с недоумение. Седрик беше решил, че ще стопи снега, който заобикаля косата, и ще види какво има отдолу. Един от мъжете му подаде запалка, но Седрик я изпусна в снега – наистина не можеше да контролира ръцете си и то не само заради студа, а и заради страховитото вълнение. Седрик изпита неудържимото желание да изкрещи, за да накара цялото напрежение да напусне тялото му, но не беше сигурен, че това ще помогне. Един от познатите му започна да топи снега около косата много внимателно, за да не изгори „каквото имаше отдолу”… все още и четиримата прекалено много ги беше страх изобщо да си представят какво можеше да има там. След малко започна да се открива измръзнала кожа, още малко по-надолу се оказа, че това е чело, а след това Седрик видя и скулите, носа, устните, брадичката, шията… Но истински го вцепениха очите: широко отворени сиво-сини очи със замръзнали черни мигли. Изражението хем изразяваше ужас от мразовитата смърт, хем и лудото очакване от това, което щеше да последва. Още повече неприязън донесе на Седрик това, че лицето беше на красива жена – измръзнала до смърт…

Бавно, с треперещи и объркани ръце четиримата мъже откриха цялото тяло. Седрик бе шокиран от посивялата кожа и вкочанените дрехи – дали жената не е била луда, за да се остави да умре така? Или може би е била толкова отчаяна, че сама е пожелала точно тази смърт и е решила, че бленуваният край на житейския й път ще дойде по-скоро? Не, всъщност сигурно тя…

Мислите му бяха безмилостно прекъснати от ужасяваща гледка – жената затвори очи. След това бавно ги отвори и огледа обкръжението си с жаден, търсещ поглед. Тримата познати на Седрик изцяло повериха своите действия на инстинктите си и затова избягаха без да имат желание да разберат какво ще стане с това съживило се тяло, което бяха смятали за труп. Седрик обаче не можа да помръдне. Не се страхуваше толкова, колкото го беше завладяла някаква буйна страст, породена от любопитството му. Беше се втренчил в очите на жената, искаше да разбере какво си мисли тя, какво е станало с нея, какво ще стане сега… Тя докосна ръката му. Странно беше, че нейната не беше по-студена от неговата, въпреки че тя уж беше лежала мъртва до сега… В следващия момент Седрик усети някаква изсмукваща сила по ръката си, която се стрелна през китката, лакътя, рамото и, оу, навътре в гърдите му… Разпростря се из цялото му тяло освен сърцето – сякаш го пазеше като център на хванатото в капан и обездвижено тяло. Седрик не можеше дори да си поеме въздух, искаше да отвори широко уста и да вдиша, но не можеше, нямаше начин, усещаше ужасно напрежение в дробовете си, искаше да се мята, да рита, да вика, но не можеше нито да помръдне, нито да примигне… Усети разкъсващата болка в гърдите си и в същия миг изсмукващата сила се вкопчи в сърцето му. Седрик не можа нито да отвори уста в последен опит да вдиша, нито да пророни дори един последен стон. В погледа му се четеше див ужас. Нямаше никакво очакване за това, което щеше да последва.

Жената се изправи и се огледа. Колко беше красив блестящият сняг! Изведнъж току-що възкръсналата изостави лукавата усмивка и жадния поглед, а откри надежда и очакване. Дали бяха вътре в нея или това беше някакъв ефект на зимата? Или на живота, който току-що бе отнела? Нямаше значение. Вярваща, невинна усмивка озари лицето й. Това същата жена ли беше като преди малко?! Моментално придобитата любов към живота й подари непознато вълнение. Тя се затича из гората, а после и към оживения свят, копнеейки да го прегърне.

Тя така и не се обърна да погледне погубения Седрик.

Кой трябва да бъде обвинен?

Често срещана ситуация: съботен следобед, две момичета седят в кафе. Току-що замълчаха. И двете са се облегнали назад на мекото канапе, отпуснати. И тогава сякаш от нищото едната пита:

- Когато някой манипулира някого другиго, кой мислиш, че трябва да бъде обвинен: този, който лъже, или този, който вярва?

- Не знам – каза другата. – Може би бих могла да отговоря различно… Защо ти е толкова интересно?

- Без причина, просто питам. Та какво мислиш?

- Ами може би този, който вярва, трябва да бъде обвинен.

- И защо така?

- Защото е достатъчно глупав, за да не познае лъжата. Не е ли така?

- Не знам, ти си тази, която говори сега.

- Казах ти, не съм сигурна. Смяташ ли, че съм права?

- Смятам, че си прекалено строга. Ако човекът просто е глупав, не можеш да го обвиниш само за това. Може да е невинен, да не обръща внимание или да е случайно виновен. Не можеш да го съдиш само на базата на такива провинения.

- Да, права си… Бях прекалено остра… В такъв случай това означава ли, че този, който манипулира, трябва да бъде обвинен?

- Само ако гледаш на ситуацията от предубедена гледна точка. Все пак този човек също има своите цели и мотиви зад действията си. И ако успее да ги достигне без да бъде прекалено насилствен, което също е трудно да се прецени, защо трябва да бъде обвиняван?

- Не знам… Объркваш ме! Тогава кой да бъде?

- Никой.

- Но… ти не попита това!

- И? Можеше и да се сетиш.

- Не е честно!

- Зависи как погледнеш на нещата.

- О, да… сигурно!

- Виж, няма значение. Във всички случаи темата беше глупава, става ли така?

- Да, май наистина е малко глупава… като гледам…


И така, момичетата заговориха за по-интересни теми, заемащи по-голяма част от ежедневието им, като например новото им любимо списание и едно ужасно, ама наистина ужасно момиче в училище.


А, между другото, момичето което зададе въпроса и започна ‘глупавата тема’ бях аз, Киара. След това когато си тръгнах, не можах да се спра и се усмихнах с едно угълче на устата си. Толкова беше лесно да заблудиш някого! Беше направила точно каквото бях намислила да направи, беше казала точно каквото бях намислила да каже. Беше позволила на себе си да се покаже като глупачка без да го осъзнае! И след това продължи да говори с мен с усмивка, с която дарява някого, на когото вярва. Защо е толкова трудно на хората да разберат кога ги манипулират? Честно казано не ме интересуваше отговорът на въпроса ми. Не ме интересува дали някой ще каже, че вината е моя, или друг ще каже, че е нейна. Стига ми да видя невинно доволния поглед на лицето й, когато мисли, че ми е приятно да съм около нея. Има нещо… добродушно в него. Няма значение, че мисленето й е ограничено или че мога да си играя с нея. Очите й, цялото й изражение – то е едно от редките мили неща, които са останали.

Нова Година

Нова Година. „Мразя Нова Година,” помисли си тя. Беше излязла пред заведението, в което щяха да празнуват тя и приятелите й. Постоя там за около минута и след това отиде зад заведението, така че да няма никого. Валеше дъжд. Изключително странно. Или трябваше да вали сняг, или да не вали нищо. Но не, въпреки че всичко наоколо – дървета, къщи, коли – беше покрито с бял скреж, от небето се спускаха ситни, но тежки капки вода. Уж би трябвало да са чисти капки вода, но в момента, в който стигаха до нея, вече бяха мътни – дали от градския въздух или от някакво необяснимо взаимодействие с нея.

Тя стоеше под дъжда. Беше облякла лилава, блестяща рокля. Kрасотата й й придаваше някакво самочувствие, но далеч нямаше нищо общо с акцента и истинността на усещанията й. Всъщност тя не можеше да понася нищо около себе си. Заведението беше приятно и отпускащо – черно смесено с червено с отпускаща и красива музика. Даже имаше и свещичка. Но това сякаш нямаше ефект върху нея. Единственото, за което мислеше, беше голямата илюзия, която сама си беше подарила. Целият й живот. Всичко това беше илюзия за възможност за щастие. И сега, в края на изминалата година, тя абсолютно трезво си даваше сметка за собствените си измами, отправени към самата себе си. Нищо от това, което наричаше ‘малко щастие’, или от това, което се надяваше един ден да нарече ‘голямо щастие’, не беше и нямаше да бъде реално. Тя си даде сметка за това, но, странно, не се изненада. Просто го прие.

Влезе обратно в заведението. Компанията й я чакаше. Тя се усмихна фалшиво, но майсторски – никой не разбра, че се преструва – това беше целта й.

Следващото нещо, което помнеше, беше, че танцуваше. Танцуваше с един мъж. Уж го харесваше, но… странно улегнало харесване, примирило се с неговата същност. Тя наистина го харесваше заради самия него, но не беше лудо влюбена. Но вече много време продължаваше така – към година. Това ли беше ‘истинска любов’? Въздържа се да се изсмее с глас. Точно към него?! И все пак те танцуваха. Първо тя беше с лице към него, обгърнала врата и лицето му. След това се обърна с гръб към него и прилепи тяло към неговото. Протегна ръце назад и ги сключи зад врата му. Галеше косата му. В този момент тя го обожаваше, затворила очи, разтворила устни. Бавно двамата се облегнаха назад в такт с музиката. Тя можеше да продължи с изящните движения, но се притесняваше дали той ще издържи. Все пак спря до там. Ръцете му се плъзнаха почти до гърдите й. В този момент някакво очакване я изпълни. Полу-реално. Нищо повече не се случи – песента свърши и те се гушнаха приятелски за хубавия танц – в ежедневния живот бяха приятели. По-късно тя вече съжаляваше, че не е окуражила изпълненията на желанията му да стигнат по-далеч.

Моментът отмина. Повече нямаше никакви следи от близостта им, която си беше намирала място и толкова пъти преди. За няколко минути след красивия им танц в душата й се таеше някаква радост, която избиваше чрез усмивка на лицето й. След малко вече я нямаше.

А танцът им наистина беше красив, страстен – начинът, по който тя заравяше пръсти в косата му, начинът, по който той притискаше ръце по кръста й. Дори за някои отброени мигове беше изящен. Тя реши да не съжалява, че не е продължил повече – нямаше как, песента беше свършила. Глупаво обяснение – не искаше да си представя какво би могло да се случи въпреки глупавите обстоятелства. Беше прекалено прекрасно и прекалено измъчващо.

Тя се приземи в реалността. Спомни си, че вече е на терасата на прелестния си дом. Разбира се, нямаше значение дали домът й е прелестен или не. Важното беше, че тя беше подпряла лакти на парапета, сгънала едното си коляно. Дъждът вече не валеше. Виждаха се само мокри улици, къщи, огради и тук-таме някои дървета. На някои почти незабележими места проблясваха замръзналите скрежинки. Тя все още беше облечена в роклята си, и то без да носи палто отгоре – стоеше само по блестяща рокля в прояждащия студ, без да го усеща. Закъснели фойерверки светеха по небето, но бяха заличени от още по-закъснели светкавици – явно останали от отминалия дъжд. Звук, картина, осезание – всичко бе скрито от тях. За мига, в който белият ток, ъгловата красота, се появи на небето, нищо друго не съществуваше за нея. Но веднага, когато прирадата, уж, и светът, уж, утихнаха, тя се прибра в топлата си стая. Сякаш главата (по-скоро ‘мозъкът’ й) се завъртя в разтеглен кръг и тя седна на земята. Добре й беше. Кръстоса крака под изящната дантела на роклята си и изправи гръб. Бутна няколко сълзи обратно в очите си. Реши, че не си заслужава – засега нищо не беше достатъчно. Но и всичко събрано през тази година не беше достатъчно, за да я съсипе. Мнооооооого далеч от достатъчното. Обеща си, че ще й трябват много по-тежки обстоятелства, за да я съсипят от вътре. Това я успокои (донякъде). Придаде й някаква сила – нейната собствена сила, която тя единствено разбираше – силата на предизвикателството и болката, вплетени заедно. Пожела си новата година да й донесе повече такива усещания – поне да й донесе нещо по-смислено от ‘любов, щастие, късмет, успехи…’ Нейното собствено пожелание бе хиляда пъти по-точно и, както се оказа след време, по-ефикасно.

- Няма да си щастлива и това ти е ясно – каза си тя наум. Една-единствена изкрящо бяла сълза се търкулна от окото по скулата и по бузата й. Тя я остави за няколко момента и след това я избърса с нежно движение на ръката си – очевидно отработено в миналото, но неизползвано отдавна.

Всичките останали неизказани, неизплакани сълзи останаха в очите й. Нямаше да си позволи да ги пусне на свобода независимо дали заради целия й, но миниатюрен живот.

В следващия момент тя се усмихна фалшиво – същата изкуствена усмивка, която напоследък използваше дори понякога придружена от изкуствен, но кристално бляскав смях. Все още вършеха работа поне като заблуждение за останалите и като огледална, каменна крепост за нея. В такъв случай тя щеше да си ги запази и използва. Но й се наложи да потърси вътрешен смях, който да заблуди самата нея. А ако не е смях, поне да е някаква болка с ароматна есенция на красиво щастие.

Завеса. Аплодисменти

Някакъв мъж е застанал пред прозореца в стаята си и гледа навън. Какво гледа? Отсрещната къща? Улицата и тротоара? Май не точно това. Небето? Не, той не е свикнал да вдига поглед към нещо повече от него самия. Множество хора вървят и преминават, всеки мисли или говори за нещо. Те са прозрачни в неговите очи. ‘Добри’, ‘лоши’, ‘умни’, ‘глупави’, ‘щастливи’, ‘нещастни’ – все субективни качества, които не представляват интерес за него. Правят му някакво впечатление тези, които имат по-особен поглед – с хъс, с устрем или с лудо очакване нещо страхотно да се случи в следващата секунда. Тези интензивни усещания се опитва той да даде на всички останали, които ги нямат.

Малко по малко успява за все повече хора. Транс, нереално опиянение, наслада, безмълвие – резултатът винаги е един и същ. За публиката му. Пристрастяване и зависимост или избран начин на живот? Не помня да са имали избор… Но никой не мисли за това. Радостни са от предоставеното и успяват да бъдат задоволени. А това си е революция! Човекът да бъде доволен… невиждано. Браво на онзи същия мъж, който успява да ги накара да повярват, че са щастливи. Защото ако го вярват, значи са щастливи. Просто за изказване, но трудно за осъществяване. Mакар и щастието да е високо над тях, те имат чувството, че поне за малко се доближават до него и почти го докосват. Достатъчно им е.

Но на него не му е. Собственият му метод няма ефект върху него, мозъкът му работи по коренно различен начин. Чрез ума си той изследва типовете въздействия, отсява нужните и съставя методи да ги използва. Неговите постижения не му доставят удоволствие, а топло гъделичкат нещо в гърдите му, събуждат някакъв вцепеняващ огън, измъчваща пара, искаща да се слее с въздуха навън, но не може, защото физически не е вътре в тялото му, откъде тогава това напрежение, нараства още повече… и го няма. Той усеща, че пак прекалено се отдава на това усещане, така че си заповяда да спре и спира. Може да се каже, че то му харесва. Не е нито чистата радост, за която хората говорят, не е и само болка. Нещо смесено, а освен това и с очакване и напрежение. Може би това е неговото ‘щастие’ или по-скоро това, което го задоволява. Но не е достатъчно. Може би ако е повече…

Затова той продължава. Отново повтаря идеята и методите си, така че останалите да изпитат въздействието и да им подари уникалното щастие. След това се спускат тежки, тъмнолилави завеси. Той се забързва и излиза пред тях, те бавно и меко се спират една в друга зад него. За пореден път той разтваря ръце встрани, гледа хората с широко отворени очи и след малко се покланя. Задържа и се изправя. Аплодисментите не спират, дори не утихват. Той само стои и наблюдава всичките лица, обърнати към него със страхопочитание, възхищение, чисто и невинно обожание. Така те му предоставят неговото желано усещане, той го грабва и се носи на крилете му. Отдалечава се от тъмните завеси, рее се над притъмнената зала, над лицата, чиито черти на вижда. Почти черният въздух свисти около тялото му, повдига кестенявите кичури коса от врата и от лицето му, жълтеникавокафявият ирис на очите му усеща хлад, преминаващ през него, зеницата се свива и разширява, пулсираща…

Тълпата се разделя на две, открива се черна пътека. Тя го издърпва към себе си и когато вече е достатъчно близо, той вижда, че е пропаст. Прекалено късно е да скочи надалеч, така че пада направо през тъмнината, през черната непрозрачност. Той се обръща на всички страни, вглежда се в каквото би трябвало да бъдат различни части от пропастта, но изглеждат пусто еднакви. Толкова дълго се взира в пропастта, че и тя започва да се взира в него. „Това е толкова банално! Това известно твърдение за пропастта – аз знам за него, как може да ми се случва?! Но усещането… не съм предполагал, че може да е толкова реално… Вярно, че е притискащо, побъркващо дори… но пък дава някакво притъпяване на сетивта и усещанията, сякаш задоволява нуждите… дори и да е лъжовно, какво от това? За първи път ми е достатъчно.”

Намериха го в апартамента му, легнал на канапето. Изглеждаше сякаш просто е заспал след уморителен ден. Лицето му беше мирно – изражение, което можеше да се появи само докато спи. И все пак клепачите му не се движеха, не беше типично за него да бъде толкова… нежив.

Не се събуди в продължение на повече от четиридесет и осем часа. Докторите казаха, че няма пулс – че е мъртъв. Не можеха да обяснят причината, сякаш сърцето му от само себе си бе спряло изведнъж. Нямаше как да се даде научно обяснение за пристрастяващата мания, която беше управлявала съществуването му. Мозъкът му сам си беше произвеждал наркотика и го беше предоставял на тялото. Просто в един момент тялото и психиката не можеха да издържат повече и отказаха. Жалко, че не му позволиха да стигне по-далеч.

Погребаха го с огромна церемония. Бавно движещо се море от черен цвят и опечалени, наведени лица. На всички хора, изброени и неброени по целия свят, за които той беше възвишен идол и абсолютно същество, им беще невъзможно да приемат загубата, щяха да се почувстват предадени. Затова и не я приеха.

Споменът за съществуването и въздействието му остана запечатан върху лицето на света без никаква опасност от изчезване. Болката и агонията, които неговата смърт причиняваше на всичките му обожатели, го държаха жив в неговата собствена реалност. А в тази на човечеството хората се развиваха спрямо неговите указания, което беше невероятно постижение – изобщо да накара хората, масите, да се променят към по-добро. За да се появи един ден някой, който да притежава достойнството и възможностите да продължи идеите му. След години – някой друг, след това някой друг и така нататък. По този начин ще се изгради нова реалност – реалност, в която да съществуват, необезпокоявани, Неговите идеи.

Когато никой не гледа

Стар жилищен блок. Влизаме във входа – разнебитен, обелени стени, сиви стъпала, мръсен парапет. Надолу – по-мрачно. Слизаме внимателно, иначе кой знае на какво може да се подхлъзне човек. Завиваме няколко пъти сякаш по същите стълби. Става по-студено, заради което знаем, че вече сме по-надолу. На всеки етаж виждаме врата, водеща към избите на хората. Кой знае какво има там – всякакви боклуци и забравени вещи, складирани стоки и храни, а може би дори и нещо скрито. Единственото общо във всичките тези мазета са плътните паяжини, покрити с многогодишен прах.

Но стига сме се занимавали с тези мазета. Ние търсим друго, някъде още по-дълбоко в земята. Чуваме как стъпките ни кънтят в пустите коридори и се сепваме. Споглеждаме се, полу обвиняващи се един друг, и продължаваме надолу с тихи стъпки, сякаш ходим по гума. Явно очакваме нещо.

И така, стигнахме до най-долния етаж, няма повече стълби надолу. Уф.

- Тука далеч не е хубаво.

- Стига де, знаехме, че ще е мизерно.

А сега какво се очаква да правим? Даа, сякаш някой ще го интересува да ни каже. Виждаме някаква решетка, а зад нея не е ясно какво се случва. Притискаме лица до преплетените телчета, само носовете ни минават от другата страна – не, че това помага. Няма как, ще трябва да я изкъртим.

Без много да се суетим изтръгнахме решетката и минахме нататък. Откри се тесен коридор, по-нисък от предишните. Нямаше осветление, изглеждаше неизползваем, но ние не се подлъгваме толкова лесно, така че тръгнахме по него. Продължихме да стъпваме като по гума, този път може би дори като по мокет. Много бяхме добри – хем бързахме като ненормални, хем и бяхме беззвучни.

Нямам идея колко време сме вървели така. Когато вървим сякаш без посока в тъмното, и времето спира да тече в обичайната си посока, а прескача, вие се около обичайната си ос и си прави каквото си иска. А ние се опитваме да го усетим и оковем в нашите часове. Успех. (И да ви се струва, че говоря глупости, лъжете се. Както и да е, то си е ваш проблем.)

В крайна сметка стигнахме до издрана желязна врата.

- Най-накрая!

- Млъкни бе.


Напрегнахме умовете си и погледнахме от другата страна на вратата, на масивните, незаинтересовани стени. Не питайте как го правим, има си техника, но е сложна за всекидневно обяснение; просто знайте, че виждаме и през това, което вие наричате препядствия.

Кръгло подземие. Пригодено за обслужване на култ. Някакъв човек се е свил на колене и е положил глава на земята. Около него има всякакви възможни фигурки (даже няма да ги разглеждам) и оскъдно осветление. Май се моли по някакъв странен начин. И затова си е играл да изгради това подземие, коридора, решетката, погрижил се е всичко да изглежда изоставено... Сериозно, тоя няма ли си занимавка? Толкова ли е важно това... действие? И да трябва да е напълно сам, никой да не го вижда. Спокойно, да не се притеснява, никой не го гледа. А, ние ли? Ние сме никой.

Чуваме шумни стъпки от тичане зад гърбовете си. Обръщаме се и след малко пристига някакъв човечец. Сигурно е видял разбитата решетка. С неимоверна бързина се залепяме за стената. В тая тъмница няма начин да ни види, пък и като не очаква да ни види, няма да ни види.

Той посяга към дръжката, натиска я и отваря вратата. Надниква, след това и с тялото си се готви да влезе. Може ли да си толкова глупав!

Поглеждаме ситуацията от позицията на онзи вътре. Извръща се и вижда нахлулият, разрушил му уединението, разтрошил му е перфектния кръг на култа. Влязъл през несъществуваща вратичка в неговото съзнание. Как смее някой си да му причинява това?!

Вади пистолет и го застрелва. Толкова. Обръща си се и отново се посвещава на вглъбяването си.

- Уби го, страхотно просто.

Мълча си. Какво да кажа? Не е моя работа, пък и вече е леко късно. Преди бих се обвинявал, но сега съм над тези неща. Сега просто ще чакаме. Знаем как се развиват тези ситуации.

Скоро се започва. Процесът в мозъка му се задейства. В предната част, точно зад челото, взаимодействат определени вещества и създават илюзия за неговите възприемащи способности. Това е така наречената връзка с бог – така възприема мозъкът резултатa от медитацията и нереално избистреното съзнание.

Сега той е отпуснат на земята, очите му са обърнати някъде нагоре, ръцете и краката му потрепват от време на време. Влизаме и го взимаме, поемаме по обратния път към повърхността.

Да, за това дойдохме. Ние се интересуваме от това състояние, изследваме го, залъгваме се, че ще успеем да разберем какво точно представлява то. Особено когато бяхме по-млади, вярвахме, че ще успеем, защото то се случваше точно пред нас. И сега е пред очите ни, но вече сме установили и нещо друго: ние не можем да го проумеем. Защо ли? Ще ви обясня.

Това състояние би трябвало да представлява пълното уединение, абсолютната самота, за да може човек уж да се свърже с някаква висша сила. А за целта е нужно да не го гледа НИКОЙ.

Или поне той така си мисли.

Всъщност ние винаги сме там и наблюдаваме. Затова и сме никой.

Колкото и да се опитваме да анализираме това явление, нищо не се получава. Точно защото сме никой. Защо да му е позволено на никой да открие каквото и да било? От самото му прозвище става ясно, че той е незначителен.

Затова и май сме се примирили, че нищо няма да разберем. Но продължаме да гледаме. Защо ли? Защото сме си заслужили тази привилегия точно с името ‘никой’. И за да се запази тайнствеността в ‘когато никой не гледа’, както и противоречието така присъщо и за нас.

и сега един на английски, просто не съм го превеждала:

A Child

A second-grade boy was walking down the street. It was still early afternoon; the boy had just finished school. He was supposed to wait for his mother in front of his school because she was going to take him to the pool for his swimming practice. However, he just didn’t feel like waiting for her or fulfilling any of those plans. Now he was crossing the street and turning a left corner. A high, yellow building was staring down at him.

“Why aren’t the windows mirroring back any sunlight?” he asked himself.

The look in the boy’s eyes was not suitable for a child: it was too serious. It seemed to perceive all the factors of the surrounding environment. He was used to not understanding most of them.

“I should think about ‘my people’ now,” he thought with certainty.

They were a group of fantasy people living in an imaginary town. There were only fifty of them, and they were all living together in a “very big, yellow house with a blue roof.” He loved the blue roof. It made the house look as though its roof was a part of the sky. Maybe the people should have painted some clouds on top of it. Maybe they would one day, who knows.

These people didn’t do anything strange in particular. “If one wanted to grow crops, he could. If one wanted to work on his computer, he could. If one wanted to paint, he could. If one wanted to travel and meet other people, he could. If one wanted to…” The boy often entertained himself by coming up with new and new activities for his people. It was so simple: everyone could do whatever he wanted. “Just like in the real world,” he thought with certainty.

“Then why aren’t my people smiling?” This was a mystery. He recalled images of people he had seen in the real world. They were rarely smiling; they were mostly thinking about something faraway or smirking angrily at something nearby. Sometimes they tried to smile, but it was obvious that this was a torture for their faces. Smiling was not that hard for his people; it was just unnatural.

Sometimes they argued but tried not to fight each other. It was a hard thing to do, though. What they did was the two people that wanted to fight talked and scheduled a time and place to fight. They fought there without implicating anyone else. The one who was less damaged covered up the traces. When the two people came back to town (separately, of course), they said they had fallen down the stairs. No one believed them, but no one did anything about their problem; it was their own.

“Hmm, my people don’t really help each other,” the boy thought. He shrugged. “Well, I guess that’s what they are like. I will tell them to try to help someone else for once. Everyone I know says this will make the other person happy.”

“But I help mom, don’t I? And she isn’t happy. Why didn’t she sleep last night again? And why does she try to smile at me, when it looks ridiculously fake? I should tell her how my people smile. They are a little more successful than her.”

The boy had reached a park with swinging trees, stone alleys, and both sunny and shady benches. He didn’t sit down. He had to reach the lake.

On his way, he met another boy about the same age as him. The other boy was holding a ball. Their eyes met, and both of them didn’t look away or to the ground. They just stared at each other with their expressionless faces turned fully one towards the other. The boy passed the one with the ball with no particular surface thoughts: just a stranger.

Soon, he reached the lake. He sat on a bench and looked towards the water. Several ducks were swimming across it with their wings fluttering. It looked as though some were playing with the others; some were swimming slowly, nearly haughtily. They were all just killing time.

The boy was looking at them. At one moment he saw their unfamiliar movements, at another he saw through their bodies, through the muddy, green water, through the rocky bottom of the lake.

His mind was farther away.

His face was half lit by the sun, his eye narrowing instinctively against the rays. The other half of his face was in the shadow of a tree’s leaves. This eye was not disturbed by meaningless factors, unblinking, saved by the pleasant, gray shade.

A foreign thought twinkled in his mind, “Shouldn’t I go home… soon?”

He stayed there for an illimitable period of time.

веднъж да пусна свястна тема, в която може да се види поне част от промяната в писането ми, за да видя кой какви коментари ще измисли, и никой не си прави труда. жалко, че мнението ми за читатели по форуми още веднъж се потвърждава, но какво да се прави. явно всички са в лятно-мързеливо настроение

По-добре се радвай че не са ти налетяли hate-ри.
Много добре си се справил/а. Тук-таме има малки грешки от невнимание.

хехеее мерси

Те тепърва ще идват.

Иначе много ми харесват разказите ти.Надявам се да пуснеш още.

Мхм ....
Така явно ти се отдава да пишеш такива неща Кратки , леко философско настроени и винаги има някакъв психологичен елемент ....
Добре си се справила при някои , други не ми харесват ...

" Untitled " - в началото мислех ,че ще нещо фантастично - тип Дюн - не се оказах права ....Не ми хареса ,защото не даваш доводи Защо всичко да се е оказало грешно ? Защо ще ходи да скача от скалата при положение , че е толкова горд и съвестен ?- спокойно може да умре в битка с чест и слава , а не да се самоубива
Такива просветления ми стоят откъснати Отдалечават ме от героя и не разбирам ситуацията , в която е попаднал и защо е взел това решение

" Лед " - няколко повторения - Седрик ~ Седрик , накрая по -добре изпусни "тя" . Като че ли в този случай би било по-добре да не даваш име на главния герой... Нз защо Me , I like it ^^
Мистери елементът е добре направен ~ може би трябва да го доразвиеш до историята за серийна убийца ~
Иначе кратичко ~ кратичко - леко за четене ~
Справила си се добре , но явно просто не е за моя вкус

" A Child " - хубавичко , може би , защото рядко има неща на ингриш тук . Наблягаш на изкуствеността на ежедневието , на липсата на реална връзка между хората . Може би тук леко се отплесна от mature елемента понеже става въпрос за дете и това леко разчупи разказа

" Кой трябва да бъде обвинен? " - леко лейм ~~~ всяко второ женско романче има по едно такова нещо за манипулативното отношение .

"Нова Година" - повторения на думи от еднакъв корен

Отново не ми харесва . Може би ,защото пак засяга женските теми . И да - говориш за нещо скрито ,тайно ,което няма доводи и читателят пак виси във въздуха

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Ок мързи ме да пиша и за останалите , но ще направя обобщение

Разказите са добре написани , но са многооо~~ банални Неинтересни е най-точната дума . Нищо ново под слънцето , философските идеи ги слагаш и си дотам Няма развръзка, няма развитие , просто констатация Емоцията е само описана , не предизвиква съчувствие , а просто евентуално съгласие или безразличие

На някои места има тавтология , на други като че ли има излишни неща
Пример
Това " Тя " е по-добре да го махнеш ~~ безподложните изречения вкарват повече динамика на действието

Меланхолията и трагизмът изцеждат цялото действие - каквото всъщност няма , защото е запълено от философски размисли и психологични терзания Това определено не е за мен

Справила си се при описанието на атмосферата , хубава структура и начин на изказ . Добър подбор на думи и въпреки това стои много сухо
Нещата , което харесах от горе постнатите са - "Завеса. Аплодисменти" и "A Child" . Самият край на "Когато никой не гледа" - също ми допадна.

С едно изречение - Справила си се много добре , но аз не ги харесвам , защото не са от типа неща , които чета

благодаря на Lenalee-chan, за комплимента, най-вероятно ще поствам, когато напиша нещо ново, и на crazy_little-crow за обективното мнение. знам, че стилът ми е странен и заляга на психологизация и описания, но така ми харесва да пиша. зависи от човека дали ще го чете. там за повторенията - да, знам, нарочно са. просто и като формулировка си подбирам думите по различен начин в зависимост от това, което пиша (имам още разкази, в които това си личи повече). не ми харесва да не мога да използвам една дума, която смятам за точна просто защото съм я използвала скоро но мерси за наблюдателността. иначе съм съгласна за женските теми - не смятам, че те са ми били фокус, но явно си ме разбрала по друг начин. а за баналността не съм сигурна, защото аз намирам за банални повечето неща с изпипани сюжети, опитващи се да бъдат оригинални. разбира се, нито случки, нито мисли могат да бъдат съвсем оригинални вече, но поне на мен ми харесва да търся нещо различно в комбинацията от случка, атмосфера (или представа, както обичам да я наричам), извод и ефект върху човека/героя. за това и пиша.

и така, не знам защо реших да поясня всичко това, смятам, че е уместно и дава по-широк поглед върху писанията ми

За мен тавтологията е грешка , но щом казваш ,че е нарочно - вярвам ти.
.....Всъщност смених баналността с безинтересност ~~~

това може би идва от факта , че не харесвам творби с философска насоченост Или от това ,че ги четох наведнъж и ми се насъбра
Иначе пак казвам добри са
Надявам се да пуснеш нещо в скоро време ~ (не заради мен , а заради останалите четящи )


ПП Хубаво е да има спор понякога - само едно "много добре" не ти дава представа какво е разбрал четящият от написаното

да, съгласна съм, затова и се зарадвах, като видях твоето мнение. дамм, ще пускам по някое време, да видим какво ще ми дойде на ума

Мозъкът ти е гладък като бебешко дупе. Не коментирай преди да си чел !На crazy_little_crow всичко и е банално(или почти всичко) но тя ги чете преди да пише.За неведението - няма такова, ако човек мисли, разбира всичко по своя си начин.Не е задължително автора да ни казва как да мислим или какво да чувстваме(просто дава свобода, но хората се чудят какво да правят с нея и се сбъркват). Нямат нужда от „екшън” това са философски разкази и искат мозъчна дейност, която явно нямаш. Сега ходи си чети „екшън” простотите и затъпявай!

MorticiaN, благодаря за мнението, но както казах, явно си зависи какъв човек ще ги чете. в по-дългите си неща (които не съм поствала тук, защото не са готови) се случват повече неща, но пак не е главното екшънът. писането ми си е такова и ми харесва, когато акцентът не е върху действието. да, чела съм неща, които те интригуват със загадките и динамичността, и са ми били интересни, но не толкова, колкото нещата с психологизация и целенасочени описания. предпочитам да пиша така, както и с недоизказаните идеи - това ми е интересно. и не само на мен, просто си трябва типът човек да ги чете.

и така, може би някои неща ще опитам д аги пиша с повече динамика, ако ми се връзва с идеята - ще го имам предвид.

На всички коментари до сега. Много се извинявам, че така почвам, но не сте си направили май труда да прочетете нещата както трябва. Казвата, че има много философия в написаното. Тогава защо не преглеждате разказите така? Банални? Не бих казал. Нито за момент никое не ми се стори банално, освен може би това "Нова година". Разказите ми се сториха най-малкото странни и впечетляващи. Не са грабващи и не са нещо, което се чете с кеф, но има определено много повече от това което се вижда. Това, че им липсва действие, MorticiaN, е може би защото не са в този стил? А и за какво им е? Ако се вкара екшън в тези неща ще им се изгуби смисъла, според мен. Ако си свикнал да четеш РПГ-та в другия раздел или пък по 24 часа гледаш екшъни и анимета стил ДБЗ или Наруто да тогава си прав, трябва им екшън, от твоята гледна точка.
crazy_little_crow, сама казваш, че има псохологически елемент еми погледни така на разказите. Понякога въпроса е сама да довършиш разказа и да предположиш причините за едно действие. Много често в някой филм или като четем книга си задаваме въпроса "Защо го прави това". И колкото и нелогично да звучи после сами си отговаряме на въпроса или просто ни се доизиснява с развитието на действието.
Аз като цяло разглеждам разказите и от друга страна освен от написаното. Първо обърнах внимание, че почти всички герои умират или са депресирани и тъжни. Почти няма веселие, радост, купони и такива работи. Интересна ми е психологията за написване на подобни неща. Защо автора е решил да напише точно това и точно по този начин. Какво се случва в неговата глава. Едни вид писанията му са прозорец към самия него. Иаче във всеки разказ могат да се видят разни символи и елементи, които да се тълкуват по различни начини, но пък помагат за разясняването на авторовата душа.
Разказите са интересни, не затормозяват като големина, а просто изискват повече вглеждане и малко по-задълбочен прочит.
Поне така е за мен. Според автора мога напълно да греша.

хмм, dream_dragon, до голяма степен си прав. а и затова, че всеки разказ по малко разкрива за автора... интересно казано. и да ме питаш, мн трудно мога да кажа защо съм написала еди-кой си разказ. понякога знам защо дадена идея се е появила в главата ми, понякога - не. но съм сигурна, че много от детайлите говорят нещо за мен. но кои точно и как се свързват... понякога е близко до ума, понякога и аз не се сещам но ми е интересно, че се сети за тази гледна точка...

някои съм ги чел
а стилът ти има някакъв специфичен вкус който незнам как да го определя, но се познава

"Кой трябва да бъде обвинен?" изглежда обикновено, но това което прави впечатление е че тази която задава въпроса е страховита защото за мен е много страшно нещата да се случват покрай теб без ти да си наясно че изобщо нещо се случва

"Лед" ми хареса най-много, стилът е много хубав и щеше още повече да ми хареса ако изпуснеш приятелите на Седрик и направиш разказа да е без тях

"Когато никой не гледа" - това да ти кажа не го схванах и за това незнам какво да кажа

"A Child" като че ли най-малко ми хареса, а и изглежда незавършено, може би за това

"Завеса. Аплодисменти" е едно от тези дето съм чел, но не ми се чете пак защото си спомням че "Лед" беше доста по-добро

в нещата ти атмосферата много точно се предава според мене, което е много важно, но не ми харесва това, което crazy_little_crow посочи че наблягаш на изкуствеността на ежедневието, просто моят вкус е свързан с избягване на ежедневието а ти като че ли правиш обратното и наблягаш на него
за това една от любимите ми твои работи я няма тука, не знам как се казваше и забравих точно какво ставаше, но си спомням че ти казах как първата половина много ми е харесала
имат и философска насоченост нещата ти, което ми харесва, но разбира се това означава и че хората по-трудно ще ти ги схващат поради абстрактноста на философията и на това че не обясняваш нещата напълно, което пък е хубаво от артистична гледна точка

ехее и ти взе, че постна в тая тема ами благодаря, смятам, че ти също си от хората, които дават обективно мнение, пък и за теб подхождат по-"философските" стилове, както ти се изрази. а за "Лед" съм съгласна, че приятелите на Седрик са излишни, но го пращах в едно списание, където едно от изискванията беше да се съдържа въпроса "Имате ли огънче?" и затова изобщо го има този момент. иначе и на мен това ми е едно от любимите. жалко за "Завеса. Аплодисменти", аз много го харесвам, ноо нищо. а за това, което си харесвал повече, а го няма тук нещо не мога да се сетя... ако си спомниш поне малко за какво става дума, ми кажи, че ми стана интересно