Здравейте на всички.
Отдавна си търся различни историйки от интернет, правя си любителски преводи и прочие, и попаднах на един фик, който ме грабна и реших да го преведа. Фика се казва Марионетка, взет е от fanfiction.net, главите са 20. Преди всяка глава има откъс от текст на песен на Nightwish.

Пускам първата глава и ако има заинтересовани, ще продължа да превеждам и да ги пускам тук.



Oh, do you care,
I still feel for you
So aware,
What should be lost is there

Глава първа:
Завърналият се демон

Взираше се в голото си отражение в огледалото, несъзнателно прокарвайки пръсти през розовата си коса. Няколко пъти беше мислила дали да не я остави да порасне.
Както и да е, беше й по-лесно да работи с болни пациенти, с къса коса, без да се налага да я прибира назад когато бе на операция с другите доктори.

Очите й срещнаха отражението си в огледалото ,тъмно зелени на цвят със елегантно извити вежди, високи скули, изящно извит нос и уста със тънка горна устна и пълна долна, във същия нюанс на розовото като косата й.

Погледът й се премести по-надолу, към вече пълните й гърди, после по корема, стегнат от дългите години тренирови и упражнения, също като силните й стройни крака. Тя сви пръстите си; Чистобелият диамант, стоящ на третия пръст на лявата й ръка, блестеше на златните лъчи на утринното слънце.
Пръстенът беше красив, поставен на сребърна коронка, на който много кунойчита и техните майки завиждаха. Те грабваха ръката й, взирайки се в скъпоценния камък и я караха да повтори разказа как уважаваният Хюга Неджи й направил предложение, въпреки че бяха чували историята вече безброй пъти.

Не беше особено важно нещо; тя можеше да го опише като романтично и реално. Бяха се срещали постоянно за три години, три години през които бяха научили по нещо повече за другия, но винаги се държаха въздържано, затворена и забранена врата на техните животи,която те пазеха много сигурно.

Въпреки това, те бяха седели заедно след натоварени работни дни. Просто наблюдаваха как вятъра гони облаците в синьото небе. И когато тя беше дълбоко вглъбена в мислите си, в едно друго време, което винаги изглеждаше на крачка след нея, тя поглеждаше пръстена и си спомняше как той се премести и застана на едно коляно пред нея.

Беше й казал,че винаги е с него в мислите му и тогава я попита дали иска да стане негова жена. Как да каже друго освен да? Тя го прегърна и го целуна докато той се разсмя тихо и непохватно сложи пръстена на ръката й.

Почукване на вратата я извади от мислите й. Тя грабна една хавлия, уви с нея тялото си и бързо се облече в нинджа дрехите, преди да отвори вратата на банята. Той погледна надолу към нея със замечтано изражение. Бяха живели заедно от шест месеца. ”Добро утро” промърмори тя и му даде една бърза, нежна целувка.

”Станала си рано” отбеляза той, като се обърна да я гледа как оправя леглото.

”Да! Тсунаде-сенсей ми каза да отида по-рано днес; каза че съм готова да продължа тренировката си. Ще е добре” тя напъха краищата на чаршафите под матрака и потупа възглавниците.

”Ами ти?”

”Аз имам мисия след около един час”.

Тя остави възглавницата долу и отиде до него, обвивайки ръце около врата му.

”Колко дълго няма да те има?”

Той се усмихна и зарови пръсти във полу-изсъхналата й коса-още едно предимство на късата прическа. Наведе се и я целуна.

”Би трябвало да съм си вкъщи довечера,не по-късно от утре сутринта.”

”Утре сутрин?”

Той хвана китките й когато тя направи крачка назад.

”Да,нямало ме е и за по-дълго време.” Той се засмя отново на внезапния й шок.

“Знам...просто...ами, ще се оженим след два месеца.” Искаше и се той да спре да я гледа така;напълно разбираше каква сцена бе направила туко що и беше преувеличила за нищо, но имаше странното чувство, че всичко ще се промени, и не знаеше дали тази промяна ще донесе добри или лоши новини.

“Сакура, слушай ме внимателно. Няма да умра, нито ще се нараня. Аз съм шиноби на Коноха и член на Хюга клана. Вярвай ми, ще се омъжа за теб когато денят дойде.”

“Знам...просто съм...”

Тя му даде неуверена усмивка и той се наведе да я целуне като притисна тялото й по-близо до своето, нежно галейки гърба й.

“Ще си добре, нали?” попита я той след като прекъсна целувката.

“Да. Моля те пази се.”

“Ще го направя. Ще се видим довечера.”

Той я целуна още веднъж и влезе в банята затваряйки вратата след себе си. Сакура провери още няколко неща преди да напусне къщата. Щеше да закусва с учителя си преди тренировката.
Беше такава красива утрин; имаше лек ветрец, а въздуха ухаеше на свежи цветя. Бавно, жителите на Коноха започнаха да излизат, да отварят магазини и да се залавят за работа. Тя мина покрай магазина за цветя Яманака.

Реши да спре за малко да види най-добрата си приятелка и жена-на-честта. Камбанките звъннаха и Ино веднага изскочи от задната стая със саксия красиви лалета в ръка.

“Голямо чело, какво правиш тук толкова рано?” попита тя оставяйки саксията долу на щанда, след което избърса ръцете си.

“Имам тренировка” каза тя като повдигна леко рамене и се надвеси над щанда.

“Сериозно, е аз току що завърших аранжирането на цветята за приема, но сега съм заета, а и ти имаш тренировка, така че защо не наминеш вечерта за да ти ги покажа?”

“Немога да чакам, искам да кажа не ми допада идеята за такава огромна сватба, хубава тиха церемония ще е просто чудесна, със майката на Неджи и моите родители и някои приятели,”

“И…?”

Тя погледна замечтано за момент, преплитайки пръсти докато гледаше как Ино украсява един бонсай.

“Но Неджи трябва да има одобрението на цялия главен род и когато Хюга-сан чу, че искаме да се оженим настоя за голяма сватба със целия клан там.”

“Мисля че е страхотно, имам предвид омъжваш се за Хюга Неджи, най-обещаващото шиноби на Коноха. Парите не са проблем за неговият клан и на всичкото отгоре ще имаш страхотно кимоно.” каза Ино докато заобикаляще щанда за да сложи младите нарциси срещу прозорците.

“Малко е неудобно като си помисля колко хора ще ме гледат докато се омъжвам, ами ако забравя някой ред от клетвата или започна да пелтеча?” Тя зарови пръсти в косата си ядосвайки се за нещо, което още не се бе случило.

“Сакура, притесняваш се прекалено много, сега върви,” тя хвана Сакура за лакътя и я изведе навън. ”ще закъснееш за тренировката с хокагето.” И я избута след което се прибра. Сакура залитна и се изправи.Със свити юмруци и високо вдигнати рамене тя погледна свирепо към отдалечаващата се фигура на Ино.

“Прасе-Ино, имаш късмет, че не се омъжваш!”

Сакура въздъхна когато Ино само махна безразлично с ръка и изчезна зад ъгъла. Тя се почувства като нацупено хлапе, заплашено, че ще го пратят при Хокагето.

Беше наполовината път до болницата, когато забеляза Наруто и малкият му фен клуб:Конохамару, Моеги и Удон. Децата растат толкова бързо... Тя се усмихна, напълно готова да ги заобиколи и да продължи към болницата, но Наруто имаше други планове за нея. Тя винаги можеше да разчита на него да каже нещо глупаво или да я накара да се усмихне.

“Сакура-чан,” ръката на Наруто се вдигна за поздрав, след което той притича до нея. Без значение колко голям беше Наруто винаги се държеше по детски, без значение какво му поднасяше съдбата той винаги имаше усмивка на лицето си, голяма глупава усмивка.
Тя тайно се чудеше защо всички мъже в живота й бяха толкова големи.Спомни си когато ги гледаше в очите. Когато бяха генини гледаше надолу към Наруто, но когато станаха на петнадесет, тя трябваше да гледа нагоре за да го види. Той беше висок някъде около метър и шейсет или метър и седемдесет.

“Добро утро, Наруто.” поздрави тя когато застана пред нея. Той се огледа наоколо сякаш очакваше някой друг, присви очи и после я погледна.

“Има ли нещо?” попита го тя с любопитно изражение.

“Хей, къде е Хюга, не трябва ли да се разхожда с теб?”

“Аз съм голямо момиче, Наруто; Помня как се ходи; Освен това Неджи-сан има мисия.” Част от Сакура я мъмреше задето се забърка с друг мъж, след като първият й бе разбил сърцето толкова жестоко, което й докара нови страхове от типа: Ами ако не се върне вкъщи?
Тя си пое дълбоко въздух и Наруто попита:

“Къде отиваш всъщност, болницата?”

Сакура го погледна и отговори.

“Да, Тсунаде-сенсей пак ме тренира, днес ще науча нещо ново.” тя се усмихна леко щом забеляза сянката на завист, която премина през лицето му.Не помнеше колко пъти вече му бе обяснявала, че всяко шиноби има свои собствени умения, Наруто имаше огромен запас от чакра и можеше да направи неща, които Сакура не можеше.

Той нямаше същия контрол на чакрата като нея, както и тя нямаше такова голямо количество.

“Кажи, искаш ли след тренировката ти да отидем да хапнем рамен, ще ти правя компания докато Неджи го няма.”

Тя поклати глава развеселено, Наруто не знаеше кога да спре, чудеше се дали изобщо знаеше какво е ”не”?

“Знаеш, че с удоволствие бих дошла... но трябва да отида да видя аранжировката на Ино, завършила я е.” Наруто сви рамене и тя се усмихна.

“Ще дойда с теб.”

“Ами Хината, защо не си с нея?”

Наруто направи стъпка назад слагайки ръцете си в джобовете на якето. Сакура го погледна докато той стисна устни.
“Същата работа като теб, тя е на мисия, и ще се върне след три дни. Няма проблем, просто ще се помотая с бандата.” каза той обръщайки глава към тринайсетгодишните.

“Може би утре, ок?”

Наруто кимна доволен и й пожела приятен ден, след което се върна при последователите си, а Сакура се обърна и продължи пътя си без да спира никъде. Скоро стигна до вратите на болницата и влезе.
След като влезе няколко човека я поздравиха, тя спря единствено за да попита дали Тсунаде е вътре. Откакто Сакура й бе казала, че ще се жени, тя закъсняваше по повод и без повод. Успокоена да чуе, че този път е вътре, тя се насочи към нейния офис.

Отвори вратите и намери Тсунаде седнала зад бюрото си, на което имаше пет високи купчини с документи. Тя погледна вбесено. Шизуне, асистентката на Тсунаде даде на Сакура извинителна усмивка.
“По дяволите,” прокълна Тсунаде, подпряла се на колене, като ровеше в чекмеджетата търсейки нещо.
Шизуне се измъкна от кабинета.

”Ох! Мисля-!” тя си удари главата в бюрото и изпусна шепа ругатни, което накара Сакура да мърмори.

”Ох, това боли!” изхленчи Тсунаде докато разтриваше главата си. Шизуне се върна в кабинета, и сега двете със Сакура наблюдаваха учителката си.

”Не, и това не е. Къде го сложих?”

“Провери ли шестата купчина на стола ти, близо до кабинета с ликьор?”

Шизуне започна да симулира претърсване на кабинета и се доближи. Тсунаде разтри главата си за последно, остави хартията долу и погледна към мистериозната купчина.

“Това от колко време стои там?”

“Тсунаде-сенсей?” гласът на Сакура прозвуча странно различен когато изрече името на учителката си. Тсунаде я погледна с медно-кафевите си очи.

“О, Сакура, влизай.” каза тя и се насочи към купчината, за която допреди малко не знаеше, че е там.

“Никога няма да намеря този договор.” тя започна от върха, разглеждайки листите един по един.

“Какво става?” попита Сакура разглеждайки един лист. Тя остави листа обратно откъдето го бе взела и сложи ръце зад гърба си. На ръцете си носеше ръкавици. Тсунаде гледаше така сякаш ще припадне.

“Мислех че ще имаме тренировка днес.”

“Тренировка, Тренировка? Да, ще имаме нова тренировка. Ела тук и помагай , търсим документ, изглежда като този, само...не.” тя вдигна лист със някакви надписи на него, Сакура въздъхна и отиде до нея, докато Тсунаде раздели купчината на три части и връчи на Сакура средната.

“Трябваше да си остана в леглото.”

“Така е.” каза Шизуне и се засмя тихо.

“Спри с това, искаш да тренираш и...” Бързо почукване на вратата прекъсна Тсунаде и тя даде заповед да влезе. Вратата се отвори и Сакура и Тсунаде замръзнаха, забравили за листите, когато един АНБУ пристъпи вътре и се наведе да прошепне нещо в ухото на Хокагето. Сакура наблюдаваше как сенсеят й отвори широко очи и се вгледа в нея за секунда.

“Сакура, прибирай се. Шизуне ела с мен.” Тримата напуснаха, оставяйки Сакура сама в офиса на Тсунаде. Тя погледна надолу към купчината листи и затвори очи. Каква загуба на един перфектен ден. Вместо тренировка си отиваше вкъщи.

Все пак можеше да намери Наруто и да отиде на рамен с него. Тя излезе от офиса като се увери, че е затворила вратата след себе си; Тсунаде държеше много на това. Беше вече почти накрая на коридора когато чу млади медик нинджи да си шепнат едни на други.

“Кълна се! Не бих се преструвала за такова нещо.”

”Е, откъде знаеш, че е той? ” попита момиче с дълга черна коса. Сакура сви рамене, какво я интересуваха нея проблемите на другите момичета, тя си имаше годеник.

“Защото герба на Учиха беше на хаорито което носеше.”

Сакура замръзна, ръката й се спусна надолу, далеч от дръжката. Тя наведе глава и наостри уши за да чува момичетата по-добре.

“Беше обграден от АНБУ, покрит с кръв. Оправях леглото, когато Хокаге-сама ми нареди да изляза. Внесоха го вътре. Изглеждаше така, сякаш е бил в битка на живот и смърт.”

Сакура наведе глава още повече, стискайки устни. Затова ли АНБУ бяха в офиса й, затова ли Тсунаде й каза да се прибира?

“Той не е ли S-ранг липсваща нинджа?” попита друго момиче.

“Да. Предполагам, че първо ще го разпитат, а после ще го убият. Той беше ученик тук, под ръководството на... кой е Хатаке Какаши?”

“Той тренираше отбор седем, нали?”

“Горките копелета, как ли ще реагират когато отрият, че човека, който предаде тях и Коноха се е върнал.”

Сакура си пое дълбоко въздух и напусна болницата. Не искаше да знае дали е вярно, не искаше да разбере дали е истина, че Учиха Сасуке се е върнал в Коноха, както онова момиче твърдеше.
Никой нямаше да я накара да го види, тя се надяваше да си е получил заслуженото, кармата беше хубаво нещо. Реши да се върне при Ино, за да види цветята. Любовта й към Сасуке отдавна я нямаше; той стъпка всички чувства, които тя имаше към него онази вечер... когато я изостави на студената пейка... когато се опита да убие не само Наруто и нея, а и новите й съотборници.

Тя сви вежди и очите й се напълниха със сълзи, спря на средата на улицата със стиснати юмруци, сълзите замъгляваха погледа й. Стисна силно очи и разтръска глава, стискайки устни. По никакъв начин нямаше да заплаче заради такова безсърдечно... бездушно чудовище.
Той беше толкова шибано затворен в себе си; всичко за което го бе грижа бе тъпата му, проклета същност и мършавото му отмъщение на брат му, който не даваше и пет пари за него. Тя се отправи към тренировъчните арени. Щом Тсунаде не я тренираше, тя щеше да го направи сама.

Дързостта му, да се върне в Коноха, просто трябваше да умре. Трябваше да си остане извън селото; трябваше да си остане в Отогакуре с този отвратителен змийски санин!

“Сакура-чан...?”

Тя се обърна и замалко не удари Рок Лий право в лицето; тя свали юмрука си, свила ядосано вежди, че й прекъсват тренировката.

”Какво искаш, Лий-сан?” каза тя през зъби; той се сепна от мрачният й тон.

“Аз-аз,” заекна той, но погледа й го накара да си върне дар словото.

“Видях те да тренираш сама и си помислих, че може би искаш партньор?”

Сакура отпусна юмруците си и очите й възвърнаха отново нормалния си вид. Тя си пое въздух и се усмихна.

“Добре, ще го използвам като отдушник; ако нямаш нищо против, аз също ще тренирам тайджутсу, макар че не съм добра колкото теб...”

“Няма проблем, ще ми кажеш ли обаче какво стана, че си в такова настроение?”

Тя поклати глава.

“Не ми се говори за това, Лий-сан, после ще отида до магазина на Ино за да видя цветята за приема, сега ще се бием ли?”
Лий кимна и зае позиция пред нея.
…

Часове по-късно Сакура лежеше по гръб на земята, косата й беше разпиляна около нея. Беше затворила очи, вдишваща големи глътки въздух; можеше да чуе Лий, който на няколко крачки от нея сядаше на земята, като се засмя леко. Тя се усмихна когато чу смеха му.

“Какво силно падане” каза тя и погледна изморената му фигура.
Невероятният залез привлече погледа й. В небето, което цял следобет бе покрито с бели облаци, сега се рееше само един. Жълтеникави отблясъци прониваха сред черните дървета. Тя очакваше оранжевото да премине в червено.

Уви, небесата я изненадаха. Деликатно розово се издигна от хоризонта, потъмнявайки до пепеляво и най-накрая до ярко лилаво, смесено със златно и синьо, като някакъв екзотичен мраморен таван. С първата звезда, задуха вятър. Всички мъгливи облаци се отдръпнаха и небето се изпълни със звезди.
Името Учиха Сасуке развали деня й, не времето или небето. Тя се усмихна и седна с кръстосани крака.

”По-добре ли си, Сакура-чан?” попита Лий усмихвайки се изпод мръсотията и кръвта по лицето си. Тя го погледна виновно и той докосна разранената си буза, от която се стичаше кръв.

“Съжалявам, Лий-сан.”

Той поклати глава, отиде до нея и й подаде ръка за да стане. Тя се изправи и свали ръкавиците си, след което ги изтупа.
“Не ме боли, Сакура-чан, всъщност и двамата бяхме доста груби.”
Тя погледна надолу към разкъсаният си лакът, тъмночервена течност полепваше по издрасканата кожа. Навсякъде по тялото и дрехите й имаше мръсотия и трева, изглеждаше също толкова зле както Лий, долната й устна имаше вкус на кръв.Тя докосна устната си и се усмихна.

“Е, сега се чувствам по-добре. Дори не помня защо бях ядосана. Трябва да отида до Ино, доскоро Лий-сан.”

Тя прекрасно помнеше защо се бе ядосала, но всичкия й гняв се бе изпарил по време на битката. Но не можеше да забрави името Учиха Сасуке, това име щеше да я следва през целия й живот, може би щеше да го отнесе и в гроба.

“Нека дойда с теб.”

Беше на път да му откаже, хората винаги си мислеха, че имаше нужда от придружител, всички – приятели, учители, родители... Какво им ставаше на всички? Тя беше двайсетгодишна; можеше да се грижи за себе си.

“Добре.”

Тя кимна и заедно напуснаха тренировъчните арени, безразлични за това как изглеждат. Видът им обаче приковаваше вниманието на мнозина. Лий извървя целият път до магазина с нея. Сакура почука на вратата. Отвътре се чуха стъпки, вратата бе отлючена и някой я отвори.

“Какво ви се е случило на вас двамата?” попита Ино взираща се в мръсните им лица и подутата, покрита с кръв, устна на Сакура.

“Приятелски мач, нищо повече.”

“Наруто дойде да те търси.” каза Ино след което се отдръпна и ги пусна вътре.

”Не остана. Каза, че отива до бара с Чоуджи и Шикамару.”
Сакура и Лий последваха Ино до задната стая. Тя отключи и пусна Сакура първа. Вътре имаше редица от рози, примесени с млади орхидеи, поставена на голяма маса.
Сакура се приближи, взе една от розите, чието стъбло бе покрито с бодли и се наведе да вдиша аромата.

“Толкова са хубави, Ино, благодаря ти че се зае с аранжировката.”

Тя се спусна да прегърне приятелката си, увивайки ръце около нея. Ино се вдърви.

“Ужас... Голямо чело, цялата си мръсна! оплака се Ино, прекалено отвратена дори да избута приятелката си. Сакура притисна бузата си в тази на Ино, която се сви.

“Сега го правиш нарочно!”

“Така е.” каза Сакура и бързо се отдръпна. ”Е, аз си отивам вкъщи да се измия и да чакам Неджи да се прибере, би трябвало да си е у дома тази вечер или утре сутрин.”

Ино изпрати нея и Лий до вратата, пожела им лека нощ, и заключи след себе си. Лий реши да изпрати Сакура до тях. След като се омъжеше никой нямаше да я изпраща, той бе сигурен, че тя няма да позволи; Неджи нямаше да я води до дома й, а щеше да се прибира с нея в тяхната къща.

Неджи беше единственият, който не я третираше като дванайсетгодишно хлапе. Той я уважаваше и се съгласи с нейното правило ”никакъв секс преди сватбата”;знаеше кога да си замълчи и не беше пълен тъпанар.

Вече бяха до вратата на къщата и Сакура забърника из джоба си, търсейки ключа. След малко го намери и отключи.

”Благодаря ти, че ме изпрати до вкъщи, Лий-сан. Лека нощ.”

Той също й пожела лека нощ и тя затвори вратата. Събу обувките си и започна да се съблича по пътя до банята. Заслужаваше една хубава дълга баня и спокоен дълъг сън след като бе чула за потенциалното залавяне на Учиха Сасуке.

Boot to the head....A.K.A. Don't like it...

Има някой грешки,но ще го следя.Интересно ми е.
макар и да е наруто фенфик

много е хубаво ще го следя...дано пуснеш продължението по скоро

Хубав е ще го следя

Определено ме заинтересува..така че бих искала да видя продължението...

Знам и съжалявам. Ето оригиналното изречение дайте идея как да го променя...

...the clear white diamond winking in the golden light of the morning sun on her third finger of the left hand.


Освен да го направя на Чистобелият диамант блестеше на златните лъчи на утринното слънце; стоящ на третият пръст на лявата й ръка.

може да го направиш на "Чистобелият диамант, стоящ на третия пръст на лявата й ръка, блестеше на златните лъчи на утринното слънце" поне на мен ми звучи добре...

Наистина звучи добре. Готово е.


А сега - втора глава


My fall will be for you
My love will be in you
If you be the one to cut me
I’ll bleed forever

Глава втора:
Разкаяния за миналото


Беше мъртъв. Знаеше го защото родителите му бяха там. Майка му стоеше там, елегантна като китайска порцеланова кукла, кожа по-бяла от заснежените планински върхове, очи, по-тъмни от мастилено петно и дълга коса, падаща на вълни, по-черна и от нощта. Тя се усмихваше, винаги толкова топло, и толкова красиво –тайно негова любимка.

Баща му също беше там, винаги беше лидера, учителя, железният юмрук, основата, която държеше клана силен и уважаван. Висок, мрачен, мистериозен, нещо което Сасуке се опитваше да бъде. И тогава дойде кръвта, както прибоят се сблъсква със скалите по брега, заля лицето му, той примигна за да я махне от очите си, но тя се стичаше и танцуваше по клепачите му.

Кръв, изтичаща изпод плата на дрехите им, заливаща ги. Оттук нататък той виждаше света само в три цвята:черно, бяло, червено. Тогава избухна огън, пламъците поглъщаха не само труповете на родителите му, а и на целия клан: лели, чичовци, братовчеди, млади и стари, техните животи бяха без значение за чудовището, което притежаваше меча, убил ги безмилостно.

Учиха Итачи-

Бе имал толкова сънища, толкова кошмари за това чудовище в човешка форма, безброй сънища където собственият му брат брутално го унищожаваше, без угризения, без опасения. Очите му винаги бяха празни, лишени от реалния си цвят, нищо не можеше да погледне през тези сурови очи. Той никога не бягаше в кошмарите си, освен когато беше отново на седем. Сякаш искаше Итачи да го убие.

Убий ме…

Той чакаше, стоеше без да помръдва докато брат му го обикаляше, нямаше нужда от оръжие, можеше лесно да го убие с двете си ръце. Щеше да затвори очи когато Итачи застана пред него. Нищо, нямаше никакви звуци, нямаше мисли, само празно пространство, празен екран.

Не се разкайвам за нищо... Орочимару е мъртъв... Те ще са в безопастност.

Той отвори очи и се взря в отражението си в огледалото. Беше прекрачил границата отдавна и сега беше готов да умре.

Готов съм... готов съм да умра.

Черни очи се вгледаха в черни очи, принадлежащи на бледо лице без усмивка. Той беше бездушен, чужд на човешките емоции, сърце очернено от омраза, ум, на границата на здравия разум и невероятна сила. Никой не можеше да си съперничи с един Учиха. Никой не можеше да си съперничи с Учиха Итачи.

С изключение на това, че съм предопределен да те убия-
Тогава, просто така, тялото му се обви във синьо елетричество, кръвта течеше от китката му, ръката му бе покрита с червена течност, гореща и лепкава. Нямаше болка, просто едно празно лице взиращо се в него. Той погледна надолу към ръката си; беше дълбоко в стомаха на брат му.

Имам нужда...да те...убия...ний-сан.

Той сви пръстите си, вълна от електричество премина през него и излезе от краищата на пръстите му, можеше да усети джвакането, чуваше го, помирисваше го. Сън ли беше... или реалност? Лявата му ръка започна да кърви и изведнъж, без да види, получи силен удар по гръбнака. Сноп от сини искри се пръсна около него, след което се завъртя като видим вятър.

…Дори ако това е последното нещо, което ще направя, ний-сан.

Итачи го погледна, кръвта се стичаше бързо от устата му, към брадичката. Имаше усмивка на лицето му, тъмна и злокобна, весела и... молеща.

“…Не така... глупав Отоуто-” устните му оформиха думите, но не неговият глас, друг глас, онзи, който ехтеше около тях и съня ги изрече.

Той премигна когато усети нещо топло да се стича по челото му. Затвори очи и вдигна ръка до веждата си, за да изтрие течността. Отвори очи, очаквайки да види пот, но намери пръстите си изцапани с кръв; погледна обратно към Итачи.

Сасуке-

Кога за последен път... го нарече така? Сасуке погледна брат си със свити вежди.

Как ме нарече?

Сас-

“-уке, Учиха Сасуке, чуваш ли ме?”

Той се събуди, взирайки се в бял таван. Примигна няколко пъти докато можеше да види дупчиците по мазилката горе. Сноп слънчева светлина го покри като втора завивка, в допълнение на чаршафа, покриващ го от кръста надолу. Леглото беше със железни рамки. На ръката му имаше абокат.

Болница- значи не беше мъртъв. При всички случаи, трябваше да е мъртъв. Знаеше в изобилие умрели от слабост, но той не беше като другите на този нещастен свят в който съществуваше. Той беше много повече. Беше по-силен, по-умен и по-бърз. По-добър.

Той извърна поглед към гласа, който бе чул по-рано в съня си. Погледа му се размаза и той отново затвори очи. Усети силна болка да преминава през тялото му, отвори очи, но все още виждаше като в мъгла.

“Добре дошъл обратно, за секунда си помислихме, че си пътник.”

Големи сини очи, глупава усмивка под белязаните като мустаци бузи и голяма маса жълта коса, всички досадни притежания на Узумаки Наруто.

“Мамка му!” изруга Сасуке. “В ада съм.”

Той отново затвори очи и вдиша дълбоко, лютият аромат на тамян изпълни дробовете му и накара очите му да сълзят.

Синеокият скръсти ръце пред гърдите си ядосано.

“Хубаво е да видя, че още си си задник.”

“Хубаво е да знам, че още си недоразвит, мамка му, Наруто, никога ли не порастваш?”

Той се повдигна на лакти и се облегна на възглавницата, намести се и усети как иглата на абоката се раздвиши под кожата му, опъвайки лекопласта. Вдигна ръкава на тениската и видя шева на дясното си рамо.

Разрезът беше дълбок, затова се бе наложило да го шият, със още едно движение той седна напълно. Изсъска тихо когато извади иглата на абоката; кръвта шурна от ръката му.

“Какво правиш!?” извика Наруто със стиснати юмруци. Сасуке затисна ръката си и я сви, после я изпъна и усети още кръв да изтича от малката дупчица. Той отпусна ръката си и изтри кръвта на завивката около бедрото му, след което отново сви ръка за да спре кръвта.

“Трябва да се махна от тук.”

“Сядай.”

Сасуке се огледа; не беше Наруто, а човека стоящ до вратата, със коса като звездна светлина. Хатаке Какаши, бивш наставник и заместник на баща му. Сасуке притвори очите си; изхвърли всички чувства и се направи, че не е чул нищо.

“Имаш шанс тук, Сасуке. Да се върнеш. Предлагам ти да се възползваш.”

“Тук съм насила; не бях планирал посещение.”

Не беше точно така, всъщност им спести една част, но нямаше намерение да ги замесва в неговите работи. Какаши го наблюдаваше строго, устата му скрита зад тази маска. Нищо не изглеждаше различно, Какаши беше малко по-стар, но всички се бяха променили, Наруто беше малко по-висок... не толкова висок, колкото Сасуке, но все пак...

Относно Сакура-

Чакай, той забеляза, че това малко събиране не бе пълно, премести погледа си към мястото зад бившия си сенсей, но не намери никой там. Нямаше треперещо от притеснение, зеленооко, розовокосо кунойчи. Запази за себе си разочарованието, че тя не беше тук, неговото момиче-кукла, със конци, които само той можеше да дърпа.

“Виждам Какаши и Наруто... но не виждам Сакура... така че къде е тя...?”

Той хвърли поглед на Какаши и после на Наруто, той никога не си затваряше устата, и сега един поглед в очите на Сасуке, го накара да излее всичко, сякаш беше препълнена чаша.

“Казах на Сакура, но тя отказва да те види.”

Сасуке беше изненадан, че някой, който се заклеваше, че ще направи всичко за него и го обичаше толкова много, отказваше да го види. Той изпробва крака си и болката премина към централната му нервна система, отказваше да помръдне, глезенът му беше изкълчен.
Чудеше се какво друго не беше наред в тялото му.

Когато Сасуке отново погледна нагоре вида двама маскирани АНБУ и жена между тях. Тсунаде, сегашното хокаге. Беше сигурен, че има още АНБУ наоколо. Кой би оставил хокагето си да се разхожда неохранявано след случилото се с Третия?

Той погледна към това неостаряващо лице и към онези, скрити от керамични животински маски.

“Учиха Сасуке, считан си за S-ранг липсваща нинджа и военен престъпник...”

“Направо по темата, хн? Окей, да свършваме с това.” каза Сасуке тихо, но прекъсването накара Тсунаде да се намръщи.

“В резултат на това си обвинен в държавна измяна, наказанието е смърт.”

Устните на Сасуке се изривиха в усмивка, той погледна развеселено как Наруто се обръща към Тсунаде и започва да протестира силно. Сасуке се захили, прекъсвайки стария си приятел.

“Военен престъпник, държавна измяна и смъртно наказание...”

Той спря да се смее и погледна замислено за секунда, устните му се извиха нагоре, така че белите му зъби се виждаха.

“Всъщност, Наруто, и госпожо Хокаге, чувствам се поласкан.”

Пренебрежението си личеше в думите му.

Наруто беше на път да изкрещи, искаше му се да отиде там и да удря това самодоволно копеле право в лицето, докато не остане нищо от онази външност, по която момичетата полудяваха.

“Поласкан!? Какво по дяволите, да не си си ударил главата по-силно отколкото си мислех?”

Сасуке не беше се сетил за това, но когато Наруто го каза, той протегна ръка да докосне възглавницата под главата си.

Той отново се ухили, ониксовите му ириси блестяха.

“Дори умиращите имат право на последно желание; Надявах се да уважите моето.”

“Ще е хубаво ако вие двамата спрете да ме прекъсвате. Да, наказанието е смърт, но има някои усложнения. Старейшините са разделени, едната част те искат мъртъв заради престъпленията, а другата жив заради твоя кекке генкай.” Тя направи пауза; тримата мъже я гледаха.

“И когато бях тук, всички искаха да умра.”

Той се намръщи и тъкмо когато Наруто щеше да го цапардоса, Тсунаде заговори отново.

“Докато въпроса се разреши, ще бъдеш под домашен арест. Ще поставя АНБУ пред вратата ти и около болницата; предлагам да използваш това време за да поразмишляваш.” след което тя напусна, а двамата АНБУ застанаха на пост пред вратата.

“Откачил си, да знаеш. Какво, да не би Орочимару да си е правил експерименти с мозъка ти?”

Сасуке отново легна, отпусна глава на възглавниците и затвори очи. Орочимару... това садистично чудовище... мислеше си, че може да промие мозъка на един Учиха, че може да вземе тялото му и да го контролира.

Самата идея го караше да се смее.

“Не трябва да се притесняваш за Орочимару, добе, той е мъртъв.”

“Защо не каза нищо? Такава информация е важна.”

Сасуке отвори очи и отново погледна към тавана; беше много по-интересен от това да размишлява над миналото. То беше зад него, а бъдещето му беше в застой.

“Изглежда неуместно в момента, нали?”
…

Сакура седеше със кръстосани крака на леглото, без да знае какво прави, пръстите й бяха в устата, гризеше си ноктите; тя спря, зъбите й силно притискаха единия нокът. Извади пръстите от устата си, отвратена. Беше отвратителен навик; тя сви пръстите си и се отпусна обратно на матрака със все още кръстосани крака.
Наруто беше идвал по-рано за да й каже, че Сасуке се е върнал. Тя беше ядосана; притисна длани към очите си и простена. Отказа да го види и искаше Наруто да приеме това, вече не изпитваше нищо към Учиха Сасуке.

Беше затворила сърцето си и преглътнала сълзите, нямаше да му позволи отново да й разбие сърцето, нямаше да пролее и една сълза за него, той не струваше нищо, но кога ли изобщо е струвал? Тя отпусна ръцете си и вдигна крака.

Сакура вдиша бавно докато усети краката си допрени до гърдите и тогава издиша силно. Седейки, се намери вгледана в чаровни бледолилави очи.

“Мислиш си за нещо?” той махна един кичур от лицето й. Винаги изглеждаше толкова замислен.

“Не... вече не,”

Той свали ръката си и облегна глава на рамото й. Тя се усмихна.He беше много, чувстваше, че той се колебае, но се зарадва. Тя го целуна и той отвърна на целувката й, ръцете й го обгърнаха, стискащи го сякаш никога нямаше да го пусне. Сасуке беше разбил мечтите й за любовта когато беше момиче, но нямаше да ги разбие сега.

Сакура премести едната си ръка на бузата му след което го издърпа нагоре, така че да е напълно на леглото, после легна по гръб върху възглавниците. Той се озова над нея, със ръце на раменете й, докато нейните търсеха подгъва на тениската му.

Ръцете й се плъзнаха под плата на тениската и тя можеше да усети мускулите на гърба му, кожата му, топла и гладка. Той спря да я целува и погледна надолу към нея; нейните очи се взираха в неговите докато клатеше леко глава.

“Не спирай, Неджи-сан,” прошепна тя, надигайки глава за друга целувка, ”Не спирай.”

Той отново я целуна и тя затвори очи, наслаждавайки се на кадифено меките му устни и на начина по който облеченото му тяло се триеше в нейното. Устата й се отвори и езикът му се вмъкна вътре, тя го докосна, първо колебливо, а после по-настоятелно.

Сакура дърпаше тениската му, за да я махне, той се изправи на колене и само с едно движение я измъкна. Разтръска глава и косата му падна свободно над нея, тя се надяваше, че той никога няма да отреже тази мека, шоколадова коса.

Тя повдигна единия си крак, премятайки го около него, премести прасеца си под неговия, и повдигна бедрата си така, че да се трият в онази чувствителна мъжка част от него. Прекара ръце по гърба му нагоре, а после и надолу, докато достигна задната част на колана му.
Пръстите й се плъзнаха до предната му част, преди да се спрат на копчето на панталоните му. Той прекъсна целувката и нададе агонизиращо стенание, ръцете му започнаха да разкопчават копчетата на блузата й докато можеше да види черния плат на сутиена й.

Неджи се наведе и целуна върховете на гърдите й, докато тя сваляше панталона му. Той го изрита настрана и остана само по боксерки. Тя го усещаше твърд под плата на боксерките, беше едновременно изкушаващо и страшно, но тя го искаше, тя искаше него.

Емотиконката рулира!!!!

втората глава ми хареса...вече съм сигурна, че ще следя с голямо удоволствие този фик... продължавай в същия дух...от много време не съм срещала толкова добър фик..

next

Не е като да няма грешки, но преводът е добър. В сравнение с повечето фикове тук този е наистина хубав. Давай все така!

фейл. отсекъде фейл