wow... влюбена съм в разказите ти ^-^ пишеш толкова... хубаво е слаба дума >,< но всичко е наистина реално и... красиво ^-^

първото ми харесва ужасно много... толкова добре описани са чувствата й... нямам думи

чакам още ^^

Новото? Не, не ми хареса. И това не означава че съм гей, просто не мога да им хвана смисъла на тези кратките.

Ним, прекрасни са! Най-много ми харесаха първото и стихотворенията, особено "Пепел".

Чудесно е .Пишеш много хубаво .Разказите ти са разлицни и оригинални някой се доближават наистина до реалния живот.

~ Broken ~
/Weiss Kreuz/
Drama , Char Death


Беше избягал от Ада. Беше се опитал да промени живота си. Беше опознал светлината и сега падението му беше много по-мъчително от предишната борба за глътка лъчи... Мракът го задушаваше , привличаше , превръщаше в напукано огледало. Спомняше си , колко дълго беше вървял, усещаше всяка прашна стъпка , която бе направил. Примамливата усмивка на топлината още живееше в спомените му и му напомняше за това , което бе изгубил , но и никога не бе притежавал.

Шулдих опъна крайчетата на устните си в подобие на усмивка и запуши уши. Не че това помагаше , но трябваше да прави нещо с ръцете си - нещо различно от въртенето на пистолета. Всеки писък в главата му , всяко стенание в съзнанието му , всеки шепот , който пронизваше цялото му съществувание го караше да посегне с неистовото желание да дръпне спусъка. Никога нямаше да го направи - прекалено го беше страх... Никога нямаше да отнеме живота си и да пристъпи в онзи ад , от който няма завръщане. Не можеше да бъде сигурен , че там гласовете нямаше да са по-силни , по-настоятелни , по-влудяващи. Знаеше , че пътят му е бил предначертан още от самото му раждане - дългият , каменист път към Ада... Осъзнаваше , че светлината никога не е била неговото предопределение и че нямаше шанс някога да я докосне , но какво от това ? Беше се борил , беше се опитал да промени съдбата си , беше драпал със зъби и нокти да достигне небето. И какво ? Накрая се озова една стъпка по-назад , от където бе тръгнал...

Вървеше... На къде ? И той самият не знаеше. Пътят беше еднопосочен , срелката обозначаваше Ада , а той бе прекалено слаб и уморен за да се съпротивлява на течението. Никой не може да победи съдбата в крайна сметка. Около себе си чуваше ръмженето на коли , кожата му попиваше тръпките на дишащия град , а очите му се взираха през лъскавите светлини. Колко ли беше часът ? Шулдих погледна скъпия часовник на ръката си и откри , че това не го интересува... Беше чужда мисъл - толкова ясна и отчетлива , колкото би била всяка негова. За това бе и започнал да убива - за да ги накара да млъкнат , за да се отдаде на моментата тишина , която цареше след всяка смърт. Колкото по-малко бяха , толкова по-свободен бе той...

Усмихна се. Тишината му бе отдавна загубената любовница и сега ... и сега се събраха за кратко. Погледна кръвавия труп до себе си и погали косите на мъжа почти с нежност. Надяваше се , че го разбира. Да нямаш причина , не беше извинение , а Шулдих имаше всяка причина на света - мълчанието. Колко желаеше да пусне завесите на съзнанието си и никога да не пропусне нищо през тях! Колко копнееше да не знае ден ли е , нощ ли е ... Как мечтаеше за нея - за тишината... Усети я да потръпва като листо , почувства феерията на крилете й. "Не си отивай още!" Сълза погали лицето на Шулдих и той наведе глава - беше си заминала , беше го оставила... Стотици мисли , хиляди стенания , милярди викове пометоха като вихрушка главата му и той замръзна. Гадеше му се.

Вятърът виеше - протяжен звук , неговият екскурзовод по пътя... Усещаше дъха на нощта , галещ кожата му и целуващ очите му. Криле! Хиляди криле шумоляха в главата му... Ах , колко бе отрязал , колко бе счупил и пак ... И пак те продължаваха да летят волно из безкрая на съзнанието му. Шулдих хвана едно въображаемо перо и се взря с него - безсънният му поглед се рееше по въздуха между пръстите му , но някъде там той виждаше цветове - стотици цветове се сменяха и перото бе истинско...
Капки мисли се стичаха по лицето му и той вдигна очи към небето - напукано огледало , гротескно отразяващо фигурата му. Крясъците на собствената му лудост кървяха...

Краят на пътя. Краката го предадоха и Шулдих се строполи на земята. Парче стъкло се вряза в коляното му , но имаше ли значение вече ? Мъгла се стелеше от широко разтворените порти и той потръпна. Телефонът му звънна. Единственото , което го накара да отговори на обаждането , бе учудването , че работи толкова близо до Ада.
- Да , добре съм , Брад.

- Казах ти , че съм добре , нали ?

- Не ме интересува , какво си видял!
Затвори телефона и го захвърли с всичка сила. Бе толкова близо до края , че дори и Брад не можеше да му помогне... Протегна ръка. Небесата се строполиха върху него , а земята се впи в кожата му. Облаци , увили се около врата му , го задушаваха. Въздухът имаше вкус на желязо и кръв... Или може би само кръв ? Писъци , писъци навсякъде и бездна... Мрак , ухаещ на лимон и сладък като мед... Деликатна мелодия започваща и завършваща в нищото. И светлина ... Много светлина - лъскава , ярка , болезнена...

Тишината го прегърна. Ласките й бяха нежни , почти нереални , но тя бе там. Усмихна му се и той я целуна. Беше прекалено тъмно да я види , но той я усещаше - студена , прозрачна и истинска. Шулдих се потопи във фееричната и сладост, а сърцето му спя лудия си бяг... "Може би все пак в Ада не е чак толкова зле" бе първата мисъл , която бе негова - плаха , самичка , трепереща , но негова...

~~~

Брад Крауфорд поклати глава. Видението за смъртта на Шулдих го бе поразило в последния момент , но сега , когато виждаше трупа му , осъзна пълната му сила. Германецът лежеше , подпрян на стената на една задънена уличка и на лицето му бе изписан пълен покой. "Всичко беше в главата му" , помисли си Брад и се обърна , за да не види светът сълзата , която се спусна в памет на човека , който беше толкова прекършен , а той така и не бе разбрал...

~~~~~~~~

Емиииии това ми беше разказа за конкурса на Белег (: Много се чудих тогава кое аниме да избера и кой герой и заложих на неизвестното Лично аз си го харесвам , макар че някой от чувствата , които исках да заложа вътре , не бяха ясно изразени. Прекалих с лудостта и не натъртих на отчаянието , колкото исках и от тази гледна точка за мен е фейл. Иначе съм си доволна де xD Когато ти липсват идеи , винаги можеш да си убиеш главния герой

Поредното Голямо твое творение.
Анимето не съм гледал и не възнамерявам да гледам, ама таланта си е талант... тва е xD

She Speaks To The Dead
/Evergrey/



- Аз съм нейното спасение , нейният апостол , нейният Бог!

----

Блясък на кибритена клечка, меко изсъскване на целувката й със сеното ... Писък... Адам затвори очи. Обичаше я. Господи , колко обичаше тази неестествена , грешна жена! Пламъците свистяха около нея , танцувайки безмилостния си танц на унищожението, а тя крещеше , дори по-силно от мига , когато бе родила сина им. Молеше му се , плачеше , гърчеше се , а огънят ядеше красивото й тяло... Адам преглътна тежко. Трябваше да я обеси, да й пререже гърлото , да я събори от кулата на църквата , където обичаше да танцува грешницата. Или дори да я удави... Всичко би било милостиво в сравнение с ада , на който я бе обрекъл доброволно. Дали и той бе грешен ? Те казваха , че защитата на божието име не е жестокост, че нему бил отреден рая. Шепнеха , че огънят прочиствал плътта , а болката - душата. Съскаха обещания за светлина в мрака , който тя бе донесла - тя , дяволската блудница , най-сладкото нещо в живота му... Тя гореше.

-----

- Татко , тя говори с мъртвите, призовава духове, плете проклятие над нас. - Адам изхриптя над гроба на баща си. Пръстите му се впиваха в сухата пръст , а очите му бяха стъклени - отблясък на мъртва душа. Устата му се гърчеше. - Видях я , татко , с очите си - очите , които ти и мама ми дадохте , с тях я видях. Тя говори ли и с теб ? Трябва да я накажа , татко , трябва да я пречистя.. Гласовете ми шепнат , татко - шепнат да прогоня мръсната й душа в ада. Аз съм нейното спасение , нейният апостол , нейният Бог!
Адам вдигна глава над мрачното небе и стана бавно. Скоро щеше да стане вечер и тя отново щеше да призове своите мъртъвци - щеше да подеме своя танц на мрака , да се слее с призрачните си любовници , да пее псалми в прослава на Дявола. "Накажи я , Адам" - шепнеха те - "и твое ще бъде царството небесно." Защо я бе видял изобщо ? Защо бе излязъл онази съдбоносна вечер ? Те шумоляха в главата му: черните им гласове , тежкият им тембър , подканящите слова. "Ти бе избран , ти си ръката на Господ , създадена да спре вещицата. Тя те кълне , плете черни магии над теб , изкушава те... Момчето , което роди , не е твое. То е синът на Сатаната , то е Антихристът. Убий и него , и грешната му майка , Адам. Тя говори с мъртвите , сношава се с призраци , призовава демони . Убий я!" Той изкрещя към смрачаващото се небе. Сълзи се стичаха по лицето му ... Но не сълзи от мъка , а сълзи от умопомрачение. Проклятията и ругатните му се сливаха със звъна на църковните камбани и помитаха тишината на малкото селско гробище като приливна вълна. Вой от отчаяние се откъсна от устните му , а вдървените пръсти се впиха в дървения кръст , който бе заел от местния свещенник. Да се моли , бе казал...

----

- Гласовете ми шепнат , татко - шепнат да прогоня мръсната й душа в ада.

----

Адам бе коленичил. Тихи вопли и стонове се откъсваха от устата му. Плачеше. Молеше се.
- Господи , тя говори с мъртвите. Видях я как се разхожда сред тях , облечена в бяло , по-красива от деня , в който се оженихме пред твоя олтар. Тя им шепнеше , а гарвани кацаха на рамото й.
Отново избухна в плач. Хапеше изпочупените си до кръв нокти , скимтеше и призоваваше Бог. Слънцето бе изгряло , а тя спеше, уморена от танци с трупове и целувки с духове. Лъчи обрамчваха прекрасната й червена коса , а бледото й лице бе толкова спокойна. Снощи бе толкова различна - една от тях - децата на нощта. Кой можеше да му помогне сега , когато собствената му съпруга говореше с мъртвите? Трябваше да се моли..

----

- Видях я , татко , с очите си - очите , които ти и мама ми дадохте , с тях я видях.

----

"Тя е дяволска курва , Адам."
- Не! Тя вярва в тебе , Боже!
"Тя призовава духове , изтръгва ги от Ада и ги пуска на свобода сред мирните вярващи."
- Не! Тя само говори с тях!
"Тя е хаос, Адам. Разруха. Грешница. Блудница!"
-Не! Тя е обладана! Помогни й , Боже!
"Тя роди Антихриста."
-Не! Тя е моя съпруга. Помогни й! Моля те... Помогни й!!!
"Тя се е клела на Дявола. Минала е под венчилото с него , дала е живот на сина му."
- Не!
"Накажи я , Адам! Само така ще й помогнеш."
Вопъл.
"Пречисти я! Тя не ти е вярна - влюбена е в мрака. Накажи я , пречисти я , изгори я!"
Мълчание.

----

"Ти бе избран , ти си ръката на Господ , създадена да спре вещицата!"

----

Бе толкова красива в деня на сватбата им. Бяла , сияйна , усмихната. Адам се закле , че ще я обича вечно, че ще я пази с цената на всичко. Когато се роди първото им дете , той плачеше от щастие, неможещ да повярва на късмета си - прекрасна , обичлива съпруга и малко , здраво момченце. Дори и по време на раждането тя се усмихваше - тя винаги го правеше , дори и в най-трудните и болезнени моменти. Когато писъците от контракциите огласиха цялото село , усмивката се запази на лицето й. Адам не помнеше да е имало миг , в който тя да е плакала или да се е мръщила - дори и когато имаше проблем с нещо или някой , го казваше благо и кротко. Той винаги си мислеше , че му прилича на църковните стенописи , застинали в миг на неопетнена святост. Когато спеше , тя пак се усмихваше ...

----

- Татко , тя говори с мъртвите, призовава духове , плете проклятие над нас...

----

Трябваше да се моли... Само Господ можеше да му помогне.
Часовете се нижеха заедно с думите , които той изплакваше на своя бог. Тя не го видя , защото бе улисана прекалено много в работа и грижи по детето. Само Той го виждаше и чуваше - молитвата му се носеше тихо , но ясно и настойчиво - за нея би сторил всичко , само и само да си я върне. Знаеше , че ще му бъде отговорено и помогнато. Та нали в църквата ги учеха , че Той бди над всички и откликва на горещите желания на всяка душа.
Адам се молеше - часове, минути, секунди...


"Вярваш ли в мен?" - Гласът , ехото от много гласове , събрани в едно , който просъска в главата му , бе отговор на молитвите. Вече знаеше , че Бог е истински - съществува , милостив е , а тембърът му бе космически. Отговори му.
-Да , Господи.
"Тя е дяволска курва, Адам.

----

"Тя те кълне , плете черни магии над теб , изкушава те... '

----

Адам се събуди , облян в пот. Бе я сънувал прозрачна , разлагаща се , грозна. Косата й гореше като факла , а очите й бяха кухи , а от издутия й корем се раждаха изчадия. Очите му се впиваха в мрака , докато я диреше в леглото до себе си. Ръката му се плъзна по гладкия , студен чаршаф. Нямаше я. Когато излезе да я търси , не предполагаше , че ще я намери - просто надеждата на един изплашен човек за изгубената му любима. Стъпките му го водеха към мястото от съня му - гробището. Вятърът шумолеше под стъпките му, сякаш показваше вярната посока , а звездите му намигаха присмехулно. Намери я седнала на един надгобен камък , клатеща босите си крака и гледаща към небето. Усмихваше се и говореше. Около нея се бяха наредили в кръг дяволски изчадия - мъртъвците й шептяха нещо толкова тихо , че Адам дори и да искаше , нямаше как да чуе. Изведнъж звънкият й смях докосна ушите му и я видя прекрасна: бяла , феерична , протегнала ръце към небето. Прозрачни сенки се завъртяха около нея и приклекнаха послушно в нозете й, мъртъвците се приближиха до нея и я докоснаха. Тя им се усмихна и затанцува. Белият й шал се рееше около нея , а грациозните й движения осветяваха живите трупове. Гледаха я с обожание.

----

"Накажи я , Адам и твое ще бъде царството небесно."

----

Да се моли , бе казал ... Беше я наблюдавал всяка вечер , бе научил стъпките й , знаеше всеки момент къде е. Щеше да се моли и тази вечер на върха на църковната кула. Грешницата омърсяваше всичко , до което се докоснеше. Дори и божието проклятие не я плашеше. Танцуваше там горе , вихрейки се около своите светещи сенки , пеейки на духовете , които бе призовала. Белите й дрехи се носеха зад нея , в контраст с греха на душата й. Адам се изкачи тихо по стълбите , стиснал дървения кръст като оръжие , а сърцето му бе забавило своя ритъм. Сега или никога. Дали я мразеше ? Красивата му обична жена , слънцето на живота му, въплъщението на любовта. Мразеше я! Тя го бе предала , бе му изневерила с Дявола , бе се венчала за сенките. Щеше да я накаже! Да , да я накаже , да я пречисти , да я изпрати обезобразена в ада. Отвори вратата на кулата и първото нещо , което видя , беше ясните й очи. Усмихваше му се.

----

"Тя говори с мъртвите , сношава се с призраци , призовава демони . Убий я!"

---

Тя гореше. Косата й бе факла , кожата й въглен , а писъците й бяха замлъкнали. Вече не се усмихваше. Бе я наказал така , както искаше неговият бог. Адам изви устни с ирония. Грешницата си бе отишла , а с нея и мракът. Миризмата на изгоряла плът го подлудяваше. Църковната камбана пееше величествената си песен в негова чест.Светлина се процеждаше през здраво стиснатите му клепачи и той пристъпи към изхода. Бе спасил всички от проклятието.
Отвори вратата и го посрещна сивота.
Любимите мъртви на вещицата се влачеха към него , протегнали кокалести ръце и оголили челюсти в усмивка. Гласът в главата му се изхили победоносно. Адам не разбираше какво става. Та нали с нейната смърт всичката тази дяволска сган трябваше да си отиде? Бели сенки се рееха около него и той за миг почувства онзи студ , студът на осъзнатата грешка... Нима Бог го бе предал? Нима спасението не беше в изгарянето й?
- Господи... - помълви Адам и падна на колене. Трепереше.
"Осъзнаваш ли какво направи , бедни ми , глупав Адам? Унищожи това , което ни спираше и държеше на място. Изгори надеждата, а сега си погубен. И ти и всички."
Повече не чу гласа. Тя винаги казваше , че бог говори не в главата , а в сърцето и Адам осъзна , че там винаги е била обичта към нея. И вярата...
Мъртви ръце го обгърнаха , но той не се противи...

---

- Татко , тя говори с мъртвите...


~~~~~~~

Амиии ... Evergrey - She Speaks To The Dead xD Една от най-добрите им песни. Неска се сетих за нея , след целия цикъл на Муунспел и Умиращата ми булка ^^ Дойде ми идеята , написах го : ) Проверих разказа уж и поправих там , където намерих грешки , но утре пак ще го погледна (:

мм съвсем страхотно си се справила с идеята от песента, за стила нищо не мога да кажа, писал съм горе, че е страхотен, имаш бъдеще като писател, защото начинът, по който пресъздаваш/пишеш, ми прилича на този на доста видни автори : )

Tакам...Мога да си пиша суперлативи доста дъ~лго време,като започна с това колко добре е написан разказа,мина през това колко красиви са подбраните думи и стигна до това,че и идеята е наистина невероятна,но...аз съм мързелив кучи син,соу,г-це Модератор,ще се наложи да се задоволите с т'ва малко,скромно коментарче :Ь

*гледа с възхищение*

~

невероятно е... нямам думи, сериозно ^^
толкова красиво... ^^

Миг
Целувка.
Открадната сълза на вечен блян.
Прегръдка.
Кротък допир на бушуващата пепел.
И ти стоиш -
цигара и ритъм преплетени тлеещо -
умираща песен е новият зов...
Шалът се влачи през сивите спомени -
ресни от тревога и плат от мечти.
А времето спряло е -
и търсим пак нищото -
заблуда за слепия, нови лъжи...
Мигът ще отиде и пак ще сме истинки -
студена целувка и празни души.

Хубаво е (:

Всеки следващ разказ е с по-завладяваща история,все по-странен и по-задълбочен откъм описание на героите.Стилът ти е невероятен,идеите ти са повече от интересни.Харесва ми точно монотонността,детайлите с които описваш душевното състояние на всеки герой в толкова малък обем,но ако имаше и още съвсем малка доза действие разказите ти щяха да бъдат перфектни.Забелязах че всичките ти герои накрая или умират или полудяват,а и атмосферата е твърде мрачна и подтискаща,пробвай да напишеш и нещо малко по-оптимистично и жизнерадостно.За стиховете мога само да кажа че също са добри,но в тях не откривам толкова ярко стилът ти,определено разказите ти се отдават повече.

За стихотворението не мога да дам мнение, просто защото мразя стихотворения. Само на един човек досега съм харесала стихове. Дори твоето да е гениялно не мога да го оценя. За горният разказ, обаче ще кажа, че е уникален. Накара ме да се разтреперя и да го почувствам. Имаш страхотен стил на писане.

Последният разказ със сигурност си беше описателен, ама действие в него почти липсва, което кара читтеля да се замисли откъде е породена атмосверата в него. Повеста е важна за едно произведение, щото имаче си е чисто и просто сбирщина думи и щипка контраст.

П.П - запетая се форматира така - <дума>, <дума>.
а не - <дума> , <дума>.
Същото важи за препинателните знаци в края на изречението.