Ето и моя опит... вече съм сигурна, че не мога да пиша за любов.

Мирела стоеше пред огледалото и разресваше дългата си коса, в която сякаш всеки косъм имаше свое мнение за мястото, което трябва да заема. Отново и отново гребенът минаваше през отделни кичури... едно и също машинално движение с нищо по-различно от предходното. Очите на момичето се бяха спрели върху собственото му отражение и все пак то не виждаше себе си или поне не физическото си аз. Четката падна върху тоалетката и една ръка се стрелна към ливата спирала за очи.

Най-сетне всичко бе истина, а не плод на въображението й, най-после беше с момчето, което харесваше... не, което обичаше. За първи път се чувстваше по този начин. Да трепери всеки път, когато телефонът звънне не беше естетвена реакция на тялото й... или поне преди не беше. Защо винаги, когато беше до него започваше да се изчервява, да трепери и какво бе това странно присвиване в стомаха, когато устните му докосваха нейните?! Дори само мислите за това момче предизвикваха усмивка, която дълго след това не слизаше от лицето й. Всеки звук, всяка надежда... той бе всичко, бе празният апартамент, леглото, в което нощем тя мечтаеше за него... беше навсякъде... и най-вече в сърцето й.

ахм... ето го ^^" не съм сигурна на някои места за формите и запетайките, но~ ми се спи и не ми се мисли ^^""" гомен~

Последен трепет преди да слезе по трите стръмни, а и в доста случаи, опасни, стълби на трамвая. Изглеждаше точно както и преди, лицето му беше сериозно, по него рядко се приплъзваха емоции; облечен с най- обикновена сиво- черна фланелка и любимите си дънки. Единственото нетипично стоеше в ръката му- една червена роза...

Беше се виждал и с други момичета, беше целувал... всъщност поначало той се изявяваше като едно от най- популярните момчета, не само в класа, но и в училището му, но проблемът беше, че за първи път се влюбваше истински... това чувство нямаше нищо общо с онези закачки с момичета, които едва познава... това беше истинска, а и за него първа любов...

Започна да се оглежда за момичето и я намери на една от по- отдалечениете червени пейки, пое си рязко въздух, като за кураж, и тръгна...

Тя си седеше на пейката, неподозирайки за идването му, хванала с две ръце MP3-ката си, и усилено следеше за периодичното сменяне на песните. Черна не чак толкова къса пола, синя блуза, червен суитчър, малко грим, повече за доуформяне на така или иначе красивите линии на лицето й и нежен пръстен с малко камъче, се забелязваше на пръв поглед. Но това, за което се изискваше повече от секунда внимание, беше изражението на лицето й... правеше я да изглежда преливаща от щастие и любов... което всъщност не беше лъжа...

Без предупреждение, той седна до нея и приближи розата до ръката й
-Обичам те!

Значи ~~~~ първо, имам въпрос.
Може ли да пиша и по другите задачи? xD
Аз не че съм се занимавала да пиша каквото и да било досега, вероятно ще имам доста грешки и банални изрази, но ... xD
мярнах темичката и някакво желание в мен се прозина и прояви интерес xD ~~~~~
тъъ... относно последната задача, пояснявам, че вместо 'и' с ударение съм използвала 'й' . Иначе не знам как xD
моето мнение е, че е тъпичко ~ и претрупано, но тайничко се надявам на някой положителен коментар всъщност xD
- - - - - - - - -
- - - - - - - - -

Ако някой действително имаше възможността да се вслуша в мислите й щеше да стане свидетел на перфектния хаос. Една ефирна мисъл прелетя скоростно около фибрите на ума й и прошепна, че не може да разбере какво... Но всъщност излъга. Друго гласче с неразбиваема прецизност знаеше точно какво изпитва в този момент и сякаш дращеше с нокът по съзнанието й. Именно страхът се беше пропил в сегашното й светоусещане. Поглеждайки през призмата на човешката способност човек сам да се психоанализира, с ужас установяваме какво е по-страшно за душата от самото наличие на страх. В случая това е фактът, че момичето осъзнаваше причините за съществуването му, но не можеше да обясни защо именно в този миг се проявява.
Допирът на пръстите му я изкара от потока на препускащите мисли. Тя трепна за кратко и се опита да поеме контрол над тялото си. Пое въздух, и си рече, че единственото нещо, което е от значение, е момчето, което колебливо, но неподозирано деликатно държеше ръката й.
Погледът й се устреми към звездите. Нощта ги беше обгърнала като уютен пъшкул, но според нея нещо липсваше. Имаше пулсиращото чувство, че се задушава. Сякаш сърцето не си намираше място в собственото й тяло. Успя да обясни държанието си с обстоятелството, че тези две думички не можеха да останат неизречени още дълго в прихащите й гърди. Свежестта на въздуха я накара да се усмихне. Изведнъж тя съсредоточи цялото си внимание върху случващото се - да, за Бога, тя беше с него! Този път това не беше сън, нито фантазия, не и този път. Затова се наслади пълноценно на реално случващата се действителност. Успя да усети настоящето.
Стигнаха до уреченото място. Той я прегърна.
-Аз имах да ти казвам нещо. – припряно наруши успоредното със заобикалящата ги атмосфера мълчание. Вселената услужливо забави своя ход. – Обичам те.
-И аз теб. – и сърцата им забиха в ритъм.

- - - - - - - - -
- - - - - - - - -

От колко време се каня да пусна нещо в тази тема Да върви

„Кой може да ми каже дали съм сгрешила? Кой може да ми каже бъдещето и какво ме очаква? Кой си ти?”
„Аз съм съвестта ти, аз съм твоя Дявол.”
Момичето вдигна ръка в полумрака и я разпери срещу тавана. Лунната светлина, идваща от прозореца, я очерта в мека сребриста светлина. Полюбува се на гледката за секунда и остави пръстите си леко и нежно да паднат на завивката. Обърна се настрана и се усмихна на спящата фигура до себе си. И така отново затвори очи…!
„Значи допуснах грешка. Щом си тук, означава, че това не биваше да се случва!”
„Не бъди толкова строга. Ти си щастлива да си до него, нали?”
„Ако тъмнината е равностойна на светлината и миналото е равно по всякакъв начин на бъдещето ми, то тогава щастието е равно на мъката ми. Ако това е така, щеше да е далеч по-добре сега да страдам, отколкото да изпитвам всички тези съмнения.”
„Да стоиш на едно място до края на вечността, затворена в твоя малък свят. Тъжна гледка…!”
„Млъкни!”
„Накарай ме! Ти си единствената, която може!”
Момичето стана от леглото и се отправи към кухнята. Нуждаеше се от чаша студена вода, за да продължи през мъчението на тази безсънна нощ. След като остави чашата на плота, се запъти обратно. Вратата на кухнята леко изскърца след нея, сякаш нарочно, за да я смути! Звънливо и провлечено, кикот ли, съскане, сви сърцето й.
…
„Ти си най-злият демон, Аз!”

Как съм могла да пропусна такава тема ?
Иначе виждам че Hinata_Foxy ме е изпреварила с въпроса...
Ениуей написах го на две- на три, тъй че се получи доста леймърско, ама нямам време да го поправям.
---
Беше непоносимо задушно в класната стая, където бях оставила мислите ми да се реят на воля. Те се изявяваха като художници, рисувайки цветни линии и форми, а аз ги напътствах за всеки детайл. Ако някой можеше да види фантазията ми в момента, щеше да ахне от красивото телосложение на непознато момче. Ала лицето му си оставаше в непрогледна сянка, незнайно защо. Но въображението ми трябваше да си играе с мен, защото си представях качествата на идеалното момче, а многобройните мисли-четки пресъздаваха външния му вид.

... Въпреки звънецът, можех спокойно да си остана там, в класната стая, загледана в нищото, ако приятелката ми не ми беше викнала:
- Хей, Лили, ставай, цяла вечност ли смяташ да седиш там?
И така станах, слях се с учениците, а Сара ме обгръщаше с поток от думи, от които сванах само, че щяла да ме запознае с брат си.

Отвън беше по-топло, отколкото вътре. Бог ни мразеше всички...!
Сара се насочи към пейките до дръвчетата, а аз изостанах, понеже бях прекалено заета да проклинам под носа си облаците и вятърът, дето ги нямаше.
Върнах се на земята, за да видя как приятелката ми си говори с чернокосо момче със сини очи. Класика в жанра, нали? Въпреки че двамата доста се различаваха, си личеше, че са брат и сестра.
- Лили, това е брат ми Петър. Бати, това е Лили.
- Приятно ми е.
- И на мен. - отвърнах.
От близо беше още по-красив, но някак си ми беше напълно... безразличен.
- А това е Иво - продължи Сара.
Сигурно заради тълпата не го бях забелязала, но като го видях... се почувствах сякаш... камион ме беше блъснал.
- Приятно ми е - подаде ми ръка той.
- И н-на мен. - заекнах и станах червена като домат.
Когато се ръкостискахме, се притесних да не би да падна, защото си чувствах краката като желе.
- Е, ние ще тръгваме. Хайде, чао - намеси се Сара.
- Чао.

Ако кажа, че следващата седмица бях като болна, няма да излъжа кой знае колко. Все Иво ми беше в главата! Като някаква досадна муха, която не можех да прогоня. А и не исках, всъщност. После Сара ми цъфна с новината, че са щели да ходят на басейн.
- Иво ще идва ли? - беше първия ми въпрос.
- Оооо, значи си падаш по него, а? Ах, ти, палавнице! Не се притеснявай, ще го поканя и него, без нищо да му казвам - намигна ми тя.
Чудя се дали и той е дете като нея.

.....

Беше ужасно. Освен, че си ужулих коляното, лакътя и носа ми се обели като картоф, Иво ми каза всичко на всико две думи - "Здрасти" и "Чао". Хубаво поне, че се уговорихме за следваща среща на компанията.

6 месеца по-късно
И така мина половин година.
Осъзнах, че Иво беше безчувствен, завистлив, напълно невъзпитан ( обикновени маниери на масата няма горкия) идиот. За 6 месеца смени 3 гаджета, едно от които беше Сара.
Някои хора нямат акъл просто...

Добре. Има една-две работи, които ми харесаха доста, има и една-две, които не стават, и една-две, които изискват някаква работа. Точно в момента обаче ми е невъзможно да направя подробното разглеждане, затова изчакайте до довечера.


Иначе, всеки може да пише по която иска задача, само да пояснява в поста си, защото някои се припокриват.

А ти що не пишеш по задачите да те видим що за стока си ?

Edit: ах това беше ужасно, изтривам го просто xD ><!

Нямах предвид това. Аз знам горе- долу на какво ниво е nem13 и то е по- добро от това на болшинството във форума, но това не пречи да покаже как той би представил конкретната задача и съответно като "участник" в темата да може да дава коментари относно писанията на другите. Инак е леко "некоректно" .

Ок засега съм предала първа и осма задача ... ето и трета xD: /дълга ситуация с две-три изречения, създавайки особено силна точка/

Лин стигна до гроба на своя любим, а Луната пееше мрачната си песен.
Минута мълчание, проблясък.
Светът продължи да съществува, а кръвта й неумолимо се пропиваше във влажната пръст.

Да, знам, че моментът не е точно дълъг. Ама може да се описва бая ... ваденето на ножа, двоумянето, движенията , мислите, въздишки, погледи, прощални думи а-у ... xD
надявам се все пак да става .. xD

Седнала на вехтото канапе пред вратата, тя нервно барабанеше с пръсти по масата и през няколко секунди поглеждаше към вратата. Нищо. Нито звук. Бяха й казали да почака, но как? Как, когато се отнасяше за животът му? Беше го открила проснат на земята в голяма локва кръв. Блед. На пръв поглед мъртъв. Дишането му замираше. Нямаше време.
Ами ако е твърде късно? Той може да... Тя тръсна глава. Не! Ще го спасят! Той не може да я напусне, не и сега!
Вратата се отвори. Момичето мигом вдигна глава. От стаята излезе жена с бяла престилка.
- Госпожице, - гласът й беше леденостуден - ще преживеете известен шок. Раните са твърде дълбоки. Загубихме го, беше неизбежно. Съжелявам. Направихме всичко по силите си.
- Не... - Лицето й се сви в агония, от очите й заваляха сълзи. Не можеше да е истина. Не можеше да изгуби единствения човек, който й беше останал. Не и сега. Тя имаше нужда от него. - Татко...

Не е зле. Малко правописни грешки, 2-3, но са дребни (едната май е печатна). Малко накъсано, прекалила си леко с простите изречения.