ммм..без критика.. харесва ми

Нова порция!! ^^
Надявам се да се хареса, макар аз да имах далеч повече ядове с тази част отколкото с коя да е друга(както забелязвате малко по дълго от обикновено ) Все пак действието става все по-интересно и се надявам, че и на следящите ще се хареса новото развитие^^



Стоеше пред отворената врата и се взираше в тунела, който се намираше на крачка от него. Вдиша и издиша, след което направи голямата крачка към дълго жадуваната свобода. Отзад Ади и Светьо стояха и наблюдаваха събитието. Дори Ади проявяваше интерес, докато Светьо единствено чакаше час по-скоро да излязат. След това най-лесната работа щеше да е да се разправят с Адол, било то по лесния или по трудния начин.
- „Навън съм! Най-сетне излязох! Сега ще видиш проклет дъб!”
Като специалист по оръжията, естествено Адол не бе прекалено умел в магията, но пак можеше да използва пламъци като една от елементарните умения. Обаче, противно на очакванията, в ръцете му пламна огромна огнена топка. Вероятно се бе упражнявал през последните 100-200 години само за този миг…
- „Спри! Това е плячката ми! Знаеш ли колко мангизи мога да получа за дървесината?! Да не си посмял да повредиш дори стърчащите резки!”
- „Г-це Ади, дръпнете се! Това е отмъщението на един истински мъж към едно истинско дърво! Дори вие не бива да заставате на пътя на тази свещена битка!”
- „Аз съм висококачествен дървен материал, на който ще се радва и най-взискателния купувач! А и тук е влажно и мрачно! Да изляза веднъж на няколко столетия на чист въздух не е лошо…”
- „Млъкни, Дървесино! Мис Ади, ще ви платя колкото искате само ме оставете на отмъщението си.”
- „Колкото искам?! За какво говориш? Дори преди да си бил милиардер, в момента, след всички инфлации, вече си църковна мишка!”
Собственото й споменаване на мишка, я накара да изтръпне и отново да огледа обстановката наоколо. Имаше лошо предчувствие, или дали не беше само параноя?
- „И двамата се успокоените! Дъбът трябва да остане тук. Според това, което ми каза на идване, това място не бива да седи отворено. Има прекалено много негативна енергия.”
Задружни гласовете:
- „Ще го изгоря!”
- „Ще го продам!”
Някакво копченце се прещрака в главата на Светьо.
- „Вие, хлапета безподобни! Слушайте като ви говоря!” Ади и Адол погледнаха в недоумение към Светьо, като в последствие Ади измени лицето си в маската на ужас и бързо премина в отстъпление:
- „Няма да го продавам! Ще си седи тук НЕПОКЪТНАТО!” погледна заплашително към Адол.
Мъжът се замисли за малко. Не знаеше как да реагира, тъй като двамата бяха малко странна комбина. При нормални обстоятелства, вероятно щеше да ги остави да правят каквото искат, но тук ставаше дума за 200 годишният му немезис.
- „Все пак ще го изгоря!”
- „Разбирам. По-късно ще изнесем трупа ти навън. Най-малкото, което можем да направим за теб.” Светьо се усмихна невинно, като в следващият миг, по стените на тунела пред дървената вратата почнаха да се издават множество каменни пипала. За мигове, те формираха гъста решетка, покриваща цялата област около дъба. От пипалата почнаха да излизат израстъци, а от тях листенца и пъпки, разкривайки близка до завършената форма на магията. Великолепен каменен розов храст! Стеблата увеличиха твърдостта си до тази на диаманти и сега бяха блестящи кристали. Разклоненията се сгъстиха и на всяко клонче, по няколко пъпки, мистично проблясваха на слабата светлина от фенера в Ади. Още една особеност нужна да се отбележи бе, че началата на стъблата, почващи от стената зад храста, издаваха лека флуоресцентна светлина, като тази в галериите. Диамантената роза трябваше да се причисли за най-новия защитен механизъм на постройката, захранван директно от акумулираната в галериите енергия!
Преди крайната форма на храста да се появи, Адол пусна срещу, все още откритото дърво, огнената си топка. За изненада, това което се случи е, че една от току що формираните пъпки изсмука пламъка и се разтвори в красива синя роза.
- „Хлапе, какво направи?”
Тонът вече не беше приятелски. Адол се обърна с погледа на студенокръвен убиец. Но може би трябваше да преобмисли стратегията си. Беше малък шансът дете-подобното съществото пред него да е човек. Още повече, че нямаше оръжия по себе си. Тези мисли го навестиха, но дори така тялото му се движеше по точно определен начин, който надали можеше да се промени, заради някакво си благоразумие.
Светьо не отговори, но с жест на ръката накара малко топче светлина да се появи от нищото. То почна на проектира някаква форма във въздуха пред него. След съвсем мъничко, голям и здраво изглеждащ меч се очерта и материализира на мястото, където светлинката щъкаше. Светьо го взе в ръката си, а съществото кацна на рамото му. Ако се загледаше човек, можеше да установи, че е малко фея-подобно същество с човешко-птичи вид.
- „Няма да се чувствам добре, ако не ти дам никакъв шанс, така че, моля.”
Меча полетя и падна на 2 крачки от Адол.
- „Кой е достатъчно голям идиот за да използва оръжие дадено му от противника?”
- „Имаш право. Но в случая, не виждам да имаш избор.”
- „Играй по правилата и умри или не играй по тях, и пак умри, хъх? Децата, в тази ера, са истински таралежи в гащите.”
Адол взе меча в ръката си. Шансът да е капан беше малък при положение, че очевидно беше този в беда. Имаше няколко различни типа стратегии, но никоя от тях не му даваше гаранции за нищо. Светьо не приличаше на типа, който обича да си играе с жертвата си, така че Адол предположи, че битката щеше да свърши в мига на първата му грешка.

Пътят към галериите вече беше отрязан. Ако там се провеждаше битката поне щеше да има някакво преимущество, но уви…! Тунелът беше еднопосочен и нямаше разклонения преди края си, в който се намираше дъба. Единственият изход беше заграден от Светьо. По стените се забелязваха някоя и друга пукнатина или разхлабен камък, което даваше повод да се допусне съществуването на някакъв таен проход зад тях. Но дори такъв да съществуваше, да си проправи път достатъчно бързо към него бе невъзможно. Следва самият терен. Не повече от 10х4 метра ширина към височина на тунела. Никъде не се забелязваше, да се свива или разширява. Да, определено не бе място, където можеш да играеш на воля! Ако нападнеше стените в опит да търси изход зад тях, шансът да бъде премазан бе прекалено голям. Да вземе като заложница Ади, другият вариант, можеше излишно да нажежи нещата, а и мечът не беше негов. Не можеше да се осланя прекалено много на него! Да нападне противника си с главата напред, изглеждаше като самоубийство. Какво да прави?
Без да губи повече време, Адол се спусна към Светьо, който седеше видимо не обезпокоен, без оръжие по себе си… или поне така изглеждаше! Адол замахна към него, но удара беше избегнат и Светьо се намери отскочил на няколко метра назад, от която позиция, малката светлинка досега стояща на рамото му, тръгна напред в атака. Адол обаче използва силата от по-ранния си замах и пренасочи движението си към стената, срязвайки наредените камъни. Първоначално, нищо не се промени и Адол отстъпи назад за да избегне странното мъниче. То сякаш увеличи обема си, но това беше само оптическа илюзия. В действителност трептеше с огромна честота и нетренирано око не можеше да следи движенето му, карайки зрителя да го вижда като голямо размазано петно. Веднъж достигнало Адол, създанието беше парирана от меча. Оръжието беше достатъчно твърдо, за да причини вреда на каменните стени, но сега след допир със светлинката, се бе разтопило за секунди в основата на острието. Острието все още седеше изправено, но близо до дръжката си имаше средно голяма дупка, която вероятно щеше да счупи меча при следващият удар. Да атакува отново стената по първоначалният му план беше изключено, да отблъсне светлинката отново също! Можеше единствено да тръгне срещу слабите места на противника с надежда, че те наистина бяха слаби! Време беше за козовете!

Ади не искаше да е наблизо в края на този сблъсък. Още повече, че заради удара в стената сега се чуваха някои лоши скърцания от засегнатата област. Тя беше нормален човек, така че не искаше да бъде погребана от купчина пръст с камъни! Чисто и просто не искаше да умре! Провикна се към Светьо, че изчезва. Точно преди да тръгне в обратно по тунела, в последния си поглед над битката, забеляза нещо странно. Адол направи нещо чудно! Надали беше от значение. Никой не бе способен да победи Светьо! Но!
Наоколо въздуха стана по-тежък. Фенера за секунда сякаш загасна, за да освети отново странна гледка! Около Ади и Светььо се намираха поне едното 100-тина Адолци. Всеки от тях с меч в ръка и готов за бой. Всичките нападнаха по-близкото към тях хлапе. Преди обаче, кое да е острие да достигне до целта си…


- „Събуди се, Избраннико на Съдбата! Тук не е мястото, където трябва да паднеш! Връщам ти живота, за да изпълниш мисията си! Спаси света! Спаси целия миши свят!”
- „Коя си ти?” Очичките му се фокусираха. Насред приказно бунище, бяла мишка, с огромни очи, го гледаше.
- „Върни се към живите и спаси мишето царство! Врагът ти е ХЕИ! Това е организация от престъпници, които имат за цел да отърват света от расата ни! Ти си избраният! Ти трябва да спреш пъклените им планове! Събуди се! Давам ти „Светлината на Миширис”, да те напътства и цели, както и „Зъбите на ”Плъшетрон„, оръжие направено от орихалкон, за да победиш всеки от враговете си!”
Последните думи на мишката потънаха като кънтеж. Каспър вече не се намираше на приказното бунище. Намираше се насред тъмнина. Нямаше ляво или дясно! Не усещаше нищо. Не знаеше дали е там, или само сънува! Отвъд тази тъмнина дочу чудовищен крясък!

Ади пищеше! Това нещо пред нея, истинско или илюзия щеше да я посече всеки миг! Светьо игнорирайки фигурите около себе си в тревогата си, нещо да не стане с Ади, бе допуснал магическата му енергия да излезе от контрол. Така, напълно неконтрируема, тя предизвика тресенето на целия тунел. Истинският Адол се спря в ход, изненадан от чудовището пред него. Яростта му се отприщи! Чу се яростният му вик:
- „Значи си един от тях! Ще ви покося, от първия до последния! Дори да ми коства хиляди години и хиляди животи!” Втурна се към Светьо и в невниманието му го прободе в гърдите! Ярка струйка кръв се разплиска наоколо! Светлинката, която до този момент, унищожаваше илюзия след илюзия, сега се отправи право към истинското тяло на Адол.
Като наблюдаваше стичащата се кръв, Адол разшири раната с натиск на метала нагоре, но това причини прекалено голям натиск върху вече повредения меч и той се скърши под напрежението. Отчупеното острие стърчеше от двете страни на Светьо, правейки дружката в ръката на Адол, по-безполезна от всякога. Светлинката достигна Адол и той я парира с дръжката, която мигновено се разтопи, като попари и дланта му! Съществото тъкмо щеше да премине през тялото му, причинявайки сигурната му смърт, когато през коридора като вълна се разсипа ярка светлина, заливаща всичко по пътя си!

Светлина тотално заслепи Ади, когато отвори очите си. Беше паднала назад, по-рано, когато един от многото Адол щеше да я прободе. Затворила очи в очакване на удара, тя ги отвори чак сега, за да открие на мястото на Адолвците странната светлина! Адол не я беше ударил, всъщност сега нямаше никой наоколо! В сляпата светлина губеше очертанията дори на собственото си тяло. Но усещането, което Ади имаше бе това на топлина! Светлината я караше да се чувства по-ведро и по-приятно. Сякаш някой пълнеше сърцето й с мед! Не беше изплашена. Само малко изненадана. Сякаш се намираше насред облак! Дори мястото, където седеше беше меко! Меко?! Ади усети леко сърцебиене под себе си. Рязко се отдръпна и всички положителни емоции от преди минута изчезнаха. Голямата топка козина, върху която бе седнала, сякаш беше от друг свят, до където светлината не се достигаше! Пред Ади, съществото се издигна във въздуха като демон от дълбините на Ада. Наблюдаваше, как сиянието се концентрира около ужасяващия плъх, но не можеше да си зададе командата да помръдне, да избяга! Гледката беше прекалено шокираща за слабото й сърце!

Сплъстената козина, характерна за миши труп, придоби пухкавост и се изглади. Насъбиращата се около Каспър, светлината го връщаше към живот! Тя също преобразува зъбите му в орихалконени! Докато проблясваха с лекия сребрист оттенък, на крачето му се оформяше нещо друго! На лявото се появи гривничка, която изглежда беше и източника на светлината, тъй като сиянието се бе изцяло концентрирало в нея. Всичко наоколо се върна към нормалната тъма. Тогава Каспър отвори очички!
Къде се намираше? Все още е жив? Бялата мишка с големите очи! Като си спомни за нея, Каспър се поокопити и погледна наоколо. Забеляза как едно гнусно същество го наблюдаваше в ужас. Но нещо друго го разтревожи! Спомняше си тунела, в който бе умрял. Но сега той се рушеше! Инстинкта да намира най-добрия път, за да оцелее, го подтикваше моментално да се измъква! Все още не се беше съвзел, но крачетата му топуркаха сами. Преди да тръгне се обърна към гнусното същество. Гласчето му бе изпълнено с пренебрежение и омраза:
- „Цър, цър! Църрр!”(В превод: Разминава ти се, Гадино! Имам мисия, за която не бива да умирам тук!) След което се завъртя и през една от все още здраво изглеждащите пукнатини в стената се изнесе.


Тунелът се тресеше! Светлината си бе отишла, а с нея и малкото същество на страната на Светьо, както и всички Адолци, оставяйки само истинският. Мястото, където стената беше прорязана се намираше на няколко метра напред към изхода, напред от Адол и Светьо. Там, камъните почнаха да поддават и да се рутят. Причината беше Светьо, който все още не бе поел контрол над магичната си енергията! Адол не можеше да се приближи до него, нито да го довърши по-някакъв друг начин. Знаеше, че простото срутване на тунела, нямаше да го убие. Все пак, той бе едно от „тези същества”, но нямаше избор! Трябваше да бяга и то веднага! Ако изкараше късмет, поне някоя и друга седмица, Светьо щеше да седи погребан, докато Адол се върнеше да го довърши с подходящи за целта средства. Спусна се през тунела и като достигна Ади я завари напълно обездвижена. Нещо черно се измъкна през някаква от естествените пукнатини и чак тогава треперейки Ади почна да се движи. Искаше да каже нещо да извика, но гласа й не излизаше. Не бе забелязала нищо от последното развитие на битката Адол vs Светьо, така че вероятно не осъзнаваше, кой е зад нея. След кратко колебание, дали да я изведе или не, Адол я взе за ръката и я метна през рамо като торба с картофи, след което продължи спринта си към изхода.

Умирам да разбера какво става нататък, надявам се Светьо да оцелее. Това с плъха и ХЕИ ме уби, въпреки, че не харесвам особенно Каспър.

Първо да отбележа, че всичко до момента може да се сметне като една голяма първа глава или първо действие, първи епизод, както си изберете. От сега нататък има малко промяна в обстановката и малко по-сериозно може да му се види на някой
Ще гледам да се придържам на 1000 думи да епизодче, че иначе малко мешаво става
Каспър има велика роля нататък Така че не подценявайте битката му с ХЕИ
И за финал: Уф, най-сетне време да си продължа! Ясно като бял ден ми е какво да пиша, а нямам време да ги драсна двата реда

- „Какво по дяволите е станало тук!”
Някога изящна и красива постройката сега беше развалина. Задната част от дома беше напълно потъналa под земното равнище. Сградата приличаше на имитация на проект „Дом на Бъдещето”, с изключение на градината, която продължаваше да е все така хубава и цъфтяща. Скоро слънцето щеше да изгрее. В постепенно губещата се тъмнина, забързани, разтревожени или просто непокистично чакащи работното време да свърши, щъкаха няколко дузини полицаи. Главният детектив, Г-н Топчев недоумяващ, кой може да е достатъчно глупав, за да посегне на притежание на Боноар, седеше и раздаваше команди напред назад. Не, че имаше значение дали го прави. Белята беше вече свършена, той само трябваше да се пази, за да не опере пешкира.
Чу се звука от приближаваща кола. Топчев направи бизнес вид и почна да раздава двойно повече задачи на търчащите ченгета. Колата вървеше по павираната алея и на 100-на метра от къщата спря. Отвътре излязоха няколко души. Топчев веднага разпозна единия. Та това беше Генерал Борисов! Делата му се бяха превърнали в жива легенда. Топчев се затърча към идола си и на няколко метра от него свали шапка и се представи:
- „За мен е чест, Генерале! Аз съм детектив Ники Топчев и съм ръководител на разследването.”
- „Виждам, че се стараете.„ Коментарът на високия, изпъчил се важно, мъж, дойде само след внимателен преглед. С маниера обичаен за високо поставените люде, той додаде: ”Това са г-н Раверн, отговорник за делата около имението и главен асистент на г-н Боноар.” Генерала посочи следващата фигура.
По лицето на Топчев избиха леки капки студена пот. Ако дори причинеше минимално неудобство, на кой да е от тези господа, щеше да е за предпочитане никога да не се бе раждал.
Раверн се обърна към Топчев, игнорирайки дискомфорта му от ситуацията:
- „Г-н… Топчев, бихте ли дали ясна представа за ситуацията до момента! Кой е бил този, който е посмял да обезпокой покоя на имението?”
- „Да… За съжаление, все още нямаме улики за самоличността на извършителя. Когато дойдохме всички охранители и огромна част от магическите капани и алармиращи устройства бяха обезвредени. Хората не знаят какво е станало с тях и няма улики останали от извършителя или извършителите. Смятаме, че е грабеж, тъй като всичко имащо някаква стойност е изчезнало. Бих се изразил „напълно обезкостено”!” Топчев се захили на шегата си, но бързо продължи, след като реакцията беше далеч от това, на което се надяваше. „В момента взимаме проби и скоро ще имаме резултати…”
- „Ами подземните тунели?” Г-н Боноар, нетърпеливо прекъсна бръщолевенето.
- „Изглежда е имало експлозия в тях. Все още не знаем от какво. В момента усилията ни са насочени в тази посока. Вярваме, че е твърде възможно крадците да са били хванати в експлозията, което ще значи, че всичко откраднато ще е в междуизмерни джобове по тях. Дори да използват заклинание няма да е проблем да върнем откраднатото, стига случая да е такъв.”
Младият господар се обърна ядосано и тръгна нанякъде. След няколко крачки се спря и обърна към Топчев:
- „Махнетете хората си от имението! Рав, погрижи се за подробностите!„ Оставяйки подчинения си да се оправя, Андре продължи към порутената част на къщата.
--


„Разглезен сополанко! Какво като е 8-ми по богатство в целия свят?! Поне да ме беше похвалил пред Генерала! Та аз съм първокласен детектив! Бивша барета от полу-магическо поделение, имам две магистърски степени в алхимия и техника! Но пита ли ме?! Проклетото хлапе!”
Топчев все още прежиляше след отношението на Реверн към него, но на подчинен да си го изкарва не вървеше. Генералът пое всички грижи около разследването и сега Топчев беше останал без какъвто и да е кредит!
- „Детектив Топчев!” един от подчинените на Топчев се приближи и с важна физиономия се подготви да даде доклад. „Детективе, резултатите от пробите в имението се получиха! Без място за съмнение става ясно, че това е работа на „Х”!”
- „Трябваше да се сетя!” Промърмори си под нос Топчев и отпрати мъжа.
„Няма никой друг дотолкова арогантен и безочлив, че да обере къщата на Боноар!”



Андре се намираше пред входа за някогашните тунели. Сега беше напълно разрушено. Нямаше шанс да си проправи път оттук. Промъкна се под няколко полусъборени греди и се отправи към градината. Това бе единственото място, което бе останало същото както преди. Наоколо беше вече поопустяло и само отделни гласове се чуваха оттук оттам. Небето напомняше, че до няколко минути, слънцето ще изгрее. Андре се насочи към старата беседка, от която знаеше, че гледката ще е най-красива. Потънал в мислите си, сянката на безмерно притеснение покриваше лицето му. Андре беше единственият останал наследник на Боноар. Нямаше никой друг освен него. Преди няколко години, братовчед му, с по-малката му сестра, заедно с дядо му и баща им бяха загинали при „нещастен случай”. Събитието беше доста коментирано и имаше не малко упреци, защо точно той е оцелял. Тогава едва на 20, той трябваше да поеме цялата империя Боноар. Но тази къща… Това беше мястото, където роднините му бяха живели и починали. Кой беше посмял да обезпокоил тайните на дома сега?!
Слънцето се подаде на хоризонта и моментално освети градината и бесетката с лека светлина. Андре погледна до себе си сякаш очакваше да види някой, но не би. Седна тежко и се загледа към падащите лъчи. Погледа му падна на земята и неволята му го обзе. “Дали този човек не беше причината за всичко това?!“

О намесисе и бат' Бойко ще стане интересно. Шегата на страна не можах да разбера много тази глава, но предполагам от следващите ще ми се изясни.