Тази тема е породена от постоянно наслагващи се събития (само малка част са описани), които разклащат света ми. Става въпрос за случки свързани с насилието, напиращата агресия в подрастващите, моралния упадък и прочее. Отбелязвам, че пиша само от моя гледна точка, така че вероятно има разлики в моралните ценности и идеали.
Имам наблюдения върху деца, някои учащи в моята гимназия. Прави ми впечетление, че още в 5ти клас (11-12годишни), децата знаят да псуват като дърти каруцари с многогодишен опит (и все пак някои дори изглеждат възпитани пред тези дечурлига), бягат от училище - главната им поставена отговорност, пият повече от закоравели алкохолици, пушат какви ли не боклуци, са стигнали и до твърд наркотик. За съжаление това е реалност, според мен, произлязла от липсата на възпитание в ранните години - родителите се премазват от работа само и само да свържат двата края, учителите нехаят, а и възпитателни права и задължения липсват, министерството вкарва разни не особено ефективни поправки в законите и децата се учат главно от телевизията и интернета (за да не се отплесвам, ще вметна само че и двете влияят плачевно да крехката психика). Това довежда до едно много сбъркано общество (визирайки младежта). За последните няколко дни се нагледах на драми и колкото и да не ги приемам на вътре (за да не разрушавам идеалната илюзия, която съм си построила) в един момент чувствата надделяват... Та събитията са от рода на 16-годишно момиче се самоубива, като се хвърля от 7мия етаж на жилищен блок (позната), 13-годишно момиче - бременно от приятеля си, разни дечурлига се веят мъртво пияни в двора на училището им и укапват като есенни листа, дрогират се по парковете, не се прибират по цели нощи, като инвазират дискотеките и нощните клубове/барове и търсят място за поредната оргия... Като се имат в предвид годините на тези деца (10-16 или нещо такова), за мен това положение е абсолютно ненормално и не ми се вписва в моралните норми. Как да е, аз също съм грешила и съм правила глупости, но смятам че съм се усещала на време. Нещото, което ме тормози обаче е насилието спрямо други живи същества и най-вече хора. Редовно има побоища из училищата (и не само), има групички, които смилат всичко що им се изпречи на пътя и тн. Жестокостта е нещо, което бях игнорирала и не присъстваше в перфектните ми заблуждения. Ще дам за пример съвсем скорошна случка. Банда петокласници бягат от училище и по техни твърдения, от нямане н какво да правят, хващат едно куче (кротичко) завързано пред училището им и започват да го изтезават. В резултат на тяхното забавление, едното оче на кученцето е извадено (целенасочено) и забучено на химикал/молив/отверка... Самият факт, че им е било забавно (по техни твърдения) ме изстеля в космоса... Наказание за децата няма, стопанина е съкрушен, а ръководството на училището, за сега си затваря очите.
Вероятно всички сте се сблъсквали с далеч по-трагични случаи, аз също. Прекалено бе трудно да се справям с товара на такива нередности и затова ги изключвах, не им обръщах внимание и си създадох моя реалност, както и да е... Уви, знам че тези расъждения са трогателно наивни, винаги съм го знаела, това не ме притеснява, по-скоро е това, че масата възприема събития от този род и далеч по нецензурирани, като нещо нормално (под масата имам предвид по-голямата част от обществото).
След дискусия на тази тема една приятелка ми сподели, че това е причината тя да иска да отиде за постоянно в чужбина (да учи и живее). Повлияна от нейните аргументи бях разколебана, но все пак това не се случва само в България. Злощастинките застигат хора навсякъде по света, но е факт, че скъпата ми/ни родина ги толерира. Дори като родолюб (Защо ли ? - почнах да се питам вече) се запитах дали няма наистина да е по-добре да забегна за чужбина, нещо което винаги отхвърлям като краен вариант... Въпреки, че кажи речи 90% от познатите ми връстници смело говорят за висше в чужбина и продължаване на живота там, винаги съм твърдяла че искам да остана тук. Това ме кара да се замисля какво ще стане с България... Кой ще остане да оправи изключително сбърканата ни, но все пак наша държава? Това определно ме натъжава и ме кара да си мисля, че това е пътя който би избрал един страхливец (в случая не става въпрос за хора, на които не им пука за държавата и ги е срам да се нарекат българи). Смятам, че по-трудният път е да се опиташ да промениш действителността. Аз желая в моя свят да се намалят злобата, завистта, но най-вече жестокостта и насилието и за това ще пробвам всевъзможни средства и начини да предпазя остатъка от народа и Б-я от очакващия я погром (сигурен и лесно доказуем). (не смятам да ставам политик
) В момента съм безсилна, но с доста помощ и добри идеи, ще направим нещо по въпроса...
Извинявам се: 1-печатни грешки, не ми се оправят; 2-че се отплесвах до голяма степен от темата; 3-бъркотията и хаоса в поста, но не съм литератор човек, не ми се отдава да пиша; 4-изключително дългия и натоварвсащ пост, затормозяващ голяма част от вас; 5- към модовете, ако вече съществува такава тема (търсих ама...); и ако се сетя още нещо ще го вметна...
П.П. Нередно ли е след всички тези, изказани и не дотолкова, истини човек да остане оптимист? Аз съм от крайните и не знам дали има смисъл да се залъгвам все още...
Благодаря за вниманието!
и като се има предвид че Ш-н е малък град, какви ли зверства има в големите 
ама требва психика бетон, че инак ще ти бъркат в зравето... поздравления за избора на професия 