Dolls Review by Optimus
Да започнем с няколко думи за Такеши Китано. Роден на 18 януяри 1947 в Токио, Китано учи инжинерство в престижния университет Мейджи. Не след дълго той прекъсва следването си и започва работа като... оператор на асансьор в луксозен нощен клуб. Клубната програма включвала (освен стриптийз) комедийни скечове и имено от там започва и кариерата на Такеши Китано (от скечовете, не от стриптийза). Първите уроци идват от комика Сензабуро Фуками, който научава Такеши на доста неща за бизнеса. Един от редовните комици на клуба се разболява и познайте кой взел че го заместил?
През 1970 Такеши Китано основава заедно с приятеля си Кийоши Канеко комедийното дуо Two Beat. Именно от там идва Beat Takeshi – прякорът с който Китано става известен през 1976, когато дуото се появява по телевизионните екрани в Япония. Шоуто се радва на небивал успех и Китано се превръща в един от най-популярните японски комици на 80-те години. Шегите в manzai шоуто “The Two Beats” (manzai е японският еквивалент на stand-up comedy монолозите) се харесвали заради острия тон и хапливия език, но след оплаквания от възмутени зрители цензурата свалила Такеши от екрана.
Дуото се разпада и Китано започнва солова кариера в киното. След няколко предимно комедийни роли Такеши е сред актьорския състав на “Violent Cop” – история за твърдоглав детектив, чиято сестра е отвлечена от Якудза. Героят взима закона в свои ръце и се изживява като японския Dirty Harry. Късметът се усмихва отново на Такеши – режисьорът Кинджи Фукасаки (“Tora! Tora! Tora!”, “Battle Royale”) се разболява... Кой ли да го замести? Китано пренаписва сценария и е едновремено на режисьорския стол и пред камерата в главната роля. Успехът (и приходите) от “Violent Cop” поставят началото на режисьорската му кариера. Повечето от филмите му са, както вече писах в предишния брой, драматични истории за полицаи и японската мафия. У нас Такеши Китано е известен най-вече със “Затоичи” (най-големият му финансов успех до момента), а наскоро последният му филм “Takeshi’s” мина по родните екрани като част от програмата на десетия София Филм Фест. През 2004 университетът Мейджи го награждава с почетна бакалавърска степен по инжинерство, 4 години след като е прекъснал обучението си.
“Dolls” (така де, да си дойдем на думата) е смятан от много критици за най-добрия филм на Такеши Китано като режисьор и сценарист. И вероятно има защо.
На зрителя (сиреч на мене) му е нужно известно време да се ориентира в историята. Всъщност – в историите. Филмът започва с представление на Бунраку, традиционния японски куклен театър. На сцената се развива трагична любовна история. Камерата приближава белите лица на нещастните кукли и... (внимание, следват някои леки спойлери)
Пренасяме се в първата сюжетна линия. Младият Матсумото е развалил годежа си със Савако по настояване на родителите си, които искат за него бъдеще изпълнено с перспективи. В деня на сватбата му с дъщерята на директора на корпорацията, в която той работи Матсумото научава, че съсипана от мъка Савако е опитала да се самоубие. Момичето е оживяло, но е изгубило разсъдъка си и не помни нищо и никой. Матсумото я измъква от клиниката. Смазан от мъка и вина, той изоставя работата си, семейството си и досегашния си живот и започва да се грижи за Савако. След няколко инцидента Матсумото я връзва с единия край на червено въже, а другия край завързва около себе си. Така свързани двамата поемат на дълго пътуване през места от техните мигове заедно. Спомените измъчват съвестта на Матсумото, а Савако е до него е все така тиха и безмълвна. Дали ще се излекува някога? Дали ще си спомни?
Втората история е за стар якудза на име Хиро. Издигнал се е и е успял, точно както е искал, но въпреки всичко не е щастлив. Хиро си спомня деня, в който е напуснал жената, която го обича, за да преследва амбициите си. Те са на пейка в парка, тя е донесла обяд, и вече планува как следващата събота ще са отново на пейката с кутийка храна, отново двамата, оново заедно. Свел поглед, той й казва, че напуска работата си във фабриката и ще тръгне да търси нещо различно. Момичето плаче, а Хиро става и бавно тръгва по пътя си. Със сълзи в очите тя вика след него, ще го чака всяка събота на тази пейка с кутийка храна за обед, да се върне... Една събота след толкова много години Хиро се връща на пейката в парка. Там чака млада жена, която чака любимия си за да обядват заедно. Възможно ли е това да е тя? Дали човек получава втори шанс?
Третата история разказва за Нукуи, мъж обсебен от любимата си певица, поп-звездата Харуна. Когато се прибере вечер нейният лик го гледа от плакатите на стената, нейният глас го приветства от слушалките на уокмена. Един ден Харуна претърпява автомобилна катастрофа. След инцидента тя отказва да се появява в медиите и да се среща с феновете си, защото не иска никой да вижда белязаното й лице. Съкрушен Нукуи поглежда за последен път снимката на Харуна в едно от списанията си и това е последното нещо, което вижда. Той се отива при Харуна на морския бряг, единственият с който тя се съгласява да се срещне, единственият който няма да види превръзката на красивото й лице...защото е ослепен. Дали си е заслужавало Нукуи да пожертва зрението си за този кратък момент на щастие? Дали любовта му ще е споделена?
“Dolls” е като сборник от тези три драматични любвни истории. С течение на времето филмът преминава все по-често от един разказ към друг, редуват се спомени и настояще. Нищо чудно да се объркате и в даден момент да изпуснете хронологията. Но след края успявате да проследите нишката и да подредите всичко. С изключение на няколко момента, които лично аз намирам нелогични, без особена връзка или значение за историята (визирам предимно убийствата в асансьора, предполагам че Китано просто не се е стърпял да не намеси любимата си якудза по-стабилно, както и уродливия племенник на Хиро). И ако сценарият е леко объркващ и разпокъсан то сцените са бавни и спокойни, а камерата е почти статична. Специално внимание обръщам на няколко момента във филма, в който се наслагват две картини една върху друга – куклите върху дрехите, които Матсумото и Савако обличат към края и лицето на Нукуи върху асфалта, когато мият пътя от... (който не е гледал, да гледа, няма да издавам... а който е гледал ще се сети). Не липсват и традиционните разцъфнали дървета, падащи есенни листа, мроския бряг, залез... И разбира се невинната нежна красота на Савако (в ролята Михо Кано). Човек сякаш се губи в топлите й кротки очи. Във филма няма някаква граничеща с неестественост красота и поетички кадри, каквито има в доста азиатски филми (“Герой”, “Летящи кинжали” и др.), няма дигитален привкус, всичко е истинско и живо. Финалът е силен и красив. А преди крайните надписи пред вас ще се появят отново белите лица на куклите.
|
И началото също не ми харесва - не съм съгласен с това, което казват и с това, което става 
Ето