Това ми е първата приказка свързана с БГ фолклор и адресирана към по-малките читатели (по принцип пиша криминална фантастика с убийства и мелета), затова реших да я споделя. Имах ограничение в страниците, защото е за конкурс и е кратичка, но се вълнувам, защото това ми е първото произведение, в което няма убити
Приятно четене!
Мелодията на Змейково
„Тази мелодия, на кавала, звучи хем радостно, хем тъжно” – мислеше си Яна, докато се правеше, че спи. Години на ред при пълнолуние в селото отекваше тази мистериозна мелодия. Никой не смееше да види откъде е. Старите викаха, че са самодиви, таласъми, духове. На Вера й харесваше, тя чакаше с нетърпение да дойде луната, да засвири кавала. Но тя изчезна, отвлече я змей горянин или така разправяха. Баща й я прежали, но Яна не можа. Всяка вечер като старите заспиваха, тя взимаше старата сабя и налагаше колците в двора. Само Вера си имаше, майка им избяга, а баща им си намери друга жена и двете моми сами се грижеха за къщата. Мащехата беше мързелива и нищо не похващаше. Носеха се легенди за селото на чудовищата – Змейково, там искаше да отиде, да намери сестра си.
Една нощ на пълнолуние, събра смелост, грабна старата сабя и тръгна да търси мелодията. Обиколи селото, но там и помен нямаше, мелодията се носеше от далеч. Хвана пътя към нивите и стигна до старата чешма. Виждаха се караконджули как играят в полята, виеха хоро чак до балкана, където ги чакаха самодивите. Един момък със сини очи дълбоки като кладенци и къса коса като окосена ливада, облечен само в бяла риза и потури, седеше до водоема и свиреше на кавал. Яна извади сабята. Мъжът я видя и спя. Караконджулите започнаха да негодуват, но той помаха с ръка и те се скриха.
- Тези ръце не са на убиец – каза ясно момъкът.
- Ще те убия като не ме заведеш в Змейково! – възкликна Яна.
- Какво ще търсиш там?
- Сестра ми, змей Горянин я взе за жена.
- И какво ще му направиш на змея? Той е голям колкото пет коня!
- Какво ще правя, ще мисля, ти трябва да ме заведеш!
- Не те ли е страх?
- Не ме е страх!
Яна тропна с крак, а от храстите започнаха да надничат караконджули и духове. Момъкът прясна с ръце и от тълпата се извиси красив бял елен с големи рога. Гордо пристъпи към стопанина си и се поклони на момата.
- Качвай се, ще ти покажа къде е Змейково – каза мъжът и се метна на гърба на животното. – Това е Рожен, той е моя верен другар.
Момата се яхна зад ездача и двамата потеглиха. Еленът нямаше юзди, седло, дисаги, нищо, просто се подчиняваше на стопанина си без дума. Първо тръгна в лек тръс през полята, между зловещите мори и грозните таласъми, после го обърна в галоп и полетя. Нагоре над нивите, дори над балкана. Въздуха там беше студен, а селските огньове се виждаха като малки точици. Летяха с птиците, даже по-високо. Говореше се, че Змейково се намираше накрай света, на границата с долната земя или много далеч. Стигнаха морето, прекосиха го и после пак балкан, ниви, села и градове. Рожен беше по-бърз от вятъра. Летяха до ранни зори, че и чак след тях. През девет планини в десетата, единадесетата и така всичко минаваше като приказка пред очите на Яна. Преминаха през златни пустини и безкрайни океани, гъсти гори и високи градове.
Рожен се снижи и започна да следва една река, която излизаше от океана. По заник слънце реката свърши с водопад, а под него – село. Но не като другите села, водопада ставаше на езеро, където се къпеха русалки и самодиви переха одеждите си. В скалите до водопада бяха издълбани пещери, някои на високо, някои на ниско и около тях кръжаха грифони, симаргали и змейове, които започнаха да съскат като усетиха човешка плът. Водопадът сияеше в цветовете на дъгата и Яна съзря водни духове играещи сред пръските. Еленът се снижи и стигна земята, рохка като пясък. Всички се обърнаха към тях с негодувание, но момъкът махна и те сведоха глави. Рожен премина в тръс, тръгна през дърветата обрасли в мъх. Там нямаше пътека, редяха се дървени бунгала, едвам забележими в гъстия храсталак. Злите духове не понасяха слънцето, а гората правеше гъста сянка. От вратите надничаха таласъми и духове, но никой не им застана на пътя. Дърветата се разредиха и оформиха път, който ги заведе до гостилница. Стара каменна постройка на два етажа. Пред портите стоеше гъдулар с тяло на човек и лице на магаре, беше подхванал весела мелодия, а от хана се чуваше жлъчка. Но това не бяха хора – духове, юди, вили, самодиви и какви ли още не дяволи се веселяха. Пиеха вино и ракия, сказваха си за живота и за долната земя. Те подминаха хана и продължиха по пътеката. Стигнаха другата част на Змейково, низ от бели спрегнати къщурки с чудни цветя. Яна никога не бе виждала такива багри, как сияеха, красота, където никъде я няма на земята. Стигнаха мегдана, там, по средата имаше огромен огън, който никога не гаснеше. Свиреха гайди и отвсякъде прииждаха чудни създания. Цветни феи, духове облечени в празнични одежди.
- Ето ти Змейково – каза момъкът и слезе от животното, Яна го последва. – Ела сега да ти покажа Вера.
Рожен тръгна редом с тях през мегдана. Всички ги поздравяваха, а мъжът кимаше в знак на уважение. Стигнаха до двуетажна къща с каменна основа и плет обсипан с множество цветя. Двора беше подреден, с геран и огнище, няколко дебели дървета за сянка и добре построени сейвани. Не приличаше на дом на чорбаджия, но не и на обикновен селянин. Момъкът даде Рожен на овинника, който го поведе към обора и подкани Яна в приземната част, където светеше едно прозорче. Отвори врата и какво да види вътре – Вера край огнището преде. Същата както си я помнеше, белолика, усмихната с малки пламъци в очите. Нямаше нито вериги, нито въжета, седеше си на столчето. Скочи веднага от стана и прегърна сестра си.
- Сестро! – възкликна Вера. – Добре дошла!
От очите на Яна тегнаха сълзи по-големи от водопада.
- Хайде, сестро да си ходим у дома – отвърна Яна, а сестра й обърса сълзите.
- Аз тук съм у дома, Мусаил те доведе тук за да ме иска.
- Яна да види, Яна да каже – проговори Мусаил. – Който чуеше кавала ми, бягаше да се спасява, дойдеше ли пълнолуние и селата замираха. Само Вера дойде сред караконджулите и седна до мен да слуша. Откак майка ви, тръгна да си търси сянката, оттогава я гледам, като чуеше кавала и спираше да плаче. Тя сама дойде с мен, не съм я взимал, но не дава да се венчаем без Яна. Даваш ли я, Яно, на мене, сина на орисницата, горския дух, няма да я заробвам, няма да я бия? Тук ще си живеем и косъм от главата няма да й падне.
- Давам ти я, но ми обещай, че кавала няма да спира да свири. На всяко пълнолуние ще ми я водиш на чешмата да играем хоро с караконджулите, да се видим.
Така младите вдигнали сватба от горната до долната земя с голяма веселба и всички богове дошли да ги пославят.
На следващата луна кавала пак отекнал из селото и двете сестри повели хорото чак до Змейково.