Дата и час: Пет Апр 20, 2018 1:56 pm

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]




 Страница 1 от 1 [ 1 мнение ] 
Автор Съобщение
 Заглавие: MyArt: Фолклорна приказка
МнениеПубликувано на: Чет Ное 24, 2016 2:42 pm 
Аватар
 
 

Регистриран на: Пет Фев 16, 2007 1:03 am
Мнения: 289
Местоположение: anywhere
Това ми е първата приказка свързана с БГ фолклор и адресирана към по-малките читатели (по принцип пиша криминална фантастика с убийства и мелета), затова реших да я споделя. Имах ограничение в страниците, защото е за конкурс и е кратичка, но се вълнувам, защото това ми е първото произведение, в което няма убити :lol:
Приятно четене!

Мелодията на Змейково

„Тази мелодия, на кавала, звучи хем радостно, хем тъжно” – мислеше си Яна, докато се правеше, че спи. Години на ред при пълнолуние в селото отекваше тази мистериозна мелодия. Никой не смееше да види откъде е. Старите викаха, че са самодиви, таласъми, духове. На Вера й харесваше, тя чакаше с нетърпение да дойде луната, да засвири кавала. Но тя изчезна, отвлече я змей горянин или така разправяха. Баща й я прежали, но Яна не можа. Всяка вечер като старите заспиваха, тя взимаше старата сабя и налагаше колците в двора. Само Вера си имаше, майка им избяга, а баща им си намери друга жена и двете моми сами се грижеха за къщата. Мащехата беше мързелива и нищо не похващаше. Носеха се легенди за селото на чудовищата – Змейково, там искаше да отиде, да намери сестра си.
Една нощ на пълнолуние, събра смелост, грабна старата сабя и тръгна да търси мелодията. Обиколи селото, но там и помен нямаше, мелодията се носеше от далеч. Хвана пътя към нивите и стигна до старата чешма. Виждаха се караконджули как играят в полята, виеха хоро чак до балкана, където ги чакаха самодивите. Един момък със сини очи дълбоки като кладенци и къса коса като окосена ливада, облечен само в бяла риза и потури, седеше до водоема и свиреше на кавал. Яна извади сабята. Мъжът я видя и спя. Караконджулите започнаха да негодуват, но той помаха с ръка и те се скриха.
- Тези ръце не са на убиец – каза ясно момъкът.
- Ще те убия като не ме заведеш в Змейково! – възкликна Яна.
- Какво ще търсиш там?
- Сестра ми, змей Горянин я взе за жена.
- И какво ще му направиш на змея? Той е голям колкото пет коня!
- Какво ще правя, ще мисля, ти трябва да ме заведеш!
- Не те ли е страх?
- Не ме е страх!
Яна тропна с крак, а от храстите започнаха да надничат караконджули и духове. Момъкът прясна с ръце и от тълпата се извиси красив бял елен с големи рога. Гордо пристъпи към стопанина си и се поклони на момата.
- Качвай се, ще ти покажа къде е Змейково – каза мъжът и се метна на гърба на животното. – Това е Рожен, той е моя верен другар.
Момата се яхна зад ездача и двамата потеглиха. Еленът нямаше юзди, седло, дисаги, нищо, просто се подчиняваше на стопанина си без дума. Първо тръгна в лек тръс през полята, между зловещите мори и грозните таласъми, после го обърна в галоп и полетя. Нагоре над нивите, дори над балкана. Въздуха там беше студен, а селските огньове се виждаха като малки точици. Летяха с птиците, даже по-високо. Говореше се, че Змейково се намираше накрай света, на границата с долната земя или много далеч. Стигнаха морето, прекосиха го и после пак балкан, ниви, села и градове. Рожен беше по-бърз от вятъра. Летяха до ранни зори, че и чак след тях. През девет планини в десетата, единадесетата и така всичко минаваше като приказка пред очите на Яна. Преминаха през златни пустини и безкрайни океани, гъсти гори и високи градове.
Рожен се снижи и започна да следва една река, която излизаше от океана. По заник слънце реката свърши с водопад, а под него – село. Но не като другите села, водопада ставаше на езеро, където се къпеха русалки и самодиви переха одеждите си. В скалите до водопада бяха издълбани пещери, някои на високо, някои на ниско и около тях кръжаха грифони, симаргали и змейове, които започнаха да съскат като усетиха човешка плът. Водопадът сияеше в цветовете на дъгата и Яна съзря водни духове играещи сред пръските. Еленът се снижи и стигна земята, рохка като пясък. Всички се обърнаха към тях с негодувание, но момъкът махна и те сведоха глави. Рожен премина в тръс, тръгна през дърветата обрасли в мъх. Там нямаше пътека, редяха се дървени бунгала, едвам забележими в гъстия храсталак. Злите духове не понасяха слънцето, а гората правеше гъста сянка. От вратите надничаха таласъми и духове, но никой не им застана на пътя. Дърветата се разредиха и оформиха път, който ги заведе до гостилница. Стара каменна постройка на два етажа. Пред портите стоеше гъдулар с тяло на човек и лице на магаре, беше подхванал весела мелодия, а от хана се чуваше жлъчка. Но това не бяха хора – духове, юди, вили, самодиви и какви ли още не дяволи се веселяха. Пиеха вино и ракия, сказваха си за живота и за долната земя. Те подминаха хана и продължиха по пътеката. Стигнаха другата част на Змейково, низ от бели спрегнати къщурки с чудни цветя. Яна никога не бе виждала такива багри, как сияеха, красота, където никъде я няма на земята. Стигнаха мегдана, там, по средата имаше огромен огън, който никога не гаснеше. Свиреха гайди и отвсякъде прииждаха чудни създания. Цветни феи, духове облечени в празнични одежди.
- Ето ти Змейково – каза момъкът и слезе от животното, Яна го последва. – Ела сега да ти покажа Вера.
Рожен тръгна редом с тях през мегдана. Всички ги поздравяваха, а мъжът кимаше в знак на уважение. Стигнаха до двуетажна къща с каменна основа и плет обсипан с множество цветя. Двора беше подреден, с геран и огнище, няколко дебели дървета за сянка и добре построени сейвани. Не приличаше на дом на чорбаджия, но не и на обикновен селянин. Момъкът даде Рожен на овинника, който го поведе към обора и подкани Яна в приземната част, където светеше едно прозорче. Отвори врата и какво да види вътре – Вера край огнището преде. Същата както си я помнеше, белолика, усмихната с малки пламъци в очите. Нямаше нито вериги, нито въжета, седеше си на столчето. Скочи веднага от стана и прегърна сестра си.
- Сестро! – възкликна Вера. – Добре дошла!
От очите на Яна тегнаха сълзи по-големи от водопада.
- Хайде, сестро да си ходим у дома – отвърна Яна, а сестра й обърса сълзите.
- Аз тук съм у дома, Мусаил те доведе тук за да ме иска.
- Яна да види, Яна да каже – проговори Мусаил. – Който чуеше кавала ми, бягаше да се спасява, дойдеше ли пълнолуние и селата замираха. Само Вера дойде сред караконджулите и седна до мен да слуша. Откак майка ви, тръгна да си търси сянката, оттогава я гледам, като чуеше кавала и спираше да плаче. Тя сама дойде с мен, не съм я взимал, но не дава да се венчаем без Яна. Даваш ли я, Яно, на мене, сина на орисницата, горския дух, няма да я заробвам, няма да я бия? Тук ще си живеем и косъм от главата няма да й падне.
- Давам ти я, но ми обещай, че кавала няма да спира да свири. На всяко пълнолуние ще ми я водиш на чешмата да играем хоро с караконджулите, да се видим.
Така младите вдигнали сватба от горната до долната земя с голяма веселба и всички богове дошли да ги пославят.
На следващата луна кавала пак отекнал из селото и двете сестри повели хорото чак до Змейково.



_________________
Изображение
Offline
 Профил  
 
Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  
 Страница 1 от 1 [ 1 мнение ] 

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: Junta и 3 госта


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения

Търсене:
Иди на: