Здравейте (:

Пиша една историйка за Минато и неговите ученици (Какаши, Рин и Обито) и реших да я споделя с вас.
Знам, че не е препоръчително да пиша цветно, но в този фикшън водя сюжета от четири различни гледни точки, затова ми се налага да използвам няколко различни цвята за разграничаване: тъмно червено, черно, лилаво и синьо, съответно когато пиша от името на Минато, Обито, Какаши и Рин.

Надявам се историйката да ви хареса и да коментирате. (:

Третата война
~Моят-твой Шаринган~

Ето – отново закъснявам! Защо, по дяволите, винаги закъснявам? Уж се водя нинджа, а се държа като всичко друго, но не и това... Уж съм от най-добрият клан на Коноха, а изглеждам като неудачник всеки път, когато този... Какаши е наоколо... Мразя го! Ако не беше той, с неговите глупави лекции и дразнещи забележки... И ако не беше толкова ужасно силен са възрастта си... Не искам да го призная, но да – сто пъти по-добър е от мен... Как го прави?! Само придържайки се към правилата ли? Звучи ми абсурдно!
Ето, зад онова дърво, вече ги виждам... Двадесет минути закъснение – значи да очаквам поне десетминутно мрънкане от него... Добре, че Минато-сенсей е наоколо, защото иначе би било поне половинчасово.
- Ето те най-сетне! – чух гласа на Какаши, по-изнервен от когато и да било.
- Срещнах едно момиче по пътя и то искаше да танцуваме – оправдах се аз с плаха усмивка на лице, знаейки много добре, че и без друго никой няма да повярва на лъжата ми.
- Лъжеш! – провикна се Какаши – Както винаги не...
Ето, започна речта на съотборника ми. Не искам да го слушам. Знам много добре какво ще каже – пак, със студения си глас и безизразното му вечно скрито наполовина зад маска лице, ще ми направи резюме на Шиноби-кодекса и ще ми съобщи колко безотговорна нинджа съм и какво неудоволствие е за него да му се налага да работи в един екип с мен... А да не си мисли, че на мен ми е много приятна компанията му! Надут мърморко, за кого се мисли?!
Думите му минават покрай ушите ми без да ги възприемам. Долавям от време на време гласовете на Рин и Минато-сенсей. Да, Рин... Това момиче... Въздишката, която с такава тежест се отскубна от гърдите ми при мисълта за нея, не е достойна дори за един единствен кичур от косата й! Тя е... тя е... Но как да й кажа нещо, как да опитам да я спечеля, като дори и тя е по-добра нинджа от мен! Ако не беше тя с невероятните си лечебни умения, отборът ни би загубил не една и две мисии... А аз... Какво правя аз?! Само стоя, като някакъв глупав страхливец! Как тя ще хареса някого като мен? Обречено е...
О, сенсей обяснява нещо. Мисля, че е време е да започна да слушам разговора.
- След като се помирихте, нека ви обясня новата мисия – каза той, при което аз се зарадвах, че Какаши явно най-сетне бе приключил словото си...

- След като се помирихте, нека ви обясня новата мисия – усмихна се сенсей сякаш нищо не се е случило.
Не разбирам защо Минато-сенсей винаги го защитава. Сякаш не знае какъв трябва да е един истински нинджа – та нали точно затова е Кодексът. Там е описано достатъчно ясно! Може би сенсей просто е прекалено мил и добър?
Този Обито... Така ли не се научи?! Ако продължава да е такъв глупак ще бъде само в тежест на отбора.
- Как може?! – Викът на Обито прекъсна мислите ми. – Не искам да ходя на такава глупава мисия, искам нещо по-сериозно!
Мисията... разсеях се с мисли и дори не чух разясненията на Минато-сенсей. Не ми се беше случвало досега... Но пък... Това сега не е най-важното. По-същественото е, че този Обито отново се държи като идиот! Така ли не се научи?! Ако продължава да е такъв глупак, ще бъде само в тежест на отбора.
Не знам дали толкова ядосан или по-скоро вече отегчен от държанието му, не се стърпях и изкрещях:
- Няма значение каква е мисията – обърнах се към него с надеждата, че най-сетне, след всички пъти, в които съм го повтарял, той може и да се научи, – тя си остава мисия и трябва да се изпълнява без значение от всичко останало!

- Няма значение каква е мисията, тя си остава мисия и трябва да се изпълнява без значение от всичко останало! – бяха думите, които изрече Какаши преди да скочи от клона, на който стоя през цялото време, в което чакахме пристигането на Обито.
Боже, тези момчета ще се спрат ли някога? Не ми се вярва...
- Нека не оспорваме заповедите на Хокагето, – каза лъчезарно Минато-сенсей накланяйки леко глава към все още протестиращия ми съотборник – а да действаме.
- Но, сенсей – опита още веднъж Обито, но с отговора си учителят ни го отказа от следващи опити.
- Колкото по-бързо приключим с тази мисия, толкова по-скоро ще можем да направим нещо истинско, какво ще кажеш?
Обито закима одобрително. Не успях да скрия усмивката си – толкова много прилича на малко дете! С този жизнерадостен поглед и това весело подскачане всеки път щом нещо го зарадва... Чувам го как си пее ужасно недодялано „да отиваме на мисия, да отиваме на мисия” и се чудя как някой може да е толкова жизнен в такова страшно и трудно време на война, като това, в което се е случило да живеем сега. Няма по-лошо нещо от войната! От това да гледаш как хора от селото ти постоянно загиват, опитвайки да защитят страната си от алчни егоисти, стремящи се към власт и пари... Няма! Всеки ден шинобита от Коноха се бият с други нинджи и някои умират; най-елитните ни джоунини, сред които и Минато-сенсей, постоянно са на тайни мисии, от които някои не успяват да се върнат, хванати в плен или загинали по време на мисията...
- Е, сега е време да изпълните мисията си... – започна учителят ни, но не можа да се доизкаже, защото бе прекъснат от Обито.
- „ИзпълниТЕ”?
- О, пропуснах ли да кажа? – усмихна се той с притворени очи – Ще изпълните мисията само тримата.
- Ами вие, сенсей? – попитах аз, загрижена, че той сигурно отново е пратен на една от тези свръх опасни мисии.
- Аз имам друга мисия – отговори ми той с все същото мило изражение на лицето.
Това обаче няма как да ме успокои! Знам колко е опасно и не искам аз да изпълнявам глупава мисия, в която да събирам избягали животни, докато знам, че може дори да не го видим повече след това! Учителят ми, който, въпреки загубата на толкова от приятелите му джоунини, въпреки всичко, което преживяваме и вероятно предстои да преживеем, винаги опитва да е позитивен и да вдъхва и на нас от позитивизма си... Би било ужасно да му се случи нещо и аз не мога просто да си играя на зоопарк докато той рискува живота си!
- Сенсей! – извиках аз правейки крачка към него, точно когато той се бе обърнал и понечи да тръгне.
Спря и погледна към мен. Исках да му кажа нещо, като например тримата да отидем с него или пък той изобщо да не ходи на мисията или и аз не знам какво... Просто наистина се страхувах! На него обаче не му трябваше много време, за да прочете в очите ми всичко, което ме тревожеше.
- Не се безпокой – каза ми той топло и пристъпи към мен.
Погали ме с ръка по главата, разрошвайки червеникавата ми коса, след което кимна по посока на съотборниците ми и за един миг изчезна от погледа ми.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Винаги съм се чудел защо Какаши толкова държи на правилата. Дали всичко не е просто поза и той не опитва просто да изглежда интересен, готин или какъвто там си мисли, че е? А може би пък и той харесва моята Рин и просто се опитва да ме направи да изглеждам на глупак, за да я впечатли? Единственото, в което съм сигурен, е, че не може редът да е толкова важно нещо за някого... Не може! Има други, толкова по-първостепенни неща, като приятелите, например. А, като се замисля, Какаши дори беше споменал веднъж, че първата работа на едно шиноби е да изпълни мисията си и чак след това да опази другарите си... Е, това вече е прекалено! Никога не бих рискувал живота на Рин, никога! Че дори и на този Какаши... дори и неговият живот ми е важен, макар че дори не знам защо, при високомерното му отношение и глупавата му житейска философия „правилата, та правилата”.
Ето, че събрахме повечето избягали животни. Какаши, разбира се, хвана колкото аз и Рин взети заедно, но това не е нищо ново.
- Като гледам списъка – заговори Какаши – ни остава само маймуната.
- Някакви идеи къде да я търсим? – прозвуча гласът на Рин, прекрасен, както винаги.
Погледът й бе насочен към Какаши... Разбира се, защо ли да очаква идеи от мен? Винаги Какаши е бил стратегът сред трима ни. Този път не беше по-различно.
- Ще вкараме в действие новата ми техника – отговори той и без никакви разяснения повече прехапа пръста си до кръв, насочи ръка към земята и извика – Кучиосе но Джутсу!
Досега не съм чувал подобна техника и не знам какво да очаквам. Но, кога, по дяловите, е успял да научи още една техника и то без дори с Рин да разберем?! Защото, ако съдя по изражението й, тя също не разбира какво става.
- Това е призоваваща техника – обясни Какаши, когато пред нас се появи някакво малко, кафяво и не особено симпатично на вид кученце. – А това е Паккун. Той ще открие маймуната и ще ни заведе при нея.
Призоваваща техника? Куче търсач? Този Какаши напредва с такава скорост! Вече е Чуунин без дори да се е явявал на изпит... Още не мога да разбера как стана това, но той просто получи ранга някак. Ако продължава така, като нищо са го направили и Джоунин... А аз сигурно ще си остана Генин до края на живота си...
- Води ни, Паккун! – отсече Какаши и тримата, ако броим и кучето – четиримата, тръгнахме, движейки се от клон на клон.

- Води ни, Паккун! – казах аз, преизпълнен с гордост от успешното усвояване на Кучиосе но Джутсу.
- Откъде знаеш подобна техника, Какаши? – попита ме Рин докато следвахме кучето по дърветата.
- Ходех на извънредни тренировки при Джирая-сама – отвърнах й аз и тя замалко не падна от дървото когато споменах името на легендарния санин. За щастие, след като се подхлъзна, успя да се хване за по-ниския клон и се изравни отново с мен.
- Бил си трениран от един от тримата? – отвърна ми тя невярващо – Но как? Защо?
- Беше само за тази техника, но да. Не ме питай за причините. Знаеш, че Минато-сенсей е бил негов ученик когато е бил на нашите години и ме заведе при него с молбата да ме научи да призовавам животно.
Всъщност, като се замисля, тренировките с Джирая-сама бяха доста странни. Като цяло, след като се подписах със собствената си кръв в някакъв свитък, той само ми даваше указания и ме оставяше да опитвам сам докато не успея. Не съм убеден, но като че ли, докато аз тренирах, той се занимаваше с някакви перверзни неща като заглеждане на жените, които минаваха наоколо... Надявам се да съм си въобразявал, защото за един от легендарните санини подобно нещо не звучи достоверно.
Научих техниката доста бързо. При първия си опит успях да призова някакво малко бяло кученце с черни ушички, но то, разбира се, не беше това, от което се нуждаех. След още няколко опита пред мен се появи Паккун, а веднага след това извиках цели две кучета наведнъж, едното от които бе по-голямо от мен самия. Заради перфектно ми владеене на чакрата успях да усъвършенствам техниката само за два дни с Джирая-сама.
Но имам предчувствието, че сега нещо ще се обърка... Отдалечаваме се прекалено много, а още ни следа от маймуната. Трябва да говоря с Паккун!
- Паккун, - казах аз приближавайки се до него - можеш ли да определиш на какво разстояние от нас е животното?
- Явно се е отдалечило много – отвърна ми кучето – и продължава да се движи, затова ще ни трябват още 5-10 минути, за да го настигнем.

- Явно се е отдалечило много и продължава да се движи, затова ще ни трябват още 5-10 минути, за да го настигнем.
Леле, ама това куче и говори! Явно винаги има какво да те изуми...
- А няма ли вече да излезем извън границите на Коноха? – попита Обито, но въпросът му прозвуча по-скоро реторично и аз само му кимнах.
На лицето му се появи някаква отнесена усмивчица при моя отговор. На какво ли се радва? Че ще излезем извън селото ли?
- Мм, надушвам още два обекта – проговори за втори път Паккун. – Маймуната се е насочила точно по посока на тях, но там като че ли става нещо и е възможно да попаднем в някаква битка.
Битка ли? Мислех, че тази мисия ще е лесна, но това променя нещата.
- Няма значение, каквото и да стане, ще довършим мисията си – отсече Какаши и никой не обели и дума повече докато...
- Маймуната спря да се движи точно на границата на Коноха – оповести кучето преследвач – Там се намират и двамата биещи се. Всеки момент сме там.
При открилата се пред очите ми гледка не можах да направя нищо друго, освен да изкрещя:
- Минато-сенсееееееей!
На няколко метра пред нас лежеше маймуната – мъртва. А не към друг, а към учителя ни, се бе засилил страшен на вид шиноби, от ръцете на когото струеше видима чакра, заела форма, каквато не бях виждала досега...

- Минато-сенсеееееей! – чух гласа на Рин и се обърнах на страни.
Те бяха там – тримата ми ученици. Какво правят тук, нали имаха мисия? Пратих ги на подобна мисия, точно за да знам, че ще имат занимание и ще са в безопасност докато аз се бия тук.
- Не се приближавайте! – извиках им аз и отскочих назад, за да избегна атаката на противника си.
С периферното си зрение виждам как Какаши възпира Рин и Обито, които се опитват да дойдат насам.
- Казах да не се приближавате! – предупредих ги отново – Прекалено опасно е, бягайте!
- Но, сенсей, ранен сте, не можем да ви оставим така! – изкрещя в отговор Рин.
Ранен? Дори не бях забелязал, че левият ми крак кърви. Но удържам прекалено трудно това шиноби и изходът най-вероятно няма да е в моя полза, затова не мога да рискувам и техните животи.
- Бягайте, ви казвам!
Изведнъж един шурикен рани и другия ми крак и аз паднах на земята. Видях как врагът отново съсредоточава в ръцете си чакра като множество остриета излизащи от пръстите му и се засилва към мен. Опитах се да го спра замервайки го с кунаи и шурикени, но той успя да избегне всичките, до един. След близо двучасова битка бях на предела си и не успях да се изправя. Дали това беше краят?
Идва все по-близо... Изведнъж, на няколко крачки от мен, чакрата в ръцете на противника ми изчезна. Иззад него изскочи Рин, а от другата ми страна се появи Обито, двамата преметнаха ръцете ми през разменете си и отскочиха до близкото дърво. Явно Рин бе ранила мускулите на ръцете на врага със собствената си чакра и така неговата се бе прибрала.
Той обаче отново се засили към нас и аз побързах да избутам Обито и Рин в страни. Сега вече нямаше какво повече да направят.
- Кучиосе но Джутсу! – чух гласа на Какаши и от земята изведнъж се появиха множество кучето, които захапаха врага и го приклещиха неподвижно.
Нямаше какво повече да чакам. С последни сили събрах в дясната си ръка правилна и плътна сфера от въртяща се чакра и я насочим към сърцето на противника си.
- Расенган! – казах с въздишка и едва доловим глас.

Малко по-късно Рин вече почти бе излекувала раните ми. Те бяха дълбоки и усетих, че бе използвала прекалено много от силите си, за да ги затвори, затова я спрях.
- Вече съм много по-добре.
Тя кимна и се изправи.
- Благодаря и на трима ви!
Не знаех какво повече да кажа. Ако те не бяха дошли, сега нямаше да съм повече тук.
- Важното е, че сте добре, Минато-сенсей – усмихна ми се Рин и видях как очите й се пълнят със сълзи. Сълзи от успокоение и радост.
Единственото, което исках да направя в този момент, беше да я прегърна, затова застанах на колене и разтворих ръцете си, в които тя, без повече да чака, се сгуши и заплака.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

To be continued...

Коментирала съм го, знаеш ми мнението...

Всъщност това изобщо не е целият фик... Имам още два пъти по толкова написано, плюс това продължавам да пиша по него

Но пък щом не ти харесва не е нужно да четеш, нали?

haku_chan, здравей и тук.

Тая вечер няма да си направя труда да го прочета, ще ти кажа защо. Защото нямаш нужда да пишеш с различни цветове. Ако знаеш как да пишеш ще си личи кое от чия гледна точка е, най-малкото е объркващо и адски тъпо. Ако имаш някакъв талант си го похабил да пишеш клиширано и да демонстрираш колко си пребозил с "Наруто". Вземи, че си измисли нещо свое, може да е адски тъпо, но пак ще е по-добро и оригинално от това. Поне да беше приличен фен фик, ама пак същите клиширани диалози, все едно си ги преписвате един от друг.
Ако имаш някакъв талант... си го скрил в тези нескопосани писания. Откажи се от продължението.

Lost_Ronin, благодаря за коментара.
Стилът на писане, който избрах за тази историйка, е такъв заради анимето, по което е писана... Въпросните "клиширани диалози" са си едно от основните неща в Наруто (поне според мен), затова и захващайки се с този фенфин, вкарах в писането си този вид разговори. Иначе просто няма да е по Наруто, ако ме разбираш (:
Просто това аниме предвещава такова писане. Ако бях избрала някое по-сериозно аниме, щях да пиша и с по-сериозен и променен стил.

Иначе приемам всякаква критика, така че не се страхувайте да напсувате историйката, ако не ви харесва.

Само че постове като тези на MorticiaN, в които просто се заявява някаква позиция без нито един аргумент към нея, са напълно безсмислени. (;

много е интересно ^_^
ще продължавам да го следя ^.^

Благодаря, hinata_heart! (=
А ето и продължение.


След случката със сенсей нещата в отбора са някак променени. Още не мога да повярвам, че Какаши и Обито вече не се карат по цял ден! Е, не бих казала, че се разбират добре, но поне не го показват толкова настойчиво.
Все още продължавам да си спомням онзи момент и изтръпвам цялата... Ако не се бяхме озовали там... Има Бог!
Интересното е, че тогава Обито се държа толкова смело и без капка страх се впусна да помогне на Минато-сенсей. Мислех, че най-сетне е превъзмогнал себе си и очаквах да се държи така и по време на бъдещите ни мисии, а не се получи така – той отново се вцепенява във всяка по-страшна ситуация и не смее да влезе в битките. Явно той държи наистина много на учителя ни, щом успя да се съвземе тогава.
А дори и Какаши... та то пристъпи един от най-важните си принципи – правилата! Наруши заповедта на сенсей да не месим в битката, а да бягаме... Това направо не е за вярване! Какво ли не правят привързаността и обичта на хората един към друг... Сенсей беше готов да жертва живота си, но да ни предпази. Ние от своя страна бяхме готови да пострадаме, но да го спасим...
Колко ли глупав и безсмислен би бил животът без тези толкова важни неща като обичта, приятелството и взаимната помощ? Не зная, но и не искам да узнавам. Важното е, че колкото и трудно и опасно да е, ние ще се справим... заедно, като отбор.
- Рин, да тръгваме, яденето ни чака! – извика ми Обито, махайки с ръка.
Какаши и Минато-сенсей бяха до него и ме гледаха с усмивка. Време беше да отпразнуваме поредицата си от успешни мисии, които имахме пред последната седмица.

- Рин, да тръгваме, яденето ни чака! – извиках аз на съотборничката си, която беше седнала на петдесетина метра от нас и гледаше замислено към небето.
Чувам как сенсей обсъжда с Какаши нещо за поста на Хокаге, но не ме вълнува особено какво точно. Единственото, което искам сега, е да сложа нещо в стомаха си, защото днес тренирахме доста твърдо, а аз дори не бях закусил, за да закъснея възможно най-малко. Имам проблем със ставането рано и това е! Не мога и не мога да се събудя навреме, винаги искам да спя още и още...
По време на мисиите ни доста често ми се губят моменти когато съм бил под голямо напрежение или пък страх. От онзи ден с Минато-сенсей помня как видяхме него и покосената от някакво джутсу маймуна и след това се сещам чак за момента, в който Рин лекуваше раните на сенсей и когато... Знам, че е неоснователно, но изпитах някаква ревност, когато учителят ни я прегърна! Искаше ми се аз да съм този, който да я прегърне, да я успокои...
- Лайла! – чух Минато-сенсей да вика по посока на някаква жена, която тичаше през гората явно също като нас в посока към селото – На къде си се разбързала така?
- Минато! – отговори му тя задъхана – Бързо, нападат ни откъм южната стена, трябва да защитим Коноха! Вече изпратих първите няколко АНБУ-отряда, които намерих, плюс няколко Джоунина.
Всички се спогледахме изплашено. Не отново!
- Отивам! Вие, деца, се връщайте с Коноха.
- Но, Минато-сенсей! – възпротиви се Рин – Не можете отново да ни оставите безучастни, искаме да помогнем! Видяхте, че бяхме полезни онзи път, когато...
- Онзи път – прекъсна я сенсей с твърд поглед – бяхме изправени срещу един единствен враг. Сега ще са стотици.
- Но...
- Ще бъдете по-полезни, ако се върнете в селото заедно с Лайла и й помогнете да събере колкото се може повече подкрепления.
Беше ясно, че няма смисъл да спорим, и явно Рин също разбра. Тримата кимнахме и, едва дочакал отговора ни, учителят ни отскочи и за броени секунди изчезна от погледите ни.
- Да вървим! – каза доста шантаво изглеждащата жена на име Лайла и ние я последвахме.

- Минато, току-що видях...
- Знам – прекъснах го аз - южната стена, на там отивам, вече има няколко екипа, скоро ще дойде и подкрепление – изредих аз набързо без да спирам да тичам.
Изглежда Морино Ибики бе тръгнал да информира селото, но след като разбра, че вече знаем за нападението, се присъедини към мен и заедно тръгнахме към бойното поле.
- Значи предстои поредната вълна... – каза твърдо Ибики, но под вечно строгата му физиономия проличаха унилост и страх.
- Така изглежда – отвърнах му аз, опитвайки се да звуча позитивно, но мисля, че не се получи.
Бях не по-малко изплашен, не толкова за живота си, колкото от загубата на още другари.
Двамата се движехме много мълчаливо, докато:
- Чух, че Сандайме смята скоро да се оттегля – усмихна се Морино. Много рядко човек може да го види да се усмихва, а когато го направи белезите по лицето му стават някак по-малко забележими – Чух и че ти си главният, чието име се спряга за негов заместник.
- Не забравяй и Орочимару-сама – допълних аз – Но ако трябва да съм честен, не съм сигурен, че ще се справя с тази длъжност, особено във време като сегашното... Вероятно ще е по-добре единият от легендарните санини да получи поста.
- Ти ще си най-добрият, дори се чудя защо Сандайме още се колебае.
- Сега това не е най-важното, нека първо видим дали ще оцелея дотогава – усмихнах се аз шеговито, но всъщност изобщо не ми беше до усмивки и изказването ми изобщо не беше просто опит за глупав виц...
- Минато! Ибики! – извикаха ни няколко от АНБУ членовете, когато почти бяхме стигнали южната стена. – Скоро ли ще дойдат другите? Врагът всеки момент ще е тук!
- Надявам се... – промълвих аз, стъпвайки на стената и виждайки множеството нинджи, които се бяха насочили към нас откъм другата страна.
Битката се очертаваше не лека...

Всички най-елитни шиноби на Коноха са тук, а едва удържаме противника. От това, което виждам, Звука и Мъглата са заговорничили срещу нас и са ни изпратили обединените си сили. Усещам, че съм на лимита си и виждам, че и останалите са изхабили много от чакрата си.
Господи, загубихме толкова хора! Защо е нужно това?!
- Расенган! – извиках аз и хвърлих топчето концентрирана чакра по някаква нинджа от селото на Мъглата, която се нахвърли към мен.
Беше на косъм, не бива да се разсейвам така с мисли, но пък как да се съсредоточа в битката, гледайки всички тези безжизнени тела около мен... Обхождам си с поглед и... Лайла! И тя е мъртва! Дори не съм видял кога се е присъединила към нас, но ето, че сега лежи до близкото дърво... А до нея е и Ибики, който изглежда тежко ранен, но, слава Богу, е още жив. Не знам дали не си въобразявам, но като че ли в очите му се спотайват сълзи когато гледа към Лейла... Никога не съм си представял, че вечно твърдото му изражение може да се промени така!
- Катон: Каатара но Джутсу!
Това беше последното, което чух, преди да усетя как нещо сякаш изгаря лявата ми страна...
- Ще успеете... да защитите... Коноха! – казах преди да изпадна в безсъзнание...

- Минато... Минато... Минато! – чувам като в просъница познат глас, който ми действа някак успокояващо.
Отворих очи, но първоначално не успях да различа нищо, всичко бе размазано и тъмно.
- Трябваш ни, Минато. – чух отново същия глас и направих втори опит да отворя очите си.
- Джирая-сенсей!
Не можех да повярвам на очите си! Това беше той, учителят ми, който за известно време не беше в селото, но ето, че сега и той е тук!!
- Престани да си почиваш и стани да се биеш! На това ли съм те учил? – каза той закачливо с усмивка на лице и в мен се надигна някаква необичайна енергия.
Скочих на крака и видях и нея – Тсунаде-сама, другия легендарен санин – да стои на колене до ранените в опит да излекува раните им.
- Как се справяш, Тсунаде? – извика Джирая-сенсей.
- Раните са тежки, но ще се оправя, вие вървете. – извика в отговор тя и от ръцете й продължи да излиза зелена на цвят чакра.
По лицата на всички наоколо се бе изписало успокоение.
- Орочимару и Сандайме също ще са тук всеки момент. – каза сенсей на всеослушание, така че да ни зарадва още повече. – Разделете се на две и поемете тези от ляво и тези в средата! Минато, с теб ще поемем дясната част!
Вече всичко щеше да е наред...

- Какво ли става там, толкова мразя да съм в неведение!
- Не само ти, Обито...
Истината е, че откакто онази жена, Лайла, ни остави и отиде също да се бие, тримата само стоим и досега не бяхме обелили и дума, сякаш животът ни зависеше от това да мълчим... Когато тя беше тук поне вършехме нещо, събирахме нинджи, помагахме с евакуирането на жени и деца, а сега просто бездействаме и берем грижа за другите... и особено за сенсей... Не съм сигурна какво точно става, но се плаша, защото сякаш има нещо... т.е. чувствата ми към него са някак специални... аз.. не ми се иска да си го помислям дори, но сякаш е повече от просто обич... Ох, не! Не може да бъде, все пак той е поне два пъти по-голям от мен и трябва само да си въобразявам... Въобразявам си! ... Н-нали?
- Хей, Рин, не се притеснявай чак толкова. Те ще успеят, ще видиш! – каза Обито събирайки в гласа си цялата увереност, с която разполагаше.
Явно притеснението от странните ми чувства към Минато-сенсей си е проличало прекалено много, но, за щастие, Обито го изтълкува по друг начин.
- Да, Рин, не се притеснявай! – чух мек глас зад гърба си.
Обърнах се и видях Сандайме, заедно с един от неговите бивши ученици – Орочимару-сама.
- На бойното поле вече са едни от най-силните нинджи на селото. Ние също сме се запътили натам, така че няма от какво да се безпокоите. А и не забравяйте, че вашият сенсей е там още от самото начало, затова бъдете сигурни, че врага е удържан.
При тези думи на Сандайме забелязах някакво пламъче на ревност в очите на Орочимару, но той по никакъв начин не издаде каквато и да била реакция и двамата започнаха да се отдалечават от нас.
Какъв контраст само имаше между усмивката не Сандайме и студеното лице на Орочимару-сама... Странен е този санин, никога не съм го харесвала.

X2