|
Ако намерите грешки, правописни или граматически, които прекалено много Ви дразнят, моля изпратете ми ги в ЛС и ще ги оправя. Благодаря Ви за вниманието. Дано Ви хареса.
Майкъл и Лизбет
6:30 ч.
Около 20 км. извън Нашвил, Тенеси.
Майкъл и Лизбет вървяха между дърветата в мъгливата, септемврийска сутрин. Леденият въздух пронизваше телата им и двамата вече съжаляваха, че бяха тръгнали без якетата си. Около тях се чуваше само шумоленето на листата от полъха на вятъра. Видимостта беше сведена до минимум. На един метър пред тях всичко беше непрогледно, бяло перде. Майкъл закачи крака си в един от корените на дърветата и падна на все още влажната пръст.
-Ау, мамка му! Мразя я тази тъпа гора. Сигурна ли си, че ходим в правилната посока? – застава в седнало положение.
-Според картата вървим в правилната посока. Вилата на стареца трябва да е тук някъде. – казва Лизбет и продължава без да го изчака.
Майкъл се изправи и се изтупа старателно.
-Е, аз не виждам нищо наоколо – оглежда се в двете посоки.
-И какво очакваш да видиш в тази мъгла?
-Както и да е, - тръгва след нея, - давай да я търси тая тъпа вила.
-А досега какво мислиш, че правехме?
Лизбет маха един клон от пътя си и се спира учудено. Изведнъж напред мъглата вече изглеждаше почти напълно разсеяна. Пред нея се бе появила една малка пътечка, в края на която стоеше една стара, прогнила, дървена къща на два етажа.
-Ето я – казва с лека доза облекчение. – Най-сетне – тръгва напред и пуска клона.
Майкъл тъкмо я беше настигнал, когато клона го цапардоса в лицето, което го накара да направи стъпка назад. Той го отмества отново и застава до Лизбет. На лицето му се появява разочаровано, оклюмено изражение.
-Не може ли поне веднъж работата да ни отведе до някое курортно градче на морето – казва той, а двамата започват да вървят към вилата , - с хубави момичета по монокини и студена бира.
-Ти някога спираш ли да се оплакваш? – казва тя.
-Да… когато спя.
Лизбет въздиша.
-За жалост говориш и на сън.
Майкъл се спира с объркано изражение, а тя отново продължава да върви напред без да му обръща внимание.
-Наистина ли? – казва Майкъл. – Лиз, наистина ли говоря на сън…? Хмм.
Отвътре вратата изглеждаше също толкова прогнила и плесенясала, колкото и отвън. Голямото ѝ стъкло се прикриваше от едно перде, което някога е било бяло, но сега би било трудно да се определи истинският му цвят.
Чуват се три почуквания. След това още три, последвани от кратка пауза и още три почуквания. Чува се гласът на Лизбет.
-Ехо, има ли някой? Г-н Реджис?
Двамата са застанали един до друг отпред. Майкъл започва да блъска на вратата и да се провиква.
-Ей, старец, ние сме екзорсистите, които повика. Отваряй вратата…!- поглежда към Лизбет. – Май не си е вкъщи.
Лизбет го поглежда намръщено.
-Какво? – казва Майкъл.
-Селянин!
Лизбет завърта прашната дръжка на вратата и я отваря. Двамата пристъпват вътре, при което, заради силната миризма, имат чувството, че са се ударили в тухлена стена. Мястото е пълно със стари, прогнили мебели, разхвърляни вехторийки и всякакви боклуци, като всичко е погълнато от прах и плесен. Из цялото помещение витае пронизваща миризма, която е комбинация от прекалено много неща и е трудно да се обясни точно каква е. Майкъл повдига една мръсна кърпичка от поставеното до вратата шкафче и веднага я хвърля настрани, погнусен.
-Този май не е голям чистник – каза Майкъл.
Двамата плахо навлизат в стаята.
-Това си ти след четиридесет години – каза тя хапливо.
-Ти пък ще си живееш сама с двадесет котки!
-Стига теб да те няма, всичко ще е наред.
Стигат до средата на хола, когато г-н Реджис, стар господин с мръсен, скъсан гащеризон и бяла фланелка, се появи на вратата към кухнята с пушка в ръце.
-Горе ръцете, крадци такива! В моя дом ли ще нахлувате?!
Майкъл и Лизбет вдигат ръцете си във въздуха и започват бавно да отстъпват назад, докато Реджис пристъпваше напред.
-Г-н Реджис, успокойте се! Не ви търсим злото – казва Лизбет, опитвайки се да го успокои.
-Не ми търсели злото те, а идват да ме оберат, келеши малки!
-Да те оберем ли? Ти чуваш ли се, бе, дъртак?! Я се огледай наоколо – каза грубо Майкъл.
Г-н Реджис насочи заплашително пушката към него.
-Пошегувах се. Имате много хубав дом – каза този път умилително.
Лизбет го поглежда.
-Идиот – прецежда през зъби тя и връща погледа си към Реджис. – Г-н Реджис, изслушайте ни! Ние не сме крадци. Ние сме екзорстите. Получихме обаждането Ви за паранормална активност в тази околност.
Реджис сваля бавно пушката и се замълчава за кратко, замислен.
-Обадих се на някакъв си Лу, не на вас! – каза той.
-А той се обади на нас, свиквай! – отвърна Майкъл.
Реджис стисна отново здраво пушката, а Лизбет сръга Майкъл с лакът.
-Не му обръщайте внимание. Изпуснали са го, като е бил бебе.
-Личи му – поглежда към Майкъл, а той в отговор му се изплезва.
-Останалото обаче е вярно. Лу наистина ни се обади и ни изпрати тук – каза тя.
Реджис отново се замълча за малко, след което рязко добави:
-Тогава къде се губите досега, бе, нехранимайковци?!
-Къде сме се губили?! Ти ебаваш ли се с мен?! Знаеш ли колко е забутана тая…
Лизбет пак го сръга с лакът.
-Млъкни! – каза тя, след което се обърна към Реджис. – Защо не седнем и не обсъдим проблема като цивилизовани хора?
Парата се изстрелваше от чучурчето на ръждивия, зелен чайник и издаваше пронизителен звук. Г-н Реджис отиде до малката печка и спря газовия котлон. Взе чайника и наля чай в три олющени, и явно немити от години, чаши, които бяха поставени на също толкова ръждясал като самия чайник, поднос. След това взе подноса и отиде в хола при другите двама. Със свободната си ръка им посочи един стар, прояден от мишки диван, на който да седнат, след което постави подноса на дървената масичка за кафе пред дивана. Реджис седна на един фотьойл пред масичката и отново с жест с ръка им показа да седнат на дивана. Майкъл седна мигновено, но на Лизбет не ѝ беше толкова лесно да превъзмогне погнусата си.
-Няма ли да седнеш, Лизи? – Майкъл я погледна с подигравателно изражение.
Лизбет се престраши и бавно седна на дивана.
-Защо не ни разкажете точно какъв е проблемът, г-н Реджис? – каза Майкъл с отмерен тон.
Лизбет го погледна учудена, заради начина, по който го каза и след това върна погледа си към Реджис, който взе една от чаените чаши и бавно отпи, след което я постави пред него на масичката.
-Проблемът е, че в къщата ми има призрак.
По масата пропълзя една огромна хлебарка. Лизбет се вторачи в нея и сякаш кръвта ѝ изведнъж замръзна. Въпреки всички неща, които бе виждала и преживявала, такива дреболии все още ѝ влияеха, което Майкъл всъщност видимо харесваше, защото това за него означаваше, че тя все още притежава тази невероятно привлекателна, женска наивност. Виждайки, че тя не е в състояние да съсредоточи иначе острия си ум, Майкъл пое нещата в свои ръце и продължи да разпитва г-н Реджис.
-Призрак ли? Не ми казвайте, че всъщност вярвате в такива неща, г-н Реджис? – каза с мек тон.
-Вярвам и още как! Защо иначе да ви викам тук, непрокопсаници такива?! – сопна му се той.
Майкъл и Лизбет се спогледаха.
-А откъде всъщност сте сигурен, че съществуват духове, г-н Реджис? – каза Майкъл.
-Ама сте и глупави, така ли? За тази работа ви трябва бърз и отчетлив ум – започва да размахва показалец, - ако искате да останете живи… Някога и аз бях екзорсист като вас – казва вече спокойно.
Реджис стана бавно от фотьойла и тръгна към другия край на стаята.
-Щом сте бил екзорсист – казвайки това Лизбет, Майкъл се засмя леко, а тя го погледна лошо. – Щом сте бил екзорсист, защо сам не прокудите духа, г-н Реджис? – довърши тя.
-Защото не мога – каза жалостно, г-н Реджис.
Той отвори едно от чекмеджетата на секцията, изкара нещо от него и го затвори. При затварянето то изскърца силно. Реджис стоя леко замълчан за малко и добави с обикновеният си груб тон:
-Ако можех, не мислиш ли, че щях вече да съм го направил, малка пикло?!
Лизбет, озлобена от отговора му, стисна в юмруци дивана и тръгна да се изправя, но Майкъл положи ръка върху рамото ѝ, за да я успокои и тя се отказа от първоначалният си план да удуши старият досадник. Реджис се обърна, върна се до масата и седна пак на фотьойла си. В ръката си държеше стара снимка.
-Защо не можете? – попита Майкъл.
Г-н Реджис постави пред тях на масата черно-бялата снимка, на която се виждаше красива, млада жена.
-Защото това е духът на жена ми – отговори той.
За кратък миг стаята потъна в тишина.
-Нима не знаете, че не ѝ правите услуга, като я държите тук? – каза Лизбет, без грам да щади чувствата му, което не беше типично за нея.
-Знам… Знам, но просто не мога – отвърна той.
-Преди колко време е починала жена ви? – попита Майкъл.
-Преди пет години.
-А преди колко време започнаха явленията? – продължи да го разпитва той.
-Преди пет години… Не издържам повече.
-От какво почина жена ви, г-н Реджис? – Майкъл имаше почти обвинителен тон в гласа си.
-От инфаркт.
-Къде сте погребали трупа? – попита отново той.
-Никъде. Кремирана е. За жалост обаче не се сетих първо да я поръся със сол преди да го направя.
Майкъл и Лизбет се спогледаха, разбирайки, че няма да излезе нищо от този разпит.
-Ще видим какво можем да направим по въпроса и ще се свържем с вас – каза Майкъл, изправяйки се.
Той подаде ръка на Лизбет, а тя я пое и също стана-И гледайте да побързате, негодни хлапета такива! – сопна им се той.
-Разбира се – отвърна спокойно Майкъл.
Майкъл и Лезбет излязоха от къщата и слязоха по петте стъпала на верандата. Слънцето се беше издигнало висока в небето, а мъглата вече я нямаше из цялата гора.
-Нещо ми намирисва тук – каза Майкъл.
-Цялата къща намирисва. Но си прав, нещо определено не е наред.
Майкъл се спира.
-Чуваш ли това?
Лизбет също се спира и се обръща към него.
-Кое? – оглежда се.
-Нищо – каза той. – Не се чува абсолютно нищо. Все пак сме в гората. Не ти ли се струва малко странно?
-Сега като го споменаваш, да. А и тревата около къщата я няма.
-Мъртва зона? – пита той.
-Изглежда малко по-различно. Обикновено живота го няма само в самия кръг. Ако беше мъртва зона, щяхме да чуваме птиците извън него.
-Не знам. Ще трябва да се поразровим малко. Мен лично по-скоро ме притеснява г-н Реджис.
Двамата тръгват по малката пътечка към гъстата гора.
-Чу ли го този дърт кретен какви ги говори? – продължи Майкъл. - Можеш ли да повярваш, че се нарича екзорсист? Дори да е бил ловец като нас, определено не е бил добър в това. Бил забравил да поръси трупа със сол, какъв тъпак. Ако наистина беше кремирана, нямаше да има значение дали я е поръсил със сол или не. Духът нямаше да остане тук. Щеше да премине от другата страна.
-Благодаря ти за лекцията, но аз си разбирам от работата.
Лизбет подръпна клона, мина напред и го пусна, при което отново удари Майкъл. На лицето ѝ се появи усмивка, но не си позволи да се засмее. Той отмести клона и я последва намръщено.
-Ще трябва да проверим дали историята му за инфаркта е истина, въпреки че силно се съмнявам – каза Майкъл, ходейки точно зад Лизбет.
-Смятам да проверя много повече от това.
-Мислиш ли, че ще е лесно? Дори ужасен ловец като него трябва да си е покривал следите.
-Дори ние не можем да си покрием следите напълно, Майк. Той ще е лесна работа.
Майкъл се спира.
-Така ли? Не можем ли…? Хмм, не знаех – каза той с обичайната си детинщина.
Синият Форд Мустанг Шелби от 1967г. кабриолет, излезе от черния, кален път на главния и продължи напред. Колата беше с вдигнат покрив. На цвят беше синя с две бели състезателни линии, минаващи по средата на капака и багажника. Отвътре беше с черен кожен салон и всичко изглеждаше така сякаш току-що е излязла от фабриката. Двигателят се чуваше силно и колата набираше бързо надолу по пътя. Майкъл шофира, а Лизбет седи до него. Досега никога не бе давал на някой друг да кара колата му и едвали някога щеше да се случи. Няма да бъде преувеличение, ако се каже, че тя е най-скъпото нещо в живота му. Пред тях се появява бял Форд Фокус и Майкъл свива в лявата лента, за да го изпревари, след което се връща в дясната.
Карат до Нашвил и спират пред градската библиотека. На стъпалата ѝ са насядали млади студенти, отпочиващи си от подготовката за предстоящите изпити в университета. Няколко момичета се заглеждат в спрелия Мустанг и в слизащите от него, Майкъл и Лизбет. След като слезе, Майкъл застана подпрян на отворената врата и им намигна, при което те се закикотиха.
-Този град може и да ми хареса – каза той.
-Не се разсейвай. Имаме работа за вършене – каза тя без грам да се учуди от неговата реакция, при гледката на момичета.
Лизбет тръгна. Майкъл затвори вратата на колата и я последва. Започнаха да се качват по стъпалата. Минавайки покрай момичета, на които Майкъл намигна, едно от тях го заговори. Тя беше на около двадесет и две години, с дълга кестенява коса и перлено сини очи. Носеше къси дънкови панталонки и черно дантелено потниче. На китката си имаше татуировка на сърчице с с дяволски рогца и дяволска опашка. Имаше слаба фигура и среден на размер бюст, а погледът ѝ беше така придизвикателен, че никой мъж не би му устоил.
-Готина кола – каза тя и погледна към Мустанга. – Твоя ли е?
-Да, моя е – отвърна Майкъл.
Майкъл беше приковал погледа си само в нея, въпреки че имаше желанието да огледа и останалите момичета.
-А това гаджето ти ли е? – обърна поглед към Лизбет, която вече беше на най-горното стъпало.
Лизбет се спря на място със замръзнало изражение.
-Тя ли? Не! Не си падам по всезнайки – каза с леко подигравателен тон, без да отлепва поглед от момичето.
На Лизбет ѝ идваше да отвърне „Да, така е, пада си само по празноглавки”, но се сдържа, продължи напред и влезе в библиотеката, оставяйки Майкъл с момичетата.
Копчета на клавиатурата се натискаха бързо от две нежни, красиви, женски ръце. На монитора прескачаха един след друг различни образи. Лизбет преглеждаше всичко с такава скорост, че изглеждаше почти нереално. Вече от три часа се ровеше във всякакви файлове, документи и новинарски статии. Беше вързала дългата си черна коса на опашка и носеше очилата си за четене. Носеше дълги сини дънки и черно, тънко пуловерче. Тя рядко си слагаше грим, но нямаше и нужда да го прави, защото притежава естествена красота, която няма нужда от нищо, за да сияе, независимо къде се намира. Майкъл винаги твърди, че е била най-хубава, когато са прекарали две безсънни нощи по една работа, след което е била с разрошена коса и подпухнали очи. Лизбет естествено му се дразни, защото го приема като подигравка, но наистина дори в такава ситуация тя остава прелестна.
Майкъл влезе в стаята. Той е двадесет и седем годишен, на колкото е и Лизбет, ню-йоркчанин, с хубава, стройна фигура и къса, руса коса, която повдига нагоре. В противоречие с хубавата му мъжествена външност, характерът му може да бъде детински и несериозен. Той носеше бяла, памучна блуза с дълъг ръкав и светло сини дънки. Естествено носеше и дървеното герданче около врата си, което той никога за нищо на света не сваляше. В лявата си ръка държеше две пластмасови чашки за кафе, а в дясната едно бяло пликче. Прекоси стаята и застана до Лизбет. Леко се наведе към нея.
-Много си красива, когато си замислена – прошепна ѝ той.
-Не бих могла да ти отвърна, защото ти никога не мислиш – каза тя без да отвръща поглед от монитора.
Майкъл повдигна нещата, които държеше.
-Нося кафе и кроасани.
-Страхотно. Имам нужда – облегна се на стола с въздишка.
Майкъл остави кафетата и пликчето с кроасаните на масата. Придърпа си един стол и седна до нея.
-Докъде стигна с разследването? – попита той.
Тя посегна към пликчето и взе един кроасан.
-Приключих още преди два часа. Г-н Реджис може и да е бил нещо като ловец, но определено не е бил добър в това – отхапва малка хапка от кроасана, при което Майкъл се усмихва.
-Защо мислиш така? – пита той.
-Просто въобще не е прикривал следите си – оставя кроасана отново на масата. – Изглежда сякаш дори не се е замислял, че е нужно да го прави.
-С други думи и преди е бил идиот.
-Може да се каже – взима чашката с кафе.
-Това доста би помогнало на моята теория. Какво друго откри?
Лизбет отпи глътка кафе и остави чашката обратно на масата.
-Обичайните неща – проблеми с хазарта, алкохол и т.н. Но има и нещо, което може да ти се стори интересно. Няма никакви данни за каквито и да е било клинични заболявания при жена му, Ана, и няма никакви сведения за нейната смърт. Г-н Реджис от друга страна, преди пет години е бил диагностициран с нелечим рак на белия дроб. Лекарите са му давали само няколко месеца живот. След това сякаш и двамата просто са изчезнали от лицето на Земята.
-Наистина интересно – казва Майкъл. – Мисля, че успях да намеря едно заклинание, което да обяснява случващото се.
-И как успя да го направиш, говорейки си с момичетата?
-Тях ги зарязах след около пет минути. Досега бях заровен в куп стари книги с хинду ритуали. Но все пак взех номера на брюнетката с дългите крака – усмихва се и вади листче хартия от джоба си.
Майкъл смачква листчето на топче и го хвърля назад към кошчето в ъгъла. То се удря в ръба му и падна на земята.
-Всъщност това, че твърдиш, че е идиот, доста ми помага за теорията, защото само пълен тъпанар би избрал точно този ритуал – казва той.
-Какъв е ритуала?
-Според него, когато човек е на прага на смъртта, той може да замени оставащото си време с това на някой друг.
-Това не ми звучи никак зле – казва тя.
-Чакай, винаги има „но”. Понеже използваш жизнената енергия на някой друг, неговият дух остава прикачен за теб, защото докато ти си жив, той също ще се води жив.
-Това вече не ми звучи никак добре.
-Ахам – взима кроасан и отхапва.
Лизбет се замълчава замислена върху теорията на Майкъл и бързо осъзнава какво би означавало, ако тя се окаже правилна.
-Ако си прав, как ще се отървем от духа на жената? – казва тя рязко.
-Ще трябва да убием стареца – отвръща безгрижно с пълна уста.
-Знаеш, че това не е опция! А и първо трябва да потвърдим теорията ти.
Майкъл се повдига леко от стола, за да вземе едно, свито на квадрат, листче хартия от задния си джоб. Разтвори го и го постави на масата.
-Ако съм прав, някъде в къщата трябва да има такъв олтар.
Последва още едно кратко мълчание. Лизбет поглежда към листа хартия.
-Ще трябва първо да потърсим друг начин да се отървем от духа. Не можем просто да убием човека – казва с тих глас.
-Аз предлагам да се върнем вечерта чак към полунощ, така че ще имаме доста време да се ровим из книгите.
-Да започваме тогава – казва решително тя.
-Гадост! – казва Майкъл, изправяйки се. – Мразя да търся нещо без да знам какво е.
Тръгва към вратата.
-Аз отивам в другото крило – казва той. – Там има доста стари реликви за четене.
-Добре. Аз ще се ровя из мрежата за информация.
Нощта бе тиха като смъртта, а вилата насред гората бе придобила дори още по-зловещ вид от преди, ако това въобще беше възможно. Лизбет и Майкъл застанаха пред входната врата. Бяха си научили урока от сутринта и си бяха облекли якета. Лизбет носеше черно, кожено яке, а Майкъл тънко, черно, шушляково яке с по една бяла и една червена линия, спускащи се от раменете до края на ръкавите му. Буйният вятър развяваше дългата, черна коса на Лизбет, която този път беше пусната, а клоните на едно близко дърво, свирепо блъскаха по прозорците - Лизбет почука три пъти на вратата.
-Г-н Реджис, тук ли сте? – каза на висок глас тя, за да може да я чуе от шума на развиващата се буря.
Майкъл я удари леко по рамото.
-Не бъди идиот! – каза той. – Естествено, че е тук. Къде ще ходи?
Майкъл започна да блъска по вратата и да крещи.
-Дъртак, отваряй, нямаме цяла нощ!
Докато Майк удряше по вратата, г-н Реджис я отвори и застана пред тях.
-Спри да викаш, необразована маймуно! Да оглушея ли искаш?
-Сякаш вече не си – казва, избутвайки го встрани и влиза в къщата.
Лизбет също влезе и г-н Реджис затвори вратата след нея. Къщата беше снабдена с електричество и лампите светеха, а камината гороше.
-Е, намерихте ли начин да се отървете от призрака на жена ми?
-Да. Но не искам да ни се пречкаш – каза Майкъл.
-Ами, какво чакате?! Действайте!
-И какво да прогоним от тук? – казва раздразнително Майк. – Прахта ли…?! Първо трябва да локализираме духа – казва вече спокоен.
-Хайде – Лизбет прави знак на Майкъл да тръгват, виждайки, че двамата могат да си се карат така цяла нощ.
Двамата се отправят към коридора и г-н Реджис тръгва след тях. Майкъл го посочва с пръст.
-Ти стой тук!
Стареца се спира на място, а те излизат от хола и тръгват по тесния, прашен коридор, осеян със стари, черно-бели снимки по прокъсаните тапети на стените.
-Сигурен ли си, че планът ти ще проработи? – пита го Лизбет.
-Кога сме били сигурни, че мой план ще проработи?
-Прав си. Но все пак да прикачиш екзорсистко заклинание към кръстчето ми, звучи малко прекалено невъзможно.
-Може и да е невъзможно, но няма как да разберем, ако не опитаме.
Спират се при стълбите за втория етаж.
-Има две места, на които откачалките си правят олтарите – казва Майкъл.
-Аз поемам тавана, а ти мазето – отвръща Лизбет.
Фенерчето осветяваше, водещите надолу към мазето стълби и вратата в техния край. Майкъл отиде до нея, завъртя ръждясалата дръжка и влезе вътре. Освети стената до него с фенерчето, за да намери ключа за лампата и я запали. Пред очите му се появи червена пентаграма, изрисувана на пода в средата на помещението, което иначе беше празно, като изключим масата поставена в кръга на пентаграмата. Майкъл отиде до нея. В средата ѝ беше поставена глинена купичка с два вида човешка коса, зъби, парче бял плат и заешка опашка.
-Откачено копеле! Да причини това на жена си, само за да спаси собствения си живот.
Повдига заешката опашка от купичката.
-И защо в тъпите хинду ритуали винаги зайчетата го отнасят? – казва жално и пуска опашката обратно в купата.
В един от ъглите на масата е поставена малка, стара, разтворена книжка. Майкъл я взима и замислено се заглежда в страницата, на която е отворена.
-Сигурно грам не разбира латински, за да избере това заклинание… Идиот.
Прелиства книжката, за да види съдържанието ѝ и решава, че е достатъчно интригуваща, за да я вземе. Прибира я в задния джоб на дънките си и тръгва към вратата.
Лизбет се ровеше из един стар сандък на тавана. В него е пълно само със стари снимки и ненужни документи. Изважда една жълта папка, прелиства я набързо и я хвърля настрани.
-Явно тук нищо няма да намеря. Дано Майкъл да е имал повече късмет – казва тя и се изправя.
Лизбет тръгна към вратата и при всяка нейна стъпка се чуваше ужасен, скърцащ звук, сякаш пода щеше да се разпадне из под краката ѝ.
Майкъл се качваше по циментовите стъпала на мазето, когато изведнъж цялото му тяло потрепна. Той рязко се обърна, но зад него нямаше нищо друго освен старата, ръждясала врата.Той знаеше, че нещо не е наред и бавно отново се обърна напред. Пътят му нагоре бе препречен от призрака на жената на Реджис, Ана. Тя стоеше неподвижно, сякаш бе замръзнала изцяло. Цялата беше снежно бяла. Носеше бяла нощница, от която беше откъснато едно парче при краката. Майкъл се втренчи в нея, но тя не правеше нищо. Просто си стоеше.
-Леле, маце, пребледняла си. Трябва по-често да излизаш на слънце.
Както си седеше неподвижно, духът изведнъж издаде пронизителен писък. Косите и се размятаха сякаш на стълбите се оформя ураган и без да спира да пищи, тя протегна рязко двете си ръце и Майкъл полетя надолу. Удари се с трясък в желязната врата и се стовари на земята.
Лизбет чу шума, слизайки по стълбите и се затича към източника му.
Майкъл лежеше на земята.
-Ауу… тъпа кучка!
Изпъшквайки от болка се опита да се изправи, но духът замахна надолу с ръце и го прикова към пода.
-Май с теб няма да станем приятели, а?
Лизбет се спря на прага на стълбите и гледаше в гръб призрака. Протегна лявата си ръка и от китката ѝ увисна дървено кръстче.
-Екзи спиритус малус – изрече тя.
Духът се превърна в облак бял прах и изчезна.
-Защо не се забави още малко? – каза Майкъл. – С нея така добре се разбирахме.
-Радвай се, че въобще дойдох.
Майкъл бавно се изправи.
Реджис, Майкъл и Лизбет бяха застанали близо един до друг в хола.
-Планът е идиотски – каза Реджис.
-Идеален е – отвърна Майкъл.
-Няма начин да се получи – каза Лизбет.
-Абе, защо не си гледате работата и двамата и не си измислите по-добър план като не ви харесва?!
Г-н Реджис седеше на стол в средата на пентаграма точно като тази в мазето. Отстрани, Майкъл рисуваше знаци и символи с червена боя върху лявата ръка на Лизбет и рецитираше заклинание на латински от малката черна книжка, която бе намерил в мазето. Якето ѝ беше оставено на дивана, а ръкавът на пуловера ѝ беше навит.
-Готово! – каза Майкъл. – Надявам се, че ще се получи.
-Ще ни избие всичките – каза сърдито г-н Реджис.
-Няма, спокойно.
-Мислиш ли, че наистина е възможно да се получи? – пита колебливо Лизбет.
-Абе, мирнете се малко, бе, хора. Стига само сте се съмнявали.
Майкъл направи поза в стил Елвис Пресли и посочи към Реджис.
-Давай, Реджи – каза той.
-Ще ти дам аз на теб един Реджи, келеш – каза сърдито стареца.
-Просто действай – отвърна отегчено Майкъл.
Реджис се замълча за кратък миг, притеснен от това какво ще последва, след което започна да говори.
-Ана, скъпа, аз съм, Клитас.
Майкъл се засмя леко на името му, а Лизбет го сръчка с лакът.
-Ако ме чуваш – продължи Реджис, - искам да знаеш, че съжалявам за всичко, което някога съм ти причинил.
В стаята се почувства леден полъх. Всички се заогледаха, но там видимо нямаше нищо. Майкъл направи знак с ръце на Реджис да продължи.
-И не само за това, че те пожертвах, за да спася собствения си живот. Съжалявам и за всички пъти, в които съм се напивал и съм ти посягал. Съжалявам за всички дългове, които ни донесох с хазарта и пиенето. Ана, скъпа, съжалявам за всичко. Моля те, прости ми – г-н Реджис се насълзи.
Духът на съпругата му изведнъж от нищото се появи и яростно тръгна към него.
-Сега! – извика Майкъл.
Лизбет вдигна лявата си ръка и дървеното кръстче увисна от китката ѝ.
-Екси спиритус малус – изрече тя.
Духът на Ана отново се превърна в облак бяла прах и изчезна.
-Стана ли? – попита Реджис.
-Мисля, че да – отвърна Майкъл.
-Как може да сме сигурни?
-Не можем, но ако пак се появи, вече имаш номера ни, така че ни звънни – каза Майкъл на Реджис, след което се обърна към Лизбет. – Хайде да тръгваме. Писна ми от това място.
-Да и на мен – отвърна тя.
Майкъл тръгна към входната врата и Лизбет го последва. Двамата излязоха и тръгнаха по малката, кална пътечка, оставяйки къщата зад себе си.
-Мислиш ли, че наистина се е получило? – попита тя.
-Надявам се. Грам не ми се иска да го виждам отново този дъртак.
-Всичко това с кръстчето и ритуала ми изглежда малко нелогично.
-Какво да ти кажа? Това пишеше в книгата. А и от кога в работата ни има особено много логика?
-Предполагам, че си прав.
Лизбет отмести клона от пътя си, за да мине и го пусна, удряйки отново Майкъл по лицето.
-Ауу… Това май не ти писна да го правиш – каза, отмествайки клона и продължавайки след нея.
-Извинявай – каза леко захилена.
-Нищо, споко.
Лизбет намери за странно, че той не отправи една от обичайните си нападки, но реши да го остави на мира. Бурята вече беше отминала и облаците се бяха разсеяли. Светлината на пълната луна осветяваше идеално пътят им и те продължиха да ходят напред.
-Гадост! Забравил съм си книжката при стареца – каза Майкъл, пипайки задните джобове на дънките си.
-Браво на теб! Сега трябва да се връщаме при него. Остава пак да ни предложи чай и ще се гръмна.
-Ти стой тук и ме изчакай. Аз ще си я взема.
-Глупости. Няма да те оставям сам да страдаш.
-Не се притеснявай. Обещавам да не се карам с него.
-Сигурен ли си?
-Да. Ще съм бърз.
-Добре тогава.
Майкъл се отправи обратно към вилата, а Лизбет стоя за малко на място и после тръгна към колата, решавайки, че няма смисъл да го чака тук на студеното.
Г-н Реджис си седеше на прояденият от мишки фотьойл, когато входната врата се отвори и през нея влезе Майкъл.
-Сега пък какво искаш?! Благодарности?! Забрави!
По лицето му си личеше, че досега бе плакал, но за разлика от по-чувствителната Лизбет, на Майкъл грам не му пукаше.
-Знаеш ли, Реджи, това малко екзорсистко шоу, което направихме тук, беше просто, за да не затормозявам съвестта на Лизи.
Майкъл бавно и отмерено пристъпваше към Реджис.
-Истината е, че има само един начин да се отървеш от този дух.
Майкъл застана пред него, извади пистолет със заглушител от дънките си и го насочи към Реджис.
-Не би – каза стареца.
Майкъл дръпна спусъка и го простреля в сърцето. След това вдигна предпазителя на пистолета и го прибра обратно между дънките и гърба си. Посегна към масичката за кафе и взе черната книжка.
-Забравих си книжката – каза, показвайки я на мъртвото тяло и тръгна към вратата.
Лизбет бе седнала в колата и чакаше Майкъл. Той се появи из дърветата и излезе на черния път. Отиде до колата и влезе. Лизбет го погледна.
-Взе ли я? – попита го тя.
-Да. Взех я – каза той.
-Много ядове ли ти създаде старият досадник?
-Мърмореше си там нещо, но кой да го слуша?
-Сега на къде?
Майкъл извади от предният си джоб едно смачкано листче и каза гордо:
-Аз отивам да се видя с колежанката – запали колата.
-Нали го изхвърли?
-Върнах се и го взех – включи на първа и потеглиха.
Излизайки от черния път, завиха надясно и тръгнаха по главният. На около петстотин метра зад тях се движеше черна Импала.
-Готина кола – каза Сам.
-Става – отвърна Дийн.
-Какво мислиш, че е правела тук?
-Откъде да знам? Може би къмпинг.
-На къмпинг с Мустанг от 67-ма!
Импалата зави по същия черен път, от който бяха излезли Майкъл и Лизбет.
-И ние не сме точният пример за практична кола, Сам.
-Да, но ние не сме къмпингуващи, нали Дийн?
-Тогава е сбъркал завоя. Какво искаш от мен? Не съм екстрасенс. Ти си този с изродските способности.
-Просто казвам, че е странно. Не е нужно да си гаден.
Майкъл и Лизбет се движеха по пътя за Нашвил.
-От известно време се чудя нещо – казва той, гледайки пътя. - Щом си открила всичко за Реджис само за един час, тогава какво правеше толкова на компютъра? – казва и я поглежда.
-Търсех информация за „приятелите” ни Сам и Дийн Уинчестър – отговаря тя без да го поглежда.
-Така ли? – говори ѝ, гледайки съсредоточено осветеният от фаровете път. – Аз пък си мислех, че се ровиш във „Facebook”… И какво правят идиотите отворили портата към Ада?
-Наскоро са екзорсирали тридесет и седем демона в полицейски очастък в някакъв забутан, малък град.
Майкъл замълча за секунда и се обърна към нея.
-Уау… това е доста впечатляващо.
-След това всички цивилни са загинали. Десет жертви. Само те двамата са се измъкнали живи.
-И отново се връщаме към това, че са идиоти… Как е станало?
-Експлозия.
-И теорията ти е?
-Лилит.
Край
|
