29.07.2010 год. Видиш ли?


"Да срещнеш азиатец и да се изложиш"
Из живота на една луда на която не й пука особено, че е луда.


Привет, мило дневниче.


Да се представя, а? Името ми е Виолета. Скоро ставам на 23. Живея в малко градче, близо до голям град, където работя на автогарата.

Днес имах интересен ден. Не, че всички те не са такива, де. Хора много и всякакви, такива с които се шегувам, чешити като мен, ядосани които отбягвам, бързащи на които се опитвам да вляза в положение, претенциозни на които се старая да угодя, като същевременно никога не забравям доброто старо "Вие". Да, точно онова което се пише с главната буква и правилото, че "Клиентът винаги е прав", а ако не е, стоиш, мълчиш и кимаш разбиращо. Как ми се ще да се похваля на колегите, че пиша сега по белите листи. Имам най-прекрасните колеги на света. Вярно, че сме различни поколения, но се разбираме така добре. Направо си мисля, че сме като едно семейство. Разликата в годините варира от на моята възраст, до 20, 30 и над 50 години въз моите, но това въобще не ми пречи. Всички там са готЕняци. По цял ден съм с тях. Че аз вкъщи не се застоявам толкова, хаха! Ако ме надушат к'ви ги пиша ще стане страшно. Ще ме скъсат от бъзик или ще ме убият. Не знам къде болката и срамът ще е по-малко, но и не искам да узнавам. Те няма как да разберат, нали, мило дневниче? Това си го знаем само аз и ти.

В живота обичам много неща, но днес ми се случиха, три от тях накуп. Днеска дойдох на работа с такси. То мина, а на мен не ми се чакаше автобуса, та се метнах. Викам си: "Защо пък не?". Вози на цената на билета и не подминава спирката ми всеки път, а и шефът ще е доволен, идвам с 20 минути по-рано. Виждам го как сладко е загризал пакетче "Бейк ролс", е не пакетчето, де. Разбра ме, за к'во иде реч. Уж на него пише "натурално", ма на мен ми мирише на шарена сол, явно си е ръснал малко. Както и да е. След като така нагло му прекъснах обяда той бе така любезен да подели останалото с мен. Горкичкият. Заобиколена съм от суперски хора, казвам ти. Реши, че му е време да си ходи. Изпратих го по живо, по здраво.

Денят започваше добре. Първа сметка от близо 10 лева. Прекрасно! Я-я, на тоалетната от автобуса София-Варна или Варна-София, да не те излъжа нещо, има азиатец. Моя слабост, моя мъка, кореец е. Познах по опита му да се разбере с бай ти Митко,както му викам аз, човекът обслужващ тоалетната. Рови, рови, аз съм в магазина и го видях как застана зад колоната. Минаха две минути, мислех си, че вече си е тръгнал даже. По дяволите, още ли е там или си е тръгнал без да видя? Ставам любопитна. Приближавам се и се опирам на бюрото на леля Марче, вестник-продавачката. Страшна жена ти казвам. Много я обичам, като родна баба ми е. Ужасно начетена и мъдра е, с нея мога да си говоря за всичко. Зад мен, на бюрото е седнал един от шофьорите, чичо Пешо. Чака да мине пиш-паузата и е седнал на лаф моабет с нас докато пийва кафенце. Вече няколко минути кореецът не може да намери и събере 30 стотинки. На мен ми става смешно. Рови там из няк'ви непознати за мен монети като някой антиквар, брои ги, чете ги. Бай Митко вече отегчен и разстроен му маха с ръка.
- Айде, айде, бягай! - Нали си е добряк по душа и той, слабичък, усмихва се тънко, шегаджия и флиртаджия, голям зевзек. Свикнала съм му на лафовете и дори понякога му войдисвам и влизам в тон с него. Става весело и всички се смеят. Дарето и Тинката стоят и наблюдават отстрани. Кореецът спира да си вземе багажа при тях. Нарамва онази грамадна раница ти казвам, дето е колкото него, а той горкичкият колкото мене, около 1.60, слабичък, мургав и с козя брадичка(е, аз нямам козя брадичка, де, само да уточня), я има 50 кила, я не, сладурче ти казвам. Правя му автопортрет понеже все ме обвиняват, че ми липсват описания. Пита Тинката нещо, това е охраната на автогарата, около 60 годишен, белокос мъж, също голям образ. Добре, разбрах. Все едно играя на асоциации. Една дума е, доста дълга. Лелее, как си изкриви езика да го каже!? Е, вярно и техният език е увъртян, ама и как го е запомнил, за Бога!? Тинката не можа да схване, но аз разбрах. Той повтаря. Наистина произношението му малко куца, но се ядва.
- Джулюница - изтърсвам аз изведнъж, ни в клин, ни в ръкав. Къде се мешам и аз у разговора дет' не ме питат, един дявол знае? Поглеждат ме и четиримата, а аз забивам поглед засрамено. Поне това си мисля, че каза, де. Когато знае нещо, пустата ми уста не може да си мълчи. Проклета да е!
- А-а, Джулюница! Не е за тука, за горе е - отговарят вкупом всички, един през друг и вдигат рамене. Как да му обяснят и те не знаят. Аз през това време се връщам на пост в магазина. Тинката му посочи къде да седне да си оправи багажа в чакалнята. Колкото и да искам не мога да помогна. Кой луд ме би по главата тогава, че не писах английски в училище, а немски и руски(не, че имах избор, де). Да ме извинят госпожите, ама не ми бяха по сърце тези езици. Да уточня само, английският ми е слабост. Обожавам езика, ма той мен не. Разбирам го, но Бога ми не мога да си изкълча така езика!

Отидох да споделя впечатленията си с леля Марче от станалото. При мен едни имат титли други не, ма всички си ги уважавам и обичам от персонала, щото са душички. А и хем съм прекалено голяма да им викам лельо и чичо, хем не съм им на годините да карам директно на имена, за това на кой както може и носи. Както и да е, нагодили сме се някак.

Хората вече се бяха качили по автобусите и тъкмо се мъча да й обясня без да соча и казвам кодовата дума "Джулюница", понеже човекът седи насреща ми и го гледам по едно време се насочва към мене. Това не ми харесва, явно голямата ми уста пак ще ми изиграе някоя шегичка. Сигурно е останал с впечатлението, че мога да му помогна и ще разбера какви ги плещи. Аз? Каква заблуда! Я-я, той говорел и английски! Ок, горе-долу, може и да стане работата. Я, да видим!

И сега моя интерпретация на това как чувам и говоря английски. Моля те, мило дневниче, не се смей много!
- Ду ю ноу Котоошу? - Викам си: "Я-я, и корейците ли имат такава дума?". Я, чакай малко! Ако го преведа правилно, не е дума а име. - Котоошу? - Повтаря той. Аз кимам енергично, получавам чаровна усмивка. Юпии! Леля Марче гледа с любопитство ту мен, нейната гордост, ту него. Чичо Пешо и останалите също следят с интерес. Викам си: "Ахаа, сега ще се излагам!" Естествено, че знам, ако става дума за това което си мисля. Все пак съм начетен човек(Нали? Минути за автореклама.). Сега да превключим на английска вълна. Мудният ми мозък прещраква шумно, релето изскърцва на умряло и от мен се изтръгва едно:
- Йес, ай ноу хим. Хи ис булгериан сумо...ъ-ъ-ъ..."Как беше борец, за Бога? Тука вече запецнах". - Сега, ако ме питаш мога да ти отговоря "файтър" или нещо от сорта, ма тогава стой и гледай как се зверя насреща му. Мозъкът ми беше зациклил, дали от гледката, дали от жегата. Вече трета седмица нямаме климатик. Клела съм техника до девето коляно, но това е друга тема, да не те занимавам сега.

Както споменах обожавам много неща. Да ти кажа три от тях, а? Обожавам английския като език, обожавам азиатци и обожавам да се излагам и правя на по-голям идиот, отколкото съм.
- Ю ноу хим? - Очичките му светнаха. "Искам да посетя къщата му". Общо взето това гласеше следващата му реплика и нещо друго което не разбрах особено.
- Хаус - поправям го, представете си. Или аз не чух правилно или той не я произнесе като хората? Как мислиш, кое от двете е било? - В Джулюница? - присетих се аз и ги навързах нещата. Той кимна с ентусиазъм. Сега почва трудната част. Казват ми да си хване автобус от съда. Почвам да обяснявам. - Нот хиър. Бус стейшън. Хиър ис аутогара - колко съм умна само, особено като обяснявам две еднакви неща с различни думи. Карай, важно е разнообразие да има. - Бус стейшън - продължавам аз, понеже той ме изгледа разбиращо тип "Аз ли съм от село, или ти". - Център сити - и соча нагоре. Леля Марче помага.
- Да хване 10-ка или 14-ка - аз гледам нея, гледам него и се опитвам да не виждам всички останали.
- Бус номбер тен анд...ъ-та-та... - е, 14 вече не го знам как е, пусто.
- Фортийн - помага ми чичо Пешо. А, спасителен пояс!
- Знаеш ли английски? - питам го аз с надежда в гласчето. Да ме остави така да се мъча. Садист!!!
- Не - вдига рамене той и се усмихва. Ай, стига, бе! Още ли ще се мъча. К'во съм съгрешила в предишния си живот?
- Трейн? - пита кореецът. А-а, дали може да стигнеш с влак. Можеш, разбира се. Гарата е наблизо. - Трейн стейшън - ма, как да ти обясня къде е? И както съм застанала до аспирацията викам: - Хиър - и соча стената срещу мене. Аз на български, не мога му обясни(че кога съм ходила там), камо ли на английски. Но уей!
- Неар, неар? - пита той докато аз гледам жалостиво към леля Марче за помощ от публиката. Не, жокерът ми е изгорял.
- Йес, йес - повтарям като патка и човекът си мисли, че не го разбирам. - "Близо е бе, нали ти казвам". - Кимам и се усмихвам глуповато за да затвърдя. Човечецът кимна за последно, усмихна се, благодари и си тръгна. Май си замина по-объркан, от колкото дойде. УжасТТ със зеУе. За това не обичам да упътвам някого. Кой знае къде сме го пратили. Сега като се сетя какви обяснения сме му дали. Става ми съвестно.

Сега обаче при мен ново шест, трябва и да опиша случката. Разтърсих се из магазина. Лошо, много лошо, Колева! Как може такова нещо? За капак, точно днес да съм решила да си оставя тетрадката с писанията вкъщи. Триста богомолки, ако не и по-лошо! Ами сега? Трябва да опиша всичко на момента, че после половината ще го забравя. Преглеждам документите, ако ползвам някои от тях, началникът ще ме разстреля. Я, имам някакви касови бележки! Да живеят данъчните! Гадно, не стигат само за разговора който проведохме. Накрая се наложи да си дописвам на тоалетна хартия. Тази дето си подсушавам кафе машината с нея, нейната липса по мога да оправдая. Ако знаеш колко приятно се пише на нея. Май получавам няк'во изкривяване на психична основа. И сега, ако можеше да ме види някой. Голяма излагация щеше да бъде. Ноо, никой не ме видя, Слава Богу. Написах си основното, че да мога да споделя всичко с теб после.

Та, такива ми бяха емоциите този ден. После беше спокойно. Мина още един кореец и дори си пазарува, ма той беше "старо куче", така да се каже, говореше езика и лесно се разбрахме. Културни са и с много чаровни усмивки. Така радват. На ден виждам поне по трима, ма като тоя ден до сега не е имало. Обожавам си работата. Хем си упражнявам английския, не че той става по-добър де, хем и имам досег с азиатското(Ех, кога ли ще си угодя да отида до Япония!), хем си се излагам както само аз си знам. Това последното все пак ми е специалитет. О, прекрасен ден!



Ами, това е от мен засега. Ще видим какво тепърва предстои.



П.П. Ако има нещо интересно ще пиша пак, мило дневниче, ако не ме домързи, естествено.


Твоя, Виолета.

нещо не си много на ясно с концепцията на дневника...

като не сте чели, не пишете о.О /за komara това

авторката да сложи MyFic в заглавието~

...прочетох го с мъки; някак си нито стана нещо интересно, нито беше написано интересно о.О"

Добре ме развесели Btw solecito така става, като очакваш нещо сериозно

ама... и смешно не беше о.о

Абре, баш смешно си беше ... Направо ми лъха на Елин Пелин, един такъв чуден народен простичък език, омешан на скара заедно с щипка Алеко Константинов, напрао чудно и драго ти става.
Нямаше файт, нямаше супер пауърс, нямаше вампири.
Ама радва и е весело.
Направо си е парфе, Вили. Кийп райтинг.

Колкото и смешно да е било, мен не ме разсмя. Имаше нещо интересно в цялото писание, дари нарочни или случайно написано върви. За съжаление цялото това уж описание на една случка се превърна в съчинение по литература или разказ, а не в дневник.

"Да срещнеш азиатец и да се изложиш" , втора част, развръзката.


Привет, мило ми дневниче.


30.07.2010 г.


Пак съм аз. Не те оставям да си починеш.

Днеска пристигам аз на работа и си викам: "Сега ще се похваля на леля Марче". Приближавам се.
- Здравейте - поздравявам отревисто нея и Миленка(шефката), която стана и отиде в магазина.
- Здравей, миличка - посреща ме леля Марче и се усмихва жизнерадостно.
- Лельо Марче, имам да ти разправям - мятам й с ръка енергично. - Вчера се хванах и написах онова дето се случи тука. Ако знаеш само как съм ви обрисувала, ма после ще ти разкажа - тръгнах понеже бързах да поздравя шефа и да поема щафетата, ма леля Марче ми мята да остана.
- Ти чуй какво аз ще ти кажа. Моето е по-интересно. Твоят човек се отби сабалан.
- Моят човек ли?
- Тоз бе, Котоошу-то.
Хехе, леля Марче го я кръстила. Я, гледай ти.
- А-а, и какво стана?- любопитството ми вече ще ме изяде. Надвесвам се да не би да изпусна някоя дума. Сакън!
- Ми дойде да се похвали. Показа ми снимка. Снимал се с баща му на телефона.
- Ами, че той баща му на Котоошу там ли живее още? Къщата не е ли порутена? - Бях чула предния ден, че къщата не ставала. Бай Митко се разправяше с Тинката.
- Там си живее, ами. Къщата е много хубава, на два етажа е. Дойде той тук тази сутрин и ми се усмихва, говори ми нещо, ама аз като не разбирам - тя се усмихва, а аз съм се хилнала до уши. Значи ни помни и се е сетил да ни се обади. Сърцето ми се сгря. А и толкова се зарадвах за него. Личеше си, че е голям фен. Значи е успял, въпреки нашата помощ. Браво на него. Как ме е нямало, пусто. Много ме е яд. Какво ли е казал? Искам да разбера, Господи! Наистина сум довола, обаче. Това ще си остане скъп за мен спомен. Дори и аз не знам защо. Да дойде и да ни каже, ей това много ме зарадва. Не знам, изкефи ме. - Усмихва ми се той и вади телефона, показва ми снимката - продължава да ми разказва тя.
- И ти какво му каза, как реагира?
- Казах му браво и му плясках.
- Страхотно, значи сте се разбрали. Аз, ако бях тук щях да му кажа куул, вери куул. Лельо Марче, имаш нужда от един урок по английски - не можех да спра да се смея. Настроението ми беше на шест. Понякога имам чувството, че се радвам за хората повече от самите тях. Сбъднал си е една мечта човекът, какво по-прекрасно от това.
- Май, май - смее се тя. После я доразпитах.
- Каза ми чао накрая и къде отиде не видях. Слезе надолу да си купи билет, ма за къде не разбрах.
- Е, това не е важно. Важното, е че е успял- усмихнах се още по-широко и влязох в магазина.

Та, така приключи нашата история с упътването. С хепи енд.

Радвам се че споделих с теб, мое малко, скъпо дневниче.


Твоя Виолета.





*Благодаря за коментарчетата.

Това си е баш дневник, каквото искате ми говорете. Това е мястото където споделяш нещата които си преживял и са те развълнували и описваш хората до които си имал досег. Разсъждаваш върху случилото се и начинът по който те или ти си реагирал. Записваш ценни за теб мисли и чувства за да можеш да си припомняш после.

Ако не ви е смешно, лошо няма, не ми е било идеология да е смешно, при мен мисленето си ми е такова каквото съм го написала, а на който му е било смешно, още по-добре, един плюс в повече.

Дневник с пряка реч? Странна идея.
Но пък ако го продължиш може да почваш с "Драги ми, Смехурко..."

Дракончо, явно не си си правил дневник никога, малко ти е в сляпото петно.
Дневникът е едно такова място, където записваш нещата, които са ти направи впечатление през деня. Пряка реч, кавички, ако искаш отзад напред, правила няма в него. Понеже си е твоят дневник и ти го водиш както ти си искаш. В случая има пряка реч. Не е казано, че трябва да пишеш само мисли. Л.О.Л.

Всъщнсот съм си водил дневник. Момента, в който чатнеш, че не съм на 15 ще се осъзнаеш, че да ми търсиш сметка и да се заяждаш в темите е безмислено.

може да си водил дневник и това по никакъв начин не пречи на всички останали хора да си го водят както искат о.о
все едно да наложиш образец как да мислят хората

На лично ми се скара, че пиша разказ от първо лице и героя ми не съм аз о.О


Бих се заклел, че е на 15 преди да видя, че написа, че не е х)

solecito: е как смееш да пишеш така неправилно xD

и стига с офтопика ^^;

"Да срещнеш азиатец и да се изложиш" , трета част, епилог.


Привет, мило дневниче, от мен отърване няма.


01.08.2010 год.


Добре, че днес реших да си взема тетрадката с писанията. Явно Господ ме обича поне малко. Неделя е и нямам касови бележки, а и WC-хартията ми свърши. Aбe, направо не е за разправяне!
Днес се бях наточила да пиша разказ като се прибера . "За парите, приятелството и още нещо", от кога го отлагам това. Да, ама не. По законите на Мърфи, той дяволът си знае работата, направиш ли си планове винаги нещо ще се обърка. Е, поне имам заглавието, това ми е най-трудно, като седна другото ще дойде само. Стана ли ти ясно вече? Няма да се пише разказ тая вечер. Излезе нещо по-важно.
Мило дневниче, то това моето стана цял сапунен сериал. Вече не се издържа. Не знам ще повярваш или не, ама днеска ново 6 от 25. Ха, познай за кого ще ти говоря пак!? Моят човек, бе, "Котоошу"-то. Пак за него ще става дума. С този пич сме кармично свързани, явно. Кой знае къде седи сега и само се попочесва. Ми, че ний не го оставихме на мира изобщо.
Дойде единият "Биомет", после "Ивкони", другият "Биомет" на 4 часа, ама София-Варна или Варна-София да не те излъжа нещо. Хора, де имаше, де не.
И по едно време:
- Виле, Виле, ела да видиш какво ще ти кажа.
- Какво има? - Леля Марче с такова настървение маха, че нямаше как да не ми подпали любопитството просто. - Чичо ти Пешо идва преди малко.
- Преди малко ли, че кога? Не съм го видяла извъобще - радарът ми се е поизхабил явно с възрастта. За сметка на това слухът ми в този миг се изостри на свръх-звуково ниво, нищо, че съм с едно пробито тъпанче. Тука има нещо интересно, където е интересно Виолетка е там. - Явно съм имала хора - гледах да позамажа положението, що така съм се изложила тука, не знам.
Ето сега за какво иде реч. Само разбираш, мое дневниче, че от уста на уста историята се променя, но основата се запазва. През почивния си ден чичо Пешо отишъл с жена си на басейн във Варна. По едно време жена му която също е запозната с историята с упътването, го сръчква. И какво мислиш станало.
- Я-я, виж кой е там. Това не е ли Котоошу, бе?
- Същият - изумил се чичо Пешо. И нали си е зевзек поискал да се запознае с него и решил да се представи. Гледа го, почива си човекът, довел и жена си, нали наскоро се ожени, майка му и баща му също са с него. Цялото семейство. Патриотът си е патриот, тачи си българското и това е.
А, жена му кукличка. Описват ми я дребничка. "Ей тъй кат тебе, ма по-слабичка от тебе" викат. Аз може и да нямам 45 кила, ма не съм тъй фина като нея, истина си е. Те са си природно слабички, различен тип от нас са. Приближил се наш чичо Пешо. Поздравил и рекъл: - Извинете, че ви прекъсвам почивката, ама може ли да се запозная с един велик българин? - Калоян Махлянов-Котоошу се усмихнал приветливо.
- Може, разбира се - тъй и тъй, станало дума и за нашия герой.
- Абе, онзи ден возих едно корейче. Аз съм шофьор на автобус. Искаше да посети родната Ви къща, че се мъчихме да го упътваме.
- А-а, то идва момчето наистина. С една голяма раница отпред и една на гърба - обажда се майка му.
Хаха, става ми смешно сега като ми разказват. Тази отпред е била за равновесие, иначе като си спомня колко голяма беше тази отзад сигурно щеше да навири крачката някъде. Хилнала съм се като някой напушен, ама толкова много, че очите ми чак се затварят и направо се насълзяват от смях.
- Ами, че как се разбрахте с него? - Пита тя.
- На английски ни приказваше и ние доколкото можем обяснявахме. Оправихме се някак. После на връщане ни показа и снимки даже.
Как е реагирал Котоошу историята мълчи и ще е така поне докато не засека чичо Пешо. Това което разказах до сега ми го предаде леля Марче. Нея я карах да ми повтаря и потретя, че аз по едно време бях останала с впечатлението, че Котоошу си е бил вкъщи тогава.
- Слушай бе, момиче, слушай, ша та набия накрая! - Кара ми се с усмивка на уста тя, а аз съм застанала срещу нея и съм самото щастие. Не можех да спра да се усмихвам след като разбрах за какво става дума.
После се ядосах. Пу, че съм и аз как можах да го изпусна като ми е бил пред очите през цялото време. Калпава работа, значи. Иска ми се да го питам за името на басейна. Хаха, чудя се какво още може да се случи? Сега остава само кореецът да се завърне за да му разкажем. Сигурно ще получи удър от щастие, миличкият. Или пък мен да ме няма и той да мине, е тогава ще си направя ритуално харакири, казвам ти. Или примерно да се засекат на морето и да дойде да ни се похвали отново. Е, едва ли това ще стане,де, в момента само си фантазирам. Най-вероятно човекът вече се е прибрал в родината си и се хвали на родата, а аз още се занимавам с него. Хареса ми развитието и това е. Странно нещо е животът, да знаеш. Понякога има интересно чувство за хумор.
Всеки ден ми е така интересен, ма ме мързи да пиша. Иначе бих прекарала половината си живот в това да го живея и половината в това да го описвам. Топли ми сърцето тази случка, за това и продължавам да я човъркам. Колегите се бъзикат да не би да е бил роднина на булката.
За сега от мен толкоз, поне докато не разпитам чичо Пешо основно. Бюро си имам, трябва ми само силна настолна лампа да го заслепява, злобния поглед и властния глас ги докарвам до прилично ниво.
Утре не съм на работа, после пък чичо Пешо почива, но веднага щом се засечем ще има инфо от първо-източкика.

До след ден, два, мило дневниче.


Твой кореспондент, Виолета.

Да си луд ти е малко, или до какво води нуждата.

Дата: стига с тези дати, не я знам, сегашната събота беше.

Привет, мило дневниче.


Час: Обичайният като за 9.30, вечерта. Чакат ме. Въоръжена с едно чифте карти се запътвам към комшията. Пътьом се обаждам на брат ми и Мимето да не ме заключат. Хах, добре, че няма да играем стийп покер, ще ги оставя голи като пушки. Което ме подсеща, че някой, някога ми беше обещал една партия покер. Не съм забравила. Да му мисли!

Бах маа му! В комшито се влиза като у Сливенския затвор. Фото-клетки навсякъде и хиляда врати. Ако някой тръгне да го обира ще се изгуби поне сто пъти, а и колко ша са забавии. Както казах, чакат ме: той и комшийката през една къща. Спок, не играем покер, за тяхно добро е, а 3-5-8. Както винаги, на нея губя. Сигурно съм минус 20.

Стана време да си ходя. Човекът с картите си отива, играта приключва. Времето минава бързо в игри и закачки. Стана 23.30. Трябва да си лягам, че утре имам 12 часова смяна. Душата ми ще излезе. В добро настроение, подсвирквайки си се разделям с комшийката.
Прибирам се. Изкачвам стълбите до 1-ия етаж. Понечвам да вляза. Ъ-ъ, не става! Вие еб..... ли се с мене? Стига, де! Нали ви казах? Мамка му! Подсвиркването ми внезапно секна. Ок, ще почукам и мама или тате ще ми отворят. Да, мое мило дневниче, още си живуркам с тях. Няма място за притеснение, ядва се. Почуках тихичко, като културен човек. Чакам. Никва реакция. Чукам втори път, трети. Стига, де! Да не сте глухи!

Наще ги дели един коридор от вратата, на 2 метра са. След няколко опита, естествено неуспешни, започвам леко да се изнервям, ма само леко, колклото да изпсувам 3-4 пъти(да, аз псувам. Още от 1-ви клас. Имах си добър учител-тате. Знам, че не е приятен навик, май трябва да престана, но няма да е в този живот) и да започна да думкам вече не с кокалчета, щото ме заболяха, а с юмруци. Никва реакция. Вие ме будалкате! Да не са измрели всички, или кво? Къщата ли сбърках? Да не би да съм се опиянила от лимонадата дето гаврътнах докато бях на гости? Което ми напомня, че зверски ми се ходи до тоалетната. Пристъпям от крак на крак. Мамка му! Констатация: НЕ МОГА ДА СТИСКАМ!!! Трябва да се измисли решение и то бързо. Какви са опциите? Не мога да звънна на звънеца. Малката ми племенничка спи, ще я събудя. Еврика! Прозорецът на тоалетната. И преди съм се провирала от там като бях по-малка и си бях изгубила ключа. Само нека ти спомена, че между прозореца и тераската на която съм в момента разстоянието е: нагоре-метър и нещо, а настрани половин метър, което значи, че трябва да се набера. Разстоянието до земята към 4-5 метра и цимент, никак не ми изглежда привлекателно от тук. Не знам как съм правила този номер преди, но сега определено ме е страх, а и прозорецът ми се вижда тесен. Голям майтап ще е да заседна. Какво ли не прави нуждата с хората, ей!? Ще се жертвам, няма как.

Протягам се и що да видя. Наще сложили мрежа за мухи, добре подкована.
Аз карък ли съм или що? Какво да правя? Пишка ми се, чак две не видя. Оплитам крачка вече. Котки. Питаш се що се сещам за това сега ли? Не, те няма да ме разсеят от основното, а именно: ПИШКА МИ СЕ!!! МНОГО!!! Сетих се, че отзад в двора имаме ябълково дръвче по което котките се кендрят по терасата и само досаждат. Не, няма да поливам дръвчето, споко. Ще се метна на терасата и от там ще хлопам директно на прозореца на наще.

Запътвам се с бърза крачка, като хала съм: бясна и раздразнена. Да не си ми насреща. Комшито прибира кучката от двора.
-Ко прайш, ве?
-Аве, наще са ме заключили. Не мога да се прибера.
-Ха!
Само това ли успя да измислиш, бе комши, а се познаваме от 17 години. Прояви малко съчувствие.
Гледам ябълката. Шъ ли ма издържи? То това направо си е фиданка, бе! Е, сега, да не си помислиш, че съм 300 кила, 45 съм, ма и те са му много. Стеблото му е колкото глезена ми. Клончетата му са колкото китката ми, а аз трябва да стъпя на тях, а и сега е отрупано с ябълки и то големи, като рекордьор, има и по 300 гр ябълката. Дано не ми паднат всичките на главата.

Почвам изкачването. Тъмно е като в рог. Ако сега се изтърся комшито ще се посмее. Имам опит в изкачването, детските ми години са минали по дърветата, ма сега съм станала тромава, а и съм обута с чехлите на бате, 44 номер. Ха, познай, как се провирам!? Като голямата стъпка съм. По дяволите, един клон ме одра по главата, друг закачи блузата ми, ще я скъса, а е нова, само 3 пъти съм я обличала. Чехълът ми се заклещи, мъча се да го освободя и безброй ябълки падат на главата ми. Изгубих го, падна, но не и аз, за сега. Комшито истински се забавлява на цветистия ми език, шумулкането на дървото и това, че не може да ме види. Откопчих си гърба, дано не съм я съдрала. Ще ме е яд. Виждам ръба на терасата, наддидам се, клончето се огъва под тежестта ми, хващам се по здраво, ако се счупи, ще карам на ръце. Не мисля да правя кефа на комшията. Виждам светлина. Да, не се заблуждавам. Наще са забравили тв-то включено.
-Тате!-наддавам жалостив вой. Бая съм гръмогласна. Той спи леко, има шанс да ме чуе, мама спи кат къртица. Той хубаво ша ме чуе, ама аз от тез клони не мога се върна обратно дори и да искам ,а и той не ме чу. О, Боже, защо ме наказваш? Ша събудя малката, ако продължавам да викам. Имам ли друг вариант освен да продължа нагоре? Отговори си самичко, дневниче.

Първо набарвам циментовия край на площадката, отпусам се на него на една ръка. Разкикерчвам се за да се докопам до там и с крак. Междувременно дървото се отдалечава. Проклети закони на инерцията или както там се казваха! Време за мислене няма. Време за реакция 2-3 секунди. Протягам се и се хващам за най-горния парапет, долепям се и с другия крак. Сега вися от външната страна на парапета и си мисля, че ако той не издържи, ще мина през цялата ябълка надолу. Усещам го, че поддава и бързам да се прехвърля. Брат ми вече е слизал от там с все касетофона, ма тогава още нямаше парапет. Още помня ухилената му физиономия гушнал касетофона долу. Чудя се тогава ли си счупи ръката? Както и да е, не ми се пада от 4-5 метра, ще го оставя за друг път това удоволствие. Сега ми се пикае. Все още, представи си! Държа се, държа се, а той поддава, поддава. Прехвърлям единия крак, после и другия. Спасена съм!

Влизам в стаята на наще като ураган, задъхана и вбесена. Коси се развяват навсякъде или поне пред лицето ми. Баща ми подскача в леглото стреснат от внезапния шум и се чуди той ли трябва да ми налита или аз ще му налитам. Крадец ли съм, убиец или просто още сънува. Аз атакувам пътьом към тоалетната.
-Що сте ме заключили, бре? Найте ли колко думках по вратата?
-Ам чи ти не си казала, че ша излизаш.
-Казах на бате и той каза, че няма да ма заключи. Значи сте вий(ама аз верно забравих да кажа и на наще).
Както и да е бързам към тоалетната прекалено мн. за да се обяснявам сега.



На следващия ден се уточняваме кой ме е заключил.
-Викам аз на майка ти, че някой хлопа, а тя ми вика, че е конят.
-Нищо не съм ти викала. Аз нищо не съм чула-алибито на тате отиде на кино.
-"Чул си ти, ам те е мързяло да станеш. Кой знае кое приятелче си си мислел, че ти думка по нощите"-мисля си аз.-Е, кой ме е заключи?
-Майка ти-заключи бързо тате.-Тя става до тоалетната по някое време.
-Да, ставах. Може и аз да съм била. Като излизаш си носи ключа с тебе.



Вчера си стоя аз в стаята и чувам почукване. Ма, сигурно е към 11 вечерта.
-Да.
-Ша излизаш ли бе?-Баща ми е. Гузен е, горкичкият.
-Защо? Пак ли искате да ме заключите?-Усмихвам му се.
-За туй питам. Дан те заключим пак.
-Не, няма да излизам повече. Късно е, а и техните се прибраха вече.

Та, такива ми ти работи, мило ми дневниче.

Относно чичо Пешо, мързи ме да го разпитвам повече. Смятам темата за приключена. Имам да ти разправям за посещението ми при докторката, ама още се колебая. Там беше доста конфузно, ако ме разбираш. Ако събера смелост и сметна, че не е мн. излагащо може и да постна. Ти как мислиш? Дали, ако някой нахълта по време на преглед без да почука може да види нещо фрапиращо. Е, определено може! Колебая се, дали да разкажа кой какво е видял. Ти как мислиш? Да разкажа ли?

Междувременно аз още пиша разказът: "За парите, приятелството и още нещо" и съм стигнала само до заглавието. Защо съм такъв мързел?

Поздрави от мен. Утре ще едитвам. То е ясно, поне 3-4 пъти, иначе няма да съм аз.

Твоя, Виолета.