Бтв то не е Фик а авторска история в прогрес....

понеделник, 20 Септември 2010 г.
21:19:47


Асасин

пролог

Светът е едно огромно и преизпълнено с битки бойно поле или поне аз така виждам нещата.Доста комерсиално начало а?Можеше и да е по-зле, като например "Имало едно време" - е това вече си е класическо клише, но да не се отплесвам от началната си мисъл.Всичко е ясно вече за света нали -огромен и кървясал - точка.За сега ще оставя нещата така.Наричат ме Керигън, а относно истинското ми име - то или не е важно за някой, или пък е омразно на други, не са малко обаче и тези, които като го чуят - изпитват обич,задоволство или гордост от факта, че го знаят.
Да обобщим.За света разбрахте(поне малко от малко) разбрахте и как ме наричат нали?Чудесно.Сега да продължим.Химера.Какво е Химера ли?Ах, че сте зеленички.Химера е името на империята в която живях и служих.Защо в минало време ли, ами защото вече не е така - простичко е.Ех колко много въпроси, а още сме едва на стартовата линия.Потрайте - всичко ще си дойде на мястото ....евентуално.Конспирации, убийства и предателства.А - виждам, че пробудих слаб интерес с тези три думи - отлично.Но нека спрем с играта на думи и недомлъвките, ето ви малко класическа история, пречупена през призмата на разказвача т.е. аз.
Светът - ето, че без да искам се върнах отново в началото - е едно ама наистина огромно и преизпълнено с битки бойно поле.Името на този свят, не е Земя,Марс,Венера или което и да е от познатите ви имена - названието е Мелборн, свят намиращ се в едно друго измерение в което доста от невъзможните за вас неща, там са възможни.Но тези така да ги наречем възможности не донесоха на този свят мирът и спокойствието, които биха могли да донесат, не.Тези възможности комбинирани с амбициозен и лукав ум - донесоха солидна доза унищожение и разруха.В началото всичко е било едно цяло - или поне днес така се твърди.В сегашни дни Мелборн е разделен на четири воюващи по между си империи -Химера или Северното царство,Шифър известен също като - южното цараство,Безкрайност - западното царство и Обливион - източното царство.В миналото Мелборн е представлявал една огромна империя, занимаваща се с обичайните за една империя неща.Не назовавам конкретни примери, не от мързел или някакво подобно душевно състояние, а поръди простата причина, че незнам.Работата ми бе да убивам.Точно и ясно.Бил съм близо до властта, но тя никога не ме е блазнила.Точно поради тази причина бах високо почитан от императора на Химера и точно поради тази причина бях затворен в най-тъмните подземия на империята.Точно поради тази причина, вече не служа на Химера и точно поради тази причина се превърнах в Асасин.Обиколил съм Мелборн от край до край и съм участвал в какви ли не учреждения - били те зли или благородни.В един свят на войни и коварство, да играеш "добрия" е не винаги печаливша стратегия, всъщност в повечето случаи е губеща.И така сега се разделям с вас с пожеланието за...не не - това прозвуча тъпо.Нека опитам отново а?Страхотни сте.
Сега се разделям с вас за кратко(по точно сегашното ми аз се разделя с вас, за сметка на предишното ми аз, което няма да знае, че сте там зад колисите и следите развоя на живота ми)и оставям сами да решите, като какъв ще ме запомните и когато чуете названието Керигън, към коя от трите групи хора изброени по-горе ще се присъедините.Приятно четене...


глава първа
Керигън

Слънцето огряваше края на гората и зелените поля - простиращи се чак до хоризонта.Зелената свежа трева леко се полюшкваше от сутрешния прохладен ветрец.Миля след миля зеленина и свежешст,синьо небе и жаркото слънце се комбинираха в един вдъхващ покой и малко меланхолия пейзаж.Такива мисли се въртяха в главата на самотен пътник приседнал на сянка под едно дърво.Поне по видът му можеше да се съди че е пътешественик.На нозете си носеше високи, кожени ботуши в черен цвят.Панталонът му - също черен - бе забут в ботушите и почти прилепнал по мусколестите му бедра.Черната му риза бе с къси ракави и разкопчана до гърдите.На вратът си носеше медальон провисен на черна връв.Черни кожени ръкавици без пръсти покриваха дланите му.Бе заметнат с черен плащ и закачулен.Лицето му не се виждаше ясно, само правият му нос и острата брадичка, загатваха за него.Кожата му бе светла, загоряла от слънцето и сега имаше приятен цвят с кафеникав отенак.Бе голобрад или гладко избръснат, не можеше да се определи кое от двете.До левият му крак спокойно лежеше дълъг меч със полу сърповидна форма.Ножницата също бе черна а дръжката бе омотана в бял - вече мръсно бял - плат.Този мъж или момък в черно, явно и пет пари не даваше за това какво първо впечатление вдъхва с тези черни одежди и съвсем спокойно и с наслада, поглъщаше закуската си, състояща се главно от добре изпечено месо.Зад гърба му в гората нещо изшумя, но той не си направи труда да погледне, просто се хранеше и наблюдаваше красивата гледка изпод качулката си.Пукот на клкони разцепи спокойната утринна тишина но реакция от страна на пътешественика отново липсваше.
-Майната ти, вдигаш толкова шум, че надали има човек в Химера, който още да не те е чул. - каза той.Гласът му бе мек и приятен съпроводен със съркастична нотка.Определено бе младешки глас, липсваше му онази дрезгавина, присъща за мъжете на по-голяма възраст.
-По дяволите, - изруга друг младешки глас самоче лишен от сърказма - пак ли ме чу?
-Само...доста. - отвърна седящия и погълна нова порция печено със доволно сумтене.
В следващия момент от лявата му страна нещо се раздвижи светкавично, неуловимо за простото зрение, зрението на седящия обаче не бе просто и той рязко се наведе над чинията с яденето си, като се размина на милиметри с острието порещо въздуха със слабо свистене над главата му.
-Е теб по-си те бива, признавам. - усмихна се той и отново пое къс месо, като не направи ни най-малък опит да заеме защитна поза.
-Самодоволно копеленце. - просъска женски глас.Бе мелодичен и приятен, но в същото време заплашителен и строг.Принадлежеше на момиче облечено в подобни дрехи като седящия.Лицето и също бе закрито от качулка, но сочните,меки устни обагрени в ален цвят, нямаше как да се игнорират.Те привличаха погледа и обещаваха приятна наслада на този който ги вкуси.Погледът на седналия момък обаче бе привлечен от месото в чинията и той предпочиташе да вкуси от него в този момент.От един от по-горните клони на дървото под което бе седнал младежа, трети черен силует се спусна към него с оголен меч.Точно преди оръжието на нападателя да порази целта си - отново главата на момака - той се отмести леко в ляво а онзи отгоре се сгромоляса с тъп звук - туп.
-Ооох.. - простена той.Отново женски глас, но някак по-игрив и забавен от този на момичето със сочните устни.
-Аз ли някъде, нещо пропуснах или просто сте решили да ми провалите закуската с тия жалки опити да ме убиете? - попита дъвчейки обекта на атаките.
-Не, нищо не си пропуснал Керигън, просто е дразнещо как си хапваш преспокойно знаейки, че ни предстои битка. - отвърна момчето в гората, все още криейки се незнайно защо зад едно дърво.
-Ти си един своебразен фукльо Керигън! - намеси се момичето със сочните устни.
-Първо, - подхвана момчето на име Керигън все така с небрежен тон и хранейки се - Роланд стига си се крил зад онова дърво, все едно незнам, че си там и второ - скъпа моя Йоханна, значи все още си спомняш името ми? - Керигън се усмиха лукаво -Трогнат съм.
-Как бих могла да го забравя. - отвърна нацупено Йоханна.По бузите и се разля руменина и тя скръсти ръцете си толкова упорито, та на Керигън му се струваше че няма да може да ги разплете в близките няколко месеца.
-Винаги имаш какво да добавиш нали Кер. - каза момичето атакувало от клоните на дървото и свали качулката си.Прелест.Дълга кестенява коса се спускаше на вълни около красивото и лице.Сини очи анализираха с жив интерес всичко на около.Малкото чипо носле и придаваше изключителен чар а тънката и едва ли не подигравателна усмивка и придаваше дяволито изражение. -Точно поради тази причина те харесвам.
-Всеки път е удоволствие да се разговаря с теб Елинна.Пък за това че ме харесваш, мисля че не е сега времето да се обясняваш в любов, не може ли да почакаш докато свърши битката. - Керигън тикна чинията си настрана. - Пфу, свърших, е на това му викам аз - закуска за шампиони.
Йоханна се приближи до Керигън и също свали качулката си.Права черна коса до раменете.Красиво и строго лице.Тъмни, почти черни очи се взряха в седящото момче от упор.
-Честит рожден ден Керигън. - каза припряно тя и протегна ръка на пред със скован жест.Държеше нещо в шепата си.
-Отрова ли е това Йо? - пошегува се Керигън но прие подаръка, който представляваше една малка кожена кисия.Развърза я и се усмихна с благодарност.-Черни кристали?!Не знам какво да кажа Йо.
-Едно благодаря ще отбие номера. - каза Йоханна с досада, но в гласът и се долови задоволство, че подаракът и е оценен.Керигън на свой ред свали качулката си.Правата му черна коса закриваше тилът му,бретонът му бе досами веждите, а бакенбардите му се спускаха и леко излизаха от контура на долната му челюст.Тъмно кафевите очи се взираха в черните кристали в ръката му.Имаше малък сърповиден белег на лявата буза, направен несъмнено от добре наточено острие.И онази ехидна усмивчица стояща почти непрестанно на лицето му.Керигън не бе изключително красив, но чертите му бяха приятни правилни и ведри, очите му в комбинация с усмивката му придаваха изключителен чар.Добави и стилната прическа и ето на - един достоен за въздишки мъжки индивид.
-Благодаря Йо.Наистина не знам как си се сдобила с тях, всъщност знам, но ще се престоря, че не знам. - избълва Керигън и сложи черните кристали на ушите си, заменяйки старите си обеци с тях.
-Хей аз също имам подарък за теб Кер. - намеси се Елинна със сърдит тон.Тя се изправи, разтри натъртеното място от падането и прегърна Керигън, след това го дари със сладка целувка по бузата и извади от робата си един пръстен.-Наричат го пръстена на боговете и е казано, че който го носи ще е винаги докоснат и закрилян от тях.Честит роджен ден.
Керигън прие подарака с подобаващи благодарности и надяна пръсетена на средния пръст на дясната си ръка.След това с красноречив жест се обърна към Елинна, всичките пръсти на ръката му бяха свити с изключение на средния. - Как ми стои Ели? -Вместо отговор, той получи доста силен удар в рамото и веднага се отказа от тази си шега.
-Е, щом привършихме с "покушението" си над теб, май е време и за моя подарък. - каза ведро Роланд излизайки от гората.Беше висок и слаб на ръст, и като другите, облечен в черни одежди съпроводени с плащ и качулка.На хълбока му обаче не лежеше меч а къс кинжал, а в ръката си държеше изящен лък.Колчан стрели със бели пера се подаваше иззад дясното му рамо - той бе стрелец.Късата му бяла коса рязко контрастираше с облеклото му и стоеше някак неестествено на младото му лице.В зелените му очи грееше лукав пламък, но и той не оставаше по-назад по хубост от Керигън. -Това е моят дар за твоята двадесет и трета годишнина Кер. - каза той и извади изпод плаща си меч с форма като този на Керигън, само че със обратни цветове - ножницата бе снежно бяла а дръжката бе с катранено черен цвят.Керигън се изправи и дари Роланд със приятелска прегръдка.След това издърпа меча от ножницата но металния звук така и не дойде.Острието не бе с характерния за мечовете металикав цвят - бе черно.
-Стъклено е нали? - попита невярващо Керигън.
-Да стъклено е.Изковано в планините Киитос. - добави Роланд с делови тон.
-Жестоко! - възкликна Керигън и вехто го развъртя, след което го прибра обратно в ножницата и го положи до своя собствен меч на земята.
-Каква ще е тактиката този път Кер? - попита Елинна и се огледа неспокойно към хоризонта.
-Хмм... - зачуди се Керигън и с явно движение се почеса по веждата, от което се подразбираше, че и на идея си няма за какво му говори Елинна.
-Какво?! - възкликна Йоханна. -Много добре знаеш, че днес е твой ред да определиш начина по който ще действаме Керигън, но ето на - стоиш си преспокойно на място на което могат да те видят от километри и си хапваш скъпоценната закуска за "шампиони".Какво по дяволите си мислиш?! - Йоханна беше бясна и държеше всички да разберат това.
-Спокойно, днес съм решил да оставя нещата да се развият от самосебе си. - защити се доста нескопосано Керигън.
-О ама това би прозвучало доста доре, ако не идваше от устата на мързеливец като теб!
-Ей Йо, хората като мен имат право да са мързеливи, след като са изключително талантливи, нали Рол? - Керигън погледна умолително към приятеля си за подкрепа, но Роланд явно нямаше какво да добави в негова защита и затова бе избрал да гледа тъпо някакво клонче на земята и да го изследва със жив интерес.
-Безнадежден си Керигън! - заключи ядовито Йоханна.
-Ти пък си самата надеждност нали?! - на Керигън почна да му писва.
-За всеки случай по-надеждна от теб!
-Да бе, ха-ха.На жалкия ти опит за нападение, който предотвратих дори без да престана да се храня ли викаш надеждно или пък на крадените черни кристали, които ми подари?!
-Ах ти, как смееш..
-Ох спести ми го! - сряза я Керигън.
-Няма! - заинати се Йоханна.
-Е недей тогава. - изчуролика Керигън с детска невинност.След това пъхна показалци в ушите си. -Ла ла ла, не те чувам, говори ли ми някой, защото ама наистина нищо не чувам, освем неща от сорта на "страхотен си" "обичам те" "изключително талантлив си Кер".
Йоханна почервеня като домат и тъкмо поемаше въздух за нова плеяда, сякъш се канеше да порази Керигън от упор, но в този момент Елинна положи ръката си на рамото и.
-Няма смисъл Йо, знаеш го.Керигън няма да отстъпи от своето каквото ще да става.
Керигън в момента бе с гръб към тях все още с пръсти в ушите и си тананикаше някаква забавна мелодия.
-Трябва обаче да се признае, че си е забавен нали? - каза помирително Елинна и се усмихна извинително на Йоханна.
-Ох така е - зарежи.Керигън ще си е винаги Керигън и може би това ни спасява в много ситоации. - примири се Йоханна и се зае да оправя безупречното си облекло, все едно имаше нужда от това.
Роланд наблюдаваше от дистанция комичната сцена и едва сдържаше смехът си.
Керигън се извърна, видя че Йоханна е по-спокойна и извади пръстите от ушите си.
-Окей, мисля, че е време да започваме. - каза той с вече делови тон.
-Че то още никой няма. - зачуди се Роланд.
-Там са друже - хайде бъдете така добри и се покрийте в гората.
-Ами ти? - поинтересува се Елинна.
-Нали днес аз измислям стратегията или каквото и да там.Довери ми се - измилих го току що.
-Някак си усещам, че това няма да завърши добре. - въздъхна Йоханна и се отправи към гората последвана от другите двама.
-"Някак си усещам, че това няма да завърши добре" - изрецитира саркастично Керигън думите на Йоханна и седна на мястото си.Отново сложи качулката си, след което извади още няколко къса месо и продължи да се храни.Взорът му обаче бе впит в хоризонта.
Не мина много време и там се появиха няколко силоета размазани от маранята получила се от слънчевите лъчи.След още няколко мига силоетите увеличиха броя си - достигайки около десетина - до колкото можеше да прецени Керигън, а той преценяваше доста добре.
-Хей там ли сте още? - попита Керигън без да се обръща към гората.След като получи положителен отговор той отново заговори. -Това не са всички.Поне дозина са поели по друг път и съм склонен да вярвам, макар да не ми се иска, че ще ни дойдат в гръб, така че отидете в другия край на гората и ме пазете от засада окей?
-Колко са там? - долетя гласът на Роланд.
-Десет души. - отбеляза Керигън.
-И смяташ да ги поемеш сам? - полюбопитства гласът на Йоханна.
-Аха. - потвърди Керигън.
-Няма ли да ти дойдат в по-вече. - попита гласът на Елинна.
-Нем. - отвърна Керигън с досада.
-Ми окей пич - твое си погребение. -заключи гласът на Роланд.
-Ми да. - заключи Керигън.
-Изхвъряш се. - заяде се гласът на Йоханна.
-Хвърли се от някое дърво. - заяде се Керигън.Един кинжал се заби досами главата му в дървото.
-Аууу колко се изплаших. - подигра се Керигън.Втори кинжал се заби до първия. -Спести си ножовете и отвиай там където ти казах.Днес аз определям тактиката, така че изчезвай Йо!
-Успех Кер. - долетя гласът на Елинна.
-Благодаря Ели.А сега марш! - каза Керигън и повече препирни нямаше.Той се настани по-удобно и зачака дъвчейки.
Не измина много време и силоетите взеха да се уголемяват, все по-вече и по-вече в следствие на приближаването си - докато накрая не заеха размерите на високи, въоръжени до зъби мъже , облечени в тежки златни брони и солидни златни шлемове снабдени с шипове.
-Фиуу, -подсвирна Керигън- страшнички сте си.Императорска охрана?
-Кой си мислиш, че си ти момче?! -забоботи един от тях с мощният си глас и пристъпи крачка напред, сваляйки шлема си.Разкри се едно брадато лице със силни челюсти и гола глава.От лявата му вежда, по диагонал през носа и стигащ чак до устата на мъжа се простираше грозен белег. Сините му очи горяха със студена омраза и се взираха пряко в приседналия под дървото младеж.
-Аха, значи ти си лидера тука. - отбеляза Керигън и потърка ръце сякаш е ударил джакпота.
-Да не си решил да се простиш с живота си момко?! - сопна се ядовито белязания. -Да влизаш в пререкание с нас, значи да си просиш смъртта.
-Смъртта се усмихва на всички нас рано или късно, белязан.Единственото нещо което можем да направим е да се усмихнем обратно. - изрецитира Керигън и се усмихна с най-нахалната усмивка на която беше способен.
-Как...ме...нарече?! - процеди през зъби белязания.
-Ами нарекох те белязан, глух ли си? - сопна се момчето, постигайки желания ефект.Онзи обезумя от повторното изричане на обидата, извади меча си и се втурна напред, решен да прегази и прекърши този нагъл хлапак.Керигън пък отдавна чакаше този ход и бе подготвен.Точно когато онзи се канеше да стовари меча си върху него - той рязко се претърколи в страни взимайки новия си меч от земята.Изправи се също така бързо от дясната страна на белязания и без церемонии извади безшумното си оръжие и след това мигновено го прибра, като направи крачка към останалите девет.
Белязания се извърна и очудване бе изписано на лицето му.В следващия момент струя кръв изпръска от гърдите му и чак сега забеляза тънката драскотина оставена от меча на момчето.Явно не бе само драскотина - явно бе дълбока смъртоносна рана, прорязваща бронята,дрехата и гърдите му.Не му остана много време да се чуди, защото още преди да е осъзнал напълно какво се случи току що - белязания падна и по-вече не помръдна.
-Един долу, девет остават. - промърмори под мустак Керигън. -Вижте сега, -започна той- давам ви възможност момчета.Възможност да запазите животите си, които за мен не струват пукната пара.Знам, че носите ценен товар.Имам нужда от него.Нека направим сделка без да се лее още кръв а?
Керигън можеше да си спести думите, защото тия момчета хич не ги беше еня за тях.Те наизвадиха разнообразен арсенал от оръжия, вариращи от нож до боздуган и с бавна и сигурна стъпка се отправиха към него.Керигън въздъхна, но нямаше на къде, той повдигна другия си меч и го изкара от удобното му черно леговище. -Спукана ви е работата приятелчета.-съобщи той и моментално атакува.Когато достигна първия, направи лъжливо хоризонтално сечащо движение с черния меч към краката му и отскочи във въздуха точно когато онзи понечи да блокира, Керигън се превъртя над главата му и докато траеше салтото нанесе вертикален удар в тила му, разцепяйки главата му на две равни половини.Струя кръв примесена с мозък и флуиди бликна като гейзер и сега бройката намаля с още един.Момчето се приземи точно по средата им, разделяйки ги на две части от по четирима души.Всичко вървеше според плана - разделяй и владей.За тия които бяха най-близко от двете му страни, не можеше да се каже, че са късметлии.Керигън се завартя на място с протегнати ръце - държащи по един меч като мелница и разпра коремите им, напълно игнорирайки тежките им златни брони.Предсмъртните звуци на агония от поразените войници бяха съпроводени от солидно количество черва.Замириса на разпрана плът,кръв и изпражнения.Един от останалите на издържа и повърна, сваляйки гарда си.Това го превърна в следващата мишена на Керигън."Унищожи слабите звена най-напред" - припомни си той и се засили към замаяния нещастник.С единия меч прободе гушата на войника, а с другия сърцето му.Онзи падна като посечен, какъвто всъщност си и беше.Останалите петима се размърдаха и застанаха в кръг около Керигън.Тези бързи набези на момчето ги шокираха в началото, но сега почваха да се окопитват, а с това нарастваше и жаждата им за мъст.Те атакуваха едновременно, като по даден сигнал и Керигън се озова в доста неизгодна позиция.Парира един от ударите със собствения си меч, а с новият си нанесе прорезна рана по бедрото на най-близкия до него войник.Онзи изстена и залитна.Керигън моментално атакува и съсече кракът му, изкарвайки от битката за момента.Четири към едно.Все още не бе вън от опасност.Последва друга тежка атака от страна на войниците и момчето политна назад след като получи доста тежък удар от притежателя на буздогана, едва париран от двата му меча.Падна по гръб и моментално се претъркули на зад, за да увеличи дистанцията по между им, както и да си осигури екстра време за размисъл.Войниците обаче моментално се втурнаха след него.Керигън обаче бе измислил що годе добро решение, той изчака да се приближат още малко и запрати черният меч по войника държащ боздогана.Мечът се впи като в масло в челото му, чак до дръжката.Войника бе мъртъв още преди да се сгромоляса на земята.Сега останаха трима, и лошото за тях бе, че Керигън сега бе само с еднин меч.Този боен стил той практикуваше отдавна и можшеше да се каже, че така бе доста по смъртоносен, а и атаките му имаха доста по-голяма мощ.
И така стиснал здраво меча си с двете ръце, Керигън бе заел защитна позиция.Войниците атакуваха и звук от сблъскващи се остриета се смесваще със стоновете на поваления войник, чийто крак Керигън бе отрязал.Докато се биеше с двама от тях момчето получи неприятна прорязна рана на лявото рамо и това обездвижи едната му ръка за момента.Тук вече той усети опасност за живота си.Сякаш, колкото по-вече намаляваше бройката на войниците - толкова по-организирани ставаха те.Три към едно.Керигън скачаше залягаше, търкаляше се и парираше ударите на обезумелите бронирани мъже.Е нямаше вече на къде.Докато осъзнаваше това, момчето получи още една прорязна рана върху лявото си бедро, защото глупаво се бе опитал да изрита един от войниците, протягайки крак и превръщайки го в мишена, която пък от своя страна бе сполучливо поразена.
-Тайм аут - каза Керигън, след като избяга на няколко метра дистанция - предавам се, айде стига толкова а?
Един от войниците се изсмя лудешки и запрати по него къс нож, който се заби в левия му прасец.Керигън простена и с мъка измъкна острието.Сега левият му крак бе обездвижен и той нямаше да може да спазва дистанцията си или да се измъква ловко от набезите.
-Наш си сополанко и притова си пътник. -злорадстваше войника след като привърши със смеха си. -Кажи си молитвата!
-Ми окей.Молитвата ми е да умрете незабавно. -ехидната усмивка отново се разля по лицето на Керигън.Имаше защо.Не бе сам и го усети.Като по даден сигнал три стрели, изстреляни нейде от гората - разпориха въздушното пространство и поразиха всеки един войник по отделно.Те се строполиха на земята с още четяща се изненада по лицата им.Керигън докоцука до гърчещия се мъж, чийто крак бе ампутирал принудително и приклекна до него със стон.
-Хей приятелче, само ти остана.Би ли бил така добър да ми кажеш къде е императорския печат.
Онзи само го изгледа за миг и посегна към кожената кисия на пояса си.Измъкна я и я подхвърли на Керигън, който я пое и веднага провери съдържанието и.Последва удобрително сумтене.Момчето се изправи с мъка подпирайки се на меча си и понечи да си тръгне, но войника в този момент извади нож от ботуша си и мобилизира последните си сили за един последен удар.Ударът последва, но не го нанесе войникът.Със висок скок от едно дърво Елинна прелетя разтоянието и с подобна атака, която приложи по-рано на Керигън - прободе гърдите на войника с меча си, пробивайки тялото му и забивайки го в земята.
-Дължиш ми едно Кер. - пошегува се тя и се изправи.
-Имаш го Ели....ъм благодаря ти. - прошепна Керигън -На теб също Роланд.
-За нищо. -долетя гласът на Роланд
-Това беше най-добрия ти изстрел до сега - впечатлен съм. - след това се прокашля и прочисти гърлото си. -Йоханна -поде отново Керигън- на теб не ти благодяря. -завърши той иронично и Елинна се разсмя тихо.
-Може би на нея трябва да благодариш най-много Кер. - съобщи му Елинна. -Ако не беше Йоханна, сега най-вероятно още щяхме да се бием с групичката от засадата, а ти сигурно вече щеше да си мъртав.
-Т'ва твоето "сигурно" в моя тевтер се тълкува като "може би" Ели.Та колко бяха тия от засадата? - поинтересува се момчето.
-Шест. - отвърна кратко Елинна.
-Окей, няма смисъл да се коментира вече, след като всичко завърши що годе добре.Нека доставим печата на благородните ни клиенти и да приберем тлъстата печалба.
-Ами тия пичове тук ли ше ги оставим. -намеси се Роланд, приближавайки се към наскоро появилата се касапница.
-Естествено че не Рол.На теб се пада честта да ги замъкнеш до гората и да се погрижиш, нощните зверове да ги намерят.Колкото до теб Ели, ти ще съблечеш златните им брони и шлемове и ще ги укриеш на познатото място.
-Хей ами ти какво ще правиш? - възнегодува Елинна.
-Ей скъпа, както виждаш съм доста зле ранен и едва се държа на краката си. -Керигън и намигна съочастнически и се завлачи към войника в чийто череп почиваше новият му меч.Издърпа го и го заоглежда за някакви щети - нямаше дори и драскотина.Мечът наистина си го биваше, Керигън бе доволен.След това погледна останалите трупове и по-точно погледна златото покриващо телата и главите им.Постоя така за миг и след това обърна взора си към императорския печат в ръката си.Съвършенно кръгал с диаметър от около десет сантиметра, със издалбана буква Х в средата, обиколена от малки звездички.Бе направен от чисто злато.Очите на Керигън блеснаха, може би от алчност, а може би от нещо друго.Момент, нека разясним този въпрос.Очите на Керигън определено блестяха от алчност и нищо друго.
-Знаех си, че ще стане така глупако.Едва не умря в тая битка, само заради едното его. -Йоханна също появи откъм гората.Умората и бе изписана на красивото и лице, макар и да се опитваше да я прикрие. -Богове, не можем ли поне веднъж да забравим за твоето глупаво его и да се концентрираме върху по-важните неща? -тя цъкна ядно с език и поклати глава.
-Слушай ме внимателно Йо. -подхвана Керигън с тон недвусмислено гласящ, че ще трябва да го слуша. -Ако....повтарям, Ако съществува нещо на тоя свят, което да е по-важно от моето его, искам веднага да се залови и обезглави.След това да се изгори и зарови и след като постои под земята около седмица искам да изрови принудително и след това да му се намери едно ама наистина тайно и недостъпно място в което да бъде заровено отново и след това да бъде скачано отгоре му от поне десет тежки мъже снабдени с тежки желязни ботуши.Ясно ли е? - избълва на един дъх момчето.Елинна не се сдържа и прихна в пристъп на смях, Роланд също се присъедини към нея.Йоханна на свой ред ги дари с хладна усмивка.
-Не мога да разбера как може да се смеете, след като навсякъде около нас цари хаос и има сума ти и трупове, съпроводени от всички екстри.Под екстри имам в предвид вътрешност и кръв! -момичето със сочните устни се задъха от неприкрит гняв. -По някога се чудя, дали всички вие не сте откачили.
-О, ами и аз имам подобни съмнения Йо, но още не съм затвърдил тази си теза. -подигра се Керигън от което Йоханна се изчерви и се намръщи. -И между другото, няма смисъл да се правиш на силна, знам че си ранена лошо в гърба и едва успяваш да подтиснеш болката си. - намигна и момчето. -Хайде просто да се чупим от тук и да оставим другата работа на Рол и Ели, окей?
-Прав си Кер, -съгласи се Йоханна- дай едно рамо. - усмихна се тя.Този път усмивката и не бе злорада или каквато и да е друга от тоя сорт.Бе естествена,красива и същевременно изморена.
Керигън доловил умората и спести поредния си хаплив коментар и покорно закоцука към нея.След това нежно я подхвана през кръста и двамата се отправиха обратно към гората и към обежището им, където щаха да се погрижат за раните си.
-Сладки сънища. -пожела им Роланд с ирония и с навъсено лице се зае да влачи един от войниците.
-Майната ти Рол. - изплези му се Керигън и заедно Йоханна се потопиха в горските сенки.

сори за грешките, ма ме мързи да редактирам.

Това е работа в прогрес, така че очаквайте ъпдейти и се наслаждавайте(ако ви допада ест)

Това с пръстена беше велико. Обожавам подобни прояви на хумор. Думата досами ме разби тотално. Не съм я срещала не знам от колко време в текст(може би от училище още) и мн й се израдвах щото тука се вписа идеално.

Кво да кажа? Хумор, хумор и пак хумор, това си ми харесва. Бойните сцени ги прехвърлям само отгоре. Не ме влекът, но гледам че бая време им отделяш и са детайлни доста.

Страх ме е да не те търнат заради правописа. Вземи му дерни една редакцийка по някое време или си намери някой човечец който обожава да се занимава с това. Повярвай, има ги доста.

Сетих се, че бях чела някакъв твой фик някога. Надявам се, че не си го пратил в 9-а глуха, щото ми е дерт да видя кви ще ги свърши Ивено.

Ами, това е

харесва ми, не знам защо, но ми харесва начина по който комуникират определено е много весел и приятен, историята изглежда интересна. грешчици има, но не са фатални, обаче ми направи впечатление думичката "освем" , щото и преди тва в някакъв твой пост я бях засекла, та мисля, че е "освен" (извинявам се, ако аз съм в грешка).
" -По дяволите, - изруга друг младешки глас самоче лишен от сърказма - пак ли ме чу?
-Само...доста. - отвърна седящия и погълна нова порция печено със доволно сумтене. "
това ми напомня на един момент от Цар Лъв второто филмче
keep the good work

duffy318 - фика на стар уорс е в кратка почивка, поради мързел от моя страна, но определено не съм го отебал

~insane~
да ти кажа честно и на мен нещо такова ми се въртеше из главата тогава(за цар лъв) и даже се чудех дали да не го променя, но в крайна сметка го оставих така, понеже не бях много сигорен дали не копирам + че е фик

мерси за добрите думи - оценени са и ме надъхват да попиша още

От всичко, което прочетох най-много ми хареса бойната сцена.

Защо:
1) можах да си представя всички движения на героя, описанията на действията са съвсем на място
2) пише за душевното състояние на героя по време на битката (което не съм го виждала в никоя друга бойна сцена)
3) добър подбор на изразните средства
4) всичко е максимум сведено до реално, нито е захаросано, нито прекалено хайпнато
5) съпортинг героите се намесват точно навреме за да дадат своя contribution

Хуморът е добър.

А останалото ти го написах в спам темата

тенкс ловли : )

а сеа и първата част на глава 2

глава втора
нощните зверове


Йоханна и Керигън, крепящи се взаимно един друг - напредваха бавно през горските дебри, все по-навътре и по-навътре в посока към убежището си.Крачеха мълчаливо и това до известна степен подтискаше Керигън, който не бе мълчалив по природа.
-Също както едно време а? - заговори момчето и впи взора си в обграждащите ги дървета, все едно подпитва ей така за кефа.Йоханна кимна и се усмихна леко.
-Като изключиш времето изминало от тогава до сега, както и тези неприятни рани и ситоацията в която се на...
-Хей хей! - прекъсна я безцеремонно Керигън. -Разваляш момента мамка му!Ауч...Ей какво по...?! - простена той в следващия момент.Йоханна го беше настъпала яката по ранения крак и в момента имаше едно много красноречиво изражение, което бе разтълкувано от Керигън доста точно -"още една дума и ще пострадаш доста по-сериозно".Той млъкна, чудейки се къде и е проблема на Йоханна и кога се бе превърнала в такъв инат.Размишлява върху това около няколко секунди и се отегчи.Жените си оставаха мистерия за него, тъкмо си мислиш, че ги познаваш и хоп - изненада, неприятна изненада.Пусна една въздишка и хвърли бегъл поглед към Йоханна.Тя бе навела поглед към земята и по всичко личеше, че освем изморена е и отегчена.Тогава защо.Зашо съботираше опитите му поне за един разговор.Толкова ли много го беше намразила през тази една година, изминала от раздялата им.Ех какви времена бяха.Той я харесваше - не, не я обичаше - просто адски я харесваше.Тя пък от своя страна бе лудо влюбена в него.Но тогава изведнъж нещо се пречупи между тях.Една вечер, Йоханна го дръпна на страни и му каза, че всичко е приключило.Като обяснение даде факта, че няма да може да понесе, ако нещо му се случи, ако падне в бой или изчезне от живтота и."И за това прекратяваш връзката ни, защото те е страх за живота ми?" - бе я попитал той, но тя просто се обърна и го остави сам с мислите си в полу мрака.Дали пък не бе заради секса?Не.Определено си прекарваха добре и именно Йоханна бе тази, която се наслаждаваше по-вече на уединените нощи прекарани в омайна наслада.
Керигън тръсна глава, искаше да не мисли за това.Но как?Ето ги вървят двамата прегърнати - вярно заръди раните - но прегърнати и в същото време толкова далеч един от друг.Е тук вече му дойде в по-вече.Мразеше тия меланхолични и блудкави състояния на душата си.Мисли позитивно, гледай напред и не съжалявай.Ако правиш грешки не се вайкай, а гледай ако е възможно да ги поправиш, а ако не - да не ги повториш.Гледай си кефа и бъди щастлив, винаги и по всяко време.Тежките ситоации отминавай с усмивка, проблемите решавай с умът си, ръционално.Не съжалявай, или не ще продлжиш напред, не ще продължиш развитието си.Ако си загубил онова, което си притежавал, придобий ново нещо - още по-ценно от предишното - и го пази.Това бе начинът по който мислеше Керигън и тук му хрумна идея.Елинна - да защо не, личеше си, че си пада по него.Тук обаче се намеси съвеста му, ах как не обичаше да се вслушва в нея, но все пак я имаше - там нейде вътре в него."Не го прави, тя е най-добрата приятелка на Йоханна, само ще усложниш нещата!"
-Млъквай! - прошепна той и се сепна, защото Йоханна го погледна.
-Моля?! - възкликна тя. -Каза ли нещо Кер?
-Не, не - зарежи, просто мисля на глас.
Безмълвният ход продължи още няколко минути, но Керигън долови нещо, което го накара да се чувства неспокоен.Сянка легна в съзнанието му и той знаеше, че нещо не е наред.Заоглежда се скришом наоколо.Чувстваше, че е наблюдаван.Появи се лека мъгла.Обстановката ставаше тягостна, а Йоханна не даваше признаци да е доловила нещо, което значеше, че каквато и опастност да ги чака - Керигън ще трябва да се оправя сам."Мисли'", насърчи се той и ето на - измисли го.Защо просто да не го кара в негов си стил.Ами да - просто беше.Окопити се.Харесваше когато му дойде музата, а сега тя го връхлетя с пълна сила.
-Хмм, усещам много силна неприязън нейде сред тия дървета. - каза бодро той и се огледа наоколо без да се прикрива, бавно и спокойно. -Приемам да дам един Урок на вас скъпи ми Нощни Зверчета.
-Керигън, на кого говориш? - изненада се Йоханна.
-Ми на Нощните Зверове, на кой друг?
-И къде видя такова нещо?
-Абе ти не чу ли какво казах?! - възнегодува момчето. -Казах, че усещам, а не - че виждам.
-Усещаш? - попита недоверчиво Йоханна.
-Усещам. - отвърна кратко Керигън. -Ей вие там - продължи той, игнорирайки намръщения поглед на Йоханна, -бихте ли били така добри да се покажете и да сложите край на спора между госпожицата и мен?
Бавно, със спокойна и тежка стъпка враговете се показаха иззад стъблата на по-дебелите дървета. Нощните Зверове.Бяха високи - поне две глави над нормален човек, широкоплещи и заплашителни.Злоради, подигравателни усмивки разтягаха черните им, тънки устни - разкриващи остри като резци,пожълтели,ситни зъби.Формата им бе хуманоидна, но бяха по-скоро двукраки гущери - отколкото хора.Това впечатление се потвърждаваше още по-вече от тъмно зелената им, люспеста кожа и дебелите опашки - мятащи се нервно насам-натам.Имаха дълги и здрави ръце, завършващи с по три пръста, снабдени с остри като мечове и яки като стомана - черни нокти.Носеха впити кожени одежди без ръкави с цвят като телесният им и по този начин изглеждаха като голи.От кръста надолу бяха покрити със нещо като поли обагрени в червено осеяни със странни черни символи, несъмнено значещи нещо на родният им език.Мощните им мусколести нозе тъпчеха на място, затвърждавайки още по-силно впечатлението, че са зверове и то - зверове, надушили и предвкусващи кръвта и плътта на плячката си.Някой носеха оръжия - други не.В момента товя нямаше особено голямо значение, защото бяха в пъти по-вече и това допринасяше за нахалното им арогантно държание.Арогантно, поръди факта, че са напуснали леговищата си и са излезли на лов през деня.Общо бе знанието, че един Нощен Звяр е многократно по-силен именно през нощта, когато зорките им, светещи в жълто очи - виждаха безупречно.През деня от друга страна не бе така.
Слънчевата светлина ги заслепяваше и те предпазваха очите си с помощта на ципи - в момента спуснати - криещи се под клепачите им.Тази предпазна функция намаляваше зрението им почти до нула, но не биваше да се разчита на това.Не един човек е плащал прескъпо, заради глупавото си схващане, че щом не могат да го видят е всъщност в безопастност.В природата си на хищници, Нощните Зверове притежаваха изключително остро обоняние, а ходилата им бяха покрити с рецептори, улавящи вибрациите от движение.Перфектни ловци - така предпочитаха да се наричат и кой би ги оспорил?Бяха груби и заплашителни и предпочитаха това да се набива на очи.
-Ето за тия господа ставаше на въпрос. - поясни Керигън и ги посочи с подчертан жест, сякаш това бе едно представление, а зверовете бяха атракцията на деня.
Видът на Йоханна бе обезсърчаващ и момчето осъзна, че ако не разсее съмненията и - то тя би се превърнала в лесна плячка, а от там и той самият в опита си да я спаси.Съзнанието му препускаше и бе ангажирано със трескава мисловна дейност,очите му анализираха,позиции,ръстът на зверовете телосложението им,възръстта.Игнорира болките от раните си и настрои сетивата на бойна готовност.
-Урока, за който споменах, може да започне сега. - съобщи Керигън все така с ведър и безгрижен глас.Той пусна Йоханна и пристъпи леко пред нея, изтегляйки мечовете си с явно, бавно движение. Зверовете на свой ред изоставиха усмивките си и придобиха кръвожаден вид.Гледката не бе окоражителна, зверове срещу плячка.Щеше да се лее кръв и този факт бе известен на всички присъстващи.Времето бе спряло и всяка една изминала стотна от секундата увеличаваше и нажежаваше до бяло - напреженеието събрало се между противниците.Керигън изведнъж реши, че от чакане - полза няма и атакува светкавично.Най-близкият до него звяр парира и му нанесе удар в раненото рамо.Керигън отстъпи.
-Тц, тц - цъкна с език той - не така приятел.Първа точка от урока - владейте духа си. - втора атака.Попадение.Звярът бе нанизан на шиш през корема. -Гневът разкъсва ума...-продължи в движение момчето.Друг от враговете изгуби хладнокръвието си и се втурна да отмъщава в пристъп на гняв, момчето отстъпи ловко в страни и опря черното острие на гушата му - оставяйки го беззащитен и изцяло на неговата милост.Това поокроти останалите. -Хладнокръвието е решаващо господа. - извиси глас Керигън и плъзна рязко острието по дължина - прерязвайки перфектно гърлото на заложника си.Зеленикава,мазна и гъста слуз потече надолу по тялото на звяра, карайки момчето видимо да потръпне от погнуса - изглежда наистина им преподаваше урок, разликата с един обикновен урок обаче, бе в това, че ако не го научиш мигновено - губиш живота си и нямаш шанс да опиташ пак, по-късно.Керигън изгледа с безразличие свличащия се труп на нощният звяр и се прозя престорено, след което завъртя взора си към останалите.Това, което последва обаче - изненада абсолютно всички.Момчето прихна в изблик на щастлив смях, сякаш всичко това бе просто една нелепа шега.Смееше се с детска невинност докато пристъпваше ева ли не с танцова стъпка наоколо.Тук второ нещо смая по-неопитните от враговете му и изпълни със съмнение по старите от тях - Дълбок реверанс.Всичко бе игра и правилата и етикета трябваше да се спазват.
-Вдишваме дълбоко...после се отпускаме... - отново взе думата Керигън, продължавайки да играе ролята на учител. -Сега издишваме. -Трима от зверовете нападнаха от три страни. -А сега отстъпваме...-керигъновият глас отново се извиси и докато отстъпваше отби първата от атаките с лекота.Втората обаче му дойде откъм раненото рамо и това го накара да мобилизира волята си за болезненото завъртане.Парира вертикално със стария си меч и това неволно наклони везната в негова полза.Вторият атакуващ не притежаваше оръжие и бе атакувал с голата си длан, по този начин острието се впи между пръстите му.Керигън натисна меча и разпори ръката на звяра, чак до лакътя, карайки го да припадне в следствие на шока от болката.Звяра не знаеше, че повече няма да се пробуди, понеже Керигън се подсигори и го дари с една доста зле изглеждаща дупка в гърдите.Третият заотстъпва.Спази урока на момчето и запази живота си - за сега.Деморализацията на опонентите бе специалитет на Керигън и той знаеше, че спечеленото психологическо превъзходство е половин победа.
-А сега атака! - бо дошъл и неговият момент да атакува.Направи го мигновено.Бърз набез целящ максимално количество щети.Изрита един от зверовете в корема изваждайки го от бройката нападатели.Второто му движение бе кълбо на пред, което му помогна да се размине с едно летящо към него метално копие.Превъртането му завърши когато се върна в изходна позиция - с изпънати ръце напред, държащи двата меча.На другият им край бе нанизан още един враг, впил изцъкления си взор в очите на момчето.Милост.Това се четеше в погледа на промушеният враг.Милост обаче - нямаше, Керигън развъртя мечовете в раните и разполови през кръста нощният звяр.Един особено едър - дори и за нощен звяр - индивид се извиси над Керигън и понечи да го сграбчи, но момчето се извъртя назад, изправяйки се и преряза гърлото му с такова светкавично движение, че дори и собствените му очи не успяха да фокусират точно момента в който острието направи контакт със плътта на звяра.Последва затишие.Идеално.Керигън се нуждаеше от тази пауза, за да може да преподаде поредната точка от ценния си урок, а също и за да може да отдъхне.Той се прокашля и прочисти гърлото си, поглеждайки всеки един от мъртвите трупове, лежащи на горския под - по отделно и с интерес.
-Виждате ли?Гневът ви изигра лоша шега.Замъглява очите - което във вашия случай не е точно така, но ме разбирате нали, каквито сте ми умни и прочие?Освен това разтреперва ръката и прави нозете несигорни. - Звук от изваждането на метално оръжие накара Керигън да се извърти и то точно на време.Зад гърба му се бе промъкнал поредният враг, но зле бе преценил момента в който трябва да атакува.Бе посрещнат от десният прав Керигънов юмрук.Пръщящ звук от счупена челюст, накара момчето да се намръщи и да сбърчи нос. -Лошо, - констатира делово той - губейки трезвият разум - губите и представа за разстоянието. - Замаяният звяр заотстъпва назад държайки лицето си, но момчето го настигна и заби меч в едното му око.Смърт. -Разстоянието ту е твърде малко... - намушка го и с другият меч и приклекна.Свистящ ятаган мина над главата му, но не улучи. -...ту е прекалено голямо. -Без да се обръща, Керигън извъртя здравата си ръка зада гърба и сесече дебнещият в засада. -Каква липса на елегантност! - възмути се момчето обръщайки се да види нападателя атакувал го в гръб.Звяра се гърчеше с неприятна рана в областта на слабините. -Вие момчета, сте пълни отрепки - поне когато умирате, правете го красиво.
Започна една накъсана битка.Зверовете атакуваха със всички налични средства, Керигън отблъскваше както можеше атаките.Правилата бяха отменени и играта загрубя.Дуелираше се вехто, но умората започваше да го застига.Още малко, само още малко.
-Фехтовачът е танцьор - бръщолевеше Керигън и в този момент направи завъртане на един крак а другият бе протегнат встрани от тялото и изрита няколко от зверовете осигорявайки си дистанция, сякъш играеше балет. -Дуелиста е артист - последва нов поклон и разминаване с няколко остриета - на меч, на копие и на нож.След това мигновенно изправяне с мечове протегнати напред - два нови трупа в актива на Керигън.Зверовете зле бяха преценили възможностите на плячката си.Те бавно заотстъпваха назад към скривалищата си.
-Дами и господа - много поздрави вкъщи. - помаха им с ръка Керигън и им изпрати въздушна целувка. -Клас, свободен.


***

отново много добре описани бойни сцени и щипка хумор
i like it

Бой, майка, бой. Удри



Това ми допадна. Добра идеология.

"Мисли позитивно, гледай напред и не съжалявай.Ако правиш грешки не се вайкай, а гледай ако е възможно да ги поправиш, а ако не - да не ги повториш.Гледай си кефа и бъди щастлив, винаги и по всяко време.Тежките ситоации отминавай с усмивка, проблемите решавай с умът си, ръционално.Не съжалявай, или не ще продлжиш напред, не ще продължиш развитието си.Ако си загубил онова, което си притежавал, придобий ново нещо - още по-ценно от предишното - и го пази".

А също и това:

"-Фехтовачът е танцьор - бръщолевеше Керигън и в този момент направи завъртане на един крак а другият бе протегнат встрани от тялото и изрита няколко от зверовете осигорявайки си дистанция, сякъш играеше балет. -Дуелиста е артист - последва нов поклон и разминаване с няколко остриета - на меч, на копие и на нож".

Грация в боя. Прекрасно

Абе,

duffy318

ти не каза ли, че бойните сцени ги прехвърляш само отгоре и не те влекат ?

Ха ха, ами какво да направя като тази глава беше само кеч мания. Да не чета изобщо ли? А и в нея пак си има хумор, а аз за туй живея

blagodarq za hubvaite dumi i t.n xD

ostanaloto ot 2-ra glava sushto e gotovo, no shte go postna kato se pribera vkushti
taka che ne se vaikaite

Така....
Добър разказ, наистина. Личи си, че се стараеш с описанията и подбора на думите.


Обаче....
Имаш разни грешки, които убиват цялостното впечатление от разказчетата. За което ти е нужна естествено редакция.
Даже ако искаш, бих могъл да ти помагам за това. Като малко по-добър в тази област.

съгласен съм естествено(глей ся - то и аз мога, но ме мързи, така че ако ти се занимава удари една редакция )

ето и още от 2-ра глава:

-Клас, свободен. - Керигън удари ръцете си една в друга сякъш изтръскваше мръсотията събрала се по тях.-Хей ти езика ли си глътна? - попита той и се извъртя към Йоханна.Зрението му обаче не успя да я фокусира.Огледа се тревожно на ляво и дясно и след това дойде момента за отдих.Йоханна се бе облегнала на едно дърво - растящо на прилично разстояние от импровизираното бойно поле и гледаше уморено напред.
-Беше брилянтен. - прошепна тя и след това се просна по лице в безсъзнание.Керигън мигом се затича към нея.Когато наближи забеляза, че раната на гърба и е доста по-лоша отколкото предполагаше и се зачуди как въобще е издържала до тук.Без да губи по-вече време в размисли, той свали от колана си манерка с вода и започна да събира съчки и сухи клонки.Не след дълго запали малък огън и постави металната чиния от закуската си върху импровизирания статив.След това наля водата и зачака, оглеждайки се тревожно наоколо.Оставаше им още доста път до скривалището, а освем това се спускаше и здрач.Нощните зверове със сигурност щяха да им връхлетят повторно ако останеха тук.Пара започна да се издига от повърхноста на водата в металния съд и Керигън мигом се захвана да приготвя компрес.След това проми раната и извади някаква билка от един джоб на робата си.Положи билката върху раздраната плът на Йоханна и откъсна парче плат от робата и с която да я превърже.След като всичко бе готово, той нежно я повдигна и потегли незабавно.Керигън вървеше по едва виждащите се горски пътеки, но понеже бе доста добър следотърсач, успяваше да открива верният път без да се колебае.Нарочно бяха избрали скривалището им да бъде толкова навътре в гората, защото знаеха, че страхът от нощните зверове и тежкият маршрут, щяха да държат враговете и злосторниците настрана.Дърветата се сгъстиха, а клоните им оформяха горски таван.Сега когато пе паднал и здрача - бе почти тъмно като през нощта.На момчето му се искаше да запали факла, но нямаше възможност понеже носеше ранената си приятелка.Тревогите му се засилиха, когато достигна до място, което му се стори непознато. Поспря за миг и се огледа.Точно така - не бе сбъркал, но бе на път да се отклони и да навлезе в най-дълбоките дебри на гората - там където живееха нощните зверове.Върна се няколко крачки назад и зави на дясно покрай един огромен дъб.Повървя още около миля в тази посока и вече изнемогваше.Раната на кракът му си казваше думата, а сега освен това Керигън се боеше да не се инфектира.След още няколко минути поход, той се озова на оголена поляна сред дърветата, в средата на която лежеше огромен каменен отломък.Керигън го наближи и се огледа - бе чисто, след това се шмугна в една пролука - закрита от клони и се озова в просторно помещение.Каменният къс бе почти кух отвътре и се делеше на две зали свързани помежду си с тунел издълбан от Роланд и Керигън с общи усилия.Бяха издълбали и едно по малко помещение, входа на което бе покрит с тръс - това им служеше като баня.Отвън се чуваше шумът на вода.Точно през оголеното пространство на гората, където се намираше скривалището им - течеше бистро поточе и това бе главният критерий по който си избраха именно това място.


***


-Какво ти има? - попита загрижено Елинна, след като видя притеснението изписано на лицето на Роланд.
-Нещо не е в ред, - отбеляза мрачно той - не усещаш ли?
-Ами да си призная честно, аз се притеснявам за Керигън и Йоханна още откакто се разделихме, но не съм усетила нищо неестествено.
Роланд влачеше последният труп към гората и предвкусваше краят на това отвратително занимание.Всеки път когато вършеше такива неща - се чувстваше омърсен и грешен.Бяха убили доста хора през последната година, но това така и не му помогна да превъзмогне отвращението си.
По природа Роланд бе тих и спокоен, насилието не му бе в кръвта, обаче някак си без да усети - бе въвлечен в събитията довели го до тук.Елинна и Йоханна за него бяха хубави момичета и добри приятелки, но лекотата с която убиваха - го караше да страни от тях.Относно Керигън, е той си бе просто Керигън.Имаше невероятни умения с меча и непокорен нрав.Керигън бе първият му и както се оказа в последствие - единствен приятел.Той бе лидера или нещо от този сорт и като такъв правеше всичко възможно да грижи за приятелите си.Бяха тръгнали от нищото и както се очертаваше имаха да извървят още доста път преди да се отдалечат от това нищо.Сега съдбата им предоставяше възможност за нов живот, но всичко все още бе в ранен стадий и да се мисли за крайният успех бе едва ли не нелепо.
Елинна бе събрала златните брони и шлемовете на две камари и ги опаковаше като подарък. Тревожното лице на Роланд не и излизаше от ума, а и от опит знаеше, че интуицията му много рядко греши.Елинна се разкъсваше на две в увлечението си по двамата и спътници.Керигън бе за нея спецялна тема на размисъл и всяко едно негово действие я караше да трепва отвътре - от друга страна пък знаеше, че той и Йоханна имат история и това я спираше да предприеме някакви дествия по този въпрос.Ролънд пък бе мълчалив и спокоен, анализиращ всичко със зелените си очи.Имаше някаква аура около него, която му придаваше царско поведение.Това я привличаше в него, както и уравновесеността му.Елинна обаче подозираше, че Роланд не я харесва, на няколко пъти бе мяркала искра на отвръщение в очите му и това я обезсърчаваше допълнително.
-Хайде да приключваме с това, какво ще кажеш? - Изтръгна я от мислите и гласът на Роланд.
-Да, съгласна съм, колкото по-скоро занесем броните до укритието - толкова по-бързо ще можем да се уверим, че Йоханна и Керигън са добре.
Роланд нарами едната купчина, която бе по-голяма и пусна една въздишка на негодувание.Елинна взе по-леката и закрачи след приятеля си - изчезващ в горските сенки и спускащият се здрач.

***

-Ауч. - изохка Керигън след като отстрани един метален отломък от раната в кракът си.Постоя така за миг докато болката премине и след това на бързо го омота с парче плат - предварително напоено със разтвор от вода и билки.От тук нататък идваше по-сложната задача - да превърже и промие раната на рамото си.Започваше да го тресе и да му става студено.Раната в левия му прасец не се инфектира, както той очакваше, но раната в рамото му се бе влошила.Погледна към Йоханна, но тя още бе в безсъзнание.В крайна сметка се отказа от това занимание и реши да се концентрира върху състоянието на приятелката си, докато той самият още можеше да се движи.Двете последователни битки бяха дали отражението си върху него и сега той почти нямаше нищо общо с образа си от тази сутрин.Пот избиваше по челото му,главата му се замайваше, а погледът му се размазваше.Керигън игнорира тези дразнещи факти и се зае да преглежда раната на Йоханна.Вече бе сменил два копреса и сега тя изглеждаше къде къде по-добре.Постави нова и чиста превръзка и хвърли наръч дърва в тлеещото огнище.Те мигом запращяха и запукаха и обляха залата в мека оранжева светлина. Керигън се облегна на стената и остави топлината от огъня да облее тялото му.След като температурата се повиши на момчето мигом му се приспа и той се отдаде на сънят, макар и да знаеше, че не бива да оставя скривалището им без надзор.Изпадна в неспокойна дрямка и мрачни сънища започнаха да го тормозят - карайки го да се мята неспокойно насам натам.Картините изникващи в съзнанието му не представляваха нищо, което да му е познато, но някак си знаеше че го късаят пряко.Доста често му се присънваше един и същ сън.Огромна зала в която имаше нещо като олтар за жертвопринушения.Десет тъмни, титанични силоета на мъже облечени в черни роби.Лицата им не се виждаха, сякаш всичко под качулката бе съставено от мрак.В ръцете на всеки блестеше по един изящно обработен кинжал.Дръжките бяха златни и всяка от тях завършваше с глава на змия - а остриетата представляваха езиците им излизащи от отворените им усти.Всичките силоети бяха наобиколили малкият олтар и напевно шепнеха някакви молитви.След това вдигнаха ръцете си нагоре и приготвиха кинжалите с остриетата надолу.В средата на олтара спокойно спеше малко момченце, на не повече от година.Керигън не познаваше момченцето, но усещаше че то е свързано по някакъв начин с него.Гласовете на силоетите стихнаха и те изведнъж рязко прободоха малкото телце на детето, спящо на олтара.То не трепна и дори не издаде звук - единственото, което направи бе да отвори широко малките си очички, а те сияеха с червеникава светлина.
Керигън се сепна и се пробуди рязко изправяйки се от седнало положение на колена - от това действие му премаля, зави му се свят и той се просна тежко на една страна - задъхан.
-Спокойно Кер, просто кошмар.Всичко е наред. - успокояващият глас на Йоханна достигна до съзнанието му като лъч светлина - разкъсващ насъбралите се буреносни облаци.
-Радвам се, че си добре. - промърмори той и се обърна по гръб.След това бавно отвори очи и видя разтревоженото лице на момичето над себе си. -Толкова ли зле изглеждам? - попита шеговито той и лъсна една от своите усмивки.
-Изглеждал си и по-зле, спокойно.
-Направо ме успокои да знаеш...Керигън понечи да продължи със съркастичните си подмятания, но бе прекъснат от Йоханна.
-Знаеш ли, че много говориш? - попита тя.
-Аха - май съм чувал нещо от тоя сорт.
-А знаеш ли, че за момент наистина се уплаших за живота ти?
-И това ми е известно. - Керигън извърна глава настрани, не обичаше да вижда Йоханна в такова състояние - просто не и прилягаше.Тя подхвана главата му и я извъртя отново така, че да може да го гледа в очите.След това бавно се наведе и го целуна по устните.Керигън се изненада отначало от това спонтанно действие, но след миг се окопити и отвърна на целувката и.Бе наистина приятен момент, който върна толкова много забравени спомени.Йоханна леко плъзна ръката си по гърдите му, като вещо откопчаваше копчетата на ризата му.След това го целуна по вратът и продължи с малките целувки надолу.Керигън галеше косата и установи, че треската му почти е преминала. Направи опит да по-рязко движение и забеляза, че координацията му се оправила.Рамото му бе превързано, бедрото и прасецат му също.Йоханна положи глава на корема му и пусна една успокоителна въздишка.
-Защо спираш? - попита Керигън, който незнаеше какво да мисли в този момент.Първо внезапната им раздяла, а сега и това.Жените наистина бяха една от най-големите мистерии на Мелборн.
-Чакам да поемеш инициативата. - окоражи го тя.
-Не може ли още малко да продължим с ролите си.Аз ще съм раненият и умалял съпруг, а ти ще си грижовната ми съпруга.
-А какво ще кажеш да изоставим ролите и да бъдем самите себе си? - попита Йоханна.Тонът и не бе строг, както по-рано днес - бе нежен и спокоен, любящ?Керигън поразмишлява около минута върху предложението на момичето и достигна до извода, че в края на краищата тя има право.Повдигна се и я положи да легне на мястото му.Сега той на свой ред я даряваше с целувки и леко полеко разсъблече дрехите и.Тя не се възпротиви и той се усмихна.
-Значи все пак не успя да издържиш на чара ми а? - пошегува се той гледайки я прямо в очите.Тя отвърна с положително кимване и го обгърна с изящните си ръце през кръста.Сега, когато лежеше гола пред него, Керигън си даде сметка, колко му липсваха тези осамотени мигове.Той я целуваше и тя отвръщаше със същия плам на целувките му.Огънят започваше да тлее и мракът нахлу обратно в залата.Нощната тишина на гората бе прекъсвана само от стоновете на наслада идващи от входа на каменното укритие.

waiting for the next chapter

домо аригато Ловли : )

глава трета
мисия


-Добро утро пиленцето ми. -Каза шеговито Роланд и изрита леко Керигън в ребрата.Бе се излегнал по гръб и омотан със завивки от кожи, а до главата му лежаха дрехите му - изпрани и грижливо сгънати.Йоханна не бе прекарала цялата нощ при него, не искаше другите да разбират за малката им тайна явно.Е нямаше значение, понеже всичко завърши добре в крайна сметка.
-Хайде ставай келешче! - повиши глас Роланд и пак понечи да го стрита, но Керигън бе подготвен.Той хвана кракът му, а със своите два прекрачи Роланд и го повали на земята.След това се изправи триумфално и подигравателно се усмихна на приятеля си.
-Впечатлен съм. - каза Роланд и зарея поглед някъде около пояса на Керигън.Той също погледна натам и се сепна.Бе гол.Бързо се омота в най-близката завивка и се зае да навлича дрехите си.Елинна и Йоханна бяха навън и приготвяха закуска.Роланд също се присъедини към тях и остави другото момче да се облече на спокойствие.
-Умирам от глад! - натърти вече облеченият Керигън и се отправи с бодра и широка крачка към поточето да наплиска лицето си.Беше в доста добро настроение и се стремеше всички да узнаят това.
-Йо ни разказа за малката ви авантюра снощи. - подхвърли Елинна.Керигън се задави с глъдката вода, която тъкмо бе погълнал и се разкашля шумно.След това се извъртя и погледна ококорено към Йоханна.-Ама всичко ли ви разказа? - попита той.
-Разбира се, че всичко. -отвърна на въпроса му Роланд и се усмихна дяволито.
-Ама...как?Защо?! - Керигън бе изненадан, че Йоханна е споделила нещо толкова интимно с другите.
-Не те разбирам Кер. -намеси се Елинна и придоби толкова объркано изражение, колкото бе и това на Керигън. -Защо да не ни разкаже за битката ти с нощните зверове?
Керигън се сепна за втори път и чак сега осъзна, за коя история става на въпрос.Поуспокои се малко и отново взе думата. -А, това ли - нищо работа. -Присъедини се към останалите около огъня на поляната и взе полагащата му се порция без повече приказки.Роланд обаче се бе досетил от къде идва цялото му притеснение, не издържа и се разсмя гръмогласно. -Ах този Кер.
Керигън го погледна навъсено и пое няколко залака наведнъж, което му даде повод да не отвръща на шегата - доста неприсъщо за него.Йоханна също се хранеше мълчаливо.Само Елинна се извърташе ту към единия - ту към другия и подпитваше неудобни въпросчета.
-Няма значение. - сряза я Керигън. -Днес имаме по-важна задача, а именно доставянето на печата.Роланд ти ще дойдеш с мен, а вие двете ще останете тук.Окей?
-Има ли смисъл да те питам защо? - вметна Йоханна.
-Не, няма. - отвърна кратко Керигън. -А сега по същество. -Той се изправи и взе едно клонче от купа с дърва до огъня.След това започна да чертае някакъв маршрут. -Това тук е гората, а това е пътя където нападнахме императорската свита.От тук до столицата Файлален има около пет мили път по права линия.Охраната на портите ще е засилена и най-вероятно навсякъде ще има патрули - претърсващи за пичовете, които изнесохме вчера.Ние няма да минаваме през парадния вход естествено - това се подразбира нали?Така, значи тук, - каза той и посочи една точка на картата която бе начертал - има малък портал и караулът там е под влиянието на нашите клиенти.Именно през там ще навлезем в столицата и ще продължим до мястото на срещата.Дискретността ще е от жизнено значение, така че внимавай Рол.
-Дадено, - съгласи се Роланд -Кога потегляме?
-Веднага след като привършим със закуската си.Някакви друго въпроси?
-Не, май няма.
-Това май не ми харесва. - навъси се Керигън.
-Това, че не ти харесва - слабо ме вълнува. -Роланд не остана назад.
-Позьорче. - вмъкна Керигън, но след това се усмихна.Радваше се, че приятелят му не му играе по свирката, като някоя кукла, а си има собствено мнение.


***

-Кога точно трябва да пристигне пратката? - заговори мъж на средна възраст, крачейки нервно напред назад.Осанката му, както и дрехите му бяха царски, маниерите също.Бе висок, строен и превзет, както всички мъже с висок ранг в двореца.
-Днес принц Емералд, но кога точно - незнам. - отвърна друг мъж, бе прегърбен и слаб, сякъш изнурен от живота.Очите му бяха лукави, зачервени, хлътнали и крадешком обхождаха обширната зала.Оплешивяващото му теме криеше коварство и бърз ум. -Сигорен ли сте, че брат ви няма да заподозре тази измяна? - запита на свой ред той.Вместо да му отговори, мъжът на име Емералд го хвана за гушата с мощната си длан и здраво го стисна.Остана така докато другия не започна да обръща очи и да се дави и след това отпусна захвата си.
-Не говори толкова свободно тук глупако!В двореца има шпиони служещи на царя, които незнаят що е сън.Ако още веднъж си отвориш мазната уста Хзавиен, лично аз ще я затворя с помощта на меча си! -Гневният поглед на принца се впи в съсухрения човечец пред него.
-Както заповядате господарю - започна да се извинява Хзавиен - простете глупостта ми.
-Както и да е.Испрати вестоносец до караула ни на малкия портал и ги инструктирай да дадат точни упътвания на щедрите ни съюзници.Вече им е известно, че не трябва да са по-вече от двама души, за да не бият на очи. - Емералд махна с ръка в посока към изхода и зачака другият да привърши с поклоните си и да се праждоса.След като приключи този фарс, той си помисли колко добре би било ако се тръшне в някое кресло - намери едно което му се стори достатачно удобно...и се тръшна.
Удовлетворението от това обаче така и не настъпи.Принцът се развартя гневно и се навъси още по-вече.Чудеше се какво да измисли, за да прогони отегчението си.Дали няколко от придворните дами, нямаше да се справят с тази задача?Не, едва ли.Бе имал всяка една от тях по отделно, както и групово и то многократно.Мисълта му запрепуска в друга насока, към подземията, мрачните килии, затворниците и уредите за измъчване.Това също му се стори скучно.Разюзданият живот му бе дотегнал и вече, трудно намираше удовлетворение в каквото и да е.Може би точно заради това му хрумна идеята да завземе империята на брат си.Нещо трепна вътре в него.Наслади му се.Продължи да размишлява.Императорският печат бе първата стъпка към осъществяването на плана му.Бе запланвал всичко до най-малката подробност.След това премисляше всеки един етап от плана си по отделно, търсейки слаби звена.Бе избрал за съветник Хзавиен, не защото можеше да му се има доверие.Точно обратното, Хзавиен бе като хиена която се наслаждава на мършата подхвърлена на пътя.Бе порочен и дребнав и това го превръщаше в кандидат номер едно именно за такава работа - преврат.Емералд се бе подсигорил и бе наел няколко потайни индивида, които знаеха как да останат незабелязани и им бе възложил задачата да следят доносника Хзавиен навсякъде и по всяко време.Бе се подсигорил от всички страни.Наля си чаша червено вино и я пресуши на един дъх. Мислите му отлетяха към групичката ангажирала се да достави печата.По всичко личеше, че са успели щом нямаше и помен от императорската свита.Това го заинтригува.Източниците му бяха докладвали, че общият им брой е едва четирима, а императорската свита наброяваше шестнадесет въоръжени до зъби - тренирани бойци.Хрумна му идея.Щеше да подложи на малък тест уменията на крадците и ако се справеха - щеше да им предложи сделка и да ползва услугите им и за напред. Наля си втора чаша вино и отпи още една глътка, след това се излегна и промени курса на мисълта си още веднъж.Този път тя отлетя към императорските покои и стаята на императрицата.Винаги бе искал да притежава жената на брат си и това скоро щеше да се случи - всичко бе въпрос на време.


***