Текстът не претендира да е нещо повече от сюжета, който си е донякъде съвсем комерсиален. Писах това на 14, когато познанията ми бяха нищожни, и не можех да пиша кой знае колко добре. Може би и за това героите ми са деца, защото аз самата съм била дете! Което пък означава, че ако ми се отвори възможност да пренапиша историята, бих го направила с повече описания на героите, които определено куцат. Помня, че когато го писах, ми се е струвало, че не е можело да стане по-добре. Сега не мисля така... но това вече е субективна гледна точка!

Помислих си, че ще е забавно да пусна нещо, което съм писала като дете!




Дейвид изгледа тъмната сянка, която се открояваше на лунната светлина, проникваща през прозореца. Все още сънен той не реагираше адекватно. Дори не знаеше какво го накара да се събуди така внезапно. Не успя да изкрещи за помощ. Силуетът се ориентира много бързо в тъмнината, запъти се право към леглото и се наведе над него. Една малка ръка затисна устата му, преди още да се е изправил в леглото.
-Ш-шт, тихо, Дейв! Аз съм.
Познат глас. Ейнджъл?! Той издърпа ръката й.
- Какво правиш тук? - прошепна. - Тъмно е. Колко е часа?
Тя намери ключа на нощната лампа и го включи. Слабата светлина освети лицето й. Тъмнорусата й коса бе опъната назад в дебела плитка. Погледът й обиколи стаята, преди да седне на леглото до него. И го загледа втренчено.
- Дойдох да те видя.
- Посред нощ?! - Той седна в леглото си. - Ами ако вашите се притеснят?
Устните й се свиха в презрителна гримаса.
- Не се притеснявай за тях. Сигурно спят деветия си сън.
- По дяволите, Ейнджъл! Живееш на две мили от тук... - той я огледа по-добре и сепнато си пое дъх като видя... дрехата й! - По нощница?! Минала си през целия град по нощница?! Колко е часа?...
Тя притисна пръст до устните му, за да спре гневният поток от думи, който се канеше да изговори той.
- Ш-шт, няма нищо, Дейв! Никой не ме видя. Повод за притеснение също няма. А колкото до часа, не знам колко е. Когато се измъкнах от... - тя замълча за миг, явно търсеше думи. - ... показваше един.
- Защо не се облече?...
Ейнджъл поклати глава и по устните й пробяга усмивка.
- Някой казвал ли ти е, Дейв, че много говориш?
Той прокара пръсти през рошавата си, тъмна коса и кафявите му очи отново я изгледаха. Светлината на нощната лампа правеше лицето й да изглежда почти детско и невинно. И как иначе, беше едва десетгодишна. Той бе с цели четири години по-голям от нея, но винаги я бе защитавал. Възприемаше я като своя сестра. Нали той самия си нямаше друг. Ейнджъл не сваляше очи от него. Стори му се, че тя иска да му каже нещо. Затова я погали по бузата.Тя наведе лицето си към ръката му и уникалните й очи се затвориха. Дейвид никога не беше виждал такива светлозелени ириси. Беше изключително красива!
- Какво има, Енджи?
Ръцете й се стрелнаха напред и тя го прегърна здраво през врата. Лицето й се скри в рамото му. Той пое тежестта й и притисна малкото й тяло до гърдите си. Ръцете му погалиха гърба й и това продължи до момента, в който разбра, че плаче. Усещаше горещите й сълзи да се стичат надолу по голите му гърди. Застина. Издърпа я на една ръка разстояние от себе си и се вгледа продължително в нея. Сълзите й течаха по бузите й, но на лицето й нямаше гримаса.
И той зададе въпроса си отново:
- Какво има, Енджи? - пръстите му стиснаха нейните в желязна хватка. - Какво се е случило? Да не би някой да те е ударил? - Дейвид от край време не харесваше нито родителите й, нито брат й, нито сестра й.
- Нищо - тя издърпа ръката си и изтри сълзите с опакото на дланта си. В ъглите на устата й потрепна плаха усмивка. - Нищо не е станало. Исках да те видя. Това е.
- Защо?
- Ами не знам - тя вдигна рамене. - Просто исках да те видя.
Той си пое дълбоко дъх. Облегна се назад и отвори ръце.
- Искаш ли да те прегърна? Ела, момичето ми!
Ейнджъл сабу маратонките си и се покатери на леглото до него. Сгуши се в обятията му и остана смълчана много дълго време. Той разплете плитката й и започна да прокарва пръсти през гъстите кичури. До носа му достигна сухия аромат на лимон и това го обезоръжи. Неволно си помисли, че този аромат винаги ще му напомня за нея. Отпусна се, усещайки приятната тежест на тялото й. Вече бе помислил, че е заспала, когато го събуди въпроса й:
- Обичаш ли ме, Дейв?
- Да, сладката ми! - отговори без колебание той. - Винаги ще те обичам!
- А ще ме обичаш ли, ако... ако аз стана лоша?
- Какво искаш да кажеш?
- Просто отговори на въпроса ми, Дейв!
Той въздъхна примирително.
- Дори тогава, глупачето ми! - Дейв я притисна по-силно до гърдите си, усещайки как някаква празнота в него се запълва. - Дори тогава...
Очите й отново се напълниха със сълзи, но тя премига няколко пъти. Пръстите й погалиха лицето му.
- И аз те обичам, Дейв! Не знаеш колко много те обичам. Нямаш си дори и най-малка представа... И винаги ще е така. Обещавам ти!

...

Когато се събуди на сутринта, нея вече я нямаше. Беше си отишла. Кога, той не помнеше. Изобщо не му мина през ума, че Ейнджъл се е сбогувала с него.



Децата носят щастие и радост. Родителите намират утеха в тях. В образа на детето превъплащават мечтите и желанията си, техните неуспехи в дадено поприще, се превръщат в успехи за детето и то съдържа нещо божествено и недостижимо, нещо, което го отделяше от възрастните.
А той недоумяваше. Къде се крие това съвършенство в детето пред него или тя бе някаква аномалия, изкривена от логичния свят, в който и двамата живееха! Десетгодишното момиче галеше черната котка, която лежеше по гръб на коленете й и кротко мъркаше. Шерифът се взираше напрегнато в детето, опитвайки се да отхвърли мисълта, да отрече истината, да се събуди от кошмара... Ейнджъл, Ейнджъл! Какво направи, малката? Не. Не е възможно. Тя не би извършила такова нещо. Тя беше малка. Дете! По дяволите, не можеше да обвини едно дете в извършването на две убийства и опит за убийство! Защото в ранното утро на 23 юли 1993 година бяха открити два трупа, а час по-късно бе намерен седемнайсетгодишния й брат с дълбока прободна рана в лявата ръка. Беше изгубил много кръв и изпаднал в безсъзнание. По-малката сестра, осемгодишната Сейджа, плачеше над трупа на баща си в кухнята, а Ейнджъл беше изчезнала.
Шерифът уважи скръбта на Сейджа и я настани временно у дома си, а няколко часа по-късно извести новината на дядото и бабата в Далас, единствените живи роднини на децата. По-късно същия ден Джак излезе от безсъзнание и преборвайки се със шока, беше казал на шерифа, че сестра му - десетгодишната Ейнджъл Мириам Плъмър, е убила майка и баща си, а след като той им се притекъл на помощ, тя го промушила с кухненския нож в ръката. Отблъснал я със всичката сила, която му останала и се добрал до банята, където се заключил.
- Изчезнала е, Джак! - беше казал тогава шерифа Кроукс.
Джак го погледна и зелените му очи се свиха.
- Какво искаш да кажеш?
- Точно това, което казах - Той се завъртя в болничната стая. Умът му се опитваше да възприеме казаното от Джак. - Няма я. Изчезнала е. Имаш ли представа къде може да е?
- Не знам къде е. Но познавам човек, който може да знае къде е.
- Така ли? - Кроукс спря рязко. - Кой?
- Чакай да помисля малко... Момчето се казваше Дейвид. Той я защитава в училище. Забелязах, че Ейнджъл е много привързана към него. Но как му беше фамилията? Дейвид... Дейвид Купър! Да. Така се казва.
Стаята потъна в тишина. До тях долетя приглушения звук на трактора на стария Майки. Далечни гласове и ругатни. Слънцето препичаше жарко, а по стария селски път се вдигаше прах и пушилка до Бога. Добрият, стар Фолксън. Никога нямаше да се промени. Внезапно шерифът Кроукс се сети, че трябва да върне онези лагери на Мартин Вейл и това го откъсна малко от безрадостните мисли, които тежаха като олово в главата му.
Момчето, към което го насочи Джак, беше още по-шокирано и от него. А онова, което видя на лицето му, го накара да се запита какво точно изпитва към малката Ейнджъл.
- Защо я търсите? Какво е направила?
- Знаеш или не знаеш къде да я намеря?
- Зависи какво е направила - Дейвид усети студени тръпки.
- Виж, момче, ще си помисля, че нарочно я криеш някъде, а това няма да е добре за теб! Къде е тя?
Дейвид разтърси глава. Той изключи машината, с която косеше тревата зад къщата им. Нещо го задуши. Почувства, че нещо лошо е станало с Ейнджъл и той рискува да попита отново:
- Какво е направила?
На шерифа съвсем му писна. От петнадесет години не се бе занимавал с нищо по-сериозно от пиянски сбивания, а това с Ейнджъл вече го довършваше, преди да е започнало. По дяволите!
- Убила е родителите си! Ето какво е направила малката глупачка!
Лицето на Дейвид пребледня. Той се облегна на дървената ограда и впери невярващ поглед в шерифа.
- Това е... Това е... невъзможно! - пауза. - Тя не е способна на убийство! Познавам я...
- Така ли?! Е, аз мога да ти кажа, че не я познаваш. Брат й е на съвсем друго мнение. И как да не е - малката дори посегнала на него! - Шерифът нетърпеливо го изгледа. - Знаеш ли къде е?
О, той знаеше! Разбира се, че знаеше, но умът му машинално изключваше всички твърдения на шерифа.
- Да - отговори едносрично той. - Но искам след това да я видя!
Търпението на шерифа отново бе на път да се изчерпи.
- Кажи къде е, мамка му, иначе те тиквам в ареста без много да му мисля, моето момче!
- Нали знаете онази порутена плевня до Рейст Ривър на четири мили от тук? Често ходехме там...
Шерифът Кроукс се обърна. Чертите на лицето му се бяха изострили, а мускулите на тялото му потръпваха от напрежение.
- Сигурен ли си? Всъщност няма значение, лично ще проверя.
Очите на Дейвид се взираха в някаква въображаема точка над лявото рамо на шерифа.
- Обещахме си, че когато един от двама ни изпадне в беда, другия трябва да го потърси в Рейст Ривър - Дейвид се отърси внезапно и извика след Кроукс, който вече бе стигнал до вратата. - Искам да я видя!
Пред очите на шерифа всички събития, които бяха станали за два дни се нижеха като кадри от онези черно-бели филми с Чарли Чаплин в началото на века. Само че тук нямаше нито комедия, нито пародия. Беше като в трагедия на Шекспир.
Сякаш предусещайки за какво мисли мъжът срещу нея, Ейнджъл вдигна глава и впи очи в неговите. Той очакваше да види всякакво друго чувство, а вместо това на лицето й се разля тъпа усмивка, която съвсем го шокира. Ала очите й си останаха все така неподвижни. Очи на мъртвец. Шерифът съвсем ясно усети студени тръпки да разтърсват цялото му тяло. И преди да е казала нещо в своя защита, шерифът знаеше за вината й.
Вратата се отвори. "Най-после!" Джак се изправи на прага на вратата, а погледът му моментално се насочи към Ейнджъл. Прекрачи вътре, а след него влезе Сейжда със зачервени от плач очи. Ейнджъл не мръдна, не се обърна да види кой е дошъл, не проговори... Тя продължаваше да милва котката, а погледът й не се отделяше от униформения мъж. Само усмивката бе изчезнала от лицето й. Джак мина покрай нея и седна до шерифа. Сейджа подсмръкна и се настани в крайчеца на дивана до прозореца.
Бездушните очи на Ейнджъл се втренчиха за миг в сведената глава на Сейджа, а после се преместиха към Джак и ги приковаха със страшна сила. Шерифът наруши мълчанието:
- Мисля, че знаеш за какво си тук, Енджи. Родителите ти са мъртви, а брат ти е ранен, както сама можеш да видиш по превръзките му. Ти ли го направи?
Кроукс изчака да каже нещо, ала тя остана мълчалива.
- Признаваш ли се за виновна?
Мълчание. Тя остави внимателно котето на земята. То се изправи и започна да се отърква в краката й. Кръвта по нощницата й беше засъхнала и от плата се носеше гнила миризма. Не беше яла цяло денонощие и сега й призля. Затвори за миг очи.
- Виновна ли си, Ейнджъл? Ти ли уби родителите си?
Сейджа избухна в плач и избяга навън. Ейнджъл дори не си направи труда да погледне към сестра си. Очите й проблеснаха в жесток сарказъм, който изкриви нежните черти на лицето й. Тя започна да се тресе, сложи ръка на устата си, но не можа да се сдържи и започна да се смее. Истеричният звук рикошира в стените и заля цялата стая. Изправи се, облегна длани на бюрото на шерифа и изсъска:
- Какво ти се иска да кажа, шерифе? Че съжалявам? Да, съжалявам... Съжалявам, че не довърших това копеле, което има наглостта да стои до вас! Тъпо ченге...
Вратата се отвори като на пружина и в стаята влетя Дейвид. Ейнджъл изненадано се обърна към него. Лицето му бе сериозно, а в ръката си държеше пистолет, който насочи срещу Джак. Шерифът сепнато си пое дъх. Той се изправи и понечи да заговори, но Дейвид изкрещя:
- Никой да не мърда! Иначе ще застрелям самодоволния тип до вас, шерифе!
Джак не реагира. Очите му се впиха в Ейнджъл и той се усмихна. Не каза нищо.
Ейнджъл сграбчи ръката на Дейвид, която стискаше пистолета.
- О, Дейв, какво правиш? - изпищя тя.
- Това, което трябваше да направя преди много време - Той кимна към Джак.
- Чукаш ли сестра ми, Дейв? - попита брат й.
Дейвид си пое дъх. Гневът почна да пулсира в слепоочията му. Този изрод се осмеляваше да обижда собствената си сестра! Ейнджъл застана пред дулото на пистолета.
- Дейв, не го слушай! Той точно това иска... - Не разбираше последните думи на брат си, но инстинктивно усещаше, че не е нещо хубаво. Усещаше също, че всички други разбират, а само тя е в неведение и това я вбеси. Погледна към Джак. - Слушай, Джак! Ако не млъкнеш, още сега ще завърша започнатото!
Усмивката на Джак стана по-широка.
- Охо, малката ми сестричка защитава този идиот. Сигурен ли си, че не я чукаш, Дейв?
Ейнджъл погледна към Дейвид и застина. Той гледаше неподвижно, а ръката му с пистолета бе свалена до тялото му. Преглътна. Устните му се стиснаха в неподвижна линия.
- Ейнджъл, ти ли ги уби? - изшептя той - Аз... аз си помислих, че брат ти те е накарал да излъжеш и да поемеш неговата вина! Аз...
Дейвид се дръпна от нея. Кроукс се раздвижи. Мина покрай застиналата Ейнджъл и издърпа пистолета от ръката на Дейвид, отбелязвайки наум, че всички очакваха отговора на момичето. Тя си пое дълбоко дъх и хвана ръката му.
- Да. Това е истината. - искаше да звучи по-меко, но не успя.
- Но защо?! Господи, защо, Ейнджъл?
Тя млъкна и наведе глава.
- Върви си, Дейв! Моля те!
Той поклати глава. Не можеше. Обичаше това момиче и сега недоумяваше защо го бе направила. То обърна глава и изгледа Джак. Лицето му изразяваше пълна апатия към ставащото в стаята. Отегчено потропваше с пръстите на здравата си ръка по плота на бюрото. Гневът на Дейвид избухна отново.
- Какво е станало с теб? - изкрещя.
- Върви си! Хайде, махай се! - отвърна му с крясък и тя.
Дейвид се извъртя на пети и излезе.

...

На 4 септември 1993 година Ейнджъл Мириам Плъмър бе осъдена да излежава присъдата си в психиатричната клиника за душевно болни престъпници "Линкълн 01" . Понеже беше десетгодишна, не можеха да я пратят на електрическия стол. На въпроса на съдията Сам Нойърбек: "Защо уби родителите си?", тя отговори: "Защото бяха престъпници."
Но животът продължи дори след това кърваво събитие за живущите в добрия, стар Фолксън! Но можеше ли той да се тече непроменен след това?

Няма начин да ти се размине без мен и в тази тема


Щеше ми се и някой друг да бе казал някоя дума преди мен, но уви, не мога да чакам. Трябва да се изкажа, докато всичко ми е още прясно.

Прекрасно написано! Не мога да повярвам, че е било писано от 14 годишното ти аз. Вярно е, че има още какво да се желае от описателната част, но повярвай написаното е на светлинни години от начина по който пишат днешните 14 годишни. Още тогава при теб се е прокрадвала доста смелост и добър нюх към психо елементите.


Нормално е героите ти да са деца. Това е позната материя откъм мислене и реакции, но и образът на шерифа не беше направен зле. Знаеш ли докато четях и виждах как възприема Дейв героинята за момент ми премина през главата думата 'любов', но после се сетих за годините на героинята и героя и това бързо бе заменено с братска обич, както и ти самата си споменала. Ако имаше любов, то това много лесно можеше да бъде загатнато, ако героинята беше две-три год по-голяма, с пробуждаща се женственост, например. Тогава нямаше да има грам съмнение за мен. Тогава дори и нищо др да не бе намекнато читателят, щеше да ост с това впечатление. Аз обаче си развивах моите очаквания преспокойно, докато четях развитието на сюжета и накрая имах един прочетен разказ, написан от теб и една моя интерпретация с мечти и надежди

Хареса ми момента, когато братът зададе въпрос на Дейв за връзката между двамата. Помислих си, че това е собствената вина на брата към Ейнджъл, но след реакцията на Дейв се отказах от тази хипотеза и така и не разбрах в какво бе съгрешил братът.


Краят не ми хареса. Някак твърде кротко всеки заживява сам за себе си. Все едно нищо не е било.


Не бих пипнала да оправям каквото и да било в тази реликва/нито правопис, нито структура, нищо/. Много ми хареса да проследя как си се развила от тогава до сега. Обожавам отминали неща, било то предмети или подобни писания. Гледам сега написаното и се опитвам да осъзная отпреди колко години е. Тогава съм била на 6 и идея съм си нямала от писане. Струва ми се невероятно и толкова готино О_о


Винаги когато завърши даден проект на всеки автор му се струва, че не може да стане по-добре. Все пак това е неговата рожба. След време, ако прочете наново творбата си, вече може да направи оценка кое е добре и кое не, но аз мисля, че всяка творба носи духа на тогавашното си време и с всяка следваща творецът израства още, затова не бих променила нищо от написаното от мен. Би ми се искало да знам от къде съм тръгнала и къде съм била, за да стигна до това което съм днес.


Благодаря, че сподели това късче история от твоя живот. Аз лично останах очарована

Дъф, това го дадох на една литературоведка, подвизаваща се в родния ми град!^ Разби ме от критика, като ми каза, че ми липсва доста описателна част, за да може сюжета да те трогне. Обоснова се на това, че за моите години няма как да направя текста по-задълбочен, но пък за моите години представено така би сметнала написаното за фантастично. Каза ми да продължавам в психо-драмата, защото имам талант да развивам образи. Т.е. по тази логика трябва да се вземе впредвид, че едно 14-годишно момиченце, което още не може да разкаже за живота от първа ръка и пише онова, което мисли за истина, не може да бъде сравнявано с по-възрастни хора, изминали повече път и хвалещи се с житейски опит. Точно това се опита да ми обясни след това и жената, ама ми бе много трудно да повярвам в тезата й, докато сама не видях колко е права.

И понеже не очаквах, че края няма да се хареса на нея (а сега и на теб!), започнах да пиша някакви моментни... ескизи, така да го нарека със същите герои от този разказ. Един вид допълнение към историята тук. Писах тези неща до 17-годишна възраст и преди няколко дни, докато пренасях багажа в новата квартира, попаднах на цели папки с хвърчащи листове. Именно тези разказчета, отразяващи последвалите събития. Зачетох се и аз самата забелязах как за три години, постепенно съм се развила и предполагам, че съм станала по-добра от към изказ и речник. Склонна съм да ги начаткам на клавиатурата (и без това пиша постоянно!) и да ги пусна в тази тема.

Така поне ще видиш разяснение и финала няма да ти се струва толкова блудкав. Но предупреждавам, че дори бележките ми не са довършени, но поне ще разбереш основното - защо Ейнджъл убива родителите си?

Жената ти го е казала, за тогавашните ти години си била просто бонбон


Докато ти имаш желание да пишеш, аз ще имам желание да чета

Хареса ми разказчето. Стана ми жал за Ейнджъл, че е трябвало да стигне до това решение и до този изход. А бих могъл да кажа, че съм бил в подобна ситуация. Е, не чак подобна, но сходна.

Благодаря за коментара, Eien Ryuu! Почнах да чаткам на компа бележките си, които са неподредени, но поне имат някаква хронология и трябваше да ги оправям близо час. Не съм се старала да ги редактирам, нито да допълвам текста, просто ги написах, както са си в бележките. Определено съм имала отвратителен краснопис, може би защото тогава изготвях теми по биология, които се разпростираха на десетина страници кариран лист голям формат и отделно таблици и графики... Сега пиша къде-къде по-добре, но тогава дори не съм се старала написаното да е в прилежен вид.




име: Ейнджъл Мириам Плъмър
височина: 1.60m
коса: руса
очи: синьо-зелени
дата на раждане: 27 февруари 1983 година
местоживеене: Фолксън, Тексас
особени белези: няма
семейно положение: /
сегашен адрес: Психиатрична Клиника "Линкълн"01, Охайо (Сочсайд)
име на бащата: Скот Джейсън Плъмър, починал по насилствен начин на 23 юли 1993 година
име на майката: Чериса Каунти Плъмър, починала по насилствен начин на 23 юли 1993 година
роднини: Сара Сейджа Плъмър - по-малка сестра, родена на 10 юли 1985 година
Уилям Джак Плъмър - по-голям брат, роден на 22 август 1977 година
образование: незавършено



срещу Ейнджъл Мириам Плъмър по основание член 31а от Наказателния кодекс на Съединените Американски Щати и член 156 от Законодателния Кодекс на щата Тексас по повод извършване на двойно убийство и подадена жалба за опит за убийство.

от Джеф Милъри Кроукс, шериф на Фоксън

Възстановка: През нощта на 23 юли са извършени две покушения, чиито жертви са Скот Джейсън Плъмър и съпругата му Чериса Каунти Плъмър. По-късно бе открит и сина им - Уилям Джак Плъмър, с прободна рана в дясната ръка. Разследването по случая продължи два дни, през които Ейнджъл Мириам Плъмър бе изчезнала. Накрая Джак Плъмър призна, че сестра му, обвинената по-горе Ейнджъл Мириам Плъмър е убила родителите си. Изпращам този обвинителен акт, заедно със свидетелски показания и досието по случая до Прокураурата в Далас и настоявам за съдебен процес и максимална тежка присъда срещу малолетната Ейнджъл Мириам Плъмър. Изпращам медицинско удостоверение от извършените две аутопсии на телата на Джейсън и Чериса Плъмър и към всички изброени документи прилагам психологически и медицински профил на обвинената. Свидетели на обвинението са готови да съдействат срещу Ейнджъл Мириам Плъмър при образуването на съдебен процес:
Уилям Джак Плъмър (брат на обвинената) подпис:
Сара Сейджа Плъмър (сестра на обвинената) подпис:
Ан Ребека Стемплър (класна ръководителка) подпис:
Джоуди Марголис (лекар патолог) подпис:
Саймън О'Нийл (детски психолог) подпис:
Джеф Милъри Кроукс (шериф) подпис:





23 юли 1993 година, 8:09am, Фоксън (Тексас)

име: Скот Джейсън Плъмър, 42г
адрес: Фолксън, щат Тексас "Уошингтън Стрийт"№1 B
Из.№5050/02

Характеристика на клиничната картина въз основа на анамнезата, статуса и изследванията

От анамнезата: Анамнезата снета по данни на близките. Бял мъж. Руса коса. Сини очи. Висок - 1.85m. Тегло - 80kg. Отчетена анемия. Мъжът е страдал от язва от пет години.
От статуса: Починал от множество рани с остър предмет, вероятно нож с дължина на острието 21sm и дебелина 3mm. Преброени вътрешни и външни рани - 76. Вероятност за смъртта е порезна рана с дълбочина 6sm между втория и третия шиен прешлен, при което главата е почти отрязана. Пенисът е отрязан и натъпкан в устата. Сърцето е извадено от гръдната кухина и смачкано с ръка, по-късно е поставено в направеният отвор в корема. Забелязват се сълзи в отеклите очни ябълки.
Час на смъртта: между 3:30 am и 4:00am
Лабораторни изследвания: левк.16,7;ер. 3,79;хб. 134;хт. 0,344;тр. 181

Хронология и допълнителна картина на направената аутопсия: Трупът е приет в...

име: Чериса Каунти Плъмър, 38г
адрес: Фолксън, щат Тексас "Уошингтън Стрийт"№1 B
Из.№5051/02

Характеристика на клиничната картина въз основа на анамнезата, статуса и изследванията

От анамнезата: Анамнезата снета по данни на близките. Бяла жена. Кестенява коса. Зелени очи. Висока - 1.69m. Тегло - 61kg. Минали заболявания: чести настинки и две бронхопневмонии.
От статуса: Починала от множество рани, направени със същия нож, както и при Джейсън Плъмър. Преброени рани - 46. Гърдите са отрязани, а от пубисната кост до диафрагмата е направен дълбок разрез. Тънките черва са извадени пристегнати около шията. Вероятност за смъртта е задушаване и кръвозагуба. Установен кръвоизлив на мозъка от прободна рана в дясната половина на главата до ухото.
Час на смъртта: между 4:00am и 4:30am
Лабораторни изследвания: левк. 19,4;ер. 7,41;хб. 129;хт. 0.411;тр. 192

Хронология и допълнителна картина на направената аутопсия: Трупът е приет в...





- А сега една новина, която пристигна току-що! - Екранът на телевизора потрепна и лицето на говорителката се смени с красива панорама на град, потънал в нощни премигващи светлини. - Най-сетне бе заловен серийният убиец, който тормозеше близо четири месеца Сан Франциско, Лос Анжелис и околностите. Престъпникът се казва Самуел Нортън, известен адвокат от хайлайфа в града. Нортън е баща на три деца и от дванадесет години е щастливо женен за актрисата Кейти Гипс. Никой не може да повярва, че адвоката е способен да извърши такива жестоки убийства. Той отвличаше мъже, жени и деца без разлика от класовата принадлежност и цвета на кожата им, разчленяваше телата им и всяка една част я поставяше на обществено място. Убийствата са извършени абсолютно жестоко и хладнокръвно и тепърва в случая ще бъде дадена думата на психиатри. Случаят с Черната смърт - Самуел Нортън, бе воден от специалният агент на ФБР Дейвид Купър- най-младият агент в историята на институцията, приет заради високи интелектуални заложби. Купър нашумя изключително много покрай правителствените неразкрити случаи, събрани в "Досиета Х" - Панорамата се смени с дъждовни сиви улици , забързани хора и просвяткащи фарове на коли в сумрака. Камерата проследи висок, тъмнокос мъж с дълъг шлифер до служебна кола. Дъждът се стичаше по лицето му и миг преди да затвори вратата погледът му се насочи към камерата. Тъмни очи. - Очаквайте в новините в 23:00h повече за Черната смърт и специален репортаж на Синтия Ноулс! А сега прогнозата за времето...
Изправих се от стола си и се приближих към прозореца с решетки. Снегът се сипеше от небето на парцали и разкрасяваше малко грозната градина на лудницата. Недалеч от тук се виждаше триметрова стена, а през десет минути минаваше пазач в сива униформа с автомат в ръцете. В главата ми се въртеше образа на Купър. Сини, доверчиви очи. Отсечени, остри скули. Оформени устни и волева брадичка. Харесваше ми и сега, така както го харесвах, когато бях малко десетгодишно момиченце. Усмихнах се на себе си. Но какво всъщност си въобразявах? Намирах се в Сочсайд, "Линкълн"01 - лудница за психичноболни престъпници. Каква ирония! Законът ме предпазваше от закона без дори да знае истината. Но дали Дейв Купър би се поинтересувал от моята история за своите досиета? Искаше ми са да бях на свобода, за да поговоря с ченгето, ала много добре знаех, че в момента лудницата бе най-сигурната сграда в Америка за мен. Жалко, че на мен ми се наложи да изиграя тази отвратителна роля. По дяволите!
После вниманието ми бе привлечено от Джими, който се разбуди от унеса си и се изправи. Разпери ръце, сякаш за да обгърне целия свят и изрецитира с висок глас, предизвиквайки суматохата в залата за забавление на лудницата:



Две сестри се спуснаха към него. В ръката на едната проблесна спринцовка. Охраната увисна върху Джими и накрая го повалиха на пода. Той се бореше без да влага сили, докато накрая замря и заплака. Той страдаше от псохопатична шизофрения и личността му се разпадаше или поне това бях чула да се говори. Беше дълбоко религиозен и бе осъден на до живот тук, след като бе убил майка си. Килията му беше до моята и много често ми разказваше своята кратка история.

~~~

"Беше неделя... Неделя! Денят, в който Бог си почивал и както винаги вграда имаше неделна служба. Бях много тихичък, смирено се молех на Бог да ми прости грешките, които съм извършил през живота си и... До къде бях стигнал? А, да! Когато си тръгвах, прочетох надпис над една стъклена кутия с процеп отгоре: "Дайте най-скъпото, което имате в помощ на Църквата! Бог ще Ви прости!" Тогава се извърнах и видях, че Богородица ме гледа. Върнах се у дома и отрязах главата на мама. След това се върнах в черквата и внимателно я поставих върху стъклената кутия, пълна с всякакви книжки... Позорни, мръсни пари! Но аз можех да бъда горд, защото дадох най-скъпото нещо на Бога... Господи, ти който си на небето, да се благослови твоето име, да бъде царството ти вечно, както на Небето, така и на земята! Пречистете се от греховете и злините си, грешници, поникнали от адово семе и ще намерите пътя към Бога! Аз дадох най-скъпото, което имам и макар да съм извършил грях, сегашния ми път е пътя на пречистването... Господи, ти който си на небето..."

~~~

... и продължаваше да шепне, докато заспи. Когато си тръгна от тук, ще унищожа тази болница, за да прекъсна безсмисленият живот на всички тук. Но преди това трябваше да се науча на търпение. В залата влезе доктор Стравински, последван от едър мъж. Носеше очила с тънки рогови рамки. Знаех, че е глевен редактор на "Сочсайд Крими Джърнъл". Знаех, че се казваше Кристофър Спенсър. И беше първата ми марионетка в голямата игра. Отмъщението ми щеше да бъде пълно.
Дали Дейв би се заинтересувал от това, което знам?

~~~

Мила сестричке!
Извинявай, че не можех да ти отговоря още преди две седмици, когато получих писмото ти, но се случиха непредвидими неща, които (сигурна съм!) ще те шокират. Мисля, че Джак започва да усеща нещо и го усеща от край време. Много се страхувам от него, Енджи! Иска ми се да не бе влизала в тази болница за психичноболни. Виновна съм. Знам, че съм виновна... Но нищо не мога да променя за разлика от теб. Ти можеш, Енджи! Нима още не си го разбрала?
ТЕ идваха отново. За двадесет и пети път тази година. Дядо и баба, както винаги ги нямаше в къщи. Настояваха да го направя още един път. Бяха уплашени и силно изнервени, че не се намираш в гроба, а в една болница, която обаче не може да те задържи. Подозират нещо. Страхуват се и от мен. Това ме изпълва с някакво елементарно превъзходство и... самочувствие, струва ми се!
Няма от какво да се страхуваш, сестричке! Абсолютно нищо не направих, нито им казах нещо! Джак обаче не беше като тях. Вечерта дойде в моята стая и го направи. Доставяше му удоволствие да ми причинява болка. Беше му приятно да показвам ужаса си пред него. МРАЗЯ ТОВА КОПЕЛЕ, ЕНДЖИ! Трябваше да го убиеш още тогава и мисля, че щях да ти помогна. С удоволствие бих забила онзи нож в гадното му, черно сърце..., ако все още има сърце. Но сега... не мога. Не съм способна да убия дори и мравка, какво остава за човек. Нищо, че Джак не е човек. Нищо, че постоянно, ежедневно ми причинява болка. Нищо, че го мразя.
Понякога си мечтая, че съм нормално момиче. Въобразявам си, че играя с другите момичeта на моята възраст, но мисля, че те усещат. Разбягват се още щом се приближа към тях и аз оставам... САМА. За това избягвам да излизам навън, пък и зимата вече дойде. Вместо това стоя пред телевизора и пускам видеото. Гледам записа, който Сам Галахър ни направи на онова барбекю, когато все още бяхме щастливо семейство. Имам лошо предчувствие, че ще се случи нещо лошо с мен. И знаеш, че не се лъжа! Мисля, че ще се разболея и съм уплашена от... смъртта!
Кога мислиш да излезеш от клиниката, Енджи? Кога започва планът?
Не ми остава още много, сестричке. Може би година или две!



~~~

Сгънах листовете на четири и ги сложих в разпечатания плик. И за кой ли път благодарих на себе си, че писмата ми не се четяха предварително., защото със сигурност щях да шокирам проклетите лекари и да им дам възможност да се амислят върху много неща. Например от къде сестра ми е толкова сигурна, че ще успея да избягам от "Сочсайд"? И много други неудобни въпроси, на които едва ли щях да им дам смислени отговори.
Намирах се в стаята за свиждане. Срещу мен на масата седеше главният редактор на "Сочсайд Крими Джърнъл" и единственият израз, който би го охарактеризирал най-добре бе "глътнал си езика". Как ли трябваше да играя в този момент - на извадена от релси психичноболна, на самосъжаляваща се убийца или да стоя и просто да го гледам? Кристофър Спенсър имаше чудесно оформено тяло, нотова, което ме привлече в него, бяха бедрата - дълги, дълги като на жребец. И бях сигурна, че в някои моменти се държи като жребец. Замислих се какво ли първо ще му направя, ако сме някъде извън болницата. Ако имах под ръка нож, бих го забила в оная му работа, после ще го прокарам нагоре до диафрагмата. Един вид американско харакири. Всъщност може би ще го опитам, но засега Кристофър Спенсър ми трябваше жив, а живите вършат по-полезна работа от мъртвите. Мисълта ми обаче продължи да върви в коловозите на извратеното желание, защото в следващия момент си помислих, че ако нямах нож (което щеше да бъде жалко, понеже удоволствието ми намаляваше значително), щях да проверя дали оная му работа се приближава до конските размери и дали се държи като жребец.
Наведох се над масата и се усмихнах.
- За какво искате да си говорим, господин Спенсър? - Забелязах, че се шокира още повече и мислено се захилих. По дяволите, знаех за какво искаше да си говорим и за какво всъщност беше дошъл, но ме хвана яд, че не мисли върху предстоящите се въпроси към мен, а върху това как изглеждам гола под него. Не, че имах нещо против това, но когато си на работа, би следвало да мислиш за работа, нали?
- Ами за вас, госпожице Плъмър - рече той и донякъде ме зарадва. - Четох вашия случай и реших, че за "Сочсайд Крими Джърнъл" статията за вас ще бъде сензация.
- Силно се съмнявам, Крис.
- Така ли? И защо мислите така, Енджъл?
- Госпожица Плъмър.
- Моля?
- За вас съм госпожица Плъмър - Присвих очите си аз. - Никаква Ейнджъл, Ейнджи или Ейндж. Ясно?
- Да... Добре! - поколеба се той. - В "Нюз оф Далас" преди две години се появи статия за вас, според която се твърдеше, че баща ви и брат ви са ви изнасилвали многократно, както и към по-малката ви сестра. Сам Галахър от Фолксън го е споделил пред вестника и може би за това, когато съдията ви е питал защо сте убили родителите си, вие сте му отговорили: "Защото бяха престъпници!" Потвърждавате ли този слух... или версия, госпожице Плъмър?
Спенсър извади химикалка и малко тефтерче от горния джоб на ризата си, готов да записва.
- Нито баща ми, нито брат ми са ме изнасилвали, ако това имате предвид - Бях бясна, но се опитвах да се контролирам. - Ще отрежа главата на Сам Галахър, ако изляза от тук!
- Значи отхвърляте тази версия? - Той записваше бързо-бързо.
- Изглежда нямаш уши а тиквата си, копеле такова - Под масата вкопчих пръсти в бедрата си, защото ми се искаше да му разбия главата. - Повече не ми задавай такива въпроси!
- Защо убихте родителите си?
- Защото - изчаках да ме погледне и тогава продължих. - Защото ми харесваше - Не беше вярно, но сега това ме квалифицираше към графата неуравновесена, а на мен ми трябваше прикритие. Това неизменно ме обезопасяваше за обществото и за ТЯХ. Още не беше време да преигравам, за това чаках търпеливо Спенсър да направи следващата грешка.
- За удоволствие?
- Да, за удоволствие. За същото удоволствие, заради което чукаш гаджето си - Изправих се от стола си и отидох до вратата. - Това е достатъчно. Довиждане, Крис!
- Хей, имам още въпроси! - Копелето ме хвана за китката и ме дръпна към себе си. Господи, колко мразех да се отнасят с мен като с кукла! И точно сега бе момента!
Сритах го силно между краката и когато се прегъна на две, забих юмрука си в брадичката му, така че той падна по гръб на пода.
- Искаш да ме питаш още нещо ли, Крис? - Нарочно пищях и се молех охраната да дойде скоро. - Какво? Дали съм се близала със сестра си ли? Ти за каква ме вземаш? За извратенячка?... Ако ти си го пробвал с мама или тате, не значи,че аз съм като теб - Наведох се напред и го сграбчих за вратовръзката. Спенсър ме погледна и изтри кръвта от ъгъла на устата си. - Отвращаваш ме, разбра ли? За какво си мислиш в момента? Мислиш си: "Как искам да те просна върху масата и да те скъсам от ебане!" Гадно, мръсно животно... - Изритах ги в гърдите. Той изохка, сви се в ембрионална поза и се закашля. Отвън чух стъпки и дрънчене на ключове. Време беше. - Хайде бе! Задавай въпросите си! Къде отиде смелостта ти?
Вратата се отвори и на прага застана доктор Стравински. Дръпнах се в ъгъла, вдигнах ръце и се разревах истерично. Обожавах да играя ролята на луда!
- Той... той... се опита да ме изнасили! - хленчех аз. - Каза: "Мамка ти, курво с курво!" и щеше... да ме... Ако не бях реагирала мигновено, той щеше... да ме... - След това се обърнах към Спенсър и изкрещях френетично: - Мразя те, говедо! Ще си платиш за унижението ми... Чуваш ли ме, копеле?
Сестрите изникнаха иззад Стравински. Охраната след тях носеше усмирителна риза. Обградиха ме. Една от сестрите вдигна дългата нощница и оголи бедрото ми, забивайки иглата на спринцовката, пълна с конска доза барбитурат. Надникнах из зад рамената им и видях, че Спенсър се изправя на крака. Лицето му се бе наляло с кръв, а очите му блестяха от гняв. Кракът ми изтръпна от болката и под въздействието на опиума, продължих да го наблюдавам през сълзите в очите си. Редакторът размени няколко думи със Стравински, след това ме погледна. Подхванаха ме и с плътен кордон от сестрите и охраната се запътих към вратата. Когато минах покрай двамата мъже, се спрях, усмихвайки от ухо до ухо.
- Ще си мисля за теб, когато си лягам нощем в леглото, Крис - Усещах как гнева му се надига, правопропорционално на еуфорията ми. Защо ли понякога ми харесваше да изкарвам хората от релси? Може би защото така ги виждах в най-истинското им лице, а върху това лице нямаше маска. И в този случай Спенсър ме забавляваше.
Разсмях се и продължих да се смея дори след като излязох в коридора.

На 16април 1999година получих писмо от Далас, надписано с красивия почерк на Джак. Отидох в банята, защото само в това помещение нямаше камера и седнах на затвореният капак на тоалетната чиния. Разпечатах писмото. Вътре имаше кариран лист, който съдържаше само няколко изречения:

~~~

На 8-ми този месец Сейджа почина, след като дълго се бори с болестта. Мултипленната склероза я обезсили и сега тя е напълно безгрижна. Как можа да го направиш, Ейнджи? Повече не се и опитвай! Знаеш, че има и други като теб. И ще дам всичко от себе си, за да те спра!

~~~

Надигнах се, отворих капака на тоалетната чиния и започнах с бавни, лениви движения да накъсвам листа на малки парченца. Пуснах водата, за да съм сигурна, че всичко ще се отече в канализацията. Време беше планът да започне. Смъртта на Сейджа беше първата стъпка. Жалко, че до края на живота си тя не го разбра.

Уоу, в този пост разгърна толкова много възможен сюжет, колкото за цяла книга

Доста си се вихрила. Когато описа какви са пораженията върху телата и после разказа за серийния убиец, методът доста си приличаше, а тези недомлъвки с които си служиш, прекрасно разпалват любопитството.


Надявам се да имаш още записки, или поне да измислиш алтернативен финал по някое време, защото разказът го заслужава

^Имам още около седем-осем ей-такива бележки. По принцип бях замислила нещо голямо, но накрая си остана просто такива отрязъци с някаква си идея, която поетапно уж развивах. Лично сега като ги преписвам ми изглеждат 'баси тъпото нещо, което съм измисляла някога, но... нали бях дете, увличах се по "Досиета Х"... То като се вгледаш може и да видиш доста прилики със сериала, чудно дали не е това първия ми фенфикшън, хм?! Чак сега зацепих май.

Ще видя кога ще препиша следващата бележка, че тези дни мисля да пусна глави по другия ми фик... Може би след това ще стане!

Колкото до недомлъвките, постоянно ги вмъквам... Забелязала си го. Още тогава съм ги писала и явно сега не съм се отказала от този подход... То това сигурно трябва да се сметне за стил, предполагам, макар лично ако ме питаш, да ми се вижда просто начин да избегна прекаленото и ненужно многословие.

Така... Предупреждавам, че следващите бележки са с доста... таковата съдържание. Определено когато съм била дете, не съм имала спирачки на съзнанието си и съм описвала без свян доста неща, които сега се мъча по всякакъв начин да ограничавам. И въпреки това долавям, че съм имала доста хубаво разбиране за свободата или поне съм намекнала за това, но понеже съм била малка, не съм могла да я опиша по-пълно и разбираемо и съответно да получа някакъв ефект. Извинявам се за грешките, които вероятно бъкат из текста!



Подсъзнанието крие огромни тайни. Бях сигурна в това. Запечатва всичко, което те е разтърсило (до най-малката подробност!), заключва го зад една дебела стена, през която не може да се проникне освен чрез хипноза. Но и този начин не е сигурен, защото в подсъзнанието няма граници между реалност, сън и фантазия. И когато дадения човек изпадне в хипнотичен транс, лекаря не е сигурен дали онова, което се "спомня" подсъзнанието не е сън или фантазия. Именно за това много скептици не вярваха на хипнозата и никой не можеше да ги обвинява в това, тъй като донякъде бяха прави. Само като си представях едно отключено подсъзнание, потрепервах. Може би от любопитство. От очакване. И определено от възбуда. Такива хора щяха да бъдат управлявани от собствените си фантазии, за тях нямаше да има понятия за редно или нередно, инстинктите им щяха да стоят на първо място, превръщайки ги по-скоро в животни, отколкото в еволюирали същества на по-високо ниво от нашето. Щяха да бъдат съвършени машини за убиване, като ще жертват дори и живота си за дадената кауза, а потребностите на другите хора щяха да попаднат в графата архаизъм.
Когато вдигнах глава от книгата си, пред мен се бе изправил Стравински.
- Трябва да тръгваме! - заповяда ми той.
Очаквах доктор Стравински, защото той щеше да ме заведе при главния лекар на "Линкълн"01 доктор Хелмзли. Нужни ми бяха цели две седмици, докато успея да проникна в подсъзнанието на Хелмзли, без той да разбере за моето нашествие в личния му живот. Чувствах се като откривател, ала понякога ме хващаше садистичното удоволствие да му причиня болка, както на мен ми я причиняваха цели шест години. Или бяха седем? Живях толкова време тук, че изгубих всякаква представа за света извън триметровата стена на клиниката. Понякога ме хващаше бяс от тези бели стени. Това чувство ставаше толкова силно на моменти, че преливаше в клаустрофобия. Едва се контролирах да не избухна.
Коридорът сякаш нямаше край. Слънцето проникваше зад огромните прозорци с решетки и аз неволно вдигнах глава. Небето бе ясносиньо. Нямаше облаци. Всичко ми напомняше за свободата, до която нямах достъп. Трябваше да бъда търпелива. Оставаше още малко време. Не трябваше да допускам грешка точно сега.
Пред кабинета на Хелмзли Стравински се извърна към мен и каза тихо през стиснати устни, сякаш ме заплашваше:
- Стой тук! Доктор Хелмзли ще те приеме след малко.
Останах в коридора сама с Чарлс - любимецът на Хелмзли. Беше сладък, с една година по-малък от мен, с характерния за момчето чар. На слънчевата светлина очите му изглеждаха сини. Знаех за какво е тук и се чувствах доволна, че проклетите доктори не са го "излекували" от въздействията на "приключенията" му. Обзе ме плътско желание, което не можеше да се сгреши. Приближих се до него.
- Правиш ли си чекии, Чарлс?
Въпросът ми го изненада и виждах това по лицето му. После устните му се извиха в усмивка, която ми се стори доста съблазнителна и обещаваща, но лишена от някакъв подтекст. Изразяваше точно онова, за което той си мислеше.
- Когато го правя, си мисля за теб.
- О! Наистина ли? И какво точно си мислиш?
- Искаш да го чуеш?
- Определено - кимнах и прокарах палеца си по устните му. Знаех какво точно си представя, четях го като отворена книга по лицето му, но предпочитах да го чуя на глас. Предполагах, че ще е по-еротично. Той хвана кичур от косата ми и го прокара пред носа си. Миришеше.
- Точно сега ми се иска да те излижа цялата, а после да ти го начукам.
Вдигнах вежди. Не ми се стори еротично.
- Влажна ли си? - попита ме той.
- Да.
- Чудесно! - Той ме придърпа към себе си и понечи да вдигне нощницата ми, ала аз отскочих назад и му зашлевих плесница. Чарлс разтърка бузата си.
- Не съм влажна от желание, идиот такъв! В мензис съм...
- За мен това няма никакво значение - Усмивката му бе самодоволна.
Мразех неща, които не можех да контролирам, а реакцията на Чарлс беше непредсказуема дори за мен.

Доктор Джошуа Хелмзли беше въздебел мъж на около четиридесет години. Очите му бяха зелени и често ми напомняха за блясъка в очите на Джак, само че Хелмзли не притежаваше нищо хищническо. Чертите на лицето му се бяха вкоравили от дългата лекарска работа и все пак гримасите, които правеше с цел да се социализира към пациентите си и те да го приемат по-лесно, бяха мили. Някак нетипично за лекар психиатър. Поне аз така си мислех. Не беше ли вярно това, че ако един човек, който твърде дълго е общувал с психичноболни, накрая може да рискува и своето здраве?
По това отношение Хелмзли приличаше на мен. С тази разлика, че по редица "нещастни случайности" бе полудял преди да види болен пациент в лекарската си практика. Беше дяволски трудно за мен да разбера причината, но накрая успях и почти чувствах радост, че проклетия Хелмзли не е девствената Богородица.
Установих, че очите му бяха празни, лишени от всякакво чувство, когато седнах на креслото срещу него. Впих очи в неговите и се усмихнах широко.
- Здравейте, доктор Хелмзли! Как сме днес?
- Добре - кимна той. Дори и думите му бяха празни.
Останах доволна. Не очаквах, че след последната ни среща, думите ми ще му повлияят така бързо. Хелмзли приличаше на мъртвец в пълния смисъл на думата! И това благодарение на няколко прости думички, изречени от моята уста. Не можеше да бъде по-добре!
- Доста мислех за онова, което ми казахте последния път... - започна той.
- Знам.
- ... и не знам какво да направя, за да се отърва от лошите спомени.
Наведох се напред. Време беше!
- Има само един начин, Хелмзли.
- Какъв?
Направих драматична пауза преди да продължа. Чувствах се като актриса на сцената и това ми доставяше неимоверно удоволствие.
- Както казах, Хелмзли, има само един начин. Довечера когато жена ти и децата ти легнат да спят, ти ще се измъкнеш от спалнята. Ще отидеш в гаража, ще вземеш тубата с бензин, онази, която държиш до шкафа с инструментите. И въжето. Запомни ли? Така. Първо отиваш в спалнята на жена си, завързваш й ръцете и краката, запушваш й устата, заливаш я с бензин и драсваш клечка кибрит. После отиваш при Ейми и Теа и правиш същото и с тях.
- Няма да се справя! - проплака Хелмзли.
Бях отвратена. Сигурно да видиш мъж, който плаче е най-противното нещо на този свят. Тогава започваш да се чудиш дали жената не е по-силна от мъжа.
- Ще се справиш, Хелмзли! Ще се справиш...
Той замълча. Замислих се за този си ход. Определено не целях нищо с него. Исках да предизвикам малко паника и да видя до къде мога да достигна. Установих, че вече мога да изляза навън. Да се почувствам свободна! Да въздам малко справедливост, а когато свърши моя план, времето ми тук щеше да бъде пропиляно. Тогава вече можех да умра спокойно. През главата ми се стрелна мисълта за Дейв. Дали накрая ще разбере, че играе главна роля в моя план?Дали разбираше, че ще ме хване тогава, когато аз реша?
Купър приличаше на другите хора. Хваща опашката на слона и с характерния за човека оптимизъм си мисли, че истината се крие в онова, което държи.
Хелмзли се размърда и аз насочих вниманието си към него.
- А после какво трябва да направя?
- Отиваш до шкафчето на тоалетната масичка в спалнята и взимаш пистолета си. Каква марка е той?
- "Колт", 38-ми калибър. - отговори той.
- Насочваш го към себе си, лапаш дулото и натискаш спусъка.
По лицето на Хелмзли пробяга ужас, който се изтри почти веднага.
Хелмзли беше мой!
Когато излязох от кабинета, Стравински ме очакваше в коридора.

На 24 юли 1999 година болницата беше в траур. Рано сутринта чух трагичната новина от двете санитарки, които почистиха стаята ми и оставиха хапче и чаша вода на масата до леглото ми. Не ми трябваше да слушам за подробностите, защото ги знаех. За това пък трябваше да остана трезвена. Направих се, че гълтам хапчето, но всъщност го скрих под езика си. Рискът не е толкова голям, но когато имаш камера на тавана, често преценяваш ситуацията от към другия ъгъл на нещата. След това отидох в тоалетната и го изплюх в умивалника.
Цяла сутрин Джими стоеше на колене пред прозореца с решетки, събрал длани една о друга и рецитираше с напевен глас:
- И в един от дните, когато той поучаваше людете в храма и проповядваше благовестието, надойдоха главните свещеници и книжниците със старейшините и Му рекоха: "Кажи ни с каква власт правиш това?" или "Кой е онзи, който ти е дал тази власт?" И в отговор им рече: Ще Ви задам и аз един въпрос и отговорете ми: Йоановото кръщение от небето ли беше или от човеците? А те разискваха помежду си, думайки: Ако речем, от небето, ще каже: Защо го не повярвахте? Но ако речем от човеците, всичките люде ще ни убият с камъни, защото са убедени, че Йоан беше пророк. И отговориха, не знаят от къде беше...
- МЛЪКНИ! - издивях аз. Беше ми писнало от него. - МЛЪКНИ, КОПЕЛЕ ТАКОВА! ЩЕ ТЕ УБИЯ...
Викът на Джими рикошира в четирите стени. Той започна на плаче и да подскача от крак на крак. Сочеше пода и се задавяше от рев.
- ПАЯЦИ! МНОГО... МНОООООООГО! ПАЯЦИ! ГОСПОДИ, ПОМИЛУЙ!!! ГОСПОДИ...
Облегнах се на стената и започнах да се смея. Значи Джими го е страх от паяци, иначе защо ще подскача. Покачи се на завинтената в пода маса. Цялото му тяло трепереше, а от устата му течеха лиги. После изведнъж се гътна и пикочният му мехур се изпразни. Любопитството ми надви желанието да му причиня болка. Та той се бе напикал!!! Смъкна мокрите си панталони, размаха ги и започна да удря пода и стените с тях, вероятно въобразявайки се, че ги убива. ПАЯЦИТЕ! Горнището на пижамата му обаче не скриваше нищо. В същия момент се извъртя към мен и видях, че проклетото копеле е възбудено. После паметта ми услужливо се обади, припомняйки ми, че някъде бях чела, че страхът при мъжете може да им се отрази доста изненадващо, проявявайки се на половите им органи... така.
- ПАЯЦИ! - пищеше той, докато налагаше пода. - ПАЯЦИ!
По коридора чух тропот на много крака. Пристигаха. Приближих се до решетките, които ни деляха килия от килия и се втренчих между краката му. Джими седна на леглото уморен и целия потен, повтаряше: "Убих ги!", държейки все още напиканите си гащи. Членът му потрепери и взе да се празни. Въздъхна и затвори очи. Извърнах поглед настрани. Не можех да определя дали това ме отвращава или аз самата се чувствах възбудена. Мускулите в долната част на корема ми спазматично се свиха, като от болка, сякаш ще ми идва цикъла. После до носа ми достигна някаква странна миризма, идваща несъмнено от спермата, която той бе изхвърлил.
Доктор Стравински влезе с цяла орда медицински сестри и санитари, но Джими изобщо не се съпротивляваше.

А след десетина минути в килията ми влезе C-18...



Дъждът шуртеше по покрива на болницата, стичаше се по стените и тръбите, след това на кални вади, водата се събираше в локви, а локвите в градината постепенно губеха граници и се превръщаха в езеро. Валеше така, сякаш нямаше намерение скоро да спре. Времето ме потискаше, изпълваше ме с меланхолия и апатия. Лежах в леглото със затворени очи и се вслушах в трополенето на дъжда. Напомняше ми на музика. Реквием.
И тогава спомените ме връхлетяха със силата на ураган...

~~~

...

- Не съм сигурна - поклати глава Сейджа. - Трябва ли да го направим?
- Разбира се! И ти трябва да ми помогнеш на всяка цена.
- Но... но... те са ни родители... Те... са се грижели за нас... О, Енджи!
Понякога нейната наивност и идиотщина ме изнервяха. Бяха някак си несъвместими с реалността, нищо че бе дете... Трябваше най-сетне да разбере, че няма и никога няма да има детство и да остави тази безотговорност, присъща на децата.
- Те не са ни родители - сухо подчертах аз.
- Но...
- Никакво "но"! Искам да се погрижиш за Джак!
- Аз?! - Очите на сестра ми се изпълниха с ужас и страх. - НЕ!
Сграбчих я за раменете и силно я разтърсих, за да предотвратя истерията й. После я прегърнах. Очаквах порой от сълзи и хълцания, но в последния момент Сейджа се овладя, пое си няколко пъти дъх и се отдръпна от мен.
- Никога ли не си се замисляла, че убиваш хора? - попита печално.
- Чела ли си "Престъпление и наказание" на Достоевски, сестричке?
- Не.
- Тогава не мога да ти го обясня.
- Джак е по-силен от мен.
- Мама и татко също са по-силни от мен - констатирах сурово аз. - Но ще се справим с тях, докато спят. Трябва ми време, дете! А само в една лудница ще съм в безопасност. Ако се престоря на луда...
- Но ти не си луда - рече Сейджа. - Ами ако полудееш там?
- Няма, милата ми. Това никога няма да стане с Ейнджъл Мириам Плъмър!

...

Не виждах нищо друго, освен кръвта, която бе обагрила чаршафите на леглото в червено. Ножът блестеше в сумрака и описваше къси дъги преди да се забие в тялото на майка ми. Някаква суматоха в другата стая ме свести. Разнесе се дрезгав вик, после падна тежък предмет.
Излязох в коридора.
Джак се бе облегнал на стената не далеч от мен. Държеше се за ръката, от която капеше кръв. Очите му се местеха от мен на Сейджа и лицето му ставаше все по-бяло. Накрая погледа му се спря на мен.
- Ейнджъл? - прошепна той. - Какво си мислиш, че правиш?
Блъснах Сейджа, която ми препречваше пътя и се спуснах към него. Той се стъписа за миг, после се окопити и се завтече към банята. Вратата се заключи след него. Не можех да спра от инерцията си и ножа ми се заби до дръжката в дървото. Разтреперих се от яд. После се обърнах към Сейджа и я зашлевих по бузата така силно, че тя падна в краката ми.
- ГЛУПАЧКА! - изкрещях задавено аз. - Трябваше да убиеш копелето! Всичко провали!
От очите й потекоха едри сълзи.
- Така или иначе ще те помислят за луда. Каква разлика, ако Джак остане жив?! - изсъска от внезапна ярост тя.
Задъхах се от горещина. Плувнах в пот. Наведох поглед и видях за първи път ръцете и нощницата си в кръв. Усетих гнилата миризма, сякаш бе в устата ми и се отвратих от себе си, защото бях мръсна и вонях на лошо. Но когато вдигнах поглед и срещнах дръзките очи на сестра си, злобата ме облада отново. Обхвана ме неистовото желание да я подчиня на волята си и да спра този бунт. Не ми харесваше, че тя показва характер, колкото и нищожен да беше.
Главата й се отметна назад и тялото й започна да се издига във въздуха. Сейджа отчаяно се опита да си поеме дъх и се сграбчи за гърлото.
- Ако Джак остане жив, ТЕ ще знаят всяка моя стъпка! Може би дори ще ме посещават, ще контролират лекарите, защото ще знаят каква реална заплаха мога да представлявам за тях... Знаеш, че ми трябват само няколко години. Знаеш, че когато остана сама, ще имам възможност да се концентрирам изцяло върху това. Знаеш, че с Джак не мога да се справя така от разстояние, че неговия потенциал е по-голям... ПО ДЯВОЛИТЕ, ЗНАЕШ, ЧЕ ДЖАК Е ЕДНО ПРОДАЖНО, МАЛКО КОПЕЛЕ! ЗАЩО ГО ЗАЩИТАВАШ?!...
- Спри! - изхриптя Сейджа. - Спри!
- Даваш ли си сметка, че тригодишен план отиде по дяволите?
Тя се опита да преглътне, но не можа. От устата й потекоха лиги.
- Моля те! - Гласът й идваше сякаш от отвъдното. - О, Енджи, моля те...
Тялото й тупна на пода. Сгърчи се и накрая избухна в плач. Извърнах погледа си разочарована от нея и от мен. Ако можех само да разбия вратата на банята... Опитах се, втренчила погледа си в масивното дърво, влагайки всичко, което бях развила досега, но вратата само изскърца, сякаш страдаше от тежък артрит и разбрах каква нищожна сила притежавам. Знаех, че полицията щеше да дойде рано или късно, но исках малко самота... И избягах.

~~~

Меланхолията ме сграбчи отново в прегръдката си. Дъждът ме приспиваше в примитивната си музика, напомняща ми силно на реквием.

С-18 не повтори посещението си, сякаш искаше да каже, че губеха интерес към мен или умело го прикриваха. И това прикриване вероятно целеше да приспи моята бдителност. С-18 само ми напомни за Дейв и на мен ми трябваха месеци, за да си стъпя отново на краката и да си върна отново гордостта. Моята гордост! Гордостта на момиче, което четеше книга след книга, самообразовайки се в една лудница. Гордостта на личност, която можеше да остане твърда и да живее седем години с лекарства и наркотици, които размътваха мозъка. За първи път почувствах болка, че не съм обикновен човек и за първи път разбрах в същност цялата тъга на Сейджа. С-18 потъпка моята гордост, както го направи навремето Дейв. Исках да им отмъстя, да ги поругая, да ги убия... Но накрая разбрах, че ако се изправя с нож в ръка ред Дейвид , няма да мога да му причиня болка. Каква пародия!
Хелмзли бе умрял славно. Беше ред на Стравински. Добрият доктор Стравински, който никога не се умихваше и винаги ми се е струвало, че той крие дори по-големи тайни от Хелмзли. Оказа се, че зад тази сурова маска, Стравински беше примерен гражданин, който живееше примерно всеки следващ ден в малкото примерно градче. Той нямаше минало, което да го измъчва. Нямаше и проблеми в семейството си, които да го карат да се замисля кое е редни и кое - не. Той бе глух и сляп за околния свят и мислеше само за собственото си благополучие. Не съзнаваше чуждата болка или щастие, вглъбен в себе си и изучавайки собствените си усещания, глупави като самия него. Бе просто една обикновена мижитурка, с които бе пълен света. Мижитурка, която будеше у другите мижитурки едновременно и съжаление, и омраза.
Стравински обичаше осен всичко друго да чете и история. Вълнуваха го събития, далеч по-интересни от неговия живот и това бе напълно обяснимо. И кой знае се захванах с това. Когато поотпусках малко каишите му, той изведнъж се оживяваше, очите му се изпълваха с трескав блясък и разказваше ли, разказваше:
- Гьоринг е вторият човек в политиката, в авиацията и авиационните сили на Германия. Но в областта на стратегическите планове, Хитлер поставя Вилхелм Кайтел. И Жуков, и Кайтел заемат...
Или:
- Срещу многовековния японски милитаризъм, пълен с кодекси между военните съсловия, грабителски традиции и изкована доктрина терора, се противопоставят широките маси от селяни...
Някъде вътре в себе си Стравински изпитваше луда радост, защото имаше кой да го слуша и пред кого да се изтъква. Пък и на мен ми бе приятно да го слушам, защото разказваше увлекателно, ясно формулирано и разбрано и даваше възможност да следиш мисълта му.
Днес той стоеше в ъгъла със скръстени ръце и мълчеше. Очите му гледаха в една точка, неспособен да разсъждава сам. Надигнах се от леглото, погледна го и заповядах:
- Изведи ме навън!
Той кимна. Приличаше ми на кукла, същата като Хелмзли.
Тръгнах след него.
Нямах и представа, че пътят към свободата е преграден с толкова врати, решетки, стени... И докато вървяхме, в ума ми пробяга една мисъл на Тома Аквински, която бях чела в един учебник по схоластика: "Човекът, надарен със свобода, е причина за злото"
- Върни се! - казах аз, след като излязохме навън.
Дъждът продължаваше да вали и аз тръгнах напред без да се страхувам, че ще се намокря. Наслаждавах се, усещайки ледения студ и водата. Охраната ме погледна странно, но ми отвориха вратите (последните врати!), след като видяха пропуска и заповедта, подписани от Стравински.
Улицата бе пуста. Постоях няколко секунди пред затварящите се с електронен механизъм врати, не вярвайки на щастието си. Дъждовните капки се стичаха по лицето ми и внезапно се почувствах освободен и лека. И малката вина, която продължавах да изпитвам към родителите си и Сейджа изчезна. Там, където изпитвах тъга, остана само усещането за празнота и самота.
Стъпвах пре калните локви, вперила поглед напред и изпълнена с решителност, разбрах, че няма как да го избегна. Обещах на Джими да умре още преди години. Какво по-позорно от това да затвориш един човек, обладаващ толкова голяма физическа сила? Какво по-позорно то това да затвориш една личност, смятаща себе си за праведна и богоугодна? Имаше нещо трагично, нещо тъжно, нещо отчайващо, което те оставя без думи, само с нагнетяващи усещания за смърт и покруса... За това когато до мен достигна невероятен тътен, не се обърнах, не не помръдна и едно мускулче на лицето ми. Но изпитах болка. Чувствах болката, която сякаш крещеше от болницата и не издържах...
Обърнах се назад. Болницата представляваше само една огромна купчина камъни в издълбан трап.
ОГЪН!
От някъде зави аларма и цялата тази тъжна руина пламна в изпепеляващ огън. Той съскаше и сякаш се бореше с дъжда, изливащ се в трапа.
Вода и огън. Огън и вода.
Обърнах гръб и повече не погледнах назад.

Първата ми работа беше да се снабдя с малко пари. Сочсайд бе малък град, но все пак имаше един банкомат на центъра. Добрах се до него, който се намираше през улица от полицейското управление и вкарах картата на Стравински, а после и кода. 450 долара. Не бяха много, но и малкото пари сега ми стигаха. Докато теглех парите, покрай мен преминаха в бърз бяг около десетина ченгета и потеглиха със служебните си коли.
В магазина отсреща намерих всичко необходимо - боя за коса, бронзиращ крем, тоалетен сапун, а малко по-отдолу успях да си купя и дрехи...
Вече бях готова.

~~~

Ами, доста си е 'таковата' . Дори мисля, че тогава си била доста по-смела. Сега, може би са ти правили забележки и ти вече си имаш едно на ум, но на мен ми харесва свободата с която пишеш, макар да не ми харесва как се стигна до самите действия. Тя си играеше с тях доста брутално, а аз не си падам много по това.

Само не мога да си обясня защо тези сцени ми бяха по-скоро смешни, отколкото сериозни. Явно ми има нещо


Все още се чудя кои са тези 'те'. А самият разказ започва да ми напомня малко анимето за което си говорихме в другата тема.


Продължавай смело да пишеш! Явно ти ще си човекът, който сваля табутата