Отдавна не съм поствала тук и реших, че е крайно време да го направя ^^
Предоставям на вашето внимание новия ми разказ.

Глава първа

Ако направя класация на най-малко забавните неща, които ми се случиха тази седмица, то определено смъртта ми в неделя щеше да е на първо място. Не че цялата седмица беше нещо кой знае колко забавно, но да умреш в пожар е изключително малко вълнуващо, като изключим еднообразната адреналинова вълна, която те изпълва преди пламъкът да те изгори.
През целия си живот не съм правил нищо, освен да говоря, затова не ми остава нищо, освен да ви разкажа история. И тъй като няма как да знам какво се е случило след като умрях, ще ви разкажа за това, което се е случи седмицата преди това.

Може би за да може да разберете напълно изригването на събития, които последваха последната седмица, ще трябва да ви разкажа целия си живот, но това би ме отегчило, затова ще го дам накратко. Аз съм същият силно убеден, че е специален и добре знаещ, че не е, неразбиращ какво иска и накъде отива човек точно като вас. Също като вас съм прочел стотици книги и мозъкът ми е също толкова парализиран от страх, колкото вашия.
За да можете да разберете какво точно ми се случи, трябва също така добре да разберете още една концепция, която ми се въртеше в главата преди да умра. Това, което ми се върти в главата е, че за идеите ни ние сме само удобни екосистеми. И не зависи твърде много от нас кои идеи ще превземат ума ни. Можем да определим само температурата на екосистемата и то донякъде. Идеите с по-адаптивни защитни механизми ще оцелеят и толкова. Религията оцелява, защото има ад. Ако не вярваш, отиваш там. Защитният механизъм е страх. Националната идея оцелява защото вменява вина. Ако не вярваш в нея, обиждаш паметта на загиналите. Точно като мимикрията и острите зъби в един идеен вариант.
Ако досега сте следили мисълта ми, ще можете да разберете напълно защо ми се случиха последвалите събития.
***
Беше понеделник и аз бях Адам, на когото змията обясняваше, че няма да му даде ябълката, защото в тия ябълки почти винаги има червей, а тя не иска той да й се сърди след това. После се събудих и отидох да си мия зъбите. Изплюх водата и когато се изправих, за миг видях някакво нелепо ухилено лице в ъгъла на огледалото. Скочих и се обърнах назад и там имаше само бяла стена и кърпа. По принцип гнойното чувство го нямаше през деня, но напоследък умората си казваше думата. Последните седмици бях спал по три часа на ден, през които единствено сънувах. От онези интензивни кошмари, от които се будиш по-уморен.
Имах петнайсет минути до часа, затова тръгнах. Цялата сграда на колежа беше бяла като лудница и коридорите щяха да ми изглеждат еднакви, ако не бях прекарал последните пет години тук. Не бях в подходящото психическо състояние, за да мога да слушам каквото и да е, затова прекарах целия час в транс.
- Чу ли? - прошепнах на Дебелия, който седеше до мен. - Бухането?
- Някой кашля?
- Не, не. Звуците, дето ги издават бухалите. Не знам как се казват. Чу ли ги?
Дебелия се заслуша.
- Филмираш ли ме? - можех да се закълна, че се чуваше бухане.
- Оня звук. У-ууууу У-ууууу.
- Чувам го!
- Мисля, че идва от стаята.
- Като спря да го издаваш, спрях да го чувам.
- Шибаняк.
***
Емоциите, които изпитах, бяха жалки, но не бях единствен. В колежа всички бяхме деца на преуспели хора. Не беше лесно, нито евтино да се влезе. Звучи снобско, но е истина, че нямаше глупави хора. Всеки сам по себе си беше малко културно течение. Бяхме презадоволени, никога не ни е липсвало нищо. Грозно е да се оплаквам. Но поради някаква причина ставах все по-отчаян с всеки изминал ден и не бях единствен. В началото мислех, че е поза и това ме караше да се погнусявам от себе си още повече. Още не съм сигурен, че не е поза, но съм сигурен, че дори да е така, проблемът е истински и сериозен.
Първо започна с отегчението. Нямаше нищо в живота ми, което да може да ме накара да изпитам желание да се боря. Нищо не ме правеше особено щастлив. Имах усещането, че съм стигнал тавана на щастието и съм се отегчил. И от тук нататък всичко, което мога да получавам от живота, е в най-добрия случай незадоволеност, а в по-лошия - нещастие, защото никога не съм имал причина да го изпитам. Може би получих всичко, което съм искал, на твърде ранна възраст.
После започна да ми се случва нещо различно. Вечерите (явно вечер ставам по-нестабилен) започнах да изпитвам страхове. Имах приятел, който беше получил имунен срив и животът му беше на косъм. Бях се разболял от грип два пъти подред и това явно беше достатъчно, за да ме накара да съм убеден, че имунната ми система ще се срине. Беше безкрайно странно. Вечерите изпитвах желание живота ми да спре и същевременно изпадах в ужас при мисълта, че ще умра (а бях убеден, че не ми остава много). Опитвах се да го рационализирам и стигнах до две лоши последствия от смъртта. Първото - че ще нараня мама, а второто - че ще отида в ада. При това никога не съм бил вярващ. Предполагах, че е най-вероятно да изчезна, но мисълта, че хората хиляди години са вярвали в това, ме караше да се страхувам, че е напълно възможно да има нещо, което не разбирам. Тези психози се появяваха само вечер. През деня бях почти същия инфантилно ухилен човек, който съм бил винаги. Затова всяка вечер гледах безмозъчни сериали, докато заспя. Докато нещо шумеше, не оставах сам със съзнанието си, от което изпитвах единствено страх. Но в крайна сметка така спях само по три часа на вечер, през които сънувах единствено кошмари.
***
Целия ден прекарах в транс и когато се прибрах, мислех да внеса алкохол в колежа, за да мога да се напия и да заспя по-бързо. Домашни приспивателни. Успях.
- Събуди се, сънчо! - бавно отворих очи. - Бау!
Пред мен седеше огромен, гол до кръста силно прегърбен мъж със загасена факла. Някакъв сив бухал кълвеше от кожата на гърдите му, която цялата бе в кръв, но това сякаш не му правеше впечатление.
- Ставай вече! Чакам да те видя от много време.

Втора глава

Лицето му беше кръгло и неестествено ухилено. Зъбите му бяха с формата на човешки, но бяха огромни и един от тях липсваше. Два бухала подскачаха по раменете му и необезпокоявани кълвяха от кожата на гръдта му. Съществото ме хвана с огромните си ръце и ме постави в седнало положение на леглото.
-Не планирам да те нараня, моля те, усмихни се! Заповядай, ябълка за освежаване.
Погледнах ябълката в ръцете му и я взех.
-Какво си ти?- Поради някаква неразбираема причина не бях изобщо уплашен.
-Малко по-едър човек.- Отговори странното същество, докато един от бухалите си чистеше клюна от кръвта, с която се беше изцапал.
-Защо си тук?
-Какъв глупав въпрос! Аз съм петметров човек, който се промъква тихомълком в елитен колеж без никой да го забележи! Тук съм, защото полуядваш, разбира се.
-Полудявам?
-Да. И ти се привиждам.
-Ебаваш се.
-Рационализирай го колкото си искаш.
Поех въздух и обмислих ситуацията. Ако следваме логиката на бръснача на Окам, най-рационалното предположение е, че аз действително полудявам и ми се привижда. Цялото ми съзнание казваше, че не халюцинирам и пред мен наистина има петметров прегърбен човек, но винаги рационалността е била по-добрия съветник.
Замахнах с всичка сила и ударих създанието в носа. То присви очи от болка и изкрещя.
-ЗАЩО, ЗА БОГА, ГО НАПРАВИ!?- Ръката ме болеше ужасно.
-Ако наистина халюцинирам, няма как да ме пребиеш. И още нещо. Как се казвам?
-Какво си мислиш, че ще докажеш така? Защо смяташ, че халюцинацията ще ти знае името?
-Имаш право.
-И все пак се казваш Александър.
-Ако се наспя, ще се разкараш ли?
-Не мисля, че ще е толкова лесно, Сашо. А и нима наистина го искаш ? Тук съм да ти разкажа историята ти. Ти си точно като всички тях!
Като него - Съществото махна с ръце и зад него всичко се преобрази в училищен коридор, в който се разхождаше Майкъл. Беше грозен, но се беше вживял толкова много в ролята на лидер, че по-безличните хора му вярваха. Знаете, че когато административните прегради изчезнат, то властта непременно се взима от хората с най-голямо самочувствие. В училищата всичко следва същите закони. Ако излъчваш самоувереност, всички с ниско самочувствие ще решат, че си очарователен. Беше най-големия вниманиехолик, който познавам.
-Какво общо имам с него?
-Ако направо ти кажа философската част на разказа, тя ще свърши твърде бързо, а нямаме достатъчно сюжет. Но нека да погледнем в миналото му. Някога Майкъл не е бил това, което виждаш сега.
Коридорите се смениха с някаква съвсем по-дребна класна стая в някакво предгимназиално училище, на предния чин на което седеше същото грозно дете, но около шест години по-малко.
- Никой от съучениците му не го понася. Това нямаше да му пречи, ако всевъзможни външни фактори не набиваха в главата му идеята, че умните хора го харесват и болната амбиция, че той трябва да е умен. Вътре в себе си осъзнава, че се проваля и заложените от родителите му амбиции влизат в конфликт с вътрешния му порив към емоционален мир. Равновесието в главата му е разбито и той вече се намира в движение. След като старите идеи, които е имал, са се оказали не достатъчно стабилни той опитва да намери творчески отговор, но се проваля. В крайна сметка намира човек, който успява да се адаптира в средата си много по-успешно, някой, който вече се е превърнал в признаниехоликът, който е станал Майкъл, който познаваш. Новата философия се превръща в доминантния вид в главата му. Защитният и механизъм е, че задоволява външно зададения стимул . Разбира се, сега не изглежда толкова зле, но той никога няма да е доволен.
Като всички отказали се от творческата си енергия, за да въдворят мир в душите си, той вече не е способен да създава. Той е това, което възпитава цивилизацията ни, армия от идейни кастрати, които колекционират знание, но не могат да го създават. Защото основното, което го движи е търсененто на внимание, той ще се превърне в изборно чудовище. Основното, което някога ще се учи да прави, е да се харесва. И винаги дълбоко в себе си ще знае, че отдавна се е самоубил, за да има вътрешното си статукво. Осъзнава, че никога няма да даде на света нещо свое.
Всичко избледня и зад мен се появи Ани, която беше вързала някакво момче в бидиесем поза на легло и го чукаше. Ани не беше грозна, но и не беше блестящо красива. Но общо взето нямаше момче в гимназията, което да не иска да спи с нея. Освен мен. Бях рационализирал почти всичко в живота си и се бях превърнал в един от най-гнусните циници, които познавам. Когато започнах да осъзнавам накъде отиват нещата в живота ми, не беше останало нищо магическо. Света изглежда доста грозен, когато всичко има грозна половина. Бях влюбен в Ани откакто учех в гимназията и в момента, в който я изчукам представата ми за нея ще умре. Когато имаш дефицит на вълшебства трябва да си пазиш малкото. Масово момичетата в гимназиите се опитват да се разкрасят толкова усилено, че в крайна сметка изглеждат пластмасови. Ари не го правеше. Тя просто стоеше там и излъчваше отегчение към теб.
-Запълва разяждащата си празнота с това да чука випуска, но истината е, че дупката е безкрайно дълбока, но стълбата надолу не е .- Сцената се смени и там се появи едно огромно маково поле, но маковете бяха огромни и имаха вагини. Пред тях имаше хора, които ги чукаха.- Всеки път, когато надскачаш границата на плътските усещания, които можеш да имаш, следващия път ще има нова по-висока граница. И един ден просто няма да има какво да те задоволи. Когато това е основното, което запълва отегчението ти от живота, ти си обречен.
Великанът махна с ръце и отново бяхме в стаята. Един от бухалите отхапа месо от гърдите му.
-Бих ти показал и Ерик, но вече се съмва и имаме работа с Майкъл.

Добре звучи за момента :>
Кофтито на стила е че е малко трудно да поставиш границата между отегчителното глухо "мъдро" и наистина вярното. За момента всичко е наред, но трябва да се внимава. Лесно може да се увлечеш.
Другото: има няколко грешки по недглеждане.

Бих чела и нататък