Ти си лайно и не заслужаваш да живееш...

Успокояващо, нали?

Чарли беше мъж на около 20 години, с един-два сиви косъма по гъстата му къса коса. Беше доста интелигентен човек, за което винаги съжаляваше. Хората постоянно разправяха, че невежеството е блаженство, а той не можеше да спре да се гърчи, само като чуе как му натякват, че колкото по-умен е, толкова повече ще се мъчи. Но очевидно големия капацитет, който притежаваше не можеше да победи силната му психика. Уви, психиката му беше толкова силна, че почна да действа сама за себе си. Всичко се държеше на косъм за него, докато един ден Чарли не разви шизофрения поради още по-отдалечения от обществото живот и жаждата му за удовлетворяваща комуникация. Имаше нужда от контакт и го получаваше. Шизофренията от бледи сенки и недочуване почна да се развива до невероятно ясни привидения с отчетлив глас. Поредната нощ, в която не можеше да се спре. Преди окупираше банята всеки ден за около 20 минути преди да си легне. Бръснене, къпане, изхождане, пикаене - всичко, което един средностатистически човек на средна възраст с добра хигиена прави почти всяка вечер. Но този път той обикаляше по стените и се опитваше да не гледа в огледалото. Защо ли? Защото в огледалото Чарли не се разхождаше. В огледалото Чарли седеше и гледаше себе си отчаян и ядосан. От устните му сякаш излизаха поучителни слова от някой разочарован неподходящ настойник, приготвящ колана си.
- Чарли, Чарли, Чарли...
- Млъкни, не те чувам, не те чувам, не те чувам...
- ЧАРЛИ! Няма значение дали ме чуваш или не ме чуваш, пак говориш. Мисли логично - стените са тесни, целия вход ти чува мрънканията. ТИ СИ НЕНОРМАЛНИК!
- Не те чувам, това е само сън, две седмици кошмар, които ще отминат...
- МЛЪКНИ БЕ - продължаваше огледалото, сякаш още малко и щеше да се счупи върху невинната изтормозена глава на горкия Чарли - МЛЪКНИ И СЛУШАЙ! Винаги си говорил! Винаги си бил умния. И какво стана - толкова си умен, че успя да бъдеш изигран от собствената си гениалност. Браво, Чарли! КОЛКО СИ УМЕН!
- Не те чувам, не те чувам, наистина не те чувам, това е са...
- ... само сън. Чарли! Ти си шизофреник. Даже си шизофреник на свобода. Без лекарства! СПРИ ДА ГОВОРИШ И МЕ СЛУШАЙ!
- МЛЪКНИ! - халюцинацията удари по огледалото, все едно се опитваше да излезе. Чарли видя пукнатините, но знаеше, че огледалото е цяло и че всъщност всичко е само плод на гадното му развинтено въображение:
- Ти не си истински, ти си плод на моето развинтено въображение! - каза той, почервенял като домат и треперещ като листо.
- О, браво, Чарли! Възхищавам се на умението ти да оценяваш ситуацията. А сега ми кажи нещо, което и двамата не знаем. Ще ти е малко трудно, май, а? Защото аз съм твоето подсъзнание - на мен ми е лесно да ти кажа нещо, което никога не си и подозирал. А ти какво ще ми кажеш?
- МЛЪКНИ! МЛЪКНИ, МЛЪКНИ, МЛЪКНИ! О, Господи, защо аз? ЗАЩО АЗ?
- Ето го пак! Господи, та Господи! Редовният аргумент - няма атеисти на падащ самолет. Толкова си жалък, дори нямаш понятие защо ме виждаш.

Чарли вече беше седнал в един ъгъл и, тресейки се, си прикриваше главата с ръце, като че ли да попречи на халюцинацията му да го убеди в каквото и да било. Но само усложняваше нещата за себе си:

- ЧАРЛИ! Слаб си! Прекалено си слаб, за да бъдеш този, който винаги си искал да бъдеш. А изглеждаше толкова добре. Признавам ти го - поне ако се беше насочил както трябва, наистина щеше да постигнеш мечтата си. Щеше да станеш актьор. Защото много те бива да докарваш един самоуверен и силен мъж, докато всъщност си една жалка нищожна гнида. Един червей! ТЪПА ОВЦА! Ооо, да! Черна овца, но пак овца. Това ти е проблема. Това ви е проблема на всички отшелници. Всички оригинални копеленца от твоето толкова ценно "ново" време. Само дето няма нищо ново нито във времето, нито в хората, които го изживяват. Всички сте овце. На повечето им е изгодно да живеят като нормални овце, докато не отидат под ножа на големите производители, но ти - НЕ! Не, та не! Ти ще си черна овца. "Уууу, вижте ме, аз съм стилен, различен и съм по-умен от вас!" Винаги си гледал кроткото стадо и си си казвал "Отвратително просто стадо!". Винаги си се радвал, че си извън обора им, обграден от обществени догми. Винаги си подскачал, "свободен", в клетката на жалкото ти самочувствие и пикливите ти, неприемливи, но на пръв поглед логични, идеали. Винаги си въобразяваш, че самото знание относно факта, че всички човешки същества сте тъпи и жалки, те прави по-умен и по-висшестоящ. "По-свободен".
- Не те чувам - повтаряше Чарли, изнемощял и уязвим - не те чувам... не...
- Чуваш ме много ясно! И МИ ВЯРВАШ! ЗАЩОТО СЪМ ПРАВ! "Уууу, вижте ме, аз съм Чарли! Не разбирам от нищо, но ви убеждавам, че съм по-умен от вас. Имам толкова много способности, но ме мързи да ги вложа в нещо смислено, затова само създавам впечатление!" Толкова си прозрачен. Но по-голямото проклятие е, че не могат да видят твоята жалка същност, не защото си по-умен от тях, ми защото стоиш далеч от тях. Кажи ми "НЕ Е ВЯРНО!". Извикай на съседите през тръбите "НЕ ТЕ ЧУВАМ!". Докажи, че греша! ПРЕДИЗВИКВАМ ТЕ, ЛАЙНО ТАКОВА! Виж се как се гърчиш. Единственото, което ти донесе тази твоя ценна оригиналност е шизофренията. А и дори, като единствена награда, не щеш да се възползваш от мен и да се поправиш. Но си готов да се насочиш към самоунищожение. ТИ СИ ПРОВАЛ! Жалкото ти тъпо оправдание. Смешният ти аргумент. "Всички умираме сами!". ГЛУПОСТИ! Много добре знаеш, че само черните овце умират сами. И ти си такава - черна и миризлива. Не си се къпал от една седмица. Но не! "Аз съм Чарли и съм по-умен от вас!". Дори почваш да си вярваш, защото всички, които те мразят, задето не могат да докажат, че си по-умен от тях, ти го признават. Но не могат да го докажат поради простата причина, че са толкова тъпи, колкото си и ти! "ВСИЧКИ УМИРАМЕ САМИ!" - халюцинацията се залепи за огледалото като мъченик и почна да ридае по един подигравателен истеричен начин - "ВСИЧКИ УМИРАМЕ САМИИИИ!". Виж се бе, изтривалка такава! Виж се бе, цървул! ГОВНО! ИЗМЕТ! НИКОГА... не си бил по-умен. Просто си бил по-убедителен. Но единствения, който не успя да убедиш, беше най-жалкият. Не успя да повярваш сам на себе си, в заблудите, които ти повдигат имиджа сред малкото бели овце, които не искат да те гледат с пренебрежение, щото са прекалено хуманни и изпитват огромно мазохистично чувство на загриженост към теб. Никога не си бил прав - бил си само убедителен. И дори не можа да използваш тази дарба в твое шибано предимство. ГАДИНА! Ако бях действителен, щях да повърна!
- Млъкни! ГРЕШИШ! НЕ ТЕ ЧУВАМ, НЕ СИ ПРАВ! ГРЕШИШ!
- Да бе, греша! НАПРАВО ТЕ МАМЯ! Жалко човешко същество...
***
Чарли ходеше по улицата. Вече се беше изминала една година откакто успяваше едвам едвам да одържи имиджа на нормален, изморен от работа, човек. Често при редките си контакти с хора използваше глагола "полудявам", знаейки че не се приема сериозно. Толкова беше убедителен и това го плашеше. А другият Чарли беше там и се смееше на жалките му опити за прикриване. Чарли стигна до спирката на автобуса, а плътно до него седеше неговата шизофрения и го убиваше:
- Жалък, мръсен, долен, гнил, отвратителен, миризлив, некомпетентен, малоумен, прост...

Чарли през цялото време седеше и търпеше. Вече половин час автобусът не пристигаше. Чарли се изнервяше, докато тъмната му страна го хулеше, обиждаше и плюеше:
- ...кирлив, човекоподобен, импотентен примат! Гади ми се от тебе, изпражнение такова. Бълвоч!
- ПРАВ СИ!

Халюцинацията на Чарли за пръв път замълча и се загледа странно в неговата невинна материализирана версия, която вече се хилеше и беше готова да затанцува триумфално по бордюра пред спирката.

- Аз съм ненормалник! Аз съм жалко подобие на човешко същество. Всички овце отиват в касапницата. Единствената разлика между черната - каза Чарли, сочейки себе си - и другите е, че белите овце умират ръка за ръка. А черната умира сама в ъгъла на обора. ПРАВ СИ! Не мога да повярвам, че не ти вярвах досега. Как успях да стана толкова голям идиот! РАЗБИРА СЕ! Аз съм изтривалката на обществото. Обществения кенеф. Тоалетната хартия! - Чарли се напъна, погледна към небето и извика, забелязвайки разтапящата се пред него халюцинация - НЕ ЗАСЛУЖАВАМ ДА ЖИВЕЯ!

От шизофренията му остана само едно бледо отражение в локвата, което изпитваше ужасяваща болка и плачеше кървави сълзи върху мокрия асфалт. Усмивката на невинния Чарли беше искрена и изпълнена с надежди - той беше откровено отвратителен! И гледаше право в кървящите очи на тъмната си страна. И продума:
- Благодаря ти, че ми отвори очите!

Виковете бавно избледняваха в изтормозената му глава. Беше се изминал час и автобусът още не идваше, но Чарли още чуваше разсейки от измъчващите гласове на своята половинка. Най-накрая чу нещо друго. Нещо познато. Реален звук. Звукът на двигател. Обърна се наляво и видя автобусът, който най-накрая дойде да го откара към обществото. Чарли стана от пейката, с лице към спиращото транспортно средство, с уголемяваща размерите си усмивка на лицето. Уверено погледна как вратите се отварят за него, след което се обърна и заподскача обратно към апартамента си. Автобусът за обществото затвори врати и продължи по маршрута си. Отдалечаваше се и в следващите 24 часа нямаше да се върне да вземе Чарли със себе си. Това дълго време Чарли смяташе да оползотвори с пълноценен сън.
***
На следващия ден Чарли беше като нов човек. Малкото хора, с които поддържаше връзка, както и тези, които бяха от "неизбежното му" професионално обкръжение веднага забелязаха добрата промяна и бяха радостни по този повод. На края на деня един негов стар намусен колега отиде при него и го попита:

- Как успяваш да изкараш толкова голяма усмивка след такъв мизерен работен ден?!?

А Чарли се усмихна, потупа го по рамото и му каза:
- Като постоянно си напомням едно просто нещо - аз съм лайно и не заслужавам да живея!

Стареца се захили учуден. Даже толкова много се засмя на жалкото положение на събеседника си, че забрави за абсолютно всеки проблем, който го беше разтревожил през тежкия работен ден. Чарли си помисли за шизофренията си.

"Няма атеисти на падащ самолет!". Ако Господ съществуваше, сигурно щеше да е съществуванието с най-гадното черно чувство за хумор в цялата вселена. Защото всички хора сме лайна и не заслужаваме да живеем! Както и ти, читателю! Дори самата идея, че четеш тези редове е някаква позьорска роля, някакъв шибан парад, с който се опитваш да замаскираш ужасяващото си невежество. Кой се опитваш да заблудиш - белите овце, овцете, които наричаш приятели, или себе си? Ако се опитваш да заблудиш белите овце - имаш късмет, читателю! Те отдавна са заблудени - още една заблуда няма да им навреди. Ако се опитваш да заблудиш овцете, които наричаш приятели - имаш много голям късмет, читателю! Те и без това достатъчно заблуди са преживяли само и само за да бъдат с теб. Какво? Да не би да се опитваш да заблудиш себе си, читателю? Уви, нямаш късмет тук. Защото знаеш истината:

Ти си лайно и не заслужаваш да живееш...

Успокояващо, нали?

Вярвам, че животът е поредица от стаи и единственото нещо от значение е с кой ще ги споделяш