За сега съм включила 4 героя + мена като разказвач ....
Хаями – главната геройня
Натсу - баща
Хея - щерката
Тсукико - синчето
Имената са такива щото не исках да ги кръстя пенка и ванчо, в последствие ще измисля по-хубави ма за сега ще са така.
Предварително се извинявам за грешките и съдържанието в края на текста.
Глава 1
Нощ! Мрачните нюанси обхващащи пейзажа са по-зловещи от обикновенно. Счупени дъвета, прогнили дънери, покрити с мъх и тишината – така страховита - трикратно подсилваше страха и. Дървета, почти еднакви, объркваха съзнанието и и създаваха усещане за лутане в кръг. А тя си повтаряше само две неща – „бягай” и „не се обръщай”.
С големи крачки, тя прескачаше падналите клони и задъхана продължаваше напред. А преследвача и, сякаш незасегнат от умората, я настигаше все по-бързо. Един грешен поглед назад срещна златистия поглед на водача им, сълзите, които до преди малко сдържаше, се стекоха по бузите и. Надеждата и си бе заминала още в началото на бягството и, но инстинкта за съхранение я водеше напред. Инстинк, който всъщност спаси живота и, инстинкт, който я доведе до портите на огромен замък.
Без да се замисля тя се покатери и прескочи изящната метална порта, завършваща и от двете си страни с шипове. Леко успокоение проникна, сякаш неканено, в мислите и. Паднала на земята от умора, тя се обърна и видя в цял ръст преследвача си. Великолепен и красив, със златни очи жадуващи кръвта и, вълкът гордо стоеше от другата страна на портата. Въпреки преградата тя не бе сигурна в безопасността си, затова предпочете да влезе в замъка, пред това да остане навън.
Двойната дървена врата, която очевидно не бе използвана от години, с лекота се отвори при лекият допир на момичето. Тя хвърли последен поглед назад към преследвача си, и бързо се втурна вътре. Стаята в което се намираше бе тъмна, а и нямаше нищо с което да се освети. Продължавайки напред, достигна до дълъг коридор. В края му се виждаше светлина и се чуваха разговори. Тя предпазливо отиде и надникна през врата. А отсреща, за нейна изненада видя един мъж с престилака, който сервираше вечеря, момиченце, което рисуваше на пода, а в задния край на стаята едно момче, което с безинтерес гледаше навън. Мъжът я забеляза. С усмивка и мил жест той я поканва да влезе при тях. Момиченцето, сякаш уплашено от нея, се скри зад баща си. А момчето дори не обърна внимание.
С мек глас мъжът я пита:
- Здравей, коя си ти?
- А-аз съм Хаями. Из-извинете, че се натрапвам... – започна тя.
- Приятно ми е. – прекъсна я той – Аз съм Натсу, това е дъщетя ми Хея, а момчето там е синът ми – Тсукико. Тамън се готвихме да вечеряме, искаш ли да хапнеш с нас?
-Не искам да се натрап... – преди да довърши бащата вече я бе дръпна и поставил да седне на един стол. След по-малко от минутка вече всички бях на масата и се хранеха. Хаями с неохота се бе примирила, но с мисълта да се отплати, някак, за гостоприемството.
-И какво те води насам? –попита първи бащата.
-Ами... аз се изгубих, а и едни вълци ме преследваха. Видях замака в далечината и си помислих, че мога да се подслоня за малко. Докато разбера къде съм. – обясни тя –Не знам как да се отблагодаря... ако има нещо с което мога да помогна. Ще се радвам ако ми позволите...
-Тя твоя приятелка ли е? –прекъсна я малкото момиче, въпросът явно бе насочен към Тсукико.
С все същото отегчено изражение, но с малко подразнен тон, той каза:
-Да ти прилича на моя приятелка?
-Ми да –отвърна, докато Хаями гледаше с изненада –Вярно не е от типа момичета които се въртят около теб, но все пак е момиче, а ти ...женкар.
Изненадата на Хаями вече се изразяваше не само в мислите и, но и физиономията и бе очудена. Няколко въпроса и приминаваха през ума „Какви момичета в тази зловеща гора?”, „Защо са само те тук?”, „Боже, те вампири ли са?”. Все въпроси неизказани от устата, а също и оставени без отговор.
-Сама го каза, тя не е мой тип! –без да поглежда към Хаями, той я посочва с палец. „Пренебрежението и грубото му държание трябва да крият нещо?” - си помисли тя. „Конспирации, конспирации!”-отвърнах
–А и някога да съм водил момиче тук?
-Мммм... да –каза малкото момиченце с надсмешка, а после изневиделица изстреля въпрос към Хаями –А той твой тип ли е?
Реакцията и предизвика смях у момчето.
-Как няма да съм, та аз съм най- най. –отвърна гордо той
Зачервяването по бузите на Хаями се смекчи, а погледа и се стрелна към Тсукико с изненада и любопитство. Досега не бе обърнала внимание за външния му вид. Той бе висок, с дълга до кръста, черна коса, с тъмни очи и наистина красиво лице. На пръв поглед той беше наистина зашеметяващ, а на втори даже повече. Изненадата в очите и се превърна в съгласие. Бащата обаче също не отстъпваше по красота, той бе с руса, къса коса, сини очи, необръснат, но въпреки това адски чаровен. Момиченцето предполагам бе на 12 години. Руса и синеока като баща си. Косата и бе вързана на две опашки, а лицето и по-сладко от това на всяко малко момиченце, което Хаями бе виждала през живота си. За да не обръща внимание на прелестните си домакини тя понечи да смени темата.
-Много е вкусно, вие ли го сготвихте? –попита банално тя. Но явно бе достатъчно за да се забрави миналата тема и разсъжденията по нея. С зарадвано лице бащата отвърна с положителен отговор. Тя се усмихна и продължи с изтъркани, но вечно действащи фрази.
Когато свършиха с вечерята. Хаями убеди Натсу да помогне с нещо.
-Добре, добре. Ще помогнеш на Тсукико и Хея да подредят съседната стая. Излизайки от стаята, дългият коридор, който тя помнеше с уплаха, се бе променил в голяма всекидневна. Но Хаями не обръща внимание на това, „Все пак имам работа.” си помисля тя. Тримата влизоха в една малка стаичка, на Хаями и връчиха кашон и и казаха да подреди съдаржанието на две купчинки: стари и нови. Тсукито се зае с подреждането на рафт с книги, а малката Хея, изклинчи от работата и почва отново да си оцветява рисунката си. Отваряйки кутията тя видя що за работа са и възложили. Да преподрежда ножици! Всяка една сякаш извадена от антична колекция, но само някои бяха достатъчно запазени за да могат все още да се нарекър ножици. Тя започна да ги сортира, но от невнимание хвана едната за острието, въпреки че преди това я бяха предопредили изрично да внимава. Ножицата изведнъж оживя и поряза Хаями. Тя я изпусна, но вместо да падне на земята - ножицата полетя, а от кръстосаните острието започна да тече пияна. Като полудяла ножицата затрака, а пияната се разпръска навсякъде. Хея веднага побягна в другата стая, а Тсукито хвана Хаями и раззерено и дръпна към другата стая.
-Казах ли ти да не хващаш ножиците за острието? –Изкрещя и той – Виж сега какво направи!
Хаями като една голяма ревла се разплака и с фъфлене и хълцане му се заивинява.
-Ух млъкни вече. –продължи да и крещи той –По-добре се разбързай и ме последвай, нали не искаш да умреш?
Сълзите и вече неспирно се стичах. И тя пак с подсмърчане отговори, че не иска.
-Мамка му, защо трябваше да става така? – започна да си бае той –Тъпо момиче, ако не беше настоявала да помага... Ух, че и ми реве, каква лигла.
Леко убидена от това тя спря да плаче. „Късмета ти може и да не проработи пак. Вече си спаси живота веднъж, но за един ден - два пъти!?!”- казах и аз. Когато стигнаха крайната стая, едиствената която нямаше втора врата, те се скриха в ъгъла. Нямаше на къде да бягат, а лудата ножица бе подир тях.
-Каза, че ти се живее, нали? – Хаями кимна – Добре тогава. Има само едина начин.... – с не чак толкова голяма неухота тя се съгласи на плана му. „Всъщност тази ножица е духът на ревниво момиче, което очевидно е влюбено в Тсукико.”-пак и казах аз, като обяснение на неговия план. Ножицата влетя в стаята и ги завари там. Той и тя гол на половина, и тя седнала върху него! Това явно вбеси още повече ножицата, но вече старият артефакт не можеше да удържи яроста и и се строши. Появи се силуета на малко момиче, което разплакано гледаше към двамата.
-Добре, не те обичам вече. –казва тя и изчезва.
Двамата остават сами, той понечи да се изправи, но тя го спря.
-Недай, ако се изправиш ще ме видиш.
-Аз вече те видях! –каза той със первезна присмешка.
И тогава тя се изтъркули на пода. Изведнъж вече се намираше в стаята си, при това на пода. „Само сън!” Щастливо си помисля тя. Изправи се и започва да се преоблича, но почувства пронизващата болка от порязване. Погледна ръката си и изпищя в ужас.
-„Явно не е било сън, нали Хаями?” –попитах я аз
-..........
В продължение на два дена тя не смееше да заспи. Но на третия умората я повали, този път не сънува нищо. Блаженна тъмнина на безсънна нощ. На другия ден вече свежа отиде на училище. Там тя получи уведомление, че я местят в друго училище. Причина: „.........”. Няма такава.
