Тъй като всеки си има свой критерий за оценяване е трудно да се нарече състезание. Там поне имат някакви общи рамки, по които се оценява. Тук е кой как му скимне. Някои просто си цъкат. Двата разказа са анонимни. Избирате между "1-ви разказ" и "2-ри разказ" като опция на анкетата. Може би така е по-добре, но тези, които следят раздела знаят за какво става дума - да го наречем предизвикателство от страна на Vigilante към мен. Приятно четене. Надявам се всеки гласувал (поне повечето) да напишат защо са решили така.

1-ви разказ
Беше една от онези прохладни вечери, първата на лятото, когато улиците бяха пусти. Хората се събираха по къщи и заведения да видят полуфиналите на първенството по футбол. Само по някоя друга влюбена двойка или забързан по работа чичко минаваха по тротоарите.
На първия етаж на една кооперация, с изглед към улицата имаше отворен прозорец. През него се виждаше дъбово бюро, на което работеше един професор. Професор по физика, химия и всякакви науки, занимаващи се с доказването, проучаването и разбирането на едно или друго природно явление. Белокосият човецец изглеждаше много дребен заради големите библиотеки край двете стени. И отляво, и отдясно, над човека надвисваха лавици пълни с книги, томове, научни статии, вестници и всякакви необходими неща за проучаването и разбирането на едно природно или неприродно явление. Стаята беше обзаведена още с два стола, близо до вратата, срещу бюрото, хубав персийски килим и един удобен стол, запълнен от дребничкия професор.
Входната врата се отвори. Професора очакваше гост. Един по-млад господин, но все пак не твърде млад, който се занимаваше с практикуване на науката. Практик. Интересен събеседник, като се имаше предвид факта, че Професора беше теоретик, а Практика си беше практик. Средновисокият мъж запълни рамката на вратата. Косата му беше разрошена. Очилата му бяха леко наклонени настрани, кафявите му очи сияеха, като на дете, а облеклото му, както обикновено, беше по-скоро младежко и не прилягаше на възрастен мъж. Усмихна се широко.
Професора вдигна глава от формулата, която пишеше. Поредното уравнение за нещо уж важно. За учените хора всичко бе важно, стига да е сложно.
-Здравей. – някак си хладно каза ученият, но не изтри усмивката на госта си.
-Привет, друже! – радостно отвърна другият мъж. – Мога ли да седна?
Без да чака покана хвърли тънкото си яке и чантата на единия стол. Седна на другия стол. Придърпа дънковите си панталони и кръстоса крака. Приглади няколко гънки на тениската си и отново отправи погледа си към домакина.
-Искаш ли чай? Бисквита? – Професора хвърли един бегъл поглед към чинийката до себе си. Беше останала само една бисквита. Не му се и отиваше да направи чай, но трябваше да бъде любезен.
-Зарежи глупостите. – засмя се гостът. – Трябва да говорим за нещо наистина важно. Открих го!
Ден преди това двамата се бяха чули по телефона. Практика обясняваше нещо оживен повече от обикновено и по тази причина Професора предпочете да се видят.
-Какво си открил? – зад голямото бюро дребничкият мъж с побеляла коса повече приличаше на току-що събудил се бухал, отколкото на сериозен възрастен мъж. Когато липсваха доказателство за нещо, беше хладен.
-Открих отговора! Невероятно е, че е толкова прост, а и е практически доказуемо...
-Какъв е въпросът? – все тъй хладно и безразлично попита по-възрастният мъж. Това не беше първият път, в който Практика идваше щастлив от своето откритие и се беше оказвало, че всъщност нищо не е открил. Науката вече беше доказала всичко. Поне всичко, за което имаше сложна формула или сложно обяснение.
-Как така какъв е въпросът?
-Трябва да знам въпроса, за да ти кажа отговора. – някак си надменно каза Професора. – Може вече да съм научил отговора на въпроса или той да има друг отговор освен твоя. Когато човек знае въпроса, знае и отговора.
-Искаш да знаеш въпроса?
-Да.
-Въпросът е „Как да станем суперхора?” – самодоволно каза Практика. Облегна се в стола си и широко се усмихна.
-Суперхора?
-Ако исакш може да използваш и думата... – Практика се наведе напред, удължавайки паузата повече – богове.
-Богове? – изненада се теоретика. – Това е невъзможно. За целта човек трябва да използва пълния капацитет на мозъка си... Може би и повече. Ако...
-Възможно е! Отговорът е: Хората трябва да освободят напълно подсъзнанието си. Трябва да се оставим на самите себе си и да премахнем всякакви предрасъдъци към каквото имаме. Пълното освобождаване на мисълта ще отключи пълния ни потенциал и ще ни превърне в свръххора.
-Това е невъзможно. Има теории и учения, които говорят за тези неща, но научно...
-Заеби науката! Тук става дума за нещо повече. За нас самите и нашето решение какви да бъдем! Става дума как ние самите да се превърнем в свръхчовека, който от толкова време искаме да бъдем, без науката.
-Това е невъзможно. – изпръхтя Професора. – Трябват изледвания, проучвания, това не е просто така, изведнъж да решиш, че си свръхчовек. Че можеш...
-Ще ти докажа, че е възможно. Точно заради това имам нужда от теб.
-Какво имаш предвид?
Гостът стана. Свали си очилата и ги прибра в чантата си. За момент спря да бърка вътре сякаш размисляше, но секунда по-късно с решително движение извади един пистолет.
-О Господи, какви ги вършиш?! – Професора веднага се изправи уплашен.
-Спокойно, де. Ако искам да те застрелям, ще ти кажа. Теорията ми за отключване на цялото подсъзнание, пускането на целия механизъм в действие има само един недостатък.
-Какъв?
-Спусъкът, който да пусне в действие машината, така да се каже. Според мен, човек трябва да умре, за да проработи тази работа с отключването на цялото подсъзнание. Това е Теста. Това е начинът да се разбере дали човек може напълно да се освободи и да повярва, че е свръхчовек. Ако ме застреляш, но моята мисъл е че аз няма да умра, тогава ще оживея, защото съм повече от телесна обвивка. Ще стана и няма и да има помен от раната. Очаквам, че би трябвало да се самоизлекувам бързо. Представяш ли си...
-Ти си луд! Как може да основаваш цялата си теория на смъртта. Това е глупаво! И се опитваш да ме намесиш! Бих предпочел ако си...
-Не ставай глупав. Нима това не е целта на всички ни? Да бъдем повече от това, което сме. Всичко е в нас. Трябва само да се възползваме от него. Вярно, че ако се окажа прав, слабите ще умрат. Онези, които не могат да управляват и владеят напълно своята мисъл, които не вярват достатъчно, ще умрат. Но останалите! Останалите ще бъдат безмъртни. Ще имат цялото време на света да постигнат целите си. Да бъдат свръххора. Да изобретяват, да творят, да се развиват, да помагат. Вече няма да има страх от смъртта. Ще решим всичките си проблеми само ако се оставим на един единствен риск. Да бъдем повече от това, което сме. Да еволюираме. Трябва да го повярваме, за да стане. И аз смятам да бъда пример.
Практика отиде по приятеля си и му подаде пистолета. Професора го взе с трепереща ръка.
-Знам, че си бил войник някъде по света. Споменавал си го. Не е нещо, с което се гордееш. – По-младият мъж въздъхна. – Но сега ще ти свърши работа. Имаш рефлекса, инстинкта за самосъхранение и опита да убиваш.
Бръкна в чантата и извади още един пистолет.
-Ти си луд! – изкрещя ученият. – Изобщо знаеш ли какво правиш? Ако не се получи?
-Всичко съм премислил. Няма друг вариант. Това е единственият начин да се разбере. – бръкна в джоба на панталона си и идвади една визитна картичка. Остави я на стола. – Това е картичката на един детектив. Днес му се обадих и обясних всичко. Ще прояви разбиране към ситуацията и ще ти се размине, друже. Дори в завещанието си написах и описах подробно всичко. Време е да зарежем формулите, изследванията, проучванията и да се оставим на чистия инстинкт. Да се оставим на усещането, на мисълта. Да рискуваме.
-Определено си се повредил. – Професора видя, че приятелят му е махнал предпазителя на пистолета, който му беше дал. От него се искаше само да стреля.
-Не е така. Наред съм си. Иначе не бих направил такава глупост.
-Поне осъзнаваш какво правиш и все пак това е лудост.
-Да. Знам, че инстинктът за оцеляване ще надделее. Това е премислено също. А сега ми кажи, Професоре, вярваш ли, че си свръхчовек?
Практика насочи оръжието си към по-възрастния мъж. Човекът видя дулото. Знаеше какво точно ще се случи. Беше изпитвал такова усещане преди време. И в този момент действа по инстинкт. Стреля.
Практика падна на пода. В гърдите му имаше рана. Определено и не дишаше. Професора се доближи до трупа. Осъзна, че още държи пистолета и го хвърли на страна. Паникьосан, взе визитната картичка от стола и излетя навън.

Най-накрая малко хлад. Беше ми писнало от онези горещи дни и нощи, в които дори да бръмнеш, се чувстваш изтощен. Видях един отворен прозорец и се шмугнах в стаята. На масата имаше бисквита. Какво щастие. Обичах бисквити. Другите от моя вид предпочитаха разни лепкави и течни работи. И от това си патеха много. Хората изобретиха някакви лепкави неща, на които почти всички от вида ми се лепяха като мухи на мед. Буквално. Залепваха и никога не се отлепваха. И хората ги хвърляха в кофите за боклук. Отвратително. Аз за това се придържам към не лепкавата храна. По-безопасна е. А и бисквитата имаше и пълнеж. Какво удоволствие. Потрих крачета готов за угощение. И нещо ми направи впечатление. Не че трябваше, не че ме интересуваше, но миришеше странно в стаята. Определено не трябваше да обръщам внимание на миризмата. Разкъсвах се между любопитството и бисквитата с пълнеж. Труден избор, но тъй като бях малко по-странна муха реших да бъда любопитен. Често ми казваха да не бъда любопитен, а да отлитам в обратна на странните неща посока. Приближих ръба на бюрото. Тъй като се притеснявах някой да не ме причаква с мухобойка, не летях. Така де, а съм бръмнал, а съм гръмнал. От ръба се разкри странна гледка. Някакъв мъж лежеше на пода и имаше рана. И така както си наблюдавах трупа и в главата ми бръмчаха разни мисли за случилото се, така онзи труп изведнъж се оказа, че не е съвсем труп. Мъжът си пое дълбоко въздух и застана в седнало положение. Изпуснах се от страх. Бях виждал трупове. Те не правеха така. Този обаче не само, че реши, че не е умрял, ами се и изправи. Раната в гърдите му димеше и сякаш зарастваше. Някакво парче метал падна на пода. Това беше най-страшната, ужасяваща, кошмарна и невероятна гледка. Щом хората вече не умираха какво ли можеше да ни се случи на нас – другите живи организми?
Изпуснах се втори път, защото онзи, човека де, както се опитваше да се задържи на крака залитна и се подпря на бюрото. Избръмчах бързо под чинията с бисквитата. Човека започна да се смее. На мен определено не ми беше до смях. И изведнъж насочи ръката си към моето скривалище. Оставаше ми само да се надявам да не посегне на живота ми. Посегна на бисквитата. Взе я. Захапа я, какъв безсрамник, и се насочи към вратата на стаята. Взе някакви неща и все още смеейки се и дъвчейки парче от моята бисквита, затвори вратата. Отдъхнах си.
Мисля, че това ми беше приключението за цял живот. Минавам на понички. Избръмчах през прозореца. Наблизо имаше участък, пълен с мързеливи полицаи и лепкави понички. Както бръмчах към участъка, видях същия човек, онзи, дето не беше мъртъв, как спира други двама. Някакъв нисък и белокос и смътнопознат човек. Приличаше ми на служител от управлението. Но това беше без значение. До тук историята ми беше достатъчно шантава. Дано поне другите мухи не ми се смееха много. Но сега най-важна бе храната. Лепкави и гадни понички. Повече никакви бисквити.

Детективът се стресна. От кооперацията буквално изскочи някакъв мъж, който се смееше, имаше облекло неприлягащо за годините му и изгорено на фанелката. Дали бе говорил с този човек по-ранно? Всичко беше много объркано. Странен разговор с непознат мъж, осведомяващ го за евентуално убийство, което е самоубийство и за още куп странни неща. Едно от тях беше евентуалното посещение на нисък белокос професор. И професорът се беше появил в участъка. За момент Детектива смяташе да го отпрати или пренебрегне, но се притесни, че някой колега може да му отнеме случая, който да се окаже съвсем реален или най-малкото да е причина името му да се появи във вестника. Набързо бе изслушал не много свързаните бръщолевения на Професора и почти веднага го бе натоварил в колата. Бяха тук за минути, а ето, че мъртвият приятел на учения не бе толкова мъртъв.
Двамата мъже, Професора и Практика, говореха един през друг, така че Детектива не разбираше нищо. Но определено цялата работа му беше достатъчно странна и без да долавя думи като „свръхчовек”, „безмъртен”, „откритието на века”, „ще променим света”, „богове” и всякакви други идиотски фрази. Изгореното на фанелката определено бе от огнестрелна рана. Ако това не бе някаква инсценировка, то човекът нямаше как за 15-20 минути да бе възкръснал. Или пък имаше как? Ако се вслушаше в разговора, Детектива долавяше и думи като „подсъзнание”, „ум над тяло”, „регенериране”. Всичко му звучеше като от някакъв научнофантастичен роман.
-Трябва да ти направим изследвания.
Веднага щом чу тези думи от устата на Професора, Детектива изстреля: „Качвайте се в колата.”, с което все пак се намеси в разговора между двамата и потегли към най-голямата многопрофилна болница. Щастлив бе, че щеше да може да си вземе понички и кафе. Бе оставил вечерята си от понички в участъка, а стомахът му стържеше. Също така се надяваше цялата тази случка да допринесе за появата на името му във вестника. Колегите му щяха да се пукнат от яд. След тези щастливи мисли и Детектива се усмихна широко, и не обръщаше внимание на оживения разговор на задната седалка между веселите Практик и Професор.

2-ри разказ
Първото нещо, на което те учат, е да не спираш да се усъвършенстваш.
- Това е моето момче.- засмя се мама от болничното легло. Перуката, която си е сложила на главата, й стои нелепо, но не й го казвам. Тя се навежда и ме целува по челото.- Още чакам да те видя по телевизията, млади момко! Какво става с работата? - аз й държа ръката и се усмихвам неловко. Винаги ми става неловко, когато ме пита.
- Трябва да ме повишат днес. Шефът ми обещава от месеци и даде за крайна дата днес. 16ти август. - на лицето на мама се изкриви още по-голяма усмивка и черните й зъби се видяха. - Знаех, си че ще стане голямо нещо от теб, Роджър. Още се хваля на всички с теб. Сега ще разправям как сина ми не само знае четири езика, а и печели повече от техните синове. – основното, с което мама се занимаваше през последните пет години от живота си, беше гледане на телевизия. Знаеше всички предавания наизуст. Обичах я, но беше невъзможно да идвам по-често при нея в болницата предвид огромния ми работен ден. През времето, в което не работех или не се подготвях за работа, учех . Не спирах да се усъвършенствам. Представях си как някой ден съм оженен за руса красавица, завършила Харвард, толкова красива, че всичките малки пощальончета, които щяха да идват около огромната ни къща, щяха да мастурбират на нея всяка вечер. Представях си как всички щяха да завиждат и щяха да си мечтаят да имат моя живот. Щяха да правят репортажи за мен всяка вечер и единствените хора, които нямаше да са влюбени в мен, щяха да са тези, които завиждат и тези, които ревнуват жените си, защото осъзнават, че ако пожелая, мога да ги притежавам както си поискам. И бях готов да работя колкото трябва за това. Представях си гордата усмивка на мама. Наистина мечтаех тумора да не я довърши. Поне не и преди да види колко велик е станал синът й както е зарекла, че ще бъде.
***
После сам се учиш да мечтаеш като тях.
- Както виждате, сър, съм донесъл повече пари на фирмата от всеки друг. Дерек не спираше да отсъства и крадеше. Знам това, защото работи до мен. Даяна е не само невежа, но и изключително несериозна. Не спираше да говори по телефона с часове. Фирмения телефон, сър. А аз винаги съм си вършил работата съвестно. Винаги съм поставял лоялността към фирмата и към идеалите, които изповядвам на първо място в живота си. - представях си как пека манекенското си тяло на плажовете в Хавай, докато другите стояха в сивите си апартаменти, защото не могат да си позволят да отидат на море.
- Никой не оспорва лоялността ти, Роджър, но старият Фъргюсън е вече на шейсет години и е не по-малко добър служител от теб. А и е по-дълго във фирмата. Мястото е само едно. Изборът между вас двамата наистина е труден и ще ти дам окончателен отговор в петък.- Светът рядко е изглеждал толкова гнусен, но щях да издържа всяко наказание, за да стана онзи свръхчовек, когото мечтаех да съм. Щях да нося обувки за по пет хилядарки чифта и щях да се разхождам по улицата с тях само, за да ме видят.
От 10ти клас сънувам един и същи сън. Гледам лъвовете в Африка, целите сякаш от злато заради яркото слънце. И около мен няма никой. Само аз, цялото спокойствие във вселената и лъвовете в далечината с цялото злато по тях. Денем мечтаех за джипове, басейни и красавици, а нощем за Африка.
***
И в един светъл ден...
- Ало? Търсим Роджър Федърел?
- Да, аз съм?
- Сър, обаждаме се от болницата, имаме лоша новина. По-добре елате дотук. Стая 245 – „Мама!” Първата ми идея беше, че мама умира. Никога няма да види как синът й натрива носа на всички боклуци и се извисява над стадото обикновени хора. Никога няма да види как синът й става свръхчовекът, който винаги е искала той да бъде. Влетях в стаята, но мама я нямаше там. Имаше само притеснени хора в бели престилки. Един от докторите стана нервно и започна.
- Никога не съм можел да го правя, сър, затова ще ви кажа направо. Тестът, който си направихте преди седмица, онзи експерименталния, е дал положителни резултати, сър. Цялата ви глава е завзета от тумори, сър.
Седях и гледах втрещен. Не мислех нищо. Не казвах нищо. Просто седях и гледах празно, чакайки да ми каже, че се шегува.
- Бихме могли да ви предложим лечение, сър, но ще е ужасно несигурно. Шансът да преживеете това е почти нулев. Остава ви не повече от месец. Били са открити твърде късно, сър. - Мълчах. Седях и гледах. След това се обърнах и излязох. Продължавах да мълча и започнах да мисля какво помня от живота си. В този миг, облегнат на гилотината, аз чаках да видя миналото си на лента. Но не виждах нищо. Последното, което помнех, беше от десети клас. Аз с моя трийсет и три годишен живот помнех единствено първия ми секс и първата ми тийнейджърска несериозна любов. Нима не ми се беше случвало нищо по-хубаво? Цял живот си мислиш, че имаш какво да губиш, затова не спираш да се бъхтиш като животно, за да го запазиш. Осъзнавах, че съм един възпитаник на една робска класа. Бедните ги мързи да работят и разполагат със себе си. Богатите имат достатъчно хора да работят за тях и разполагат със себе си. Но ние? Ние, децата на средната класа, винаги си мислим, че имаме какво да губим и че ако се борим неуморно, някой ден ще станем като шефа. Някой ден жена ни ще е толкова яка, че тийнейджърчетата ще се молят на господ някой ден да пипнат такава. Натровили сме се с фалшивите си идеали. Научили сме се никога да не сме доволни от себе си. Винаги да искаме още и още. И тогава осъзнах, че истинската трагедия не е това, че умирам след месец. Истинската трагедия щеше да е ако оцелеех до старини и тогава осъзнаех, че не помня нищо от скапания си мравешки живот. Години чакаме някой да оцени роботския ни труд и накрая ставаме като мама. Целият ни живот е в шибания телевизор. Тъжно е как пънкарите от училищата някой ден стават банкови чиновници. Как надъхани младежи, нямащи търпение да се впуснат в приключението на живота, стават продавачи. Как идеалистите от гимназиите порастват и стават сериозни граждани. С други думи, продажни копелета. Болните от нас бленуват за потупване на рамото, а нелечимите като мен - за това да натрият носа на всички и да покажат, че са по-добри от тях. Ние признаниехолиците. И аз никога не бях виждал Африка, за която мечтая от повече от десет години.
***
...осъзнаваме, че...
- Дайте повишението на Фъргюсън, сър. Напускам.
- Напускаш? - притесни се шефът. - Наистина мисля, че не се отнесохме справедливо с теб, Роджър, ако напускаш заради повишението...
- Не, сър. Не напускам заради повишението. Дайте го на Фъргюсън, аз напускам. - станах и излязох от кабинета. Усещах жал за този дъртак. Имах късмет, че започнах да умирам. Аз ще живея един месец, той няма да живее и ден. Като си помислех, че днес предадох всички хора, които познавах заради това повишение, ми се повръщаше.
Бях продал огромната си колекция мебели, която показвах на всеки, когото намерех и щях да отида в Африка.
Нямаме какво да губим. С единия крак сме в гроба, а с другия върху обелка от банан, както пишеше в едно детско списание. Единия ден баща ми беше невероятно силен мъж. Беше здрав, винаги бодър и ужасно трудолюбив. На другия ден не можеше да ходи и го хранехме с лъжичка. И даже тогава ми казваше "Синко, някой ден ще станеш свръхчовек". Никога не си взе поука. Единственото, което остава с нас до края, са спомените ни. И аз отивах да правя спомени в Африка. Майната й на изкуствената ми наложена мечта. Майната му на повишението. Майната му на скапания ми апартамент с колекцията от безсмислени мебели, които никога не съм харесвал. Отивах, за да видя златна Африка. Този път наистина бях свободен.
***

...е твърде късно и вече не ни стиска да направим каквото и да е.
Чаках самолета. През целия си живот не съм бил по-щастлив. Нима трябваше да умирам, за да започна да живея? Ако можех, щях да се върна години назад и да кажа на мама, че не искам да съм герой, не искам да съм шеф, не искам да ме дават по новините. Дори публичността ме дразни, не мога да повярвам, че съм мечтал за нея. Телефонът ми иззвъня.
- Сър? Сър? Обаждаме се от болницата, сър! Щастлива новина ! Експерименталният метод е бил сбъркан. Няма ви нищо, сър! Вие сте напълно здрав! Като бебе!
Въздъхнах щастливо.
- Благодаря ви! О, боже! Благодаря ви! - и загледах самолета, който кацна и чакаше да се кача в него. Седях и зяпах. После станах и напуснах летището. Трябваше да побързам да се върна на работа докато имаха нужда от мен. Африка можеше да почака, сега трябваше да се преборя за повишението.


П.П. Уф, побра и двата разказа. Събират се 8 страници.

първият ми хареса повече. Идеята много ми хареса и как е написано.

Първият разказ има готин завършек и дотам. Като изключим, че се подчинява на единия персонаж, който неизменно трябва да е якият, "нашият" (което е дразнещо) и че гледната точка на мухата е неуместна (защото тя не само описва действието, но и директно и натрапчиво подсказва търсеното внушение), историята кара някаква банална идея да звучи сравнително готино =)

Вторият - просветлението на героя пада малко като от нищото и звучи поучаващо, но това сигурно е единственото, което дели историята от професионално написан разказ. Харесва ми ефекта на двойната врътка, защото след като един път се е случило нещо неочаквано в действието, краят след това все едно ти удря шамар :Р

Оф, Crunch, бих се намесил, ако не бях писал едното. Ама айде няма да ти споменавам, че двата разказа си имат зададена тема, само ще е минус. По-нататък, ако ти обяснявам, ще ти стане тъпо. Поне видях как си пишеш коментарите върху разкази и става ясно колко точно успяваш да разбереш написаното. Ако искаш да го обсъдим като свърши гласуването.

Ще тръпна в очакване да бъда просветлена, нахъсан приятелю.

Нито съм нахъсан, нито съм приятел. Уф деца — няма отърване от тях.

Ти си гадно злобно човече,което го е яд.

П.П Гласувах за втория разказ.

"И в един светъл ден...
...осъзнаваме, че...
...е твърде късно и вече не ни стиска да направим каквото и да е."



А това трябва да е сред мъдрите цитати:

"Цял живот си мислиш, че имаш какво да губиш, затова не спираш да се бъхтиш като животно, за да го запазиш. Осъзнавах, че съм един възпитаник на една робска класа. Бедните ги мързи да работят и разполагат със себе си. Богатите имат достатъчно хора да работят за тях и разполагат със себе си. Но ние? Ние, децата на средната класа, винаги си мислим, че имаме какво да губим и че ако се борим неуморно, някой ден ще станем като шефа..."

Втория разказ ми хареса много повече откъм всичко: plot, изказ и най-важното, че е завършен. И е много по-добре обвръзан с темата "свръхчовек", отколкото първия. Свръхчовек =/= Бог, X-men.

Първият разказ започва много тромаво благодарение на прекалено многото описания. Предвид, че сюжета не е кой знае какво, не мисля че е толкова важно за читателя да знае за дъбовото дърво на професора или за неприлягащо младежкото облекло на практика. Следва най-забавната част с действията, която искрено ми хареса. Ясно ми е значението на гледната точка на мухата, написано е по интересен начин, но самата муха като герой...ъ ъ, не ми се връзва никак с останалата част. Заключението - слабичко ми се вижда, щях да се изненадам повече, ако не беше възкръснал.

Към вторият разказ нямам забележки. Много ми харесаха разсъжденията в чистия им вид, но най-впечатляващо беше заключението.

Има ли нужда да казвам за гласувах?

Очуден съм, че разказа ти е по-малко тъп от колкото очаквах о.О
В началото изглежда все едно се опитваш да станеш интересен с тва, че си многословен и тва е супер голям минус. Звучи много лейм.

Поне можеше да запазиш достойнство вместо да доказваш тезата ми, Vigilante. Но както казах вече - няма отърване от деца.
То и аз трбява да те поздравя. Мнозинството решиха, че си оригинален и прозрението за живота ти е предоставено по невероятен начин. Не знам как успяваш да се харесаш, като разказите ти винаги са плоски и граничат с възможността да бъдат пълен провал, ако не е зрънцето инетресно нещо вътре, зрънцето, което кара публиката във форума да се замисли за вече открити и ясни неща.
Странно е, че се хванахте за многословието, че разбихте елементите поотделно, а не ги разгледахте като цяло, като свързани помежду си показващи всеки различно нещо, за да ви подскажат общото. Но как да е. Аз още ще си се смеея на тия коментари, особено на: "че се подчинява на единия персонаж, който неизменно трябва да е якият, "нашият"".
Не знам защо потребителите и посетителите на раздела все още си мислят, че има оригинални идея, като се има предвид, че не остана нищо оригинално, освен начина, по който ще се покаже даденото нещо.

Много си груб х)
Аз просто искам да кажа, че дългите описания са грешни почти винаги особено когато ако не развиват атмосферата по някакъв начин.
Естествено има автори, които с "безсмислените" си описания ти въздействат супер много, но ние сме далече от това ниво.
Това с мухата е интересно като похват, но и то не се връзва по никакъв начин. Не искаш да кажеш нищо с него и изглежда някво висящо някак си. Изглежда глупавичко.
За да звучиш оригинално не значи да направиш нещо което 100% никой не е казал. Нямам самочувствието, че съм го направил х) Нищо оригинално не е останало естествено, но можеш да го накараш да звучи оригинално. И когато ти кажат, че нещо е банално значи, че не си се справил. Можеш да разглеждаш една и съща философска идея по оригинални начини. Представянето ти (всмисъл историята може да е оригинален), но погледа ти е банален.
Освен това логически разказа ти е неиздържан и несъдържателен. И все пак очаквах да е по-зле. Справил си се по-добре от нем. И много по-зле от Дайджобсу десу, която по мое мнение се е справила по-добре от самия мен в онова състезание. Няма какво да се цупиш просто нямаш нужния опит, не съм искал да те засегна, но за момента разказите ти звучат супер неизпипани. Моите разбира се навярно също звучат така, но е много по-лесно да видиш недостатъците на другия, за това споделям с теб твоите. Това не е агресивна груба критика. Намали описанията, почти няма човек, на който да са му интересни освен ако не са наистина много, много уникални и стилистично изпипани, а това ниво още не можеш да стигнеш.

И по какъв начин не пазя достойнство като ти давам критическа оценка на разказа?

О боже!? Твърдиш, че съм се справил по-добре от Нем? Работата ми стана твърде ясна. Тоя раздел вече ми е най-азабвния от всички.

Не лъхай на злоба.
Нем наистина не се справи особено добре. Най-лесното нещо за писане е образи повярвай ми, а той правеше именно това. Историите му са твърде незабележителни и непостроени. Всеки, който е писал достатъчно знае, че това което пишеше нем е лесно.
Наистина звучиш много неприятен така дай по-спокойно о.О

Щом ти звуча неприятно и ти лъхам на злоба, значи нито можеш да четеш, нито да усещаш хората. Коментара ти за писането на Нем ме изненадва. Странно е и какво двуличие показваш.