Аз съм малко пришълец в този форум. Имам познати, които пишат тук и ми стана интересна идеята с двубоите. Имам нужда от малко стимул за да пиша и затова реших, че ще е перфектно за мен. А тази тема е за малко бекграунд произведенийца. Ето го и първото:

Тъмнината отстъпва бавно на запад,
свенливото Слънце показва лъчи,
а Жътварят към къщи прибира се скапан
и лицето в качулката вечно мълчи.

Небрежно облегнал косата на рамо,
в торбата си носи човешки души.
От снощната жътва останала само
на една още пламъка да потуши.

* * *

Жътварят видял бе милиони животи,
видял бе как гаснат милион светлини,
събрал бе души на летци и пехота,
посетил генерали в хиляда войни.

Жътварят бе бродил безкрайни полета,
с косата изкачвал безброй планини,
преплувал водите на всички морета
и жътва събирал в безброй равнини.

Където Човекът бе носил Живота,
където бе стъпвал човешкият крак,
там бе и Жътваря за своята Жътва,
спокойно изчакващ във нощния мрак.

Но днес той, Жътварят, загледан безстрастно
в очите на малко болнаво дете,
а после - косата му - бавно, но властно
душата от тялото ще разплете.

Излиза Смъртта през вратата навънка -
торбата по-пълна с едничка душа.
На рамо опира косата си тънка
и крачи към къщи през ранна роса.

* * *

Тишината отстъпва бавно на запад,
свенливото Слънце показва лъчи,
а Жътварят към къщи прибира се скапан
и лицето в качулката вечно мълчи.

Самолетна случка

- What would you like to drink, sir? - стюардът с напитките беше стигнал до него. Винаги бе мислел, че това е женска професия.
- Cola.
Мъжа в синя униформа и червено шалче - фирменият знак на авиокомпанията - му подаде прозрачна пластмасова чашка с кафява газирана течност. Не обичаше колата, но това беше единствената дума, която знаеше на английски и не обичаше да изглежда неук. Не, че това щеше да бъде от каквото и да било значение след няколко часа.
Огледа се. Имаше остър поглед и умееше да наблюдава. Мястото до него беше празно. През малкото прозорче се виждаше безкрайно море от белота. Беше забавно да си мисли, как само на километър под него бушуваше буря и обсипваше всичко с неспиращ поток от дъжд и гръмотевици. Стоейки тук, в метална кутия над облятата от слънце облачна равнина, караше бурята под него да изглежда нереална, дори невъзможна. Как може двеста метров чаршаф от облаци да разделя два толкова различни свята?
Аналогията му се стори странна. По същия начин можеше да си зададе въпроса как само 2 километра граница можеше да разделя две толкова различни държави. Как беше възможно два напълно различни свята да бъдат разделени от една едва различима ивица. Единият беше беден и слаб, но вече стъпваше на краката си. Имаше надежда за жителите му. И точно когато слънцето се показваше на хоризонта, за да дойде ден и за тази страна, й се нахвърлиха империалистите съседи. Подмамени от единственото богатство на държавата - нефта, те бяха готови да рушат, убиват и горят, само и само да го достигнат. Икономиките им зависиха от него, и след като държавицата отказа да се подчини на робските им условия, те й се нахвърлиха като гладни лъвове на немощна газела.
Той спря да мисли за това. Гневът му беше нарастнал до толкова, че беше впил пръстите си в налакътниците. Пусна ги. Отпи от колата и огледа самолета.
В дясно от него, отсреща на пътеката, седеше стара госпожа. Спеше. Беше облечена в синя рокля на бели точки, а бялата шапка с широки поли бе поставила на колената си. Скъпото й ярко червило почти се беше изтрило от обяда, който стюардесите бяха раздали преди 20 минути. Изглеждаше спокойна, безгрижна дори.
Всички в съня си са такива, приятни, безобидни. Но когато се събудят - тогава се появява истинският кошмар. Убийства, кланета, изнасилвания, мародерства. Само малка част от нещата, които се бяха случили на страната му в последните години. Помнеше детството си - големите зелени поля, студената лимонада от магазина, малките топчета, които кога крадяха, кога купуваха от същия магазин. Спомняше си един безкраен свят на радост и надежда, на увереност, на сигурност... И един ден всичко това изчезна...
Бомбите започнаха да падат през нощта. Беше се събудил от взривовете. Първо си помисли, че това е буря, но когато баща му го измъкна от леглото и го поведе към мазето, започна да се притиснява. Не го беше страх. Майка му остана, за да вземе сестра му, докато с баща му се спускаха в мазето. Точно тогава падна бомба върху къщата.
Пред жената беше седнал нервен мъж. Бялата му риза беше измачкана от постоянното му мърдане, а сакото му липсваше - явно го беше скрил за да не се поти. Не помагаше, защото човекът беше подгизнал целият. Вероятно беше първият му полет и имаше страшна фобия, защото постоянно викаше стюардесата.
До него седеше плешив бизнесмен, който бързо пишеше нещо на лап-топ-а си. Почти не обръщаше внимание на съседа си, освен няколко бързи гневни погледи в неговата посока. Изглеждаше опитен пътник. Видът му издаваше увереност и целеустременост - истинска корпоративна акула.
В края на самолета се чу детски глас. Семейство туристи - решили да посетят Щатите заради Статуята на свободата, Голдън Гейт бридж или някоя друга забележителност. Двама родители и две деца, всички леко облечени и с празднично настроение. Откъснали се от ежедневието, те бяха радостни, че най-накрая отиват на тъй чаканата си почивка.
Стана му жал за тях. Те нямаха нищо общо с нещата, които се бяха случили в страната му. Най-вероятно бяха от някоя малка тиха страна в Европа, която не пречи на никой и няма претенции за нищо. Колкото и да съжаляваше, той не чувстваше вина. Всяко велико начинание има косвени жертви.
Той...

Спрях. Винаги ми е лесно да пиша, когато пътувам. Компютъра ме гледаше с изписания си бял екран. Засега историята се получава добре, но не мога да измисля име за героя си. Зная малко за подбудите му и страната му. Не съм и много образован политически, за да й дам име. Просто един средностатистически човек от близкия изток, чиято съдба бе решена от група алчни империалисти, търсещ мъст. И въпреки че не разбирам много от тези неща, пак започнах разказа. Някак отвътре ми дойде, докато седях в мястото си и слушах монотонната самолетна музичка, която напоследък пускат. Защо пък да не го напиша?
Харесва ми. Но как, по дяволите, ще се казва? Нищо, ще продължа сега, пък после ще му измисля име и ще го сложа.

Той знаеше, че прави каквото трябва. Мразеше запада, заради това, което беше сторил със страната му, заради убитите му майка и сестра, заради годините ужас, глад и мизерия... но най-вече, защото точно когато се бе появила капка надежда за нормален живот, за прогрес, когато хората вече бяха повярвали, че нещата най-накрая ще се оправят, той бе унищожил всичките им мечти. Всичко, постигано през годините с толкова труд и толкова усилия, бе разрушено за една нощ, само за да могат дебелаците от другата страна на океана да напълнят тлъстите си гуши с петрола на страната му. Да могат да карат колите си, да си хвърлят боклука в найлонови пликчета и да могат да плащат с кредитните си карти. Толкова много животи само за да могат 300 милиона да живеят удобно...
Преди да се качи на самолета се колебаеше малко. Сега беше сигурен. Точно когато минават покрай най-населения квартал, той ще стане, ще отиде до кабината и ако не му дадат управлението, ще се взриви. Не очакваше да му го дадат. Каквото и да стане, той щеше да умре, всички на този полет щяха да умрат, и единствената разлика между двата варианта щеше да е количеството животи, които щяха да бъдат отнети. Светлините на града наближаваха. (Името му) стана...

Как подяволите се казва? Стигам до развръзката, а дори не мога да му измисля име!
Жената до мен се размърда. Отвори очи и сънено се прозина. Шапката й падна на пода.
Обожавам да ползвам обстановката около мен като модел за разказите си. По-лесно е от чистия полет на въображението, а и е по-правдоподобно. Нервният мъж си бе все така нервен, а плешивият все така плешив. Бебето от семейството туристи се разплака.
Един мъж на по-лредните места се изправи, взе чантата си от отделението над седалката и тръгна към края на самолета. Беше облечен в джинси и червена карирана вълнена риза. Погледът му беше леко замъглен, но лицето му беше уверено. Точно така ще изглежда моя герой! Като стигна средата той спря. Вдигна чантата си и отвори уста.
- Всички вие ще умрете. В куфарчето се намира бомба. Ако някой се опита да ме доближи, ще я взривя. Затова моля без резки движения. Дори да успеете да ме преборите, тя ще се взриви при по-рязко движение. Просто искам да ви кажа защо ще изгубите живота си. Ще умрете, защото тероризирахте страната ми, избивахте народа ми и обрекохте на глад децата ми, само за да можете да продължите нормалния си живот. Вие сте алчни свини! Аллах да се смили над душите ви!
Шокът напълни самолета. Някой се развика, но повечето пътници седяха вкопани в земята. Повечето хора замръзват от страх в стресова ситуация, и не могат да мръднат, дори и да го искат.
Когато първоначалният ужас отмина, аз усетих иронията. Колко странно, че дори забавно ще свърши живота ми. Не ми беше жал. Родителите ми бяха умряли отдавна, нямах жена и деца, само шепа приятели. Живеех за да пиша и пишех за да живея. Жалко само, че последният ми разказ остана недовършен... но... какво значение има?
Странно бързо се смирих със съдбата си. Вече не гледах другите, само право пред себе си. Край. Това беше. До тук. Колко мечти щяха да си останат само мечти, колко неща щяха да останат недовършени. Странното е, че не се сещах за големите неща, а само за малки. Трябваше да платя тока. Трябваше да нахраня кучето на съседа, когато се върна. Той беше някъде на риба в планината и ми поръча да се върна. Трябваше да сложа комарника на момичето отсреща. Трябваше...
Как щяха да реагират моите съседи? Някои щяха да тъгуват, други не. Никой нямаше да заплаче. Кой знае, някой дори може да се зарадва...
Щях да умра, но имаше нещо, което трябваше да направя.
Мъжа тръгна да отваря чантата.
- Чакай!
Спря и ме погледна. Знаеше, че няма начин да го спра, но и не изглеждах луд, затова бе учуден. Явно не му се случваше често тази ситуация...
Погледнах го в очите. Той стоеше прав, решен и ми беше ясно, че нищо няма да мога да направя, за да променя съдбата си. Дори не се зачудих, как не са успели да открият бомбата. Сред всичките тези датчици и претърсвания и детектори за метал, човек би си помислил, че е в безопастност на борда на самолет. Но това нямаше значение. Нямаше значение. Със сигурността на бъдещето беше дошло и спокойствието, смирението. Нищо нямаше значение. Освен...
- Как се казваш?

Не си падам по стиховете, но този беше добър. Разказът: хареса ми, че беше разказан от гледната точка на писателя/теб. Написан бе интересно-простичко и разбираемо, без излишни заврантулки към които се стремет повечето пишещи и това мн ми хареса, понеже го прави лесно смилаем. Най ми хареса краят обаче:

"Нищо нямаше значение. Освен...
- Как се казваш?"

Нямам кво да кажа повече.

Абе... разказът ти бил много добър бе.

Брей, не очаквах някой да изкаже мнение. Мерси. Ето един глупав и леко стар кратък разказ. Дори не си спомням кога съм го написал.

Кратък разказ номер 13:


Знаете ли, последно време сънувам един много странен сън. Всичко в него изглежда толкова истинско, че трудно го различавам от реалността.

Когато за пръв път го сънувах, до толкова се изплаших, че се събудих от собствения си писък. Жена ми ме погледна стреснато и ме попита какво съм сънувал. Аз не й разказах. Всъщност за пръв път ще разкажа за съня си на вас.

В съня си се събуждам. Жена ми лежи до мен, дълбоко заспала. Ставам и отварям прозореца. Покатервам се на него. С цялото си съзнание се съпротивлявам, но някаква невидима сила ме кара да го направя. Умът ми се съпротивлява, но тялото не го слуша. Скачам.

Първоначално се събуждах в момента, когато краката ми се отлепят от перваза. Но постепенно сънят ставаше все по-дълъг и по-дълъг. За няколко седмици вече стигах до първия етаж. И тогава, една вечер като всяка друга, стана нещо фантастично. Точно преди да стигна паважа, започнах да се издигам нагоре. Политах като птица над града и хилядите му светлини оставаха далеч под мен. Усещането беше великолепно. Имах чувството, че наистина се рея из облаците.

Постепенно страхът от скока изчезна. Спрях да се съпротивлявам и дори след време очаквах с нетърпение вечерта. По цял ден копнеех за този момент, в който душата ми спокойно ще бъде свободна да кръстосва небето.

Една вечер обаче се случи нещо неочаквано. Както обикновено сънувах как се събуждам, как ставам от леглото, как отивам до прозореца. Погледнах надолу към уличните лампи далеч под мен и без колебание се хвърлих... Само че този път не беше сън.

Както знаете, самоубийството е непростим грях. И тъй като технически аз се самоубих, ето ме тук при вас.


Из "138 кратки разказа за живота във въображението на една скарида"

"Както знаете, самоубийството е непростим грях. И тъй като технически аз се самоубих, ето ме тук при вас."

Това ме хвърли в дълбоки размишления. А какъв непростим грях сме извършили всички ние, че той да се озове при нас и нима той идва от друг свят, може би. Или под това "нас" се има предвид др. място което не е Земята-ад, Чистилище, нещо др. Беше казал, че е писано отдавна, но разтълкувай ми това, ако помниш. Много ще се радвам да разбера какво си имал предвид

Хареса ми "Жътварят" !! Добре е направено и аз с удоволствие го прочетох. Но има само една мъъъънична думичка "скапан". Много ме гложди като я прочета в това хубаво произведение. Някакъв друг не толкова груб синоним би оправил нещата. Само казвам, иначе е Благодаря ти!!

Aз лично не съм кой знае колко доволен от поезията си поради редица причини, затова ще се съсредоточа на проза.

А относно въпроса на Дъфи - също толкова непростим, колкото насън да скочиш от прозореца.

А545453

Астероидът А545453 беше разположен от външната страна на астероидния пояс. Беше с диаметър от около 300 километра и съвсем слаба гравитация. Намираше се на 2 милиона километра от най-близкия астероиден порт на Церера. Именно заради тези си характеристики той беше избран за настоящото си предназначение.

Пристигнахме с редовния рейс от Церера. Бяхме се лишавали две години, за да си позволим пътуването и нямаше дори капка съмнение, че си струва. Тук, на астероида А545453 всеки месец се провеждаше най-великата и най-популяна атракция в галактиката. Всеки месец 200 хиляди души се стичаха от всички краища на слънчевата система и дори на Млечния път само за да гледат това представление. Нямахме търпение.

Аз и жена ми притежаваме малка адвокатска кантора на Европа, където сме живели целия си живот. Познаваме се от детската градина и сме израстнали заедно. После заминахме в различни колежи - тя в Америка, а аз в Париж. Съдбата ни събра отново в Харвард, където и двамата следвахме право. И там детското приятелство прерасна в любов. Завършихме различни специалности, но това още повече ни помогна в общата ни мечта да си отворим собствена адвокатска кантора. Върнахме се на Европа вече оженени и наехме малко апартаментче на дъното на Атлантинополис. Заради това, че тя беше следвала междупланетно транспортно право, а аз - легализация на търговски съглашения, фирмата ни процъфтя. Европа, покрита изцяло от гигантски океан, започна да се развива като производител на екзотични морски деликатеси и все по-големият интерес на големите компании да изнася продукцията на местните фермери ни затрупа с работа.

Двамата с нея имахме и друга страст освен правото. И именно заради нея сега бяхме тук. Бяхме работили като луди в течение на 2 години и беше дошло времето да се насладим на заслужената почивка. Проверих джоба си - билетите бяха там. Шоуто почваше след цели 3 часа, затова влязохме в един от множеството ресторанти по главния коридор на града.

Ню-Роум изцяло се издържаше от това ежемесечно представление. Градът бе издигнат около стадиона, където се провеждаха игрите, и всичко бе ориентирано към туристите - будки за дребни закуски, ресторанти, магазини за сувенири... И цените на всичко бяха немислимо високи. Хората събираха с години за да могат да си позволят тридневен престой тук. Но все пак си струваше, определено си струваше.

* * *

Стани беше мирен селянин. Цял живот беше работил усърдно, работейки на малкото си парче земя и едвам издържайки многодетното си семейство. Но никога не се беше оплаквал. Винаги бе разчитал само на себе си и своите пипала и работеше от изгрев до залез само за да успее да задоволи нуждите на семейството си.

Но един ден, не по-различен от всички други, докато събираше жътвата, се случи нещо странно. От безоблачното червено небе се спусна странно животно и кацна недалеч от него. Той се уплаши ненашега и побягна към близкия храсталак. Не успя да направи и няколко крачки, обаче, когато цялото му тяло се скова. Пипалата му отказаха да се подчиняват на заповедите му и, въпреки всичките му усилия, той бавно се понесе към странното животно. Огледа се точно навреме, за да види как се отваря зловеща паст и го поглъща...

* * *

Влязохме на стадиона. Доста ни проверяваха, но в края на краищата ни пуснаха. Жена ми се запъти към местата ни, а аз отидох да оставя палтата на гардеробиера и да купя програмка. До спектакъла оставаше половин час!

* * *

Стани беше безкрайно учуден от всичко, случващо се около него. Стомаха на животното беше много странно място - имаше процепи, през които от време навреме можеше да се види бледа светлина. Вече няколко дни седеше там, а не беше мъртъв. Но това, което го поразяваше най-много, беше странното чувство за лекота, което изпитваше. Всякаш беше мъхче, носено от вятъра или водорасло в океана. Просто се рееше в тъмнината и много пъти дори докосваше тавана.

Постоянно мислеше за децата и за жена си. Как щяха да оцелеят без него? Неговата ферма беше единственият източник на препитание за семейството, а работата беше прекалено тежка за крехките пипала на жена му. Тъгата го беше погълнала изцяло.

* * *

Трибуните бяха претъпкани. Предаването се излъчваше наживо из цялата галактика и обективите на камерите проблясваха от навесите над седалките. Около самата арена беше препълнено с журналисти и спортни коментатори. Тълпите се бяха заредили с пуканки и други дребни закуски и вече бяха готови да посрещнат зрелището. Атмосферата беше неописуема!

Бях невероятно щастлив. Чувствах се като малко дете, получило цял хладилник сладолед само за себе си. Или не, цял склад! Бях постигнал мечтата си - най-накрая присъствах тук, на най-голямото събитие в галактиката!

Сигурен бях, че и жена ми се чувства така. Веднъж дори ми се стори, че виждам сълзи на щастие в очите й. Толкова много бяхме мечтали за този момент. Бяхме го идеализирали в дългите уморителни дни в кантората. Това беше мисълта, която ни помогна да преборим конкуренцията и да установим бизнеса си. Това беше главния ни стимул толкова дълго време. Като се замисля сега, ако не беше този малък астероид в средата на Слънчевата система, никога нямаше да постигнем успех в работата си, никога нямаше да се развием професионално.

Стадионът беше осветен от стотици лампи и прожектори. От всички страни блясвяха светкавици на фотоапарати. В двата края на арената бяха поставени първите две клетки. Свъхздрава титаниева мрежа разделяше зрителите от полето. Тъй като стадионът беше направен в архаичен стил - по модел на тези, строени на Земята в края на 20ти век, горната му част беше отворена. Вместо солиден покрив беше поставен гигантски кристален купол, изготвен на някоя от кариерните планети далеч от Слънчевата система. Слънцето се подаде иззад хоризонта. Специалното за този астероид беше, че той завършваше един пълен оборот около оста си за цели 12 часа, което даваше 6 часа слънчева светлина. Това е крайно необичайно за астероид, а самата натура на игрите не позволяваше те да се провеждат някъде с по-пригодни условия. Пък и ниската гравитация допринасяше за зрелището.

Истръпнах. Цялото ми тяло се скова. Бяха ударили гонга за начало. Започваха! Гладиаторските игри започваха!

* * *

Стани започна да се изнервя. Стомахът на животното от няколко минути се друсаше неудържимо, а и той самият вече не се рееше във въздуха. Раздразнението се засилваше и от странния шум, който долиташе от всички страни. Да не би животното да имаше стомашни болки?

Изведнъж ярка светлина заля помещението, в което се намираше. Постепенно очите му привикнаха и той видя отвора, който се беше образувал пред него. Предпазливо се измъкна от клетката си и се заоглежда.

Намираше се в центъра на голям кръг от пясък. Около кръга имаше високи постройки, пълни с разноцветни животинки. Точно те издаваха звуковете, които бе чул преди малко. А когато вратата се бе отворила, шумът бе преминал в писък. В другия край на арената забеляза някакво същество, което също толкова учудено се оглеждаше.

Спомни си за момент децата, които го чакаха да се прибере от нивата и жена му, която сигурно вече се беше притеснила сериозно. Спомни си и какво се случва с жените, останали без мъже в неговото село. Щяха да бъдат убити с камъни, да бъдат стъпкани, а той беше тук, на това необяснимо място, докаран от голямото желязно чудовище. Раздразнението, което се бе сменило с учудване за момент, сега се превърна в гняв. Неудържим, буен, първичен гняв и имаше само едно същество, на което можеше да го излее.

* * *

Започнаха! Еуфорията ми се подсили от тази на хилядите хора около мен и започнах да крещя от радост. Трибуните избухнаха в момента, когато се отвориха първите клетки. От едната излезе нещо голямо и топчесто. Изглеждаше някак тромаво и лениво, докато оглеждаше трибуните и арената с големите си черни очи. Огромните екрани, поставени над полето за битки, показваха от различни ъгли уголемени сцени от развиващото се долу. Стъписаният поглед на съществото заемаше половината от тях.

Другата половина отразяваха погледа на противника му. Втората клетка бе пуснала на свобода нещо страшно. Съществото беше синьо и огромно. Главно беше съставено от пипала, но имаше и четири гигантски зъба, които украсяваха огромната му уста. Изглеждаше страшно свирепо дори сега, когато беше заслепено от светлината на прожекторите.

Битката изглежда щеше да бъде неравна. Кръглото извънземно с цялата си ленивост и неподвижност изглежда нямаше да има шанс срещу зъбатия син изрод. То беше голямо колкото човек и доста пухкаво. Приличаше на малка топка косми, а сладкия му поглед накара много от жените на стадиона да ахнат от умиление. Дори ми стана малко жал за това, което щеше да му се случи...

От нищото пипалестото чудовище се засили с невероятна скорост към противника си. Издаде някакъв писък и в чуждите за човешки уши звуци можеше да се различи неудържима ярост. Пухкавото нещо го забеляза и се сви още повече в себе си. Изглеждаше много уплашено. Зачудих се какво, по дяволите, прави това мило същество срещу такъв свиреп противник. Притихнах от ужас, в очакване на страшния сблъсък.

В последния момент космите се отдръпнаха и от тях се подадоха два огромни остри като бръснач нокъта и паст, не по-малко зъбата от тази на акула. Използвайки инерцията на противника си срещу него, то отскочи на страни и заби ноктите си в него. Две от пипалата увиснаха неподвижно. Страшилището обаче не се обезкуражи, а само още повече се раздразни. Засили се наново и успя да хване с пипалата си косматкото. Захапа го със страшната си уста, но успя само да откъсне няколко косъма. Докато ги плюеше с отвръщение, противникът му успя да скочи и да го захапе за онова, което при него съответстваше на врат. Малката топчица косми изглеждаше нищожна в сравнение с огромната маса пипала и зъби, на която висеше, но като по чудо се задържаше на мястото си.

* * *

Стани започна да се мята като луд в опита си да спре страшната болка във врата си, но косматата гад се беше захванала здраво. Беше се подвел от вида й и сега съжаляваше. Опитваше какво ли не за да я свали от себе си, но нищо не работеше. Гнева, заедно с болката, започна плавно да утихва. Странно спокойствие заливаше цялата му същност. Тялото му се съпротивляваше все по-вяло и накрая спря. Той бавно се свлече на земята и погледът му се разводни.

Отново си спомни за семейството си, докато гледаше към заслепяващата светлина над себе си. Всичко друго изгуби смисъла си. Беше ги обрекъл на смърт. Щяха да умрат, а той дори не знаеше защо се е оказал на това място. Защо целият му живот беше унищожен. Но постепенно и тези мисли напуснаха съзнанието му и на тяхно място дойде забравата...

* * *

Невероятно! Какво зрелище! Какъв неочакван обрат!

Бях откровено зашеметен. Не очаквах такъв развой на събитията. Малкото космато топче победи! И сега, след като противника му лежеше неподвижно на полето, то отново беше скрило страшните си оръжия и се беше свило в себе си. Всички екрани показваха сладкия му, леко изплашен поглед, а тълпата се побърка от овации. Стадионът ревеше. Всички бяха щастливи от победата.

След няколко минути мощен гравитационен лъч го хвана и го завлече обратно в клетката му. Други две същества от неизвестни планети бяха пуснати на арената и гладиаторските игри продължиха...

* * *

Седях в кабината на звездолета. Бях изпълнен със задоволство. Преживяването беше надминало и най-дивите ми мечти. Беше вълнуващо, интересно, невероятно... Струваше си всяко пени.

Тръгвахме си от астероида, изхарчили всичките си спестявания, но нито един от нас не съжали дори за миг. Малката космата топчица, която спечели първия мач, загуби в някой от другите, но това не ни натъжи много. Имаше все нови и нови същества от различни светове, всяко едно по-свирепо от другите. Всяка битка беше нова и вълнуваща. Беше вълшебно.

Да, беше просто вълшебно.

интересно беше