Здравейте, след поредица от подхвърлени тук таме думи, последно бях насочен към този раздел като място за това, което искам сега да направя - а именно да представя една от най-бляскавите фентъзи поредици на новото хилядолетие.
Не искам да правя темата тривиална, като ви засипвам с информация, която можете да намерите с две кликвания в гугъл или да ви преразказвам какво се случва в книгите и ще се спра върху моите впечатления от цялата поредица.
Четенето на МКнМ е предизвикателство.
В пълния смисъл на тази дума.
И за да съм по-точен - тя е едно наистина хубаво предизвикателство. Още в първата книга ще се сблъскате с (е ще се заиграя яко с определенията
) великолепния талант на разказвач, който писателят Стивън Ериксън притежава. Той беше тотално непознат за мен и първата книгата "Лунните градини" я купих по-скоро от скука, отколкото очаквайки това пиршество, което получих в замяна. Стивън Ериксън пише със ЗАМАХ. Демек почва да пише нещо в първа книга и 10 000 страници по-късно разбирате какво е станало тогава. Сериозен съм. Героите му се развиват непрекъснато, непрекъснато НЕЩО се случва и във всеки един момент можете да останете без дъх, четейки развоя на събитията.А героите ... те са невероятни. Добри, лоши, скучни, интересни, умни, глупави, силни, слаби, смешни и жестоки. Или всичко това накуп. Стивън Ериксън разпъва пред очите ви един свят, който няма да ви остави безразлични, който няма да ви остави да скучаете и който ще ви предизвика да го разберете. Истински, пълноценен, променящ се, толкова близък и различен от нашия свят. Със свое собствено минало, настояще и бъдеще, което е пълно с хиляди възможности.
Честно да ви призная нямам представа какво предстои в Малазан. След 7-8 хиляди страници все още няма крайна цел, нещо за което можете да се хванете и да кажете "да, ето това е ЦЕЛТА, с главни букви, която ще бъде постигната на края на книгата, или ако авторът поиска да се направи на интересен - няма да бъде постигната". Няма такова нещо. Тук няма последна битка, която трябва да бъде спечелена, няма принцеса, която трябва да бъде спасена, няма земя, която трябва бъде освободена/завоювана.
И още нещо - оригиналното английско име, Malazan book of the Fallen, заслужава да му се отдели малко по-специално внимание. Ако българския превод ви кара да правите асоциации с египетската "книга на мъртвите" или тибетската, не сте далеч от истината, но "Fallen" има повече от едно значение - героите, и любимите, и неприятните ... попадат под удари, от които не винаги успяват да се разминат без някои друг загубен крайник ... или глава. Или нещо още по-лошо. Хората и чудовища губят ума си, променят се, бягат или се справят със зашеметяващи предизвикателства. Представете си мангата Берсерк, представете си историята на Гътс, Грифин и компания ... това е история разказвана на малките дечица в детската градина преди лягане, в сравнение с "истинският свят" ... Малазан.
Този свят е жив приятели, толкова, че ще ви е страх от него
Има един пример, който за мен е уникален. Момент от историята, който е толкова епичен, че ми се искаше да крещя от радост. Пример за таланта на Ериксън. Ще го опиша с малко грешки и без имена:
Книгите изобилстват с имена, термини и ... всички те искат вашето търпение, най-вече в началото, докато свикнете с тях. Много неща, които биха ви ядосали в началото, оставени без обяснение и сякаш захвърлени в девета глуха от сюжета, биват изяснени къде мимоходом, къде разпрострени върху стотици страници текст. Успех
каквото и да иска от вас книгата, ще ви го върне десетократното отгоре. Приятно четене
п.п.
много бих искал да обърна темата на дискусия за книгата, ако ви се говори за нея
. Някъде наоколо друг Меч, смъртен човек, изби една кула от полу-хората, превръщайки кулата в нещо като олтар на новия бог на Войната, превръщайки се в негов Аватар иииии още касапница 
