Нищо

С мама седяхме и чакахме насред дългия мрачен коридор без да си говорим. Вратата пред нас изтрака и отвътре се подаде огромна рошава глава на жена с огромни очила (от които очите й изглеждаха неестествено големи) и любезна насилена усмивка.
- Влизайте, влизайте...- каза тя.
Мама ме побутна припряно по гърба, за да ме подсети, че все пак наистина трябва да влезем в кабинета. Седнахме на два стола точно срещу бюрото на жената, която пооправяше известно време бялата си престилка, а след това се настани срещу нас и загледа в очакване с дебилна и озъбена имитация на приветливост.
- Какъв е проблемът? – ококори се тя срещу майка ми.
- Не разбирам какво става... телефонът ми не спира да звъни, гледачките от детската градина непрекъснато се оплакват от поведението й, както и родителите на другите деца...
Съзнанието ми се абстрахира от чувството на вина, предизвикано от думите на мама и се насочи към интериора на помещението. Чувствах се нелепо, като в цирк. Всичките четири стени бяха боядисани в различни цветове и изпълнени с детски рисунки и драсканици... и картинки на цветя и на мечета. Почти сякаш не се намирах на мястото, където всъщност ме бяха завели. Хубаво го бяха прикрили... беше толкова шарено, че ми бъркаше в мозъка и ме оставяше в нещо като транс...
Сепнах се, когато осъзнах, че в помещението е настъпила пълна тишина. Погледът ми се фокусира върху реалността и усетих два чифта очи, които ме гледаха в очакване.
- Знаете ли, нека всъщност разберем по малко по-различен начин...- каза жената и въодушевено се разтършува в чекмеджето си. Подаде ми лист хартия и обикновен оранжев молив. – Искам да ми нарисуваш семейство. Направи го от колкото си членове искаш. После искам да си представиш някаква случка, която ги сполита, без значение дали е добра или лоша... може някой да ги омагьосва или да печелят от тотото или нещо от сорта... а после ми нарисувай същото семейство, но след промяната. Става ли?
Кимнах с глава, докато тя мигаше срещу мен, и взех листа с молива. Никой не говореше, което ме правеше нервна. Замислих се какво да нарисувам... Какво се очакваше от мен? Нарисувах семейството си. И нататък... не се бавих много.
- Готова съм! – доволна подадох листа си на жената. Тя го взе и намести старателно очилата си. Устните й се присвиха.
- Миличка, нарисувала си семейство... и отдолу същото семейство...? – досадното питащо „о” остана на устните й. Аз я гледах в очакване. – Какво точно му се е случило?
Започнах да обяснявам бавно и колебливо:
- Случило му се едно голямо страшно нищо...
- Мисля, че не си ме разбрала... трябваше да нарисуваш как ги сполетява нещо. Каквото и да е.
- Да де... сполетяло ги едно голямо страшно нищо.
Усмихнах се притеснено, тя се намръщи в отговор. Разговорът ни приключи.

Невидимият господар

- Побързай, Лахеза!
Вървях по дълъг и мрачен коридор. От стаята в дъното му се разнасяха виковете на сестра ми, ентусиазираният й глас беше пропит с леки нотки на тревожност. Май наистина трябваше да бързам.
Затичах се. Усещах как създавам течение след себе си, което развихряше пламъка в свещите, които осветяваха стените. Няма ли край този корид...
- Ох! – чух се да казвам, когато забързаните ми ходила се преплетоха в самите себе си. Докато се изправях от пода, забелязах нещо крайно неприятно - всичките ми свитъци бяха изпопадали от огромната ми торба, която и без тях сякаш си преливаше.
Вратата вдясно се отвори с трясък сякаш някой е стоял вътре и е дебнел в готовност да излезе. Показа се нисък закръглен мъж с огромно и зачервено лице. Погледът му шареше нервно нагоре-надолу, отнемайки му броени секунди да регистрира проблема и да реагира. Наведе се припряно, докато сумтеше нещо, и ми набута обратно свитъците, мачкайки ги в невнимателността и бързината си. След това побърза да влезе обратно и за един кратък момент видях тълпата от хора зад него. Бяха десетина човека, които стояха прави един до друг в пълно мълчание и всички изглеждаха невероятно сковани от притеснение. Вперените им в очакване погледи се отклониха от вратата, когато ги погледнах. Мъжът я затвори също толкова рязко, както и се беше появил.
- За бога, Лахеза!!! – усещах как сестра ми минава през нещо средно между паника, истерия, раздразнение и дежурното й, трепкащо от ентусиазъм щастие.
Влетях в стаята, блъскайки полу-отворената врата. В първия момент светлината ми дойде в повече и за няколко мига не виждах нищо. Естествено, движенията ми станаха некоординирани и, още по-естествено, усетих как се блъскам в някаква масичка, от която се разля виното. Хлябът изпопада и парите се разпиляха по земята...
Клото гледаше с укор от средата на стаята, но в топлите й кафеви очи се четеше добронамереност. Щях да оправя бъркотията после.
Насочих се към малкото бяло креватче, до което беше седнала и почти се усмихваше. Дългите й черни къдрици се спускаха до лицето на новороденото, докато тя ме следеше с поглед, но това по-скоро го забавляваше. То протегна ръката си към косата й...
- Аз ще поема от тук. – тя стана и аз се настаних на мястото й. Когато се захванах за работа, вратата само изщрака леко. Тихите й стъпки се отдалечиха. След това се абстрахирах от всякакъв шум.
~~~
Потропване. Сепнах се.
Потропване. Погледнах изненадано към вратата.
Атропа стоеше в очакване, вратата до нея беше отворена и, както винаги, не я бях чула да влиза. Никой никога не я чуваше. Никой дори не я беше извикал.
Новороденото се размърда под движещите ми се ръце. Хванах завивките и го покрих така, че да не се вижда почти нищо от него. После отново вперих поглед в другата си сестра.
Устните й се бяха присвили, едната й вежда съвсем леко щръкна нагоре. Бебето изпадна в приглушени от одеалото хлипове. Тя сякаш знаеше, че е нежелана тук... и смяташе това за невероятно нагло.
Когато пристъпи напред, някаква несдържана и дълго таена усмивка се разля по цялото й лице.
Не разбрах как се озова при мен толкова бързо.
Заля я втора вълна гъделичкащо щастие и зъбите й се показаха. Бяха жълти и когато се наведе над пеленачето, усетих топлият й и отблъкващ дъх. Знаех какво си мислеше... и това ме изяждаше отвътре. Мисля, че тя единствена се наслаждаваше на ролята си. Никога не й писваше и никога не беше твърде уморена... Бях виждала разтеглената й усмивка хиляди пъти. Усмивка, породена от чувството за контрол, непобедимост. Независимост. От простия факт, че всички зависят от нея, а тя не зависи дори и от нас. От това, че никоя човешка власт не може да я обезпокои и по най-дребния начин, защото тя просто беше над всички човеци... НИЩО не беше над нея.
И нас.
~~~
- Фул хаус. – картите паднаха на масата, потвърждавайки го. Останалите трима седяха в безразлично мълчание.
- Имаш право да промениш само една съдба. – каза играчът с дебелия глас отсреща. Сякаш смяташе за нужно да повтори правилата. Беше свикнал да го лъжат.
Две човешки ръце се протегнаха и взеха малка прозрачна сфера от средата на масата.
Подсмихване.
- Е, избра ли си вече? Някой президент? Приятел? Момиче? Виждал съм какво ли не...
- Всъщност, мислех си да се целя малко по-нагоре. Исках да внуша на една много властна жена, че нищо не може да я контролира и същевременно аз да съм този, който контролира тази мисъл. Исках да се подиграя на съдбата.