* * *
Тихо и спокойно бе навън. Луната огряваше полето, а звездите блещукаха и потрепваха, сякаш танцуваха. Тихичко се чуваше гласът на нощните животни, които приспиваха всичко живо около тях. Група светулки си играеха до близкото езерце, като се гонеха и закачаха жабите. Тревата бе свежа, дори малко мокра след скорошния дъжд.
Лия се разхождаше съвсем сама в тъмнината. Зелените й очи поглеждаха нагоре с надеждата да зърнат някоя падаща звезда. Вътре в душата й бе мрачно след нещастието, което преживя. От тогава тя стана тиха и не говореше с много хора - дори се промени. Беше нещо като „странница” за останалите. Момичето се отпусна неочаквано, легна на тревата и подпря главата си с ръце. Тя се замисли и затвори очите си, след което се усмихна, сякаш нещо се случи.
Зад старата изоставена къща имаше някой. Личеше само сянката му, която не се виждаше особено. Със сигурност бе момче. Той наблюдаваше Лия от доста време, като поглеждаше срамежливо с едното си око, но се страхуваше да се покаже. Щом момичето отвори очите си и го видя, сянката му се скри. Той падна на земята с въздишка и премахна потта от челото си с ръка. Лия бе видяла лицето му по – рано и знаеше кой е... но го пазеше в тайна.
---
Навън валеше силно и малки капчици се сипеха от небето. Подухваше лек вятър, който ги раздвижваше и те сякаш танцуваха. Облаците бяха тъмни и покриваха цялото небе, както през ноща. От време на време святкаше и гърмеше, но не толкова силно.
По улиците почти нямаше хора, нито много коли, а Лия вървеше към автобусната спирка с тежки чанти в ръце. Чуваха се стъпките й – как крачеше в малките локвички и водата се разплискваше. Дребни капчици падаха от косата й, а тя бързаше да стигне до спирката, за да си почине. Но тежестта, която носеше не го позволяваше. Затова вървеше бавно, без чадър в ръце. Въпреки че цялата бе мокра, това не я интересуваше и колкото и да бе уморена, преудоляваше всичко и смело продължаваше напред.
Не след дълго тя стигна спирката и въздъхна. Видя, че там нямаше никой – беше пусто, но сухо. Момичето остави чантите си и седна на пейката, а погледа й се насочи към далечината и се загледа. Наблюдаваше как капките падат и си мислеше за братчето си, което толкова много обичаше. Отново спомените за злополуката се завърнаха в главата й и тя се натъжи. Очите й се насълзиха и една сълза падна от окото й. Тя я избърса и се опита да преглътне сълзите. Все още не бе преудоляла мъката, която се криеше в сърцето й.
Тогава дойде млад висок мъж, който не изглеждаше много стар - по-скоро приличаше да е на 19. Неговите очи забелязаха Лия и той я поздрави с усмивка. Тя също отвърна на жеста му със същото, а през това време момчето я гледаше и се насочваше към пейката. Момичето го наблюдаваше с любопитство и следеше всичко, което правеше. След като се настани бе щастлив, че е срещнал такова красиво момиче като нея. От време на време двамата се споглеждаха, но се страхуваха другият да не забележи. Лия се засрамваше и се изчервяваше, защото се срамуваше, а той се усмихваше. Но щом един път погледите им се срещнаха, и двамата затъиха дъх за малко и застанаха на място. Сините очи на чернокосият мъж гледаха с любопитство, сякаш искаха да знаят всяка подробност, докато нейните очи наблюдаваха внимателно и „изследваха” всичко, което виждаха. След като задишаха отново, двамата леко се изчервиха, а после се засмяха. Той много я хареса, искаше да се запознае с нея и да станат приятели. Тя си мислеше за същото, но толкова я беше срам, че дори не си даде кураж, за да попита. Очевидното бе, че и двамата се харесваха.
- Красива си. – прошепна той.
Усети се срамежлива нотка в гласа му. Лия прие това като комплимент и самочувствието й веднага се надигна. За първи път момче й казваше, че е красива. Широка усмивка се изписа по лицето й. Най – накрая си даде смелост и попита, макар и леко засрамено:
- Как... се казваш?
- Крис. – отвърна той.
- Аз... съм Лия. Приятно ми е.
- И на мен. – рече и се усмихна.
Той извади водата си от малката раничка, която носеше, отпи глътка и я прибра. Лия отново се загледа в далечината и започна да мечтае. Сините му очи я погледнаха – помисли си че нещо става, след което ги затвори и въздъхна.
След десет минути по – късно дъждът се бе усилил. Валеше доста силно, което не се бе случвало от почти две години. Небето вече не бе толкова тъмно, но въпреки това започна да святка и гърми повече и по - силно. Улиците бяха напълно утихнали – тук-таме се срещаше някой да върви или някоя кола да се движи. Дори животните ги нямаше.
Щом автобусът спря, момичето тъжно го погледна и наведе глава. Той не помръдваше и се правеше, че не я забелязва, но не беше така.
- Чао! – промълви тъжно тя, докато ставаше от мястото си. – Беше ми приятно!
Тогава Крис погледна очите й. Време бе да се разделят. Момичето взе багажа си и без да казва нищо продължи да върви. Беше се усмихнала и привличаше вниманието на тези, които бяха седнали откъм спирката.
- Почакай! – извика Крис. – Не ме оставяй!
Но тя не му отговори. Скоро вече я нямаше, автобусът бе тръгнал, а той стоеше там съвсем сам.
- Аз те обичам. - прошепна, но вече беше късно.
---
