Така, това е разказ написан преди 2 дена и минат през много слаба редакция за правопис и звучене. Заглавието, честно му го лепнах току що. Не мога да мисля хубави заглавия :\ Лично аз никога не си харесвам творбите и на моменти наистина се чудя, какво целя като ги показвам пред "публика". Та ето какво сътворих


Грешки: нещо напълно нормално. Всеки е способен да сгреши, въпроса е до колко това ще се отрази на неговия живот. Хах живот: неопределено дълъг път. Понякога асфалтиран, друг път черен. Но какво правим, когато стигнем до края му? Спираме и постепенно затихваме, оставяйки само някогашните спомени за нас и това какво сме биле, но рядко някой се сеща, че може да се обърне и да продължи, изминавайки всичките си препятствия отново и отново, докато накрая не затъне в някое от тях и не гътне по-бавен и мъчителен начин.
Всичко започна по време на една командировка. Аз и моите хора бяхме изпратени да наблюдаваме вражески лагер, на 250 мили от главната ни база. Трябваше да преминем през гаден планински терен. Беше късно лято, края на Август, ако не ме бърка паметта. Влагата и насекомите постепенно ни умъртвяваха. Да не съм си имал и на представа, че сред такава влажна местност, ще чувствам че ще пукна от обезводняване, а и на всичкото отгоре, гадните насекоми. Мамицата им мръсна, постоянно влизаха в очите ни, все едно се присмиваха: „Ха-ха ослепей, ние сме още много!”, комарите – нападащи ни като гладно куче – кокал, буквално се забиваха в нас, ставахме едно цяло. Влизаха под кожата, все по навътре и по-навътре, като малки демони, току що излезли по света и хвърлили се върху малко невинно детенце, играещо на топка с другарчетата. Но това не беше най-ужасното – то те първа предстоеше. Малко преди вечерта, на втория ден, не по-далеч от 90 мили от нашата цел, половината ги налегна треска. Бях раздвоен, трябваше до утре по-обяд да сме там, но ако спрем сега означаваше че няма да стигнем навреме.. какво да правя, да изоставя ли хората си, проснати насред нищото, заобиколни от всякакви сатанински изчадия, бавно ядящи всяка жива част от тяхната плът. Не аз съм техния командир, какво ще помислят войниците ми ако ги оставя сами, трябва да се свържа с централата, да помоля за помощ, те щяха да разберат – та нали всички ние сме хора, какво има за разбиране. Тогава незнаех каква грешка правя, обадих се и съобщих за случващото се, като дадох координатите, да пратят хеликоптер за болните. Почивка… наистина се нуждаех от почивка.
Няма и 2 часа и над нас прелетя самолет, усмивка се очерта по лицето ми, малко преди да забележа 2-те ракети летящи към нас. Но как, защо.. немогат да постъпват така с нас. Тогава в главата ми изникнаха думите на Брокс, моя по-голям брат: „Хей сополивко, аз наистина мразех да ме нарича така – гори в Ада по-големи ми братко, когато сгафиш нещо и неможеш да го оправиш – заличи уликите, после натопи някой друг”. Да мръсните копелета, криеха нещо от нас и точно, както това лайнено копеле ме съветваше тогава, те просто разчистват „боклука”, смятайки да натопят бунтовниците. А дали и те не са плод на нечие въображение, създадени с единствената цел да ни подмамят. Дали това не е поредния несполучлив военен опит, а ние сме техните опитни зайчета. Ракетите се разбиха, тъпанчетата ми писнаха и от лявото ми ухо потече кръв. Пръста се дигна високо и затрупа голяма част от нас. Истинските късметлии изгоряха бързо или просто станаха на снежинки. Малки кървави снежинки, състоящи се от различни органи. Един голям камък полетя към мен и отнесе десния ми крак, болката беше толкова голяма, че припаднах на място.
Тишина.. гробна тишина. Скача, малка розова сърничка, в далечината и още една и още една… Чакай малко, розова сърничка, какво по-дяволите е това,някакъв странен и извратен сън ли. Или се намирам в нещо като чакалня преди да бъда изправен пред Свети Петър, който да размаха тежките си ръце и да посочи накъде ми е писано да отида, дали в Рая или Ада.. нее това ще е сън, просто един шибано странен сън. Ех как бих дал душата си да мога да се свестя по-рано да видя пораженията и да саботирам мръсния им план на онези корпоративни копелета. Та повечето от нас тука имаха жени и деца. Ех Патерсън, дори се оттегляше другата сряда от пост. Това щеше да му е последната мисия, никой бъдещ баща не иска живота му да е застрашен и детенцето му да се роди сираче, но тези пари наистина му бяха длъжни. Беше затънал в дългове без жена му да знае и му трябвах. Ако не беше страстта му към хазарта, досега отдавна да се е махнал от тази си длъжност. Още преди две години когато се запозна, с прекрасната си жена. Чакай малко, какво е това… защо тази сърничка се спря.. „Началник, добре ли сте Началник. Дявол да ви вземе, съвземете се. Началник!” Какво става, лицето на бедното животно постепенно взе да се изкривява в някакво гротескно нещо. Демони, бях заобиколен от ходещи демони, разкъсващи труповете на моите другари. Не, те не трябва да забелязват страха в очите ми, но защо продължават да ме гледат, защо всички са се струпали около мен и постоянно ме питат какво ще правим. Боже, та това е униформата на Патерсън. Сериозно се замислям има ли Бог, защото кой създател, би позволил това да се случи на някой, дори и перверзен лунатик живеещ само за да изнасили поредното единайсет – дванайсет годишно дете. Съзнанието ми се завърна бързо. Забелязах, че десния ми крак е грубо откъснат и едно друго изчадие го държи и глозга. Но къде се намирахме, огледах се бързо и разбрах, че сме на миля и половина от случилото се. За щастие, само 5-ма от отряда ми се бяха превърнали в демони, всички останали или бяха загинали на място или… разкъсани от тези подобия на живот. Защо, защо аз съм още жив, дали съм като тях. Не, не може да съм като тях, но защо ме държат още жив. Дали миналия им живот ги кара да изпитват някакво страхопочитание към мен – та нали аз бях техния командир. Засега ще седя кротък, ще наблюдавам какво ще се случи.
Три часа по късно, нощта се спускаше над хълма, пушека от тлеещите останки на изгорелите дървета, бавно и монотонно се дигаше към небесата. Жегата и влагата караха раната на крака ми да пулсира и сърби. Демоните постепенно се събраха на куп. На няколко пъти ми подмамваха да се присъединя към тях, искаха да ме изиграят, да заспя и да ме разкъсат в съня ми, но НЕ. Аз няма да допусна това да се случи, не напразно съм оцеля, аз бях избрания да спра това. След още три часа, болката и сърбежа вече ме бяха умъртвили. Да буквално се чувствах като мъртвец, осъзнаващ това, че се разлага. Истинския ужас беше настъпил преди половин час, когато мравки, големи колкото върха на кутрето ми започнаха да ме хапят и допринасят за агонията ми. Тогава осъзнах, че те спят. Щастието ми пак се завърна. Настъпи моя час. Бавно започнах да се суркам към тях. Парцалите около крака ми леко се разхлабиха и той пак започна да кърви. Болката ме стимулираше, знаех че това е единствения начин.Доближих се до изчадието, което преди беше един от най-верните ми войници. Разплаках се, но протегнах ръце и го стиснах за гърлото. То се събуди, събори ме. За момент си помислих, че дори ще се изскубне от мен, когато лицето му започна да се изкривява все повече и повече. Червените му очи, започнаха да гаснат. Тогава се строполи и гадната му слуз започна да се стича по мен. Избутах го, нямах време, можеше някой от другите да се е събудил. Постепенно удуших още двама. Настъпи реда и на Патерсън. Долното копеле излезе по кораво отколкото мислих. Малко преди да изгася и неговия пламък, то се отскубна, захапа ме започна да пищи с гадния си стържещ глас. То зовеше другарите си, но незнаеше че гадовете вече са мъртви. Да всички бяха мъртви освен този и.. имаше още един, бързо извих врата на Патерсън и прекъснах тъжната му симфония, когато последния демон ме удари в гръб. Нямах време да се обръщам. Видях нож, благодарих на Бог, претърколих се и го забих назад, където изчадието ме беше хванало. Нараних си и рамото, но това го накара да ме пусне. Тогава с един замах го разпорих. От корема му бликна гной и паяци. Извиках от ужас. Паяци, защо точно паяци. Напомни ми за миналото и онова копеле Брок. Неговата мания да ме кара да ям паяци, а той да събира пари от другите деца, които седяха около мен – гледаха ме и ми се присмиваха. Мнозина дори повтаряха: „Малкия сополанко, май пак ще повърне”. Повърнах! Реших да разпоря и на другите телата. От всеки един избликнаха малките гадове. После припаднах.
Свестих се някъде към три и половина – четири. Небето постепенно, започваше да изсветлява, може би до час, вече щеше да се покажат и първите слънчеви лъчи. Кракът ми беше станал голям колкото дънера на младо дърво. Болката беше стигнала краен предел и нервната ми система почваше да се гаври с мен. Съзнанието ми беше блудкаво и имах чувството, че всеки момент ще припадна отново. Трябваше да се движа. О да това беше единствения начин да продължа. Започнах да пълзя към главната база. Всяка секунда ми се струваше като час, всяка минута като ден. Незнам колко съм издържал така, но след малко забелязах група демони на не повече от 300 метра от мен. За мое щастие още не ме бяха забелязали. Скрих се и тогава си помислих дали това не е било спасение. Дали планетата ни не е прокълната, дали това не е божието наказание – второто пришествие. А това са Луциферовите слуги, дошли да вземат всички грешница. Няма значение, аз нямаше да се предам без бой. Изчаках да се приближат и когато пресметнах, че са достатъчно близо се притъркулих и забих ножа в крака на едното, то изпищя. Другите се нахвърлиха на мен и аз припаднах.
Незнам колко време съм лежал, но сега аз съм опитно зайче на тези демони. Те ми се подиграват, разпитват ме, присмиват ми се. Преструват се добри и на загрижени за мен, но това е просто маска. Те проучват вида ми, искат да разберат как бихме реагирали, сигурно някъде, някаква малка групичка хора са оцелели и не се предават. Тях ги е страх от това, искат да намерят слабостта ни, но аз няма да се дам.
Единственото самопризнание на Началник Мънсънт, лежал в военна психиатрична клиника.

Между временно, в недалечното минало, предателят беше екзекутиран, а групата бунтовници бяха сразени. Семействата на всички загинали бяха обезщетени с по 50,000$ Явно това е цената на един човек, но протести нямаше. Жената на Патерсън получи инфаркт, от което детето и умря и се наложи да я оперират. В последствие, прекара остатъка от живота си в малка къщичка, като за нея се грижеха от социални грижи. Брокс се ожени и имаше деца, на които всяка вечер им разказваше за техния чичо и после тайничко от всички плачеше като бебе, за това как се е държал с него преди и как ако не бе такъв глупак като малък, той е нямало да се запише във военното училище, за да се докаже, че е по силен от него и да му се присмива.

Колкото до мен, аз се озовах на още по ужасно място, демоните от онази вечер бяха като рай за мен, но така е… Човек продал душата си е обречен на вечна агония, дори и след смъртта. Няма вечен покай, всичко е илюзия, какъвто е и живота. Какво е той, ако ние не го осъзнаваме, едно нищо – една формалността, точно както и реалността. Кое е реално - вече незнам, или може би не искам да знам, а сега драги ми читатели, ви оставя да си живеете вашата нереална реалност, а аз отивам да се боря!

Надявах се на суровата критика, която получавах и преди :\