„Криво седи, право съди
            стар кадия: —
    не оставя на мир село
            луд гидия!

    Не е лудо като други
            от селото —
    тамбура му яворова
            на бедрото.

    Рано утром млад гидия
            почва леко,
    свири леко, а се чуе
            надалеко;

    надалеко по полето
            до жътварки —
    сърпи пущат и зафърлят
            паламарки.

    Плясват ръце и залавят
            хоро вито —
    извиха се, изтъпкаха
            златно жито…

    Дойде пладне, лудо-младо
            не почива,
    колко свири, толкоз повеч
            зле отива:

    че се чуе до невести
            на реката —
    те забравят бухалките
            и платната,
     
    та на хоро се залавят
            пощурели,
    дойде порой и отвлече
            платна бели…

    Падне вечер, луд гидия
            не престава —
    на бабите край огнище
            мир не дава;

    насам, натам — унесат се
            в глас далечен;
    огън гасне — все зелника
            недопечен!“

    Криво седи, право съди стар кадия:
    „Скоро тука тамбурата, луд гидия.
    Де, да видим що е това за свят чудо,
    как тъй става старо — младо, младо — лудо.“

    Занаглася тамбурата момко млади —
    стар кадия по брадата се поглади;
    дръпна лудо теловете за налука —
    стар кадия кравай мустак позасука;
  
    ей го спрепна, ей го метна изведнъжка —
    че се сепна кадиево сърце мъжко;
  
   и непочнал истинската луд гидия —
    на юнашки нозе рипна стар кадия:

    сви, изви се чак от подът до тавана! —
    паницата с мастилото от дивана

    и торбите с харзували по стените,
    като пилци полетяха из мъглите…
     
    „Свири, свири, бог убил те, луд гидия,
    божа дарба не заптисва стар кадия!

    Свири, струвай старо-младо, младо-лудо:
    що е божа дарба — то за свят е чудо.“

Пенчу Славейкову

    Неотседнал още коня доралия,
    и заудря порти непознат делия.

    А веднъж удари, дважди виком вика:
    „Спиш ли, събуди се, отвори, Аглика!“

    — Кой е? — „От Павлета, чак от Цариграда
    много здраве нося, хубавице млада.“

    Дявол се измамник в мъжка гръд потава;
    ясен глас трепери и се не познава.

    — Грешници проклети, станали от гроба,
    и зломисли хора бродят в късна доба;
    
    карай си низ пътя, слушаш ли, човече!
    Или да повикам деверите вече?

    Блесна орлов поглед, блесна халосия,
    гръдно се провикна непознат делия:

    „Порти да целуна, ще избухне пламък.
    Либе, отвори ми! или си от камък?“

    А сърце играе, чудом в гръд остава…
    Ясен глас трепери и се не познава.

    Шепотом Аглика, като в люта жажда,
    зад кована порта бърже се обажда:

    — Клетнико, лъжата нека бъде с мяра;
    ако си Павлета, как да хвана вяра?

    „Пет години ходих…гряха ми в премежди
    две очи небесни под гайтани вежди.“

    — Тия, що ги знае селото ни цяло…
    Па кое да бъде, за Павлета гряло!

    „Бялото кокиче — тебе на лицето
    и снага топола — сам-сама в полето.“

    — А, за тях ли… колко луди са лудяли
    и попара жежка на прага ми яли!

    „А на гръд отляво луна кадифяна…
    И венче над луна откога остана?

    Първа нощ, Аглика! първа и по слава:
    нели ръб на устна имам оттогава?“…

    Скръцна тежка порта, сепна се делия
    и увисна либе на юнашка шия.