Това е първият ми разказ, така че не бъдете много гадни. Знам, че на места е леко жаргонен, но не ми се занимаваше да мисля много. Ако ви хареса, ще пиша продължение.



Той палеше поредният фас. До него достигаха английските лирики „Ain’t no sunshine when she’s gone”. Няма слънце след като тя си е тръгнала,а? Той се подсмихна някак загадъчно и отново дръпна от цигарата. Изведнъж, той спря да пуши и се загледа в нея. Цигарата му, Черен Дънхил, догаряше бавно и изведнъж, той се замисли за живота. Странно, никога досега не го беше правил. Всъщност, всичко беше добре. Баща му бе професор в Софийския Униревситет, майка му – сърдечен херург, брат му – шеф на компютърна фирма. А той какво излезе? Журналист на свободна практика, без жена, без работа, живеещ в малко панелно апартаментче, смърдящо на цигари и алкохол. Той погледна себе си в огледалото. Не беше грозен, не беше дебел, даже беше доста привлекателен. Строен, тридесет и една годишен мъж, с атлетично тяло, останало му като спомен от дните му на плувец, подстриган „войнишката”, със сини очи – избощо величествена осанка. Не беше сигурен дали някога е бил плейбой, но знаеше, че е в списъка на много жени. А аз съм неговият съквартирант. Двадесет и две годишен студент по право, последна година в университета. Слабичък, доста жилест, но въпреки това, здрав и издръжлив, аз гледах на него като на по – голям брат. Тъкмо дочитах книгата „Наказетлно Право”, когато той стана от стола и рече:
-Ей, дребен, излизам по работа. Гледай да има нешо за ядене, когато се върнах.
Аз му махнах, без да вдигам очи от книгата, и му казах, че ще замисля нещо бързо. Той промърмори нещо от рода „малък многознайко”, облече избелелите тениска и шорти и излезе. Много хора ме питат как мога да живея с такъв гадняр? Гадняр е доста сила дума, когато описваш него. По – скоро бих казал, че той е малко асоциален т.е. има проблеми с общуването.
Иначе е готин тип, който показва по – малко чувства, от колкото има. Отбелязах си докъде съм стигнал и реших да направя нещо за ядене, преди „журналиста” да се е върнал и да настане преждевременен Армагедон за мен. Трябда да отбележа, че за момче, се справям доста добре в кухнята. Забърках нещо, колкото да има какво да ядем, и отново се върнах към книгата си. Тя не беше от най – интересните, но щеше да ми трябва за изпита, така че нямах особен избор.
Навън беше слънчево. Беше от ония дни, в които ти се иска да зарежеш всичко и да се разходиш по широките булеварди, да гледаш как колите профучават покрай теб, да чуеш детски скандали от рода на „Пешо ще играе за нас”. Но не, аз съм затворен в проклетият апартамент и съм задължен да чета „Наказетлно право” до припадък. За минута затворих очи и си представих моя живот. Баща ми, бивш майор, сега береше дума в „Пирогов”, майка ми – доста едра жена, работеше като учител в СОУ „Димчо Дебелянов” в Бургас (пълно с утрепки по неините думи). Имах по – голям брат, на 26, той вече беше един от водещите архитекти в София, а по – малката ми сестра завърши средното си образование тази година. Семейството ни беше разкъсвано от вътрешни конфликти, най – често заради страстта на баща ни към алкохола. Дрязги между мен и сестра ми почти нямаше, понеже когато се връщах в Бургас, ние почти не се засичахме.
Но стига съм говорил за себе си и журналиста и нека ви опиша жилището ни. Обикновена панелка, с мухлясали тапети, разпарчатен паркет и страшно грозни плочки в банята и кухнята. С една дума – типична паленка в България. Телефонът ми започна да вибрива – знак, че съм получил СМС. Погледнах от кого е и с изненада видях, че е от Емилия. Вие, читателите, сигурно се чудите коя, по дяволите, е Емилия? Емилия беше моя съученичка в гимназията и беше в моя клас. Стройна, руса, с напръщял бюст и винаги облечена със стил, тя беше обект на внимание на всички момчета и на завист на всички момичета. Въпреки вида си, Емилия беше скромно момиче, без някакви невероятни претенции. Всеки път, когато я погледнех, си представях нещата, които бих направил с нея, но укротявах хормоните си с дълбоко поемане на въздух. Отначало се позачудих дали е същата Емилия, докато не видях прикаченият към нея файл. Отворих го. Няма грешка, тя е. Въпреки, че сега имаше леки сенки под очите, си беше останала същата Емилия, която така страстно желаех. Започнах да чета СМС-а, който гласеше:
„Здравей, Марто. Доста време мина. Извинявай, че не поддържах контакт с тебе и класа, доколкото исках, но си имах причина. Разбрах, че завършваш право в София. Това е чудесно. Винаги съм знаела, че от теб ще излезе нещо. Аз също съм в София. Искаш ли да се срещнем? Ако да, отговори ми. Емилия”.
Прочетох СМС-а няколко пъти, а мислите препускаха лудешки в главата ми.

Все "той, той, той"... избягвай да повтаряш това "Той".

Дам, научи се да изпускаш местоименията на някои места. Жаргонът не пречи, но правописът ти се набива доста на очи. Няма да ти пиша всичко, защото нз дали изобщо ще тръгнеш да го оправяш. Ако имаш такова желание, пиши на лично. Има нещичко, което да заинтригува четящия, но краят ти изобщо не е завършен дори и за отделна глава от нещо си.

Мда, има някои леки грешки, като "униревситет"; "херург" или "утрепки" --> "отрепки" и т.н.
Но ако го продължиш, може да се получи нещо интересно. Дерзай!

Втора част:

Стоях около 20 минути и гледах в една точка. Емилия, момичето на моите мечти, беше в София и искаше да се видим. Докато претеглях шансовете си тази вечер „да намажа”, като същинска буря влетя „журналиста”.
-Няма ли веднъж да влезеш като нормален човек? – попитах го аз, раздразнен, че фантазиите ми за Емилия бяха прекъснати.
Стефан (журналиста) ми се ухили като триста дявола наведнъж и ми отвърна:
-Че аз според теб нормален ли съм?
Погледнах го с укорителен поглед, но той не се трогна.
-Е, сготви ли кльопачка? – попита ме Стефан.
-Забърках там нещо си. – отвърнах му с досада.
Стефан обаче видя замечтания ми поглед и с ехиден тон попита:
-Къде зяпаш, дребен? Да не би тази вечер да ти се отвори парашута, а?
Изчервих се и му отвърнах намусено:
-Престани да се месиш, където не ти е работа. Нали искаше ядене?
Стефан ме погледна изпитателно, сви рамене и отиде да яде, оставяйки ме на спокойствие с мислите си.
........
Не усетих кога съм задрямал и се събудих от цветущата псувня на съседа отгоре.
-Лелеее, тоя пак се развихри! – рече Стефан.
-Не думай? Как разбра? – иронично подхвърлих аз.
Журналистът ме погледна спокойно и ми зададе въпрос, който ме накара да ококоря очи:
-Е, ще отговориш ли на момичето?
-Ккккак разбра? – заеквайки попитах аз.
-Като начало, аз съм по – възрастен от теб и съм изпитвал същото като теб. И второ, тъкмо отварях шкафа и видях СМС –а. Та, ще отидеш ли?
Не знаех какво да му отговоря. Бях разкъсван от възмущение и желание за съвет. Накрая се престраших и го попитах:
-Ти как би постъпил на мое място?
-Бих отишъл. Видях момичето – страхотна мацка. Представям си колко момчета са имали мераци за нея. Ти сигурно си бил един от тях, а?
Усетих как отново се изчервявам. Брей! Ще речеш, че тоя ме познава по –добре от самия мен?
-Познах, а? – подметна Стефан.
Бях притиснат на тясно, но въздъхнах и кимнах положително. Стефан ме погледна в очите и ми каза нещо, което не вярвах, че е способен да каже:
-Отивай! Ако я изпуснеш, може никога повече да не я видиш.
Този път реших да послушам съвета му. С треперещи пръсти, аз започнах да пиша СМС – а, съдържащ надеждата ми за нещо повече от приятелска вечеря. Той гласеше:
„Скъпа Еми, радвам се, че се сети за мен. С удоволствие ще се срещна с теб. Днес към 19:00 до паметника „Александър Батемберг” става ли? Отговори ми скоро. Марто.”
С треперещи от вълнение ръце натиснах „Изпрати” и зачаках. Минаха пет, десет, петнадесет минути. След двадесет минути пристигна отговор: „Дадено”.
Да! Точно това чаках! Сега шансовете ми се покачваха с всяка изминала минута. Трябваше да стана красив за кратко време. Започнах разкрасителната процедура с бръснете, душ и така нататък, нека не ви отегчавам.
Дойде времето на истината! Точно в 19:00, аз стоях пред паметника „Александър Батемберг” и чаках. Изведнъж чух спокоен, леко плах глас зад себе си:
-Марто?
Обърнах се и О БОЖЕ ГОСПОДИ!! Зад мен стоеше Емилия. Шест години след като завършихме отново я виждам. Оглеждам я от горе до долу, за да видя нещо нередно. Мдааа, същото стойно мадамче, което събираше мъжките погледи. Лицето, бюста, бедрата, ханша – всичко получаваше десет от десет.
-Здравей, Еми! Изглеждаш чудесно!
-Благодаря! Ти също!
-Накъде ще се отправим?
-Ти решаваш, Марто.
Решихме да се осамотим в едно малко ресторантче. Поръчахме си вино, поръчахме си за ядене и докато чакахме, обсъждахме кой какво е правил преди да се видим. Емилия започна първа:
-Как върви при теб, Марто?
-Не мога да се оплача. – отвърнах аз. Опитвам се да завърша това пусто право. А ти? Къде беше? Учиш ли? Работиш ли?
Емилия ми се усмихна тъжно и рече:
-Знам, че мога да ти вярвам, Марто. Затова ще ти разкажа всичко. Ожених се за испанец малко след бала. Всичко вървеше много добре, допреди една година. Всеки ден, той казваше, че тази чаша с текила му е последна и все се връщаше пиян до козирката. Псуваше ме, унижаваше ме и даже веднъж ме удари. Преди две седмици, най – накрая получих развод от него. Той ми каза, че не го интересува дали съм жива или не, защото си имал любовница. Представяш ли си? Аз го мъкна, когато е пиян, готвя му, чистя му, гледам всичко да е ок, а той си имал любовница?! Три работи смени, заради пиянството си. Но аз не издържам! Махнах се от него и се прибрах в България, за да започна на чисто и се сетих, че ти спомена, че учиш в София. Радвам се, че не си си сменил номера, иначе нямаше да се видим.
Не можех да повярвам на ушите си! Кой е смотанякът, който би посегнал на такова момиче? Че аз ако имах такава жена, щях да и издигна сарай, само и само да е с мен! След като излязох от краткият си шок, попитах:
-Това ли беше причината да не поддържаш връзка с никой от класа?
Емилия кимна положително. Поокопитих се малко и попитах:
-Какво ще правиш сега?
Емилия замислено отвърна:
-Знам ли. Абсурд да се върна при родителите си в Бургас, защото баща ми ме отлъчи от семейството. Каза, че за него съм мъртва, само защото реших да се омъжа. Може би ще взема квартира тук и ще почна някаква работа.
-Защо не заживеем двамата? – попитах аз. И без това съм свободен, а съквартиранта ми започна да ми лази по нервите.
-Сигурен ли си, че го искаш? – попитам Емилия. Беше леко изненадана от предложението ми.
-Разбира се! – възкликнах аз.
-Ами съквартирантът ти? – попита Емилия.
-Не се коси за това. – отвърнах аз спокойно. Ще го преживее.
Остатъка от вечерта мина страхотно. След ресторанта, отидохме на разходка, хванати за ръце. Точно като влюбените. По едно време попитах Емилия:
-А ти имаш ли къде да спиш?
Тя отвърна:
-Да. Засега ще съм при баба си. Тя винаги ме е разбирала и е била oпора за мен.
-Добре. – малко разочаровано казах аз.
Емилия ми се усмихна, сякаш разбрала защо съм разочарован.
-Виж, Марто. Когато си намерим квартира ти обещавам – ще те накарам да се чувстваш най – щастливия човек на света. Ще го направя! Наистина!
-Знам. – отвърнах аз.

По-дълги постове, че докато се зачете човек и вече вижда точката на последното изречение. Давай по-натам да видим, че го огрее ли, няма ли