Казвам "една от малкото завършени" ,защото имам странния навик да започна да пиша история и по някое време да спра о.О Дори незнам нарочно ли го правя
ПП.
ops: знам доста е дългичка
ops:
Edit:Сложих му заглавие...:Р мисля ,че това е най-подходящо xD
***
… Не са важни приятелите ,важното е ти да оцелееш…
Мрак!Наоколо беше толкова тъмно ,че едва се различаваха чертите им.Те стояха там и се радваха на победата си.Най-после бяха избягали.Бяха избягали от оннзи ужасен затвор.Толкова път трябваше да изминат ,за да стигнат до тази свобода.Беше трудно ,изморително и тежко.Трябваше да прескочат стените на „затвора” ,да прекосят реката ,да преминат малката ,но дива горичка ,която започваше веднага след реката ,но най-трудното беше да се скрият от преследвачите си.Едри мъже с огромни кучета ги търсеха навсякъде.Но там където бяха те никой не можеше да ги открие.
-Успяхме ,Ива!Най-после..Успяхме! – каза Едуин.
-Незнам...дали наистина им избягахме?-много колебливо прошепна Ива ,оглеждайки се притеснено – ами ако ни намерят тук ,ако ни чуят?Страх ме е.
-Недей!Не се страхувай.Нали аз съм тук...с теб.Имаш ми доверие ,нали? – каза леко подозрително Едуин.
-Разбира се ,че ти имам!- почти викна Ива.Каза го толкова борбено ,че момчето отстъпи крачка назад с доста учудено изражение.Но той се изненада не толкова от това ,че тя викна ,а от стоманения блясък в очите й и от твърдостта ,с която го каза.Тази изненада обаче не трая дълго.Той бързо се упомни и приятно чувство обзе тялото му.Протегна ръката си и хвана тази на приятелката си ,придърпа я внимателно към себе си и я прегърна.
-Аз ще те пазя!Трябва само да ми имаш доверие.
-Обещай ми ,че няма да ме оставиш и че винаги ше бъдем заедно...Обещай ми Едуин.
-Обещавам! – макар и кратък отговорът вдъхна сигурност на Ива и тя се обандежди ,че колкото и да е страшен този ужасен мрак наоколо за тях може би има спасение.
Стояха прегърнати няколко минути.Здраво вплели ръце и притиснати един към друг те стояха сякаш в средата на нищото.И двамата знаеха ,че не е много безопасно да се застояват на едно място прекалено дълго ,но не искаха да се пуснат.Макар че беше обикновена прегръдка тя значеше много и за двамата и нито един от тях не искаше този момент да свърши.
Ива и Едуин бяха израстнали заедно.От съвсем малки играеха и бяха неразделни.Сега и двамата бяха на по 17 години.Като малки живееха много бедно в един жесток свят ,където нямаше място за такива ,като тях.За пари хората правеха какво ли не ,в това число дори продаваха децата си на непознаи.Точно това се беше случило на двамата приятели.Бяха продадени от родителите си на хора ,наричащи себе си лекари.Но и Едуин и Ива знаеха ,че те не са никакви лекари.Тези хора платиха някакава мизерна сумичка на родителите на двете деца и ги натиката в един огромен камион ,където за тяхно голямо учудване имаше още много деца – и по-малки и по-големи.Големите бяха прегърнали някои от малките и ги утешаваха ,милвайки ги по главите и шепнейки им тихо успокойтелни думи.Никой не беше изненадан от новодошлите.Малчуганите ,едва на по 7 години напълно съзнаваха ,че са били продадени и че сега съдбата им бе в ръцете на непознати.
Пътуваха много време ,спряха на още няколко места ,откъдето се качиха още две деца ,хлипащи и изплашени до смърт.Ива също беше толкова уплашена и не спираше да плаче.Тя беше много крехка и чувствителна ,докато Едуин беше малко по-силен характер.Той знаеше ,че не бива да показва слабост ,защото неговата малка приятелка разчиташе на него и ако той се уплашеше или покажеше че го е страх тя щеше да се ужаси.Той бе винаги до нея ,а тя – до него.Подкрепяха се и се утешаваха ,помагаха си ,когато имаха нужда от помощ.Сега Едуин напълно съзнаваше ,че трябва да пази Ива и да й помогне да преодолее страха си.
-Ива – прошепна той в ухото й – Ива ,пристигнахме.Трябва да слизаме.
-Но къде сме – каза съненото момиче.Едуин я беше приспал ,за да я успокои.
-Нямам представа.Но каквото и да стане не пускай ръката ми.Чу ли?
-Д-добре – почти проплака Ива.
Някакви мъже започнаха да свалят децата от камиона и им нареждаха нещо.Когато един от тях се опита да свали Ива ,Едуин я хвана още по-здраво за ръката и погледна яростно мъжа ,който се беше опитал да ги раздели.
-Ясно...-промърмори сякаш на себе си той и се ухили със задоволство – разбрах ,добре.
Хвана и двете деца и ги свали на земята ,след което им каза да стоят мирно там ,където ги беше оставил и да го изчакат.После се качи в камиона и провери навсякъде ,сякаш търсеше нещо.След като претърси навсякъде слезе и заключи вратите.
-Така...сега вече и двамата сте роби.Не си позволявайте своеволия ,ако не искате камшика да играе по вас.И последно – знайте ,че тук никой няма да прояви милост към вас ,никой не мисли за другите ,а гледа да спасява собствените си гръб и кожа.
Децата само се смръщиха и не казаха нищо.Те незнаеха колко прав ще се окаже този човек.
-Ей ,Рой ,хайде доведи ги и тези двамата ,за да ги преброя общо колко са.
Рой ги поведе ,бутайки ги грубо към другият пазач.
-Това са всички.Няма повече ,проверих камиона за скрили се ,но няма.
-Добре.Хм...тези двамата са идеални за чистенето.Ще ги пиша като чистачи ,а когато пораснат ще ги преместим при носачите.Сега са още много малки да пренасят въглищата и камъните.
-Все едно...само не ги разделяй ,за да нямаме проблеми с тях.
Беше все още ден ,но на това място сякаш не проникваше слънцето.Всичко наоколо беше сиво и отблъскващо.Мъже с камшици и бухалки обикаляха наоколо и строяваха децата в редици и колони.
-Първа редица ,хайде с мен! - викна един от по-едрите.
-Втора редица – след мен!
Така шест редици една след друга напуснаха мястото и оставиха последната седма редица ,където бяха Ива и Едуин.
-Така...-започна Рой – аз ще съм вашият ръководител и ще отговарям за мизерните ви животчета.Хайде сега тръгвайте след мен и не задавайте въпроси.При неподчинение ,този който е имал наглостта да не спази заповедта ми ще изпита камшика ми на гърба си.Ясен ли съм?
Нямаше как да е по-ясен.Вдъхна страх на децата и това явно му достави удоволствие.После ги поведе натам ,накъдето бяха тръгнали всички останали.Отведе ги до една сграда и им обясни ,че това са спалните помещения.Минаха по слабо осветен каридор с надраскани стени.Редицата бавно ,малко по малко намаляваше ,защото във всяка стая ,през която минеха Рой оставяше по две деца и им казваше че тази стая ше е тяхната от тук нататък.Половината от момичетата и момчетата вече бяха настанени ,когато дойде редът на Ива и Едуин.
-Ей ,вие двамата – неразделните...Ще бъдете в тази стая – извика той и посочи стая номер 66.След това продължи нататък ,оставяйки двамата приятели пред новото им жилище.
-Хайде ,да влизаме – подкани Едуин Ива.
От този миг детството и на двамата приключи.
Годините се нижеха бавно и болезнено.Първо работеха като чистачи в тоалетните на „лагера” ,както го наричаха пазачите.После бяха преместени в кухните ,а след това на тринадесетгодишна възраст станаха носачи.Пренасяха въглища ,камъни и дървета.Всеки ден ставаха рано сутринта в 6 и си лягаха в 12 вечерта.Живота на никого не беше лек.Това бе най-ужасното място ,където можеха да попаднат.Рой беше прав – тук никой никого не жалеше.Всеки гледаше да отърве боя и наказанието ,а в този си стремеж често се мамеше и невинни страдаха заради други.Тук камшикът играеше често – даже твърде често ,но не защото децата не се подчиняваха на заповеди или не изпълняваха задълженията си ,а защото виковете им ,болката която изпитваха и изписаните на лицата им мъка и гняв доставяха удоволствие на пазачите.
Вярно че Едуин беше по-силен и по-издържлив от Ива ,но вечер той не спеше.Стоеше буден почти през цялата нощ – пазеше я ,но често се отплесваше ,гледайки звездите през малкото прозорче ,което имаха в стаята.От това недоспиване силите му бяха ослабнали и той бе станал по-слаб физически.
-Хей ти!Ставай веднага! – проехтя гласът на един пазач ,станал от мясото си и размахващ заплашително камшик – Чу ли какво ти казах!?Няма да почиваш!Ставай!
Но Едуин не ставаше.Ива остави товара си и се наведе до него ,за да му помогне да се изправи ,но камшика изплющя до нея и тя се отдръпня бързо.
-Какво си мислиш ,че правиш? – излая срещу нея пазачът – А ти момче ставай ,за не ти хвърля един хубав тупаник.Камшикът ми се е затъжил за плът.
Едуин обаче оново не стана.Лицето му ,на което бяха изписани мъка и болка от усилия изведнъж съвсем изгуби цвета си и той едва не изгуби съзнание.
-Така значи ,отказваш да се подчиниш?Така ли? – мъжът вдигна камшика си и замахна към момчето ,което нямаше сила дори да погледне нагоре.Но вместо него камшикът удари друг.Някой беше застанал пред Едуин и го опази от удара.Чу се ужасен пронизващ писък.Беше Ива.Сълзи започнаха да капят от очите й ,но тя не се отдръпна.Прегърна приятеля си и се вкопчи в ризата му.
-Няма да те оставя – прошепна тя в ухото му ,хлипайки.
-И-ив-ва – едва успя да каже Едуин.Личеше си че свяка дума му причиняваше блка – Н-не...мах-хни се!
-Не – каза твърдо момичето – Няма! – обърна се към пазача и каза – Накажете мен!
Мъжът ,твърде изненадан от случилото се изведнж разкриви лицето си в нещо като усмивка.
-Колко интеренсо...-мърмореше си той – колко интересо.На колко си момиче? – попитай той.
-На 15 – отвърна кратко Ива.
-На 15 ,а?И казваш да накажем теб вместо него – хвърли той поглед към Едуин.
-Да – почти извика момичето – Мен накажете ,него не го закачайте!
Пазачът избухна в смях.
-Да не мислиш ,че камшика гали ,момиче?От това боли...а теб като гледам май не са те били още – той внимателно огледа голия й гърб ,защото тя бе свалила блузата си да я сложи под главата на приятелкя си и сега беше останала само по едно късо ,тъкно потниче.Ива не каза нищо.Тя прекрасно разбираше какво ше изпита ,но това не я интересуваше.Твърдо беше решила да защити Едуин ,без значение от цената ,която щеше да плати.
Тя само погледна пазача с леден поглед ,което му подсказа ,че тя няма да позволи приятеля й да бъде наранен.
-Добре тогава – каза той – Твоя воля.Ще получиш 50 камшика ,за неподчинение вместо момчето – след кратка пауза той извика – Ей Глейн ела взми този нехрани майко.
Един едър пазач се запъти към тях и се опита да вдигне Едуин ,но Ива се вкопчи в него и отказа да го пусне.
-Стига момиче ,ще го заведа в болничния отдел.Виж го та той май е мъртъв!
-Не е...само изпадна в безсъзнание – каза с погнуса в гласа първият страж.
-Ами тя? –попита Глейн.
-Кажи на Карл да приготви камшика ,през това време аз ще събера останалите.Ще я накажа за неподчинение.
Другият мъж само кимна и отведе Едуин към една очукана сграда – болничното отделение.
Карл донесе камшик на пазача ,който беше събрал всички от околността.Сега най-малко 30тина човека бяха заковали погледите си в Ива - сама ,изплашена ,хлипаща.
-Готова ли си ,малката? – каза подигравателно мъжът.След това хвана китките й и я завърза с вериги за един тънък стълб ,разкъса и тънкия потник ,по който беше останала и разголи изцяло гърба й – Да знаеш ,че няма да имам милост към теб ,няма значение че си момиче.
Той хвана здраво камшика и се нагласи да удря.Вдигна го бавно и замахна рязко.Последва писък.Кръв се застича по белия ,красив гръб на момичето.
-Един – каза пазачът с разкривено лице – ще изтърпиш ли още 49 такива удара?
-К-колкото тряб-ва – изхлипа Ива.
Мъжът замахна отново и нанесе още един удар.Отново писък...Трети удар...четвърти...пети...
След 40тия удар момичето вече нямаше сили да вика и само хлипаше.
Пазачът свърши ,но Ива не можеше да стане.Всичко я болеше толкова много ,че тя не можеше да помръдне дори пръста си.Пазачът приближи хлипащото момиче ,наведе се до нея ,махна веригите ,а после сложи ръката си върху рамото й и прошепна в ухото й:
-Да знаеш за напред ,че тук не са важни приятелите ,важното е ти да оцелееш – после се разхили и си отиде ,оставяйки Ива да лежи до стълба ,неспособна да се помръдне.
Там прекара вероятно почти цялата нощ ,защото събра сили да се понадигне малко едва на разсъмване.Някак си успя да стане.Правейки малки ,бавни стъпки тя стигна до стаята ,в която живееха с Едуин и легна по корем на леглото.Така стоя около един час ,когато чу гласът на приятеля си.Той разговаряше с лекарката ,която явно държеше да го изпрати до стаята му.Момичето се опита да стане ,да се облече и да скрие раните си ,обаче не успя дори да се надигне ,затова просто се зави с прокъсаното одеало и се направи на заспала.
-Ива!! – викна Едуин щом я видя –Ива! – изтича и я разбута да я събуди ,мислейки ,че спи.Но тя не отвори очи.Момчето отметна одеалото ,с намерение да я разтърси по-здраво и с ужас забеляза раните й.Целият й гръб беше обезобразен от ударите на камшика.
– Ива...-прошепна той с разширени очи – не...н-не си го направила...
Тя отвори очи и го погледна тъжно ,което му подксаза най-лошото
Той я прегърна внимателно с думите „Защо го направи ,глупаче?”
-Ако не бях го направила те щяха да накажат теб...аз...аз не мога да го позволя ,след като ти винаги се грижиш за мен...н-не мога ,Едуин...
Вярно е че Ива е по-страхлива ,с по-слаб характер от приятеля си ,но когато ставаше дума за него ,тя бе способна на всичко.Щеше да направи и невъзможното ,за да го защити ,ако се налага.И дори да я болеше тя не би го оставила ,както той не би оставил нея.
След това ,което тя бе направила ,за да го защити ,той винаги внимаваше много да не се повтори ситуацията ,защото знаеше ,че Ива би го направила отново ,само и само той да не бъде наранен.Грижеха се един за друг и това бе единственото нещо ,което ги съхрани живи ,съхрани техните сърца...съхрани самите тях...Много от тези ,които бяха дошли тук заедно с двамата приятели бяха умрели ,много бяха убити ,заради това ,че не издържат на болка ,камшика ги беше довършил ,много се бяха опитали да избягат ,отчаяни за свобода ,но бяха заловени и убити.
И точно това щеше да се случи и с тях ако не се махнеха от това място ,на което се бяха спрели.Но все още никой от тях не искаше да пусне другия.Бяха толкова щасливи.Бяха успели...най-после...след десет години събраха смелост и избягаха.И двамата смятаха ,че силната им вяра ,че някой ден ще се спасят ,някой ден отново ще бъдат свободни ,им помогна най-много.Ива първа наруши тишината.
-Едуин ,трябва да тръгваме ,ако още малко се застоим тук може да ни открият.Тогава не ми се мисли какво ще ни направт – каза тя тихо ,отскубвайки се внимателно от приятеля си.
-Не се тревожи ,нали ти обещах ,че ще те пазя.
-Но ,Едуин те са много и тези кучета...за тях сигурно няма да е проблем да ни откри...
-Ива ,вярваш ли ми? – извика вече малко ядосан Едуин.
-Вярвам ти ,но... – тя се спря по средата на изречението и се ослуша сякаш беше чула нещо...
-Ива ,какво...-започна момчето ,но беше прекъснат от едно тихо и кратко „Шшшт”
Нищо не се чуваше ,но момичето продължаваше да мълчи ,застинала на мястото си.Едуин понечи да каже нещо ,но отново беше спрян ,още преди да е издал и звук.Тишината притискаше ушите им ,а тъмнината – очите.Откакто Ива беше замълчала обстановката стана някак толкова потискаща и зловеща.Цялото им щастие беше изчезнало.
„Но какво става?” Не разбираше Едуин-”Какво й става на Ива”
Нещо тревожеше момичето ,но дори тя незнаеше какво точно.Тя се вцепени изведнъж.Цялата изтръпна ,а кожата й настръхна.Но нищо не се случваше.”Дано да си въобразявам” – помисли си тя.Стори й се че чува стъпки ,но почти веднага щом се опита да чуе дали идва някой ,шума спря ,сякаш изобщо не е ималко такъв.Това накара Ива да се съмнява ,че й се причуват разни неща.Тя въздъхна много тихо.Тишина последва тази толкова тиха ,но тежка въздишка.
Изведнъж изстрел зарцепи тишината.
По инстинкт тя беше залегнала ,но когато се обърна не видя Едуин.Притесни се...Къде ли можеше да е?Какво ли ставаше?Сега не беше времето да си играят на криеница.Очите й се наляха със сълзи.Имаше ужасно предчувствие.Нещо се беше случило с приятеля й...нещо ужасно...
„Не!” – каза си строго тя наум – „Не бива да мислиш за такива работи.”
Изведнъж нещо отвлече вниманието й...След изстрела никой не излезе от тъмнината ,никой не каза нищо ,сякаш този ,чието оръжие беше произвело изстрела беше изчезнал.След тези кратки разсъждения тя се върна към реалността и стреса й от изчезването на Едуин я обзе отново.
Изведнъж тя чу тежко ,учестено дишане откъм лявата си страна.Нищо не се виждаше ,затова тя тръгна слепешката по посока на дишането.Лазеше ,за да не се пъне в нещо.Докато пълзеше набара една топла ръка...за нейн най-голям ужас това беше ръката на Едуин.
-Едуин! – викна тя – Едуин!
-Ива...-задави се той.
-Едуин какво ти е? – тя зададе този въпрос ,въпреки че прекрасно какво му се е случило.Тя знаеше ,че куршума е оцелил него.Знаеше го ,но не го приемаше ,не искаше да го приеме ,не искаше да повярва.Не можеше да бъде истина...След това щастие ,което бяха изпитали сега.Как беше възможно?!
-Едуин – проплака тя – Н-не ме оставяй!Ти ми обеща ,че винаги ще бъдем заедно ,обеща ми...
-Ива...съжалявам.Но аз няма да наруша обещанието си...Винаги ще бъда до теб и ще те пазя...
Момичето някак си знаеше колко тежко бе ранен приятеля й и знаеше ,че няма начин да бъде спасен.С тези последни думи той затвори очите си ,дори това му костваше много...Но въпреки всичко той ги затвори ,учестеното му дишане спря ,а тялото му се отпусна.
Ива седеше на пода ,прегърнала тялото на Едуин и го милваше ,сякаш той още беше жив.Тя избърса тънката струйка кръв от брадичката му и го положи внимателно на земята.Отметна дългата му коса от очите и я прибра на опашка ,използвай собствения си ластик.Оправи и тялото му – изправи ръцете и краката му.Знаеше че той не може да се върне.Тя седна и сложи главата му в скута си ,галейки го нежно.Дори самата тя се изненада от себе си колко спокойно прави всичко това.Тя съзнаваше ,че повече никога няма да го види.Никога нямаше да чуе гласа му отново ,той нямаше да я утешава вече ,нямаше и да й вдъхва повече вяра и надежда ,нямаше да я защитава и пази...Защото го нямаше него.Нямаше го ,а заедно с него и цялото щастие и радост на света.Слънцето вече нямаше да грее така прекрасно ,цветята нямаше да цъфтят толкова красиви ,лунатя нямаше да е толкова изящна...нищо никога нямаше да бъде същото.Сълзите бавно се стичаха по белите й бузи ,капеха и се разбиваха върху очите на Едуин.Тя не викаше ,не крещеше...но мъката й бе толкова красива...така изящна...тези сълзи не бяха като обиновените сълзи ,които тя проливаше от болката и страданията ,които изпитваше на онова място.Не...Тези сълзи бяха най-чистата мъка ,изпитвала някога.Дори само една от тези сълзи ако можеше да изрази блката й...Ако имаше начин да заличи спомените си...да забрави всичко...да забрави Едуин...Така сърцето й нямаше да се разъсква от мъка.Искаше й се да го изкара от себе си...да го махне...толкова много я болеше ,че не можеше да го търпи повече в тялото си...
Тази болка не можеше да се опише думи или сълзи...това което тя изпитваше беше непоносимо.Изведнъж милиони спомени нахлуха в главата й...спомени все свързани с него...сега като се замислише всичките й спомени бяха с него...тя намаше други...нямаше нищо освен него...а сега го загуби и нямаше как да си го върне...
Искаше й се да отиде с него...и тя да си тръгне от този свят и да остави всички страдания там.Но не можеше...Нещо я спираше.Колкото и да й беше тежко тя някак си се примири със смъртта му...Изправи се.Погледна за последен път тялото на човека ,който винаги беше до нея ,когато тя имаше нужда ,тялото на човека ,от когото получи толкова много любов и грижи и сведе глава пред него.После просто се обърна и си тръгна...
.
