| AnimeS-bg.com http://forum.animes-bg.com/ |
|
| MyThread: Cantos http://forum.animes-bg.com/viewtopic.php?f=28&t=42264 |
Страница 1 от 1 |
| Автор: | nem13 [ Сря Фев 18, 2009 12:08 am ] |
| Заглавие: | MyThread: Cantos |
Ми, реших да посъбера нещата малко.... някои. viewtopic.php?f=28&t=30643 - СЛОВОМ, оставям си го там, където си е. viewtopic.php?f=28&t=33256 - същото важи и за БОЙНИТЕ МИНИАТЮРИ viewtopic.php?f=28&t=31050 - Фенфика ми си седи, явно ме чака... ПЛЯСЪК БЕЗ ПЕСЕН Звън, звън. Тя не може да кънти. Стоманата е лека, стоманата е тънка, стоманата звъни. Ако имаше слънце, щеше и да блести. Слънце няма. Дъжд, обаче, да. Ромоли. Тихо – не. И силно – не. Защото звънът се чува, но сърцата им – не. И стоманата звъни. Острие о острие, прегръщат се, мокри, отръсват се от капките, и пак са мокри. Дрехи – пропити, не с влага, не с кръв. С пот. Потта се лее, изтласква и кръв, и вода, от нишките. И остава само пот. А дъждът мие само голата кожа. Очите им – прилепнали. Те не виждат. Те не се поглеждат. Те просто въртят стомана – стомана, наточена, за да убива. И в този танц, в този звън, в този шепот на дъжда, тя, ръцете й изпънати, жилите й опнати, тя, загубила своето сияние за миг, се плъзва, фатално, пагубно, по нишка светлина, пропукала небето и спуснала се към земята. Кръв. Кръвта първом изскача, като жива, изблъсква грубо капките дъжд, блясва, с остриетата, под слънцето, и след това пада... Пада... - Боли.-рече, отворила най-сетне очи, захвърлила стоманата настрана, обърнала лице към небето. Нишката светлина, виновницата за разреза в гърдите й, я гали. - Ако не боли, не си е струвало. - Нима винаги боли?-трепет, звънът е спрял. Няма вече ромон – дъждът също. Но стоманата грее. Грее и кръвта по неговата. - Не. Няма вече да боли. И нарекоха мястото Плясък Без Песен. -------------------------------------------------------------------------------------------------- ТРИ ЛЪЖИЦИ ЗАХАР Разкъсах пакетчето захар и нехайно го изсипах в чая, после второ и трето, като поразпилях малко върху масата. Разбърках набързо, от стените на чашата се разнесоха тънки, глухи звънчета. Никога не бях внимателен, пък и не бях свикнал да пия чай в тънки чаши от фина керамика. Той – напротив, винаги бъркаше кафето си, сякаш и някаква сложна отвара в казана на вещица. С особено, изкусно движение винаги разкъсваше пакетчетата захар на едно и също място, без да изпусне и частица навън. В началото беше смешно да го гледаш – свикнал със захарница, първото пликче се разкъса през средата и се разпиля навсякъде. Но второто го направи като мен, а третото по този метод, и си караше така оттогава. Бях свикнал да съм непохватен в негово присъствие. Разбира се, не изсипваше по три дози като мен – никога повече от 2 грама, никога повече от лъжица или пакетче, само колкото кофеинът да не е убийствен. „Кафето трябва да е горчиво, Крос” казваше ми с тънка усмивка. Съгласен бях. Затова и пиех чай. - Трябват ми група отбрани хора.-рече той, докато въртеше малката лъжичка из чашата си. Вдигнах поглед от зеленикавата течност. Той бе седнал нехайно, отпуснато, но без да се разплува, както правеше дебелият ми брат. - Какви? Реших, че въпросът „За какво?” няма да е на място. - Един икономист, един психолог, един компютърен специалист...-спря за миг и се потупа с показалец по слепоочието, навик, придобит от една маймуна в местния зоопарк. И ако маймуната изглеждаше забавна, при него беше смущаващо естествена.-...един килър, един журналист, един математик, един правист, един готвач. Повдигнах вежда при последното. Да, нито едно от предишните, дори идеята за килър, не ме смути. Той беше такъв. - Човек винаги се нуждае от някой, който може да вари кафе. Пропуснах да му изтъкна, че това може да го прави и секретарка. - Само това ли?-не питах вече за готвача. Той ме изгледа, но аз не отвърнах на погледа му, защото реших да се огледам. Кафенето беше прилично пълно, но нашата маса се намираше далеч от основната концентрация на студенти. Защо в този град няма друго, освен студенти? Въздъхнах, а той ми отговори: - Трябва и да са ми верни. Кимнах. Вече дори можех да се сетя за някои. Не говореше празни приказки. Едно девойче от икономическия, което ходеше като призрак през първата година и подскачаше всеки път, щом някой я докосне – не знам какво й имаше, не знам какво бе направил, какво беше говорил по време на онези дълги разговори., но знам, че сега беше спокойна, уверена млада жена. Не беше влюбена в него, но му беше вярна до гроб. Един вече завършил ИТ мениджър, който във втората година беше най-циничното и вулгарно копеле в университета. Но беше адски добър. И бяха приятели. Беше оттървал от една мръсна работа един от психологията, и сега са невероятно гъсти, както би се изразил въпросния. Приятелката му беше юрист трета година, отличничка на целия факултет. Брат му – журналист в най-големия вестник в страна, завършил преди 2. Което значи, че оставаха само математик, килър и готвач. Не се и съмнявах, че ще намери. - За какво са ти?-попитах най-после. - За да контролирам страната. - И как ще постигнеш това? Той никога не говореше ей така. Винаги имаше нещо наум, и винаги го постигаше. Бях дотолкова свикнал с това, че не възприех безумната идея като нещо необикновено. - Чувал ли си за диктатор зад трона? Поклатих глава. Съмнявах се, не, бях сигурен, че никога не сме учили подобно нещо. И бях абсолютно уверен, че никога не е съществувало. - Добре, представи си зад властта да стои един, който я контролира напълно. Но обществото не го знае. То вижда своите избраници, създава си идея за демокрация, и ако не ги хареса, избира нови. Но този зад кулисите не се притеснява от това. Защото както е контролирал предишните, така и ще контролира новите. И тъй като целите на всички във властта ще са общи – да му се подчиняват, тя ще работи много по-добре. - Прекрасна идея... и как точно ще накараш всички тези хора да ти служат? Те могат да се обединяват в групи, а масите винаги са по-силни от индивида. - Това ти куца, Крос.-рече с усмивка, и аз се намръщих. Двамата бяхме на върха на специалността си, но само аз и един-двама от преподавателите знаехме, че той ме надминава с малко.- Възприемаш по-лесно приетото от преподавателите, вместо сам да направиш анализ. Не бях съгласен, но не го прекъснах. - Този свят винаги е бил променян от индивиди. Не от групи, не от маси. Групите са били просто механизма, а масите – горивото. Но плановете, идеите, винаги са идвали от индивиди. Хора, издигнали се над другите и с достатъчно хъс и интелект, за да променят каквото пожелаят. Отпи глътка от горчивото кафе и продължи. - Но те са правили грешка. Две грешки. Първо, показвали са лицето си – и по този начин са оставяли масите да намерят несъвършенствата, които винаги съществуват. И второ, са ограничавали свободите прекалено явно. Всички знаем, че пълна свобода на този свят няма. Той не е устроен така. Също така всички в обществото сме наясно, че свобода на словото няма. Свобода на идеите, свобода на амбициите – няма. И поради това хората са готови да се бунтуват. Да се борят – някъде дълбоко в душата на човек е желанието да се бори. Но когато няма срещу какво да се бориш, това малко нещо не реагира. То не предприема действия и човекът си остава просто част от системата. И аз ще използвам това. Всички властимащи са стояли като лица на властта – а има ли власт, има и ограничение на свободите. Демокрацията е фалшива идея, но незнайно как, хората считат, че като изберат по-симпатичните от една група, значи се управляват сами. И никога не се замислят дали не е възможно някой да контролира всички тези избраници. Поклатих глава. - Казваш ми какво е и какво ще направиш. Но не и как. Той се усмихна. Въпрос без отговор, досетих се. - Защо ми го казваш? Трябвам ли ти за нещо? - Не. Незнайно защо, това ме огорчи. Бяхме колеги, бяхме близки, но едва ли някога сме били приятели. Поне така мислех допреди миг. Усетих, че имам желание да учавствувам в това. Но той не ме бе предвидил в плана си. - Не ми трябва втори аз. Кимнах, и отпих от чая, за да прикрия неприятното усещане и да оквася гърлото си. Да го изчистя. --- Минаха 10 години. Разделих се с приятелката си, онази студентка по икономика, затова някога бях сигурен, че не е влюбена в него. Беше влюбена в работата си, обаче, не в мен. Просто изчезна, с една бележка „ИМАМ МНОГО РАБОТА”. Винаги пишеше с главни букви съобщенията си към мен. Той също ми пращаше бележки отвреме-навреме. Намирах ги случайно – до компютъра, под пепелника в някое кафе, в менюто на ресторанта, в ръкава на якето, закаченона входа на къщата, дори на крака на един гълъб със счупено крило, кацнал на перваза. Предполагам, че се забавляваше с тези дребни бележки. Може би му вдигаха самочувствието. Имаше нужда да споделя нещата с някого. Но внимаваше много. Винаги бяха дискретни. „Вече имам осем” – дойде една година след като завършихме. „Големият е мой” – появи се 15 месеца по-късно. „Отпуснахме пътя на мастилото” – по-късно. „Вече няма пречки” – преди не повече от 6 месеца. Сега седях в същото кафене и отпивах от сладкия, леко блудкав зелен чай. Сигурен бях, че пие кафето горчиво и сега. Очите ми фокусираха пепелника, и усетих, че е малко по-високо от тези по останалите маси. Повдигнах го внимателно и измъкнах тънката колкото кредитна карта пластина. Беше зелена и гъвката, чувствителен екран, който предаваше и приемаше написани на ръка думи. Измъкнах пластмасовото писало на преносимия си компютър и написах една дума на зелената повърхност. Името му. Думата се появи за миг в още по-ярко зелено и изчезна. „Здравей” „Нещо ново?” надрасках. Една дълга черта. „Трябваш ми” Усмихнах се. Нито веднъж през всичките тези години не бе поискал нищо от мен. Просто ми съобщаваше успехите си, редките си провали, и толкоз. „За какво съм ти?” „Трябва ми девети” „Девети какъв?” „Поет” Да. Въпреки, че бях най-добрия в политология заедно с него, започнах да пиша. Книга, две, трета, излизаха със скоростта на светлината под перото ми. Нещо си търсеше път да излезе. Накрая беше най-доброто ми попадение – роман в бели стихове. Първият, получил Нобелова награда за литература. Имах предимството, че бях и полиглот – 5 езика, на които можех сам да преведа стиховете си. Дори с мизерни проценти от коричната цена, когато една книга се продава в 5-те най-големи пазара, и е превод от автора, дори да е поезия... Да кажем, че ме биваше. „За какво ти е поет?” „ТРЯБВА МИ СВЕТЛИНА”. Отпих от чая и написах: „Нека се видим” „Наживо?” Засмях се. Въпросителната се бе разчекнала от учудването му. „Разбира се”. --- Два дни по-късно бях откаран с един автомобил до един забутан плаж. Той ме чакаше, седнал елегантно на зелен пластмасов стол. Поздрави ме, аз отвърнах. - Имаш страна, за какво ти е поет?-попитах, а в ума ми започнаха да изникват стихове. Той се усмихна. - Искам света. Седнах на съседния стол и си налях чай. Черната течност в неговата чаша се разклати леко при докосването ми до нестабилната масичка. Няколко кристалчета се разсипаха от лъжичката, докато изсипвах обичайното индустриално количество в чая си. На чинийката на неговата чашка лежеше внимателно разкъсано червено пакетче. Погледнах морето. Някои хора бяха създадени, за да властват. Други, за да служат. Аз бях от вторите и нямаше смисъл да бягам. Това търсех. Това ми беше нужно, за да се чувствам завършен. Пък и още копнеех за нея и големите букви на СМС-ите й. А той искаше света. За добро или лошо. - Е,-рекох.-да започваме. -------------------------------------------------------------------------------------------------- 4 ИНЧА НАТОЧЕНА СТОМАНА Из дневниците на един бивш умрял... Знаеш ли, знаеш ли какво е 4 инча наточена стомана да се впиват в гърлото ти, жадни за кръв? Студена, матово-лъщяща, с тънко, ужасяващо тънко острие, желаещо да те изсмука, да изтръгне от душата ти разум, кръв и да превърне плътта ти в празнота, откъсната от основа, сякаш кръвта е кост, сякаш умът държи тялото изправено. Първо прониква съвсем малко от връхчето – просто убождане, като от игла, болката е сякаш само за миг… но очите ти гледат дългото три стъпки парче стомана и знаеш, че следващото е неминуемо, че те очаква много, много повече и ужасът изпълва всяка твоя клетка, поглъща хаоса от мисли в главата ти и ги превръща в хомогенна смес, която крещи „БОЛИ!” А болката едва сега започва. Първите пет милиметра вече са минали, и връхчето опира трахеята – и за миг си помисляш, че ще спре, че крехката хрущялна преграда ще отблъсне замахът, и точно тогава то пробива. Не боли, не, макар удебеляването на заточването да превръща първоначалното убождане в широка инч рана… Но самото пробиване на трахеята е усещане за пробиване на тръба… Просто сякаш нещо леко изпуква, и острието продължава, като нежно увеличава разрезът. И тогава върхът допира другият край, ужасът достига връхната си точка – острието е в теб, измъкване няма, гърлото ти е пробито, не е просто боцване, вече от гърлото ти стърчи меч – накъде да ходиш? И тогава пробива задната стена… и следва болка. Болката е неописуема, невъзможна, недостижима, докато стоманата си проравя път между жилите и кръвоносните ти съдове, и бавно опира в прешлените на гръбнака. И връхчето докосва костта, ти потръпваш – сега ще се одраска, ще нащърби костта, ще я пробие или просто ще изстърже по нея . То се хлъзга леко и минава надолу, между прешлените. Разрязва с лекота гръбначният ти мозък, връзките, свързващи главата ти с всичко, и блокираш. Болката остава – болка, несравнима с нищо – но тихият ужас от абсолютната парализа е това, което те ужасява. Не умираш веднага. Свличаш се, без да го усетиш. И толкоз. Знаеш ли какво е 4 инча наточена стомана да се впиват в гърлото ти, жадни за кръв? Не знаеш. И аз не знам. Но за миг си го представих. И не искам да си го представям пак. -------------------------------------------------------------------------------------------------- ПРАЗНА НОТА 実 現 А разсипани, може, Звезди да горят. Тишината да режат. И над мене да бдят. - Никога не съм чувала по-жалък стих.-пресече струните на гърлото и цитрата му глас откъм вратата на терасата.- Звезди? До звезди ли си опрял? Студът изостряше сетивата, правеше звуците по-плътни, цветовете по-остри. Светлинките на града блещукаха долу, далече, за конраст. Въздухът влизаше в устите леко, плавно, като че бе влюбен в белите им дробове и искаше да ги прегърне. Той въздъхна леко и опря цитрата на парапета. - Бягам просто. - Не е просто, но пък и сложно не е. Просто бягаш, а? От какво, от мене ли? Опря се на парапета до него и цитрата му, и сви лявото си коляно, опирайки стъпало зад себе си. Светлината отвътре ясно захапа извивките на гърдите й, и се приплъзна внимателно по шията. - От тебе – не. Не от тебе. От някого – едва ли. По-скоро от нещо.-вдигна глава и загледа звездите, облегнал се назад, аха-аха да падне. - И какво е това?-гласът й вече бе нисък, погледът й го пронизваше, но пък... звездите бдяха над него. - Желание... - О, нима? И те е страх от желанията ти? Какво е, нещо грубо, ниско, или нещо срамно, нещо, ей така, казано пред себе си само? - Не. Грубо, ниско, срамно – пак не се бих притеснил да ти го кажа. Да, пред себе си само го признавам, но няма да избягам от него, само временно бягам. Ръката й бавно, нежно се приплъзна, обърна се с дланта нагоре, пръстите леко присвити, и обви скулите и гърлото му. Дълги не бяха, но някак си го прегърнаха, тези нейни пръсти. Дръпна го леко към себе си, тялото му се докосна до нейното, очите му бяха откъснати от звездите, и захвърлени в нея. Не изглеждаше да му е лошо, ето така, в нейната ръка, отделен от своите защитници. - Ти винаги бягаш.-рече тихо, кротко.- Какво е сега? - Желанието да се осъществявам... Устните й го приеха, езикът й, пръстите й потръпнаха по него, цитрата тихо изсвири празна нота. А събрани в тебе Очи ще горят Тишината ще пазят И над тебе ще бдят. -------------------------------------------------------------------------------------------------- СТУД Дебел слой лед бе покрил повърхността на язовира в целия залив, дълбоко навътре, възбуждайки обичайната сивота на водата със снежна синкавина. Небето бе все така оловно, клоните на мъртвите дървета не потрепваха, само старите, уморени борове се поклащаха над червеникавата пръст. На брега стоеше едно момиче, стиснало в ръце кафява кожена каишка. Косата й бе дълга, кестенява, пусната свободно по раменете, и въпреки студа, въпреки сивотата, носеше само разноцветна, ярка блуза и чифт дънки. Само рибарските й гумени ботуши бяха на място. А върху леда бягаше голямо черно куче. Бе едра, слаба, но жилава, с черна козина и остри, дълги уши. Погледът й – като на овчарка. За миг спря и се обърна към него, и видя бялото петно върху гърдите й. Тогава и момичето се обърна към него. В погледа й имаше само студ. Въпреки това се приближи. Кучето бързо го забрави, и продължи да тича върху дебелия лед, изпъвайки жилите върху тънките си крака, скачайки между замръзналите мъртви клонаци. - Как така не й е студено? - посмя да запита момичето след около минута. Просто беше седял и бе гледал ту нея, ту животното. Тя го погледна отново. Разбра, че студът в погледа й не е студ на неприязън – това бе просто студът, който се отразяваше в душата й и не стигаше до тялото. Яке с подплата, плътен пуловер под нея, дебел анцуг, големи маратонки, кръгла, смехотворна шапка и нагънат на три шал. - Сърцето й е диво. То я топли, то й дава сили, то я движи, по земята, във въздуха или върху леда. - А ти как не измръзваш? Тя се усмихна. Леко крива, мимолетна усмивка, като че реплика сама по себе си. - И аз съм като нея. И протегна ръка. Изпъна я бавно, галантно, разтвори пръсти пред лицето му. Той вдигна ръка и докосна средата на дланта й. Подскочи, внезапно почувствал силен токов удар, който сякаш прогори през кожата му, плътта му, и се заби в костта. Хвърли се напред, изтича десетината крачки до водата и щом стигна язовирът, вдигна юмрук и го стовари върху леда. Той изстена жално и се пукна, ръката му пропадна и ледената вода я захапа. Пое дълбоко дъх и обърна лице към нея. Но тя не беше вече на брега. Стоеше зад него, скръстила ръце пред гърдите си, със същата крива усмивка, а черната овчарка послушно стоеше в краката й. - Толкова ли парим? - попита, сдържайки смеха си. - И още как! - отсече младежът. Измъкна ръката си от дупката в леда, измъкна дясната си ръка и с ней смъкна цялото яке. Захвърли го настрани. Тя повдигна вежди. - Нали ти беше студено? - Нищо, ти си топла. - рече. Черната овчарка се отдръпна настрана, по кучешки умно, за да даде възможност на странното двукрако, навлякло десетина кожи. Поне имаше акъл да свали една от тях. Тя не го отблъсна, но за миг се превърна в парче лед в ръцете му. Той я притисна, и прошепна в ухото й: - Нека те стопля. Тя избухна в смях. - Ти – мен? Нека. На кучето му омръзна леда и се прибра в колибата си горе на хълма. Сложи глава на лапите и се загледа в двамата, целуващи се върху замръзналия студ. После заспа и ги забрави. |
|
| Страница 1 от 1 | Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ] |
| Powered by phpBB © 2000, 2002, 2005, 2007 phpBB Group http://www.phpbb.com/ |
|