Severed
препоръчителна музика: Mudvayne - Severed
Понякога се случва да се събудиш по средата на нощта. Сънуваш зелено море от всичките си страни. Усещаш приливите и отливите му, но не можеш да им се измъкнеш. Осъзнаваш, че това е сън и че ако поискаш достатъчно силно, ще обелиш цветовете на морето и ще се завърнеш в нощната си стая. В един момент ти омръзва да устояваш на морските сили и решаваш да се измъкнеш—но цветовете не се сменят, илюзията си остава, а не знаеш защо.
Ти спиш всяка вечер, защото се уморяваш и мозъкът ти има нужда да разтовари някъде всички впечатления, натрупани през деня. Но представи си, че една вечер забравиш да си легнеш. Прекарваш цяла нощ в мисли за всевъзможни образи от миналото и в един момент с изненада установяваш, че се е съмнало. Денят се готви да започне отначало, а ти не можеш да се оправиш със старите спомени. Гониш темпото на времето, но изоставаш, куцукайки неравномерно.
Часовете на новия ден, изкуствено изсветлени, започват да се нижат. Пред очите ти се нареждат движение след движение като нескопосани кадри. Всяко движение е съпътствано от сътресения между кадрите: улицата, хората, тротоарите и небето примигват накъсано. Клепачите ти също треперят, но без да се спускат. Хората и останалите обекти, които виждаш, не се съхраняват като спомен, не усещаш нищо, когато ги гледаш. Зениците ти се превръщат в огледала, чрез които виждаш единствено нещо вътре в главата си. Следва апатия.
Сега вече не можеш да се отървеш. Намесва се тоя образ, който нагло се пъха навсякъде в мислите ти. Тръгва от скришната част на главата ти и се материализира пред теб. Не различаваш илюзията си като свое творение; след секунда не разбираш защо изчезна човекът, чиято същност е гравирана в мозъка ти и можеш да я познаеш инстинктивно. До предния ден ти избираше кога образът му да се появи пред теб и кога да го избуташ надалеч. Но сега никой не те пита. Без значение върху какъв безцветен обект се съсредоточаваш, неговата очакваща усмивка винаги е някъде зад теб или поне хитрите му движения. Май ги видя с периферното си зрение? Извръщаш се рязко, но няма друго, освен свистящия вятър в ушите ти. Навеждаш глава за защита.
Легни, поспи. Нека той те гледа от съня ти. Остави го да наднича зад всеки праг на повреденото ти съзнание. И с това ще свикнеш. Гложди те притеснението, че заради неговото присъствие не различаваш реалност от илюзия, не знаеш каква част от него познаваш наистина и каква – от множеството си фантазии? И с това ще свикнеш. Просто защото нямаш друг начин да го издържиш.
А в редките моменти, когато наистина се виждате, ще бъде най-забавно. Правиш се, че не познаваш нищо друго освен реалност—все пак си пред него. А всъщност ще се въртиш в кръг и ще питаш на каква част от него изобщо можеш да се довериш. Късмет с търсенето на надежда.
този разказ все още ми е нов - преди няколко часа го написах - и не мога много-много да го оценя. ще ми интересно да кажете какво мислите
ЕДИТ: Добавих 2 изречения, май така повече ми харесва. Не че разликата е съществена, де.
бтв радвам се, че някой си е пуснал и песента.
