Започвам с едно дългичко, да ви тествам търпението


I)

3
Поставен в безизходица, човешкият дух се предава лесно. Реална или илюзорна, тя е слабост, там където сме най-уязвими - в мислите ни.

Дали ще се счупи. Кратък полет, слаб звук. Е, чашата и без друго не струваше, имам още 5 в комплекта. Чудя се сега в някоя от тях ли да си сипя или да отворя нов сервиз, а този да изпратя целия през балкона. Повдигнах рамене и ги метнах, след това отместих поглед от гледката под мен и се прибрах на топло в стаята. Един телевизор, два стола, диван и малка масичка. Обилно гарнирани с празни бутилки и чаши, всичко разпиляно по алеята на междублоковата градинка. Ето нещо, което не можеш да видиш всеки ден. От другата страна, на улицата, имаше още.
Едно прощално парти на моят стар и обичан дом. Бях го решил от ден за пладне, тази сутрин като се събудих не можех и да предположа, че ще финиширам по този начин. Вътре, една голяма маса, фотьойлчета два броя, няколко, три , не четири стола, вдигнах поглед нагоре - и полюлей. Беше досаден хол като се замисля, метнах бутилката за да отбележа тази мисъл. Мога да се закълна, че уцелих, но светлина още имаше. Всъщност дори бутилката не счупих. Подритнах я, за да се уверя и да, ето здрава и се търкаля по паркета. Някои неща са направени да са по-издържливи от други. Като жена ми. Била е издържала колко ... четири изстрела в гърдите, три в краката, един в лявата ръка и един й отнесе ухото. Издържала може би не е най-точната дума. Поела.
Запътих се към един от фотьойлите.

Отворих очи. Не знам защо го направих, Зорбас изрочно предупреждаваше, че не си струва. Прав си мамицата ти. Нищо добро не ще видиш отвориш ли очи.
Един празен апартамент и три тъжни истории. За миналото, настоящето и бъдещето. Много поетично, нали? Поезия е точната дума, с която можете да опишете локвата вино, ракия и кой знае какви още гадости, в която се бях накиснал. Без да броим стъклата, любимия ми дървен стол и захвърлен крак от маса, апартамента беше празен. Миналото - всяка скъпа за мен вещ, натрошена и изхвърлена. Едно. Минало каквото заслужава човек без бъдеще. Две и три. Всичко от хола, от кухнята (там видях много зор, но не се дадох) и най-вече от спалнята. Гардеробът бе първо натрошен, дрехите изхвърляни една по една, а чаршафите, хавлиите и дебелите одеала - натъпкатни в кенефа. Мисълта, че трябваше да има и женски дрехи, а нямаше, мина и си замина. Имам ужасна памет, да се разбира неестествено добра, но тя не може да ми помогне когато всичко останало е в такава каша. Тя е таланта, на който Звездната програма на Обединените държави разчиташе. Паметта ми, уверявам ви, не спестява нелицеприятните факти, дори за да защити моята крехка личност. Няма миг или състояние, през което да не мога да си спомня всяка една случка или мисъл от момента на раждането ми. Защото съм специален, чудо на био-инжинерите от 22 век. И добре че съм аз , щото друг успешен експеримент не се появи на бял свят. В момента мозъка ми даваше позитиви, на които аз не откликвах. С широко отворени очи гледах настоящето. Те ми говореха - заеби миналото, настоящето е прекрасно. Като махмурлук след тежък запой. Тъкмо си казваш, че не ти е останала и капка воля да живееш и почва да ти минава. Лично на мен фактът, че не ме събуди полицейска палка в главата, е по-стимулиращ и от буркан кисели краставички. Като споменах храна, гледката на кухнята ме накра да се запитам дали някога ще огладнея пак. Затворих врата. Тя се откачи от пантите и с трясък "цопна" на пода. Възхитително. Вълнуващото. Такова настояще кара хората да мечтаят за едно по-добро и светло бъдеще и ъъъъ ... има си граници, които и мозък, като моя не може да премине наум. Просто се обърнах кръгом и се запътих към входната врата. Бях по-жив отколкото можех да се надявам и нямаше смисъл да бездействам тук. За довиждане махнах с ръка, възпитанието го изисква mais oui.
Изненада номер едно ме чакаше долу под формата на добре познатата купчина, още по-познати, вещи. Това не трябваше ли да е вече почистено, питах и сочех с пръст, въпреки че наоколо нямаше жива душа, която да кимне в знак на съгласяващо се възмущение. Интересно, до снощи тази планета населявана от хора, роботи и мен, бе особенно дейна и активна що се отнася до шляенето по улиците. Бързо пренавиване на "лентата" не показва никакви анормални отклонения. 06:23 съседът мина колкото да провери дали съм жив, но аз отдаван бях изключил телом и кротко си полежвах на пода. Бая дългичко време бе събирал смелост да влезе вътре. В диапазона между неговото посещение и отварянето на очи в 17:35 не бях регистриал никакви смущаващи звуци, всичко бе тихо и спокойно. Тихо и спокойно ... защо бе тихо и спокойно, след като стъклата на прозорците ми бяха натрошени и нищо не ме изолираше от шумния град ? Аха да си изкрещя както е удачно в такава ситуация и погледа ми се премержи. Тръснах глава, кихнах и някакъв човек взе че се блъсна в мен. Зяпнах го.
- Извинете, не ви видях в първия момент - и ме подмина без да чака моя отговор.
- Да, извинен сте , няма проблеми. Какво да те таковам!
Около мен хората си вървяха по задачите, тоест обичайната за деня гледка. Какво трябваше да означава всичко това? Влязох обратно във входа и хукнах по стълбите. Вратата на апартамента ми стоеше леко отворена, бутнах я със съзнанието, че зад нея може да се крие всичко - от парти изненада, до труп, както го заварих преди ден в същия този дом, разкъсана от куршуми красива жена. После полицията и всичко останало. В главата ми избухна малка атомна бомба, но още не вдявах какво става.
Като за начало не миришеше на джибри. Прекрачих прага. В хола всичко си беше на място, масата подредена, една чаша, една чиния, едни прибори ... един стол, един фотьойл. Дисплея на стената показваше същата дата . Но не и час, отпреди малко. Мамкаму. Включих приемника в китката си и пуснах за набиране на регионалния офис на старата (дали?!?) ми работа.
- Г-н Георгиев, добро утро. С какво мога да ви бъда полезна - Мария, една от секретарките.
- Аз ... съм си още у дома.
- Колко нетипично за вас. Първо вчерашния почивен ден, после днес това. Да не сте си забравили нещо и сте се върнали за него - и тя се засмя на собствената си шега. - знам, че това е невъзможно , разбира се.
Аз не забравям, не съм разсеян като останалите хора, а роботите се чувстват неловко, когато са около мен. И вие бихте се чувствали неловко, ако можехте да сметнете колко звезди се виждат на небето, само за да ви кажат, че грешите. Те са с пет повече. Повярвайте ми, знам. Преброих ги когато бях на 7. Най-съвършената машина създавана от човека, не успя. Или успя, зависи как гледате на мен.
- Адам - ето минахме на ти - защо се обадихте, с какво можем да ви бъдем полезни?
- Търся информация за един човек. Само че в момента - сбръчках чело, ето това се казваше новина - в момента не мога да намеря името й.
- Вие не го ли знаехте, Адам? Как я търсите, ах - гласът й видимо се промени по телефона - да не би да сте си харесали някоя госпожица на улицата?
И пак този кикот.
- Нещо такова, сега ще ме извините ли, ще се обадя по-късно. И да, ще закъснея за работа, можете да не ме чакате за обедното събрание.
Прекратих разговора с махане на ръка. Допреди малко бях готов да призная, че вечните критици на експеримента, който олицетворявам, все пак са били прави. Нали се сещате - играта на Господ, да не се бърка из генома, АпокалипсисЪТ идва , та да се стигне конкретно до мен - че не съм ли човешко същество, че ще ми се изпърже мозъка преди да стана на 20, че ще полудея и ще почна да избивам наред, списъка всъщност е впечатляващ (и го знам целия наизуст...уви).
Мозъкът ми е ОК, но тялото - не. То е значително по-незащитено за външни въздействия. Коренът на аномалията, че "помня" неща, които не са се случвали, тръгва все от някъде. Едно - апартамента ми никога не е бил опустошаван от мен. Две- абсурдно е да знам, че съм живял един месец с човек, без да му знам името. Или той не съществува, или не съм аз този, който е живял с него. Три- има такава жена, но информацията ми за нея е блокирана. Бърз съм. В кръвтта ми плуваха остатъци от наркотични съединения, които аз със сигурност не съм приемал доброволно. Четири - съвършенната памет беше Целта, но тя отвори пред мен нечувани възможности. Дори и най-прецизната проверка на телесното ми състояние, не отнемаше повече от 10 мин. и можех да я върша отделно от всичко останало. Така че това бе лесната част, прегърнала сложната. Пет. Състоянието ми се оформяше в нещо мноооого нелицеприятно.
Та така. На този свят само аз знам пълния размах на силата си. Ето драги критици - човек съм. Само истинско човешко същество може да бъде параноично и потайно просто така, за идеята. Затворих врата зад себе си и отидох в стаята си за медитация. Нагласих температурата на въздуха на 22градуса и свалих дрехите си. Кръстосах крака на пода и оставих една нищожна частичка от мен да бди над външния свят, всичките ми останали сили концентрирах върху разшифроването на миналото.

Пет часа по-късно затворих вътрешния си взор и гледах отново на света през биологическите си очи. Едно ново усещане се беше загнездило в съзнанието ми. До този момент и с такава сила, нищо не бе стимулирало у мен, желанието да нараням. Исках да хвана кучия син, или синове и да изпитам върху тях познанията си от трудовете по биология. Това, което ми бе причинено - нямаше да остане ненаказано. Присъдата е виновен. Разбирате? Не? Ще се опитам да ви обясня с малко думи. Преди 100 години беше изучен човешкия мозък от-до. Тримата братя-учени, които направиха най-големия пробив, постигнаха и още един успех. Създадоха "път", в компютърната симулация първо, в човешкия мозък, който позволява "съвършенната памет" . Ако не можете да си го представите, ще ви го обясня така. Имам пълен, безпрепятствен достъп, плюс контрол, чрез ума към тялото си. Имам биологичен часовник, както всеки нормален човек и памет, която може да ми извади информация за всяка една моя клетка, какво й е въздействало, във всеки един момент. И да обработвам тази информация със скорост, която ще ви докара кошмари. Преди два месеца в храната ми е била добавяна субстанция, чието име аз не знам , но много добре вече познавам. В комбинация с втора субстанция, усвоявана от мен чрез поемането на точно определени течности (кога, къде, от кого са ми давани - всичко това е проверено ) + трета , чрез въздуха дишан от мен в дома ми, образуват съединение, което по никакъв начин не вреди на което и да било друго човешко същество. Освен на мен, разбира се. Защото само аз съм "притежател" на този тайнствен "път" в мозъка ми. А копелетата бяха ме "бъгнали" и създали в мен втора персоналност. Как, за бога, се бяха научили на нещо подобно. Върху какво са експериментирали, та да постигнат такъв удивителен резултат. Мимоходом ме бяха превърнали в шизофреник. Търсех някой със знание, надвишаващо моето и това много стесняваше кръга на заподозрените.
В състояние на транс, основните ми усилия бяха за да сгащя бърлогата на второто ми "Аз". Да открия физическата реалност, заразената част от мозъка ми, която да го захранваше и задържаше да не се разтвори в небитието. От там "той/тя/то" можеше да поема контролните функции на тялото ми. Дори и да "фалшифицира" в последствие информацията, заличавайки следите от работата си. Толкова бях гневен, мамаму стара. Трябваше да разбера какво съм правил без да знам. "Другият" се беше капсулирал, макар по начало равен на мен, той не разполагаше (вече) с ресурсите на тялото ми. Изкуствено подържах живи заразените клетки и търсех начин да изсмуча информацията от тях. Рано или късно щях да успея. Имах и списък на всички замесени с тази, как да я нарека, конспирация срещу личността ми. Щях да се заема с тях още днес. Преди това, забил поглед в дивана в хола където се бях пренесъл, вървейки безцелно из апартамента, имам един още пре-любопитен проблем за решаване. Атаката беше перфектна, никога нямаше да я засека, Вторият твърде бързо бе създаден, обучен и програмиран да ме манипулира, бях с двата крака вътре. Едно - да издиря хипнотизатора, той е дръпнал финалния спусък.
Но, колкото и да си умен, човешкото несъвършенство си беше изиграло своята роля. Дозата необходима за създаването на втора личност, остава след себе си неконтролируем остатък. Не знам как са смятали да се справят с него, но не бяха успели. В тялото ми плуваше химическо съединение, комбинация появяваща се уж на случаен прицнип из цялото ми тяло, без конкретен физически носител, аномалия в света на аномалията. Господин номер три. Добрият, Лошият и Дух. Тази нощ Дух бе приспал Лошият в псевдо-наркоманско-алкохолно състояние, беше го оплел в игра на реално-нереално и ми беше дал време да се окопитя и реагирам. Беше хванал "Лошият" за метафоричните му топки. Добър Дух, благодаря. Само да не беше и ти един такъв трън в задника ми. Дивана мълчеше укорително. Хвърлих му за последно един злобен поглед и напуснах стаята. Пет часа минали. Едно. Плюс два да се подготвя. Две. И имах още два работни , през които знаех къде да намеря точните хора. Три. Приемника ми отчиташе две пропуснати обаждания, едно от секратарката Мария и второ от ... това малоумно човекоподобно мекотело, шефа на отдел Продажби и Връзки с обществеността, какво иска пък сега. Блокирах него, а нея набрах. Мария не можех да пренебрегна така. Все пак тя е една от тях.
- Адам, радвам се да те чуя, какво става? Не си говорил с никого от както се чухме с теб сутринта, всички ме питат какво да правят, казах им да не те безпокоят, но честно казано ние сме тези, обезпокоените де.
Е да, къде е сега дозата химия, стимулираща болната ми страна, отключваща тъмната ми половина. Благодаря, днес ще мина и без нея.
- Мария, сега напускам дома си и идвам по най-бързия възможен начин, кажи на всички да ме чакат по работните си места. Днес ще ви задържа за извъреден труд. Отбележи го в портокола и удвои възнагражденията, по правилото на клауза 6 от точка 3 на трудовия договор "при извънредни, нетърпящи забавяне и неотбелязани преварително, удължавания на работното време" алинея 3, да обяснявам ли още? Действай!
- Слушам шефе! Ти май не си скучал в къщи, а?
Прекъснах връзката. Вече излизах от входа, днес за втори път. И за втори път днес, преживях истински шок. Аз не се шокирам лесно, но пълния анти-терористичен отряд "Алфа" могат да се запишат като природни таланти в тази област.
-Аааъъъъъ оооо - опитах се да кажа, но ме прекъснаха някъде по средата.
- Обект "Адам 113" забранява ви се всякакво движение! НЕ МЪРДАЙТЕ от там, където сте застанали.
Много са бързи бе. "Адам 113" , а не цялото ми име??! Това означаваше ли, че са ми отнели извоюваните с толкова труд права за "представител на човешката раса". По дяволите това беше тоооолкова незаконно. Усетих Дух в мен да си проправя път към гласните ми струни. Поколебах се, но му отстъпих гласа си, заедно с контрола над лицевите мускули.
-ПССССССССССССССССС - от звукът ме заболяха тъпанчетата. Киборгите от "Алфа" сигурно са се поколебали, но на практика не бях нарушил основната заповед да не мърдам от място и извършенето от мен действие не се класифицираше като "заплашително", така че не стреляха. Грешка. Да притежаваш импулсен разрушител щеше да бъде престъпление, ако някой въобще знаеше как се създава тази анти-позитронна бомба. Тя съществуваше само теоретичен и бе засегната темата, в учебниците по физика за 9 клас, като "безобидна фантастика на скучаещ млад физик-теоретик, от миналия век". Безвредна за "истинските хора" . Всичко друго в ударния обвхват (теоретично не повече от 25м извън епицентъра), с поне малко от "сложната" електроника, изпушваше. Аз правя изключение, поради две причини. Едно - нямам механични части в тялото си и две- логическите ми вериги, обект на атаката, само копират (всъщност са много по-съвършенни; скромен съм) и използват принципите на работа на позитрония мозък. Да не говорим, че мога да се защитавам на молекулярно ниво, както нищо друго на този свят. Това не ми решава проблемите, разбира се. Само ги увеличаваше двойно. В "Алфа" винаги използват и хора, защото преди половин век, един умник бе решил, че това е абсолютно важно и задължително. И го наложи в службата си.
Огледах се. Около мен нищо не помръдваше. Този път някой се беше изложил и се усмихнах вътрешно, при мисълта, че вече има и по-загазили от мен. Това, че бях избил фанатичните убийци на правителството, трябваше ли да ме трогва. Кукли правени в лаборатория, за да убиват. Аз поне бях правен за да създавам път към Блестящото Бъдещето на Човечеството. Амин. Намръщих се. Да, знаете нямам нищо общо с тези изроди. От друга страна с бойната установка, стърчаща от тераста ми, явно имахме по-близки взаимоотношения. Дух или Лошият. И двамата си мълчаха, метафорично казано. Една съвсем нормална човешка слабост ме стисна за сърцето. Колко са, хиляди ли? Легион!!! Защо точно на мен ми се случи да деля тялото си с непознати. И тези трупове, около мен, дали наистина бяха само от киборгите. Апокалипсисът ряпа да яде. Един сив и тъжен свят замести този, който до скоро обитавах.
- Работа на истински гений - изрекоха неканени устните ми.
Бяхме само тримата, всичко си имаше някакви граници, но успокоявайте се вие с тази мисъл. Едно - ако можете. В големия кокал, моята скромна личност, бяха "забили зъби" всички известни човешки беди. Сигурно от "Алфа" щяха да се разплачат от съпричастност, като ме гледат един такъв нещастен, с изкривено лице, все още непомръдващ. И без тяхната заповед, какво на този свят, би ме побутнало да направя крачка сега, в която и да е посока. Имаше ли?!?
- Да - този път бях аз - имам да си връщам. Но по моя начин. Без трупове. И съм любопитен, мамкаму.
А сега да оправя тази бъркотия.



- Не може да не сте си задавали въпроса, колеги, какво всъщност причини временното състояние на смърт, защото аз вярвам, че е било точно такова, колкото и да отричате, на отряд "Алфа" секция 134571 ДЕЛТА, клон RED хора и киборги, в акцията преди месец. Теориите за химикали, проникнали през защитните облекла, беше тотално разбита на пух и прах и не ми минавайте с номера за "магия" или "извънземни" , защото подобни подигравки няма да търпя. Било е импулсен разруши...
- ГЛУПОСТИ!!
- Какво значи "вярваш" бе боклук?
- Мистификации!!
- А наричате нас "фантазьори" - човека изрекъл това, стана обект на не по-малко присмех.
- ТИШИНА БЕ! Стига сте се държали като банда олигофрени, побърквате ме - човек, с вид минал през седемте кръга на ада, забиваше отатъците от персоналния си органайзер по дисплея на служебното бюро - не желая повече да слушам какво е станало. Това, което желая е повече да не се повтаря. И ДА МИ НАМЕРИТЕ ОБЕКТ "АДАМ 113" . Този предател! Убийте го, ако трябва, но го хванете! А сега се разкарайте от погледа ми!



- Какво ще правим сега ... татко?
- Ловът продължава с нови правила - субектът в сянка се изтегна в масивния стол и си качи краката на бюрото - той рано или късно ще разбере, че всички пътища към мен са затворени. Освен един. Ти.
Тя отмести няколко от четящите устройства и седна на бюрото, кръстосала краката си. Висока, с тъмна кожа и черна коса. Облечена в обикновенни дрехи, тя изпъкваше ...

II)

Градът

- Знаеш ли, че онзи "Адам" са го обявили за издирване?
- Е, може ли да не разбере човек. Но до сега още не са казали защо го търсят. Роботите са пощуряли. Знаеш ли, че тях ги е страх от него?


п.п.
очакавайте продължение
и приятно четене ;D