Имало едно време.....
Имало ама друг път.!
Не всичко започва в миналото. Какво е минало? Бъдеще?
Всичко се случва тук и сега.
От тук започва приказката....
Принцеса, принц, спасител в нощта. От какво спасява я? Не е ясно, но знаем, че така трябва. Така е редно. Така е обичайно. Хубаво е да има по някое фантастични животинче, което да прави някакви циркаджийски номера от време на време.
Не започваме добре...Хмммм...
Отначало.
Тя седеше до прозореца. Приплъзна пръсти по леденото стъкло така както слънцето правеше всеки ден по кожата й.
„Аз...съм.......сама!” мислите се приплъзваха по същия начин. Бързо минаваха и трудно се спираха. Чудно как може да мислим за толкова много неща наведнъж?! Способности можещи да се сравнят с тези на мистични герой.
„За...всичко на света...не искам ....самотата...в моето сърце!”
Продължаваха да валят като летен порой, есенен листопад, горски водопад. Безспир запълваха празнината около и в нея.
Звън.
Стана.
Отвори вратата.
„Момче”?!
Подаде й писмо, а усмивката му озари мрачния ден.
Вратата се затвори.
Какво ни кара да отблъскваме това което ни радва? Защо трябва да се самоизмъчваме, щом имаме лек и решение, с което да излекуваме раните си?
Защо се отказваме още преди всичко де е започнало?
Пламъка в очите угасна. Тя се върна отново в прегръдките на сивата меланхолия. „Защо да си правя труда. Той може да ми даде много, но също толкова и ще вземе!”
Облегна се на вратата и се приплъзна надолу. Босите крака се отпуснаха върху плочките. Студът постепенно вледеняваше кожата, прокрадваше се към сърцето като фантом. Черен гепард спускащ се кръвожадно към жертвата си, готов жадно да впие зъби, да разкъса младата и крехка кожа. Косата траурна завеса се разпиля около нея.
„Има ли смисъл? Любовта?!Какво всъщност е тя?” – гледаше жадно писмото, с интерес на малко дете. Не искаше да го отваря, но в края на краищата всички сме съблазнени от любопитство.
След като го наблюдава дълго на слънчевата светлина се реши.
Скъса го.
Към белите нозе запрепускаха хиляди малки листчета и като снежен прашещ засипаха пода. „В крайна сметка не е нужно да чета! Вече го прочетох в неговите очи!”
Усмихна се нежно като маргаритка в трева докосната от сутрешна роса.
Затича се към вратата. Бързаше. Макар да знаеше много добре, че той я чака.
Чакаше да порасне, да разбере, да почувства, да се влюби.
Понякога хората чакат прекалено много. Какво?
Себе си.
.......
P.S.Това недооформено писание със сигурност има продължание! Въпросът е има ли смисъл от такова? 
