До сега не съм писал,само прочитам по някое редче и свалям по някое друго аниме.Дори намирам за куриозен факта,че се усмелих да пиша.Действията ми са продиктувани от системното недоспиване,стесът от изпитите и нужадада да споделиш.Повечето неща които съм писал са доста старички-на около година,но сега съм натоварен.благодарение на идващата сесия и нямам време на препиша новите си неща(пиша на ръка по малките часове и в последствие преписвам на pc-to).Дано ви харесат.Имайте предвид,че всички са автобиографички и всякаква критика отностно стилът на писане и начинът на изразявае е добре дошла

Момичето
Тя бе…..тя е истинска.Тя е всичко,което другите не са и няма да бъдат.Тя успява да достигне до всекиго,да му повлия и промени,така както никой не би могъл.Тя намира красивото във всички без да ги опознава.Тя откри живота в мен.Тя извади на показ човека,които спеше в мен.
Няма си име,тя е просто Момичето.Фина и мъничка на вид,тя има сърцето на гигант и увереността на воин.Единственото,което я издава са очите й.Двата черни кръга водят към душата й и говорят за неописуема мъка,издават всичко,през което е преминала.Тя,като теб и мен е дете.Копнее за малките неща,жадува свобода,вечно търси разбиране.Разликата между нас и нея е,че тя подтиска всичко,което може да я нарани и направи по-слаба.Оградила се е с високи стени,които не допускат сивотата в нейната утопия.Намерила е убежище от коварният свят и би пуснала всеки вътре,стига той да го пожелае.
Тя бе…тя е ухото,което ме изслуша,когато всички ми обърнаха гръб,Помогна ми да изпълзя от калта и да вдигна очи към небосвода.Начерта ми светло бъдеще и изрови уникалността,и таланта от посърналата ми душа.Доказа ми,че дори в каменистата почва на сърцето ми,крехкото зрънце на любовта можеше да поникне-трябваше само да го поискам.
А ти искаш ли?

Поемата на мъртвеца.


Какво по-истинско от това да се събудиш в прегръдките й,вкопчил ръце в нежното й малко телце,прилепил лице до меката й плът,усещащ всеки неин дъх,долавящ тихият ритъм на сърцето й.Какво по-истинско от това да я гледаш така,невинна,слаба и да знаеш,че на света тя си има само теб.
Ставаш,присядаш на леглото без да нарушаваш абсолютната тишина.Гледаш я и осъзнаваш колко си уязвим,признаваш си на ум,че ако тя щракне с пръсти света ти ще се свърши.Не намираш мотива,смисъла във всичко това,но дълбоко в себе си си убеден,че си струва да се отдадеш.Всичките различия,караници,проблеми,пороци бледнеят пред няколкото мига споделени с истинската...Проклинаш утрото,защото то известява пристигането на деня,а той вещае поредната порция несгоди.Заклеймяваш всичко,което би те откъснало от нея за битовизъм,плюеш на стремежите си,защото ако не сме живи за тези няколко искри на неизмеримо щастие,защо?Защо се влачим през калта на презрението и лицемерието,защо търпим всички тези лъжци и иннтринганти,защо се душим в пушеците на омразата,ако не за да намерим малкото прозорче светлинка в килията на ежедневието си.Защо да догаряме плавно като свещи,оставяйки след себе си само ненужни боклуци,когато можем да пламнем като ракети-кратки и бързи.но заслепително красиви.
Разпъждаш мислите за съществуването като праг на вечността и се принизяваш отново,издърпан от бита.Привеждаш се във вид,като отбягваш да поздравяваш човека в огледалото.Знаеш,че ако го зърнеш дори за секунда,веднага ще видиш укора в очите му.Гневно ще те гледа изпитателно,чакайки да признаеш вината за сторено и не сторено.Ще се сетиш за “онези” възрастните,които те оковаха в болните си амбиции,които поругаха различното,човешкото у теб.
Наливайки поредната чаша горещо кафе си припомняш,как някога,преди време,протестираше срещу идеалите,ценностите,фалшивите върхове.Уви си остана борец само на думи.Уви думите ти се оказаха прекалено тежки за да полетят.Именно затова сега гниеш в златния затвор на собственото си бездушие,пазиш птичката в спалнята,защото ако тя отлети,с нея си отива и смисъла.
Слагащ костюма за днешната пиеса.Подготвил сценария от снощи в куфарчето,само му хвърляш един последен поглед.Слагаш в ред и маската-вечната усмивка,добре сресаната коса,ведрите очи.Вече заможен,ощастливен и проспериращ можеш да се явиш пред масите.Колко по-лесно би било да си отидеш,да избягаш от тях,вместо да ги посрещнеш.Ако можеше би си тръгнал,би проследил всеки грешен ход,да замениш всичката тази болка с нещо друго...
Нещо ти бе отнето отдавна-тайна която трябваше да пазиш вовеки,образи от съзнанието ти,срам,които трябваше да отнесеш в гроба.Искаше ти се да не помръдваш напред,да не напускаш тъмнината на отчуждението.Сега трябва да “изиграваш” ролята на щастливеца пред всеки.Това,за което още скърбиш,може би загуби и по своя вина-не трябваше да го разкриваш.Но не намери сили,то напираше да излезе от теб,крещеше в ухото ти молитви да го освободиш и когато го направи цялата ти вселена се сгромоляса.Още долавяш смущението в себе си,настръхваш,мръщиш се…
Тогава не го осъзнаваше,но то можеше да те затрие.А ти бе само дете,което искаше да е различно,да не се вписва сред другите,да се излиза от класациите и схемите,да говориш това което мислиш,без да слагаш граници на съзнанието си.Бленуваше да реализираш талантите си в света на възрастните,като следваш мечтата,целта си.Искаше да станеш нещо повече от борещите се за насъщния чалгари.Трагично е,че именно тези същества те смачкаха и изхвърлиха.Пратиха те да се превъзпиташ,защото системата е устроена така,че индивидуализма да не се толерира.
Плахо се разсмиваш,защото за да се разотидат мрачните мисли ти трябва само да я зърнеш.Колко меко пристъпва на пръсти по студения под,сякаш е неподвластна на гравитацията.Косата й се люшка зад нея и покрива белия й гръб.Подпухналото лице,чисто-без грим е все още детско.Очите са леко притворени,несвикнали със светлината.Плавните и движения напомнят балетни стъпки-моята прима-балерина…всеки замах е танц.Ставаш,чувствайки странна топлота,нещо меко от вътре те кара да се изправиш и я притиснеш до себе си,да не я пускаш.После с длани да погалиш нежно раменете,челото,да извърнеш погледа й към своя.Да впиеш очите си в нейните,да видиш вселена от любов в тези пъстри зелени кръгове.
Заминава си и това утро,отлита и този момент,не разбираш когато настоящето е станало минало,стрелките бързат прекалено много-не ти позволяват да планираш.На бегом взимаш стълбите,всички водещи нагоре…След часове преструвки и механично,почти неволно изпълняване на задачи се прибираш,развълнуван,защото въпреки девет отдавна да минава,твоето слънце те чака в хола…
И тук си в шах.Няма я.Няма и помен от някогашната светлина обливаща стаите.Сега те са просто затвор.Но къде е?Кога стана всичко,защо не ме предупреди?Невъзможно е да не е тук,та нали се вричахме във вярност,та нали ме обичаше,нали?Мозъкът ти изключва,отказва да приеме липсата за реална.Емоциите са толкова силни,че се отразявят на тялото-то плаче,тресе се,коленичи в транс.Живота ти вече не се отмерва в часове,дни,седмици,а в периоди.Решаваш,че трябва да мислиш,да изживееш всяка среща,да чуеш всяка реплика отново за да разбереш станалото.С огромната помощ на различни законни и незаконни “лекарства” избутваш идните дни.Прочистен от присъствието,от красотата й,започваш да осъзнаваш,че присъствието й е било само физическо.Била е толкова истинска,колкото картината над главата ти.Това,което си наричал любов,е било само твоето вманиачаване в нея.Образът,които си виждал пред себе си е бил само илюзия,създадена от самия теб.Зад всички добре обмислени ходове,отвъд премълчаните слова,извън хапливите клишета е стояло самотно,уплашено малко момиче,боящо се да te допусне до себе си.Като й даде да те прочете,тайничко шепнеше молитви,да премахне стената на отчуждението.Виждаш как за да не затънеш в помията на повърхностното си битуване.си се залъгвал,че тя е до теб в нирваната на обичта.Чуваш пак разговорите в които тя бърза да затвори,осъзнаваш,че ако не настояваше да се видите,щеше да си останеш сам.
Останаха ти само празните рамки на спомените в ума ти.Белега на илюзорната,споделена,вечна,всеотдайна обич.Като татуировка ще носиш прозрението,че любовта е само вманиачаване в нечия красота.Вече си мъртъв.
Мъртъв си,и ти,и аз.Като теб и мен не ме подмина болката.Разликата е,че ти можеш да продължиш,аз нямах силите.Аз сам посипвах пръстта върху себе си,като отказвах да преглътна,да се изправя.Почуках на вратата на живота,но нямаше кой да ми отвори.
Със здраве,колега,пожелавам ти приятен живот и дано живееш във вечна заблуда,другото боли!



Мартин Попов

Самотата на върха.

Провесил крака над ръба прекарвам дни в съзерцание на света под мен.В началото с усмивка намирах само хаос и безпорядък във вечното “пътуване” на масите от хора.С течение на времето се научих да виждам сякаш скрития ред на града,които всички несъзнателно,почти интуитивно следваха.Бързаха,впили поглед в носа си от страх,да не погледнат настрани и неволно да прозрат жалката си същност съизмерена с непоклатимия такт на обществото.
Всички до един обаче мечтаеха да са при онези-там на високото.Плюеха на своя морал и принципи,забравяха вярата си само и само за да се харесат на всички,от които можеха да извлекат полза.Понякога,когато хората губеха надежда се успокояваха с гледката на трона и купищата изгоди,които просто си стояха и чакаха да бъдат спечелени.Като замижаваха с очи,отправени на горе,те виждаха само несметните богатства,а не пътя които ги чакаше в подножието.Подлагаха крак на вчерашни приятели,смазваха днешни колеги,разчленяваха утрешни врагове за да катерят телата им.Захвърляха симпатията,защото огромната й тежест само ги бавеше.Откровеността също им идваше в повече и не след дълго се търкаляше по склона.Скоро я последваха верността,откровеността,близостта.Любовта живя най-дълго само за да изгори като “илюзорно вманиачаване в нечия красота”.
Никой не ме е питал как стигнах толкова високо,че да виждам всичко това,но същевременно да имам толкова малко.Аз просто нямам нищо до себе си да ме бави-нямам нито близък човек,нито се ограждам с блага.Взимах толкова,че да мога да мисля необезпокояван от глада,студа и жаждата.Така завърших пътя си с единственото което смeя да нарека свое-листа и способността ми да се изразявам върху него.Изглежда безсмислено да извървя всичкия този път без да има с какво да засвидетелствам постигнатото,но не е така.Тук горе аз знам не какво се случва,а защо се случва.Разбирам ви,когато рушите сами опорите на които се гради личността ви,знам,че не по своя воля скъсване семейните връзки,оценявам себеотричането,съчувствам на самоубиеца.
Както всеки тук горе и аз съм малко луд,малко опасен.Научих се къде да удрям за да боли.От тук на хартийката дори тежките думи политат,за да намеря своя пристан някъде долу,кацнали върху окаляния сняг.Случва се понякога,вместо да ги потъпкате,да чуете воплите им и да ги прочетете.За жалост посланията ми към града макар и възприети с очите,остават непонятни за ума-че кой ще има време да нахрани съзнанието си,когато болката в стомаха е толкова осезаема.Щастливи сте вие глупците,Нехаете,че след години ще сте само купчина тор в дървен сандък,а всичко за което сте се борили е станало подслон на спомените и прахта.

Край

Докато се прибирах от магазинчето се оглеждах във витрините на месния базар.Сега чак осъзнах,защо любезната продавачка ме бе изгледала с недоумение и почуда,дори уплаха-сякаш бях някои от екрана,които тя за първи път виждаше на живо.Очите ми бяха подпухнали,зачервени,а тъмните сенки се простираха почти до устните ми.Косата ми бе мазна и някога приведените в ред кичури сега се спускаха небрежно покрай лицето ми.Кожата ми бледнееше и издаваше,че не спя добре.Движенията ми бяха бавни,отсечени-сякаш се намирах в безтегловност.Вървях,но бях застинал в една поза.Всичко изглеждаше неистинско и “невъзможно”.Сякаш вече се бе случило или пък винаги съм знаел,че така ще се случи,защото така е редно.Минавайки покрай детската площадка,отдавна превърнала се в сборен пункт на наркомани,видях няколко хлапета да се наливат с бира и да се кикотят.Плаха усмивка се плъзна по лицето ми,защото видях миналото си в тях.Когато сегашните стърчащи от земята железа, напомнящи на примитивни надгробни паметници бяха катерушки, а изкъртените пейки служеха за отмора на десетки майки,аз бях безгрижен,весел,доволен от себе си.Кога бе това?

Преди години-три,четири… или пък може би по-отдавна,вече не помня кога всичко започна,не се бях замислял как бих реагирал ако пропадна до абсолютното дъно.Дори и да се бях досетил за нещо толкова мрачно и депресиращо,най-вероятно бих използвал някое тривиално клише и бързо щях да изгоня смущаващата мисъл от главата си,но ето,че това време дойде
Макар да не измина много време ,вече не проумявам тогавашната си житейска нагласа.Възприемах всичко с насмешка,игнорирах проблемите,които винаги се решаваха сами,задминавах всичко,което би ме натъжило.Уви тогава не се бях сблъскал с истинския свят,а и никои не можеше да ме подготви за живота на улицата.От една страна е смешно,малко напомня реалити шоу-да направим съпоставка преди и след самолечението.Дръпваме завесата и виждаме пълната промяна-пациента сега е свит на кълбо в тъмната си стая,ридае,че самотата е единствената му спътница.

Стигнах до входа на панелката.Опитах се да изкатеря безкрайните дванайсет стъпала водещи до асансьора,но краката ми ме предадоха-отказаха се да се подчинят-колените ми изтръпнаха,олюлях се и черни петна заиграха пред очите ми.Стана течение и студената струя въздух ме накара да изтрезнея,ледени капки пот избиха по челото ми.Излязох навън и поседнах на пейката,отпуснах глава назад.Ясно ми бе,че времето за размисли и равносметки бе отдавна отминало-трябваше просто да надмогна страха,но уви не можах да се сдържа.Разрових албума на спомените си,пълен с празни рамки.в търсене на причини…Дали вината бе в мен,дали бях жертва на обстоятелствата,дали изобщо имаше значение,когато присъдата бе вече произнесена
Преди около две години всичко бе табу,още в зародиш.В началото ми трябваше малко,после започнах да му се насищам и като всички хубави неща се увеличи-бавно и уверено.Неусетно обсеби житието ми-ставах с мисълта да си го набавя,не лягах докато не го намеря.Първоначално ме забавляваше,после се превърна в хоби,докато най-накрая не намери своето почетно място като център на съществуването ми-правех по го по задължение,по навик.Роди се от един прост,но същевременно неизмеримо сложен въпрос-Искаш ли?Тогава,прекалено глупав и млад,не го осъзнавах,но последвалото съгласие предначерта цялото ми бъдеще или по-точно ме лиши от такова.Естествено,че го желаех!Нима всички ние да не го? Постоянно търсехме начин да повдигнем самочувствието си,да забравим за заобикалящата ни ежедневна сивота,да се повеселим,да се издигнем в очите на другите.Първоначално плахо,а после с увереността на професионалист(сякаш улицата си имаше специален курс) го взимах все по-често.За старт го възприемах като лек,средство с което да отбягна проблема,защото нямаш сили да мина през него,но в последствие ТО се превърна в самия проблем.

Така със завъртането на часовника настоящето неусетно се превръщаше в минало.а аз все повече се отказвах от себе си.Спрях да поглеждам в огледалото,защото се страхувах от това което можех да видя.Съществото,което се взираше в от мен ми бе непознато,но въпреки това го мразех и от вида му ми се повдигаше.защото то се ме изпиваше с поглед,като ми напомняше за потенциала,които затрих.С “израстването” си се превръщах в човек втора ръка.Оставях най-добрите години да се изплъзнат из между пръстите ми.Прекъсвах връзката с околните.Заселих се в измерение,където битувахме само аз и То.

За първи път от много време се усмихнах широко,защото най-после бях освободил съзнанието си,разреших си да разбера болезнената истина.Взех стъпалата на един дъх,преживях и возенето в тъмния асансьор.Прекосих коридора на с две крачки,ритнах вратата и врътнах ключа от вътрешната страна.На бързо,по навик,погледнах дали родителите ми са у дома,въпреки че тях винаги ги нямаше-и сега не бе изключение.Стаята ми не бе нищо извън рамките на обичайното.Множество книги,рисунки и недописани листове бяха разхвърляни по лавиците.Стените стояха голи-нямаше плакати-отдавна ги бях надраснал и свалил,сега на тяхно място висяха мои рисунки,като по-старите вече жълтееха на фона на бледо синята стена.Компютърът както винаги монотонно си бръмчеше,сврян под бюрото.Точно когато се канех да поседна всичко се разлюля,пода започна да криволичи,черни точки заиграха пред погледа ми.Мигновено се подпрях с длан на стената и коленичих,като положих глава на коленете си.Усетих,че ще припадна.След няколко минути в тази поза пристъпът на паника отмина.Изправих се,свалих блузката,която ме душеше макар да бе широка и с къс ръкав.Бръкнах в плиткия джоб на панталона.Пръстите ми опипаха хартиеното правоъгалниче,развъртяха го и точно когато понечих да го извадя.тялото ми реагира.Колко ли силен е страха ми,че да повлияе на физиката ми.Започнах да чувам силното туптене на сърцето ми в ушите,погледа ми се замъгли,тръпки полазиха по гърба ми.Впих разтрепераните си пръсти в хартийката,извадих я и бавно се опитах да я разтворя.Дланите ми се запотиха и когато я разкъсах,за да извадя ножчето то се изплъзна и звучно иззвънтя на пода.Стона,които късчето стомана издаде при удара в паркета ме прониза,бе като сигнал които за последно ми напомни,че всичко е реално,че връщане няма.Наведох се,взех го от студената земя и силно го стихнах в юмрука си.Стомахът ми се разбунтува,догади ми се.С пръсти затиснах устата си за да не видя отново последното което хапнах преди дни.Свлякох се надолу,с гръб опрян в стената,трудно дишах.Отворих широко уста,опитвах се да поема дълбоко въздух.но като чели дробовете ми отказваха да съдействат.Стиснах очи,опитах да се успокоя,представих си едно бяло петно и се концентрирах върху него.Поставих длан върху лявата си гръд и започнах да вдишвам бавно.Треперенето намаля и почти спря.бушуващото ми сърце влезе в нормалният си ритъм,звучните му тласъци,които чувах по-рано отшумяха.Главата ме заболя,но сметнах че болката е поносима,а и нямаше да трае още дълго.Нямаше смисъл да го отричам пред себе си-Страх ме е…и то много.Цял живот ми прилошаваше от вида на кръвта,а сега трябваше да изтърпя гледката на своята…Започнах с очи да бродя из мрачното помещение,с цел да се разсея.Погледа ми обходи всичко,докато не се забоде сякаш неволно в една снимка.В червената рамка бе запечатан един миг,които ми навяваше,и добри,и лоши спомени.Бях с изцъклени очи и ухилен до уши,а отзад се виждаха “приятелите ми”,изпаднали почти в екстаз от музиката.Притворих клепачи,въздъхнах дълбоко и поех поредното пътуване.Дължах го поне на себе си.

Припомних си “веселите” моменти,когато бях завладян от ритъма,подвластен на еуфорията.Дните ми се превръщаха в нощи.Задоволявах нагона си с жалките,депресирани Лолитки през вечер,които ми струваха не повече от грам-два амфетки.Опитвах се да запълня празнотата в съзнанието си с фалшиви емоции,провокирани от опиатите.Превърнах се в обвивка-прекрасна отвън и гниеща отвътре,гонеща единствено засищане на жалките плътски желания.Забравих и да общувам,защото не ми се налагаше.Повечето около мен,които смеех да нарека близки отдавна нямаха здрави капиляри в ноздрите,бяха неадекватни през по-голямата част от денонощието.Родителите ми пък дори не подозираха за тинята,в която плувах,и ме поздравяваха с хладно “Здрасти” в редките моменти,когато се засичахме у дома.Приятелката ми лесно можеше да заеме челна позиция в “Тъпа путка топ 10” –комуникирането с нея би затруднило дори най-опитният терапевт.Самовнуших си,че съм изгонен,отритнат от света на “независимите”,втълпих си,че чувствата са излишни и затова ги загърбих-в мен имаше място само за глада…

Изпънах крака и удобно се наместих в ъгъла си- изповедалня.През изминалите месеци стената бе единствената,с която се опитвах да споделям.Тя,за разлика от всички лицемери,не претендираше за откровеност и разбирателство-оставаше винаги глуха за стенанията ми, сляпа за мъката ми,недокосната от воплите ми за разбиране.Обходих с поглед ръбовете на металната пластинка и ми се прииска да я захвърля,да не я видя никога повече,сега малкото парче метал ми изглеждаше като оръжие за масово унищожение.Все пак надмогнах поредния изблик на паника.С палеца и показалеца стиснах ножчето с такава сила,че върховете на пръстите ми пожълтяха.Вдишах дълбоко и задържах дъха си,изскърцах със зъби.Стегнах дясната ръка,с която държах спасението и посегнах към китката на лявата.Свих юмрук,като впих нокти в дланта си с всички сили.Допрях ръба на острието в крайчеца на ръката,милиметри над синкавата рекичка от кръв.Бавно и леко увеличих натиска,почти чувах как плътта ми се разкъсва под натиска.Малка алена капчица покри сивото ъгълче на ножчето.Последен поглед навън.С рязко движение описах права линия през всичките вени.Почувствах силно парене,сякаш бях сварил кожата си,а после започна да ме щипе.Тънка струйка кръв се плъзна по дланта ми,стече се по пръстите и глухо закапа на пода.Издишах..започна се.Не можех повече да сдържам сълзите си и заплаках.Не бе заради болката,защото с всяка изминала секунда изтръпвах все повече,а защото чак когато долових мириса на собствената си кръв,топлината й,осъзнавах реалната ситуация-умирах сам в стаята си и утре на никой нямаше да му пука,а след седмица-никой нямаше да помни.
Винаги не съм бил сам в трудните моменти.Постоянно имах много хора около себе си,когато ми трябваше компания за да споделя друсането,но в честите моменти,когато копнеех да бъда изслушан,нямаше кой да ми отдели минутка.Всички ме заплюваха като сноба наркоман,който си купува щастието,но аз дълбоко в себе си бях убеден,че съм много повече от чифт впити дънки,глупав лаф и безизразна усмивка.Виждах как тези,същите,който бях допуснал до себе си не ми дадоха надежда да видя отново светлина,спомних си как То не ми позволи да го изхвърля в тоалетната,при хилядите опити,как тя не ме допусна да и прошепна,че е истинска.Стените,с които затворих съзнанието си за ударите на реалността,падаха.И всичко ме доведе до тук,най-после събрах сили да избягам по единствения възможен път за хората като мен.

Ставаше ми много студено.Малкото петно се разрасна до голяма лепкава локва-чистачка доста ще трябваше да се постарае,но съм сигурен,че до утре всичко щеше да е с аромат на мандарина.Болеше ме много,но не раната,а тялото.Треперех и с мъка стиснах ножчето.Сграбчих го на криво и разраних дланта си.Положих неимоверни усилия за да положа острието върху почти бялата ми кожа милиметри над първата рама.Натиснах силно и бавно го плъзнах надолу.Описаната последна кървава дъга отне останалите ми сили.Оставих се в прегръдката на стената.

Не можех да си представя как ще реагират тези,които ме намерят,тези които не са очаквали да намеря тази сила в себе си,но и не ме интересуваше.Отказът от живота,проблемите,набавянето на дозата,светлините,всичко губеше смисъла си.Избледняха лицата,сляха се в един колективен образ на усмихнатия човек,нехаещия за утре…

Главата ми се плъзна по стената и глухо се удари в пода.Почувствах хладен полъх,които идваше изпод врата ми.При последните вдишвания гърлото ми сякаш се възпламеняваше.Разрезите сякаш зараснаха,очите ми пресъхнаха.Тялото ми бе леко,а крайниците-омекнали.Погледа ми напълно замъгли,долавях само бледата светлина,която идваше от тавана.Клепачите ми се сториха непосилно тежки и се сгромолясаха над очите ми.Не помня нищо…аз…съм…нищо-блажена празнота.
Мартин Попов.


*Писано преди година 6 месеца по истински случай.В момента е под художествена редакция

първото е много нежно и много ми хареса ^^ може би просто не трябваше да го има този въпрос накрая, но и така ми харесва

Второто също ми хареса, но все ми звучеше някак странно ^^"
това "чалгари" никак не се връзва в цялата обстановка, в която нищо не назоваваш ''''

Третото е страхотно ^^

Последното обаче най- много ми хареса и наистина ме докосна, едно огромно браво от мен

Като цяло има някои грешки, но са малки и не са нещо особено. Описваш невероятно и наистина успях да разбера емоциите, за които говориш ^^

На мен точно този въпрос в края на първото ми хареса. Кара те да се замислиш за себе си и какво искаш. Завърших нещо писано от мен с подобен въпрос.
Всичките са прекрасни и истински. Сякаш си излял душата си, предполагам, че е така. Невероятни са и не мога да опиша как ме докоснаха. Браво!

Самотата на върха.

Провесил крака над ръба прекарвам дни в съзерцание на света под мен.В началото с усмивка намирах само хаос и безпорядък във вечното “пътуване” на масите от хора.С течение на времето се научих да виждам сякаш скрития ред на града,които всички несъзнателно,почти интуитивно следваха.Бързаха,впили поглед в носа си от страх,да не погледнат настрани и неволно да прозрат жалката си същност съизмерена с непоклатимия такт на обществото.
Всички до един обаче мечтаеха да са при онези-там на високото.Плюеха на своя морал и принципи,забравяха вярата си само и само за да се харесат на всички,от които можеха да извлекат полза.Понякога,когато хората губеха надежда се успокояваха с гледката на трона и купищата изгоди,които просто си стояха и чакаха да бъдат спечелени.Като замижаваха с очи,отправени на горе,те виждаха само несметните богатства,а не пътя които ги чакаше в подножието.Подлагаха крак на вчерашни приятели,смазваха днешни колеги,разчленяваха утрешни врагове за да катерят телата им.Захвърляха симпатията,защото огромната й тежест само ги бавеше.Откровеността също им идваше в повече и не след дълго се търкаляше по склона.Скоро я последваха верността,откровеността,близостта.Любовта живя най-дълго само за да изгори като “илюзорно вманиачаване в нечия красота”.
Никой не ме е питал как стигнах толкова високо,че да виждам всичко това,но същевременно да имам толкова малко.Аз просто нямам нищо до себе си да ме бави-нямам нито близък човек,нито се ограждам с блага.Взимах толкова,че да мога да мисля необезпокояван от глада,студа и жаждата.Така завърших пътя си с единственото което смeя да нарека свое-листа и способността ми да се изразявам върху него.Изглежда безсмислено да извървя всичкия този път без да има с какво да засвидетелствам постигнатото,но не е така.Тук горе аз знам не какво се случва,а защо се случва.Разбирам ви,когато рушите сами опорите на които се гради личността ви,знам,че не по своя воля скъсване семейните връзки,оценявам себеотричането,съчувствам на самоубиеца.
Както всеки тук горе и аз съм малко луд,малко опасен.Научих се къде да удрям за да боли.От тук на хартийката дори тежките думи политат,за да намеря своя пристан някъде долу,кацнали върху окаляния сняг.Случва се понякога,вместо да ги потъпкате,да чуете воплите им и да ги прочетете.За жалост посланията ми към града макар и възприети с очите,остават непонятни за ума-че кой ще има време да нахрани съзнанието си,когато болката в стомаха е толкова осезаема.Щастливи сте вие глупците,Нехаете,че след години ще сте само купчина тор в дървен сандък,а всичко за което сте се борили е станало подслон на спомените и прахта.

хех .. хареса ми! браво.. продължавай така

Хубави са, но трябва да се научиш да оформяш текста. След препинателен знак има разстояние. Запомни го. Това е важно, защото дава възможност на очите да си починат.
Относно писанията - хубави са и правят впечетление. Но част от тях ми изглеждат изплагятствани от някъде. Съзнателно или не според мен си взимал/а от тук и таме. Но са добри. Продължавай все така.

Рисковата жажда на Аз-а

На 15 години е трудно-много са опитите да започнеш да бъдеш себе си:
да възприемаш,без да си покорен
да мечтаеш,без да си отчаян
да си смел,без да си демонстративен
да си достоен,без да си агресивен
да си интересен,без да си критичен
да си умен,без да си досаден
да си приятел,без да си лицемерен

Започването е свързано с желанието на Аз-а да става Аз:приемлива уникалност,единство от значимост за себе си и одобрение от значимите други,самочувствие да се противопоставяш на утвърдени модели на поведение и ценности,но и реалсомочувствие "люлката" на бунтарството да не е финал,а да е крачка в етиката на свободата.

Жаждата на 15 годишния да бъде желаното възможно едиство от предизвикателство и приобщаване,несъгласие и аплодисменти,от демонстративност и дискретност,от критичност и безусловност е естествена.Младият човек в периода на юношеството интензивно расте.Ръстът е болезен-оттласкваме се от нивото което вече не може да ни задържа(детсвото) и заявяваме за качване на нивото,което привлича(възрастните).В оттласкването има снизходителност към миналото ,включително пълно отричане на някои негови силни страни:незащитеност,доверяваща се на родителите,автономсност,правеща детето независимо към модели на подражание.Демонстрацията на на заявка да бъдеш голям е силна:претенция за самостоятелностот орит да се бличаш не по предварително заяевния кодекс до практикуването на език,мание и ценности диаметрално различни от тези,които са те рамкирали като дете.Бунтът към утвърдения свят на възрасните става като ясен израз на оттласкването от света на деиствието,претенциозно отричан като,имфалитичен поради неговата зависимост от големите,така и недотам ясна заявка за влизане в света на на възрастните.Фактът че се атакуват техните ценности,техните стереотипи,техните подхиди към света,техните "падения" и "възходи" показва,че именно тази система е станала притегателната.
Кординатната система на независимост,автономност,на свобода е заменила битието на послушното и зависимо детство.Замяната обаче е по нужда,по потребност,т.е. по жажда.Тя става чрез несъгласие-наи-често чрез отказ от приетото ка въсрастните,защото жаждата още не е намерила начина на неиното утоляване.Жаждата е подтикът за деиствие.Този подтик се разгръща в неизбевно намиране на света,към които се е насочил-имитация по форма-поведението прилича на независимост,на свобода;имитация по същност-отричане на утвърденото-поведението е спрямо утвърденото.Това означава,че няма своизнак,своя посока.Няма самочувствие да избира,да подобрява.Отношението е радикално,защото е хаотично.А е хаотично,защото няма капацитет,няма богатство от модели на поведение.Първоначално има само,отказ от презрямото детство.И следва загубване в лавино образния свят на възрастните,в които много неща са на щанда,но Аз-ът не знае валутната единица.Тои още няма такава.И понякога вместо да се заеме с изучаването на бизнес,т.е. как човек се,сдобива с добра валута,тои протяга една безвалутна ръка към щанда с многото...
Критикуването на света на възрастните е заявка за идентичност.
Тази критика е многообразна.Една от наи-традиционните `и изяви е отказът от техния свят.В психологичен аспект нуждата от развитие се изразява чрез пълен отказ от приетите модели на поведение.Водещи мотиви в поведението на младите хора са честолюбие,самомнение и егоцентризъм.Тези мотиви,стъпили върху потребност от самоидентификация,се разгръщат в поведенческата деконстроктивност,като въсрастните са възприети като лицемери,нагаждачи,лъжци,печелбари,насилници,слабаци,мошенници,безлични или скучни.Тази психологична калоричност на поведението на възрастните,която се отрича,е най-общо казано на морален език ценноста,която се отрича.Бунтарството е морална критика на ценноста на възрастните.Силата на младия човек е неговия инстинк.Той се е оттласнал от света на детсвото,за да влезе в света на "големите".Но той иска свят на "големи".Оказва се че те не са такива.Те често претендират да са големи,но за младия човек e очевидна разликата между думи и дела,между мотив и деиствие,между фасада и същност,между поза и реална личностна измереност.За него светът на възрастните е свят на свободни хора с ръст.Често се оказва,че това е свят на всичко друго,но не и на свобода.Младия човек не е подготвена за това разминаване.И тогава идва бунтът-аз не съм съгласен с вас.Нещо повече-позор е да съм като вас.Ето защо аз се "отказвам".
Бунтарството като "отказ" има различни форми.В културно-исторически план битничеството,хипивдвижението в Европа и Северна Америка през 60-те и 70-те години са 1 типичен израз на радикална критика на комформацията на възрастните.Отчуждението меду поколенията намира израз в езика на бунтарството чрез дългите коси,рок музиката,сексуалната освободеност.Това е език на заклеймяването на безсмислената рутинност,на сивото унифицаране на лицемерното морализираторствуване-на всички онези клетки на обществото,които го поддържат чрез същностно деактивиране,подтискане и поради ликвидиране на жизнемостта на индивида,а с това и неговата социална ефективност.
Паркинсън твърди,че младите носят "импулса на движение на обществото".Вероятно това е онази тяхна жизнена некомфортност,която смело поглежда социалните идоли и също така смело им заявява-"вие не ставате,защото сте...фалшиви.
Младия човек има идеал,а не идол,мечта а не сметка.Колкото и бунтарсвото да попада в капанана критиката по отношение на съществуващите и наложени от възрастните "табута" и "ценности",тои носи своята автентичност с антикомформиския си знак-както по отношение на мотивите,така и по отношение на дейностната страна на поведението.Жаждата за автентичност на Аз-а влиза наистина влиза в земята на риска-отказ от детската зависимост,захвърляне на онази утвърденост на връстниците,която е заплашена с цената на фалита.Когато младия човек успее да възприеме позицията си в света,той е между два бряга но по краката му няма мост.Бунтарството е опит за мост.Психологически обоснован опит,социално,социално заявен,но ненамерен.Оказва се че намирането е невъзможно.То трябва да бъде създадено.
Бунтарството не изчерпва опитите на младия човек да постига Аз-овостите си.Той може да е отворен към въздествието на възрастните,изпирателен към императивите и изкупленията на приателите,на технологизирания свят,на утвърдеността.Той може да приема,без да се самоуценява.Може да учи,без да се притеснява от присмех,да бъде толкова себе си,че да не следва модата.Може да бъде такъв приятел,че да не приема приятелската цигара или спринцовката с хероин.Може да оцелее в обществото и без престижна марка джи-ес-ем,без маркови маратонки или без баща с визша държавническа длъжност.Вероято не би могъл,защото е трудно за младия човек ако не е драстичен бунтар да не и типичен потребител.Трудно е да се имитира индивидуализация чрез индивидуализиране на утвърдени модели на поведение.Трудно е да се създаде мост,който насища младия човек с удовлетворение,което не е комфортистко,но не и декунстроктивно,което е възхождане чрез риска на идивидуализацията,а не падение в някоия задънена улица,като например агресията,наркоманията,сектите-някакви външни или вътрешни зависимости.

Защо младия човек е агресивен?Въпросът драстично застана пред обществото когато няколко трагедий поставиха на нокти родителите навсякъде.
Според съвременната психология "агресия" може да се тълкува по няколко начина.Агресия може да е поведение,което причинява вреда или може да причини вреда.Но това тълкувание не обеснява мотива или дали агресивния желае да причини вреда.Друга употреба на думата "агресия" се среща в ежедневието когато говорим за поведенчески стил-може да кажем че някои играе карти агресивно или че има агресивен нрав.А какво поражда агресията?Този въпрос тормози психолози и учени в продължение на векове.Има някоко тези,който са разпространени и приети:

Агресията е инстиктивна-животните много рядко убиват членове на собствения си вид-за разлика от хората.Масовото отнемане на човешкия живот е смятано за вроден инстинкт(част от инстинкта за оцеляване-гарантира процъвтяването на вида).А масовите убийства без причина се смятат за погрешно насочена агресивност

Агресията се придобива-Друг поглед върху агресията е твъредението,че агресията е заучено поведение.Според учените подкрепящи тази теория хората не се раждат с инстинк за агресия,а напротив придобиват го в следствие на заобикалящата ги среда.

Теория на социализацията-Тази теория обеснява агресивността като поведенчески пример,който децата взимат от родителите си.Много често прибягвайки до по-строги начини на възпитаване(а и много често побой) ридителите без да искат вхушават на децата си агресията.

Теория на дразнещата агресия-Поддръжниците на тази теория смятат агресията като проявление на дразнение.Но какво е това дразнение което може да породи такава жестокост и неприазъм към околната среда?Какво ни дразни до такава степен?
От психологична гледна точка нещата изглеждат така-дразненито и гневът са породени от нарушаване на остановени принципи и ред.Също така когато в соцялен план не сме получили дадена награда за положени усиля или още по-лошо-дадената награта(и/или печалба) не отговаря на нашите очаквания.Известен пример е дразнението и гнева на губещия.В повечето случай цената на губенето е много по-висока от наградата давана за определеното състезание.

Също така раздразнението се свързва със сравняването ни с други.Дори в една проста игра на Монополи ние сравняваме себе си с другите за да знаем как се представяме ние самите.Но сравнението не е с кой и да било-то е с човека който най-много се доближава до нашата същност-имаме ориентир за нашата цена,но в същото време ни се иска да излезем малко по-напред от нашия колега.
Но дразнението и гнева имат много по-страшни измерения.Например страха често поражда дразнение,което е оставала в историята.Много често хора работещи в дадена сфера смятат,че чоевека срещу тях се развива много по-бързо и по-качествено.Такав страх от конкурентна неспособност често поражда психически терор и агресия.
Често обаче не се замисляме за човека от другата страна-за жертвата.Не рядко по-слабия е лишаван от своята човечност.Или с други думи агресията вече не възприема жертвата като човешко същество,а като животно.Именнот този факт доведе до описаните по-доло методи за намаляване на агресивното поведение.

Поощрение на неагресивното поведение-често когато децата са поущрявани от родители и приатели за добрите си дела и неагресивно поведение те стават продуктивни членове на обществото.Ето заща за да се спре насилието все повече и повече деца,не само че трябва да бъдат поущрявани за своето неагресивно поведение,но и трябва да бъдат наказвани за обратното.

Наказване на агресията-често наказването на агресията дава добри резултати при по-дългите и трайни промени на личността.Но на момента това е просто инстиктивното поведение на обществото.Повече от 1/3 от заворниците са осъдени заради агресивно поведение.Хората очакват наказания да си вземе поука от престоя в затвора.Но все пак статистиките ни опровергават-голяма част от хората с досие се връщат многократно в затвора.Ето защо трябва да се въведът по-хуманни начина на наказание.

Научаването да се справяш с дазненението-Живота вимаги ще е дразнещ,подтискащ и нервиращ.Ето защо всеки трябва да потърси подкрепата на ближния и околоните за да намери ефективни начини за справяне с дразнение и агресивно поведение.

Агресията е негативен израз на потребностите на младия човек да научи правилата на зрялата моралност,сексуалност,работа,семейство.Младият човек започва да развива свои стандарти за ценности,което е свързано с проблематизирането на света на възрастните общо.За някои тези промени за свръх тежки и могат да доведат до самотност,подтиснатост и изолация.Някои се поддават на психически проблеми типични за начина,по койот полът им се бори да се включи в социалната измеримост на мъжествеността или женствеността.Психологично изследване на нещата показва,че "овъншностяващите" проблеми("externalizing problems")като агресия и други антисоциални поведения стават стават по-високи при момчетата отколкото при момичетата."Овътрещнестяващите" проблеми("internalizing" problems) като подтиснатост и в храненето са по-високи при момичетата,отколкото при момчетата(Zahm-Waxler,Carolyn 1996)

В контраст на наивността-сред представителите на комуните смущенията и нещастноста са изключени,не правило,те са неизменна част от тинейджърството(Bee,1997).Повечето тинейджъри имат подпомагащи семеиства,учат за цел и самочувствие,добри приятели и умеят да се справят с проблемите си.Други имат затръдняващи ситуации като страдание от развода на родителите,смърт на близък човек или сериозна болест.Само малцинството от младите се конформира с малцинството на отчаяните,ядосаните и нещастните.

Промяната на юношите от детсво към зрялост е свързано с конфликти,поради незачитането на желанието за автономност.Изледване на промяна на живота на юношите показва същноста на конфлика поради ограничаване на потребността от самостоятелност.Изследвани са 1500 младежи в шести клас(последен за наше междинно училище).Те са били обучавани предимно чрез тяхната инициатива.Когато учениците стават седми клас(първи за средно образование) въздействието на образователната среда се сменя:учителите не окуражават активно учстие в клас че вземането на самостоятелно решение е било преди.Минава се към повече научаване на изуст.Родителите,от своя страна,обезпокоени от сексуалното развитие на децата,употреба на наркотици,минават към контрол на поведението на децата си.Така,заключва изследването като юношеството иска да посрещне в по-голяма степен за праването на собствените си правила,когато познавателните способности предполагат по-високи академични знания и личностни решения,някои учители и родители смазват мези нужди.Когато на младите хора им се дава възможност да участват в решенията на семействовото и в дейностите на класа,те се чувстват личностно по-добре и са по-мотивирани в работата си в училище.

Потребноста от автономия не означава обаче пълно откъсване от родителите.Различни теорий за юношеството приемат,че дето,което не е откъснато достатъчно,което поддържа близка връзка с родителите си,било "незряло".Тази идея игнорира модел,който е приемлив за много кулртури:продължителната и продължаваща обич и връзка между дете и родител.Днес за психологията е ясно,че две значения на автономомноста са се объркали:
1."individuation"-индивидуализацията-процесът на започване на бъдеш индивид със свой ценности и нужди.
2."rift"-пълна пукнатина,разривът свързан с усилието да се замени родителсният с друг авторитет(Apter,1990)
Когато тинейджърите имат кофликти с родителите си,основна причина е да се "индивидуализират",да развият свое мнение и ценности,а не да разрушат отношението.Тинейджърите посочват оплаквания като тези:
"Защо майка ми така манипулира разговора,че аз я намразвам?","Колко искрен е баща ми към сестра ми?","Колко е отвратителен вкуса на майка ми?".Тези "битки" обаче често се водяд за да се определи кое е важно или кой определя правилата-а не за да се задълбочи връзката ридители-дете,

Тери Аптер твърди(1990),че повечето момичета тинейджъри казват,че май най-близкият човек за тях е маика им.Те имат много кавги с майките си за дрехи,училище,поведение,но те са "малки сапунени мехурчета",които не показват сериозни разриви в отношенията,а по-скоро усилието на майките "да разберат".За младите момичета и момчета в Европейската и Американската култура родствените кавги,които имат с родителите си,показват промяна от едностранната зависимост от родителите към по-здрави отношения,свързани с взаимност(Laursen Collins,1994)

Младият човек е на прара на своята промяна.Той има нужда от разбиране и подкрепа,от съдеиствие за да бъде промяната негова собтвена,радваща и градивна и за него и за другите хора.Може ли това да стане без той да бъде наистина обичан?!
Не.Жаждата му за Аз-овост има нужда от носищане с умението на възрастните да го обичат-да изискваш и даряваш,да разбираш и отказваш,да научаваш от учения...за да се превръща рискът в мост на Аз-а,в път.