Празна Нота
実
現
А разсипани, може,
Звезди да горят.
Тишината да режат.
И над мене да бдят.
- Никога не съм чувала по-жалък стих.-пресече струните на гърлото и цитрата му глас откъм
вратата на терасата.- Звезди? До звезди ли си опрял?
Студът изостряше сетивата, правеше звуците по-плътни, цветовете по-остри.
Светлинките на града блещукаха долу, далече, за конраст. Въздухът влизаше в устите леко, плавно, като че бе влюбен в белите им дробове и искаше да ги прегърне.
Той въздъхна леко и опря цитрата на парапета.
- Бягам просто.
- Не е просто, но пък и сложно не е. Просто бягаш, а? От какво, от мене ли?
Опря се на парапета до него и цитрата му, и сви лявото си коляно, опирайки стъпало зад
себе си. Светлината отвътре ясно захапа извивките на гърдите й, и се приплъзна внимателно по шията.
- От тебе – не. Не от тебе. От някого – едва ли. По-скоро от нещо.-вдигна глава и загледа
звездите, облегнал се назад, аха-аха да падне.
- И какво е това?-гласът й вече бе нисък, погледът й го пронизваше, но пък... звездите бдяха
над него.
- Желание...
- О, нима? И те е страх от желанията ти? Какво е, нещо грубо, ниско, или нещо срамно, нещо,
ей така, казано пред себе си само?
- Не. Грубо, ниско, срамно – пак не се бих притеснил да ти го кажа. Да, пред себе си само го
признавам, но няма да избягам от него, само временно бягам.
Ръката й бавно, нежно се приплъзна, обърна се с дланта нагоре, пръстите леко присвити, и обви скулите и гърлото му. Дълги не бяха, но някак си го прегърнаха, тези нейни пръсти.
Дръпна го леко към себе си, тялото му се докосна до нейното, очите му бяха откъснати от звездите, и захвърлени в нея. Не изглеждаше да му е лошо, ето така, в нейната ръка, отделен от своите защитници.
- Ти винаги бягаш.-рече тихо, кротко.- Какво е сега?
- Желанието да се осъществявам...
Устните й го приеха, езикът й, пръстите й потръпнаха по него, цитрата тихо изсвири
празна нота.
А събрани в тебе
Очи ще горят
Тишината ще пазят
И над тебе ще бдят.
Весела Коледа.
