Фенфик, написан по поръчка на moonbeam, ongoing.
Благодаря на Шадоукет, задето пооправи и и доокраси писмата в началото.
..........................................


Интерлюдия... в началото

Тази история започва вчера.

Тя е продължение на историята, която никога няма да прочетете.


Интродукция

1

Дяволът е туй, без съмнение

:::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::

Здрасти, мамо

С Ерик си прекарваме чудесно, тук, на брега. Направо е невероятно колко е мил, внимателен, чаровен...Направо нямам търпение да ти го представя! Сигурна съм, че ще бъдеш очарована! Знаеш ли, че баща му е бил офицер в армията? Някога със семейството му притежавали къща в планината, с всичката свобода и романтика, истинска приказка е било! Представяш ли си, мамо, да прекарваш ден след ден, горе в гората, при това без никакви удобства и електричество? Аз лично не мога. Възхищавам му се, мамо, искам да прекараме колкото се може повече време заедно. Всеки миг, в който съм покрай него може да се сравни единствено с онази нежност на розовия цвят, който гали кожата ти...Просто си представи розите вкъщи...ето това е чувството на топлината, който изпитвам, когато сме заедно!

Вие как сте? Надявам се татко да е по-добре, та да можеш да си починеш и ти. Скоро ще бъда при вас и ще те заместя за малко, смятам, че го заслужаваш. Знам колко е тежко да се грижиш за някой, който толкова обичаш и който толкова страда. След като поотмине малко време,ще уредим една екскурзия до Гъриця, нали? Ще отидем заедно, за няколко дни и всичко ще бъде досущ като едно време! Божичко, мамо, нямам търпение следващите две седмици да изтекат, за да мога да ти представя Ерик, но в същото време не искам никога да свършват... Понякога съжалявам, че си ме родила с толкова романтичен дух и толкова жадна за внимание, ласки и мечти, пък и приключения.

С любов : Ели


Здравей,

Мамо, пиша ти извънредно, за да те уведомя, че ми се налага да прекарам тук още известно време. Ерик хвана настинка, която в последствие се усложни. Вчера го заведох в болница. Докторът каза, че трябва да почива още една или две седмици. Направо ще се побъркам, ами ако нещо още по-ужасно стане? Седя непрекъснато до леглото му, държейки студената му ръка, а сърцето ми ще се пръсне от притесенение. Сега вече съжалявам, че решихме да отидем на толкова усамотено място, без достъп до телефон и интернет, никаква цивилизация! Надявам се писмото да не се загуби някъде по пътя.

П.С. : Поздрави татко от мен!

Ели


Мамо!

С думи не мога да ти опиша мъката си. Имам чувството, че душата ми изтича през пръстите! Мамо, не успяха да го спасят, не успяха да спасят Ерик, мамо. Появили се непредвидими обстоятелства! Гледах го как умира пред очите ми, мамо, усетих как животът го напуска в онази студена болнична стая, а очите му само припомняха за онези най-скъпи мигове на взаимност, които прекарахме. Нямаш си представа, как ме пронизваха, как ме караха да го заобичвам още повече!... Божичко, защо позволи това да се случи? Вече всичко е съсипано. Като с клещи ми изтръгнаха всичките копнежи, любов и надежди...Мамо, дали ще прозвучи детински, ако кажа, че едва ли ще съм способна да обичам някой друг през живота си? Но това е истината.

До утре ще съм при вас.

Ели

:::::::::::::::::::::::::

Хари Фес пушеше на фотьола пред телевизора, вперил взор в съмнителните манджи, които двама хлапаци от риалити шоу бъркаха на екрана.

Дъщеря му – поболяла се от скръб, а жена му барабар с нея на опшката. От няколко часа все мрънкането на разстроената й душица слушаше: “..ама тя млада, Хари, млада!”, “проклел я е някой сигурно!”, “отде се взе пък това момче, сега и нея, и мен да поболее...”. Дремеше му на оная работа за измислените проблеми на дъщеря му. Разболял се оня, разболял се, и умрял. Дайте сега и ние да умрем след него, а? Хари обичаше дъщеря си, но не толкова, че да реди сълзи за несполучливия й любовен живот.

Ама пък все за едни простотии гледаха да се заловят... четиридесет и пет години черен труд е вършил и дори сега, никакво спокойствие! Живот ли е това, бе, майка...

На вратата се позвъни. Хари чу как чехлите на жена му шляпат по паркета в антрето, после проскърцването на пантите.

-Ели! Ели, скъпа, добре ли си?

Старецът намали звука на телевизора и се заслуша. Усилието, което би му коствало излизането в антрето, беше колкото непосилно, толкова и безсмислено. Присъствието му само би усложнило нещата.

-Хайде, мила, да влезем в кухнята.

До ушите на Хари достигна приглушено мърморене, смътно напомнящо за острият, монотонен звук на електрически циркуляр. Силуетите на двете жени, очертаващи се зад вратата от матирано стъкло на хола, се раздвижиха.

-Ели?..

Тътенът раздра мълчанието в малкия апартамент, надвиквайки възбудените гласове от телевизора, писъците на жена му, лудото туптене на сърцето му. Зад вратата започна бясно преследване на лилави светлини, придружено от поредица резки гърмежи. Стъклото изведнъж се пръсна и димът проникна в хола под ужасения поглед на Хари Фес, горд притежател на жилището от осем години и пет месеца.

По килима се търкулна самотен крайиник и спря в краката му.

Дяволът е туй, без съмнение.


2

[ Да, ясно. Всичко ми се изясни. Моята малка готическа приказка свършва тук, Бен. Отидих, видях, сега... се примирявам.

Трябва да ти кажа, че не това очаквах. Главната квартира на Черният Орден вече не е нищо повече от жалък коплекс административни сгради, които нямат нищо общо с някогашното й величие. За жалост, огромната кула, стояла на онзи хълм преди повече от сто години, ще си остане единствено на старите картини в бившата ми стая. А така ми се щеше да почуствам истинска тръпка от призванието си, поне веднъж за тези двайсет и една години, Бен! Бъдещето ми отново потъва в мъгла...

Както и да е. Все още (от час и половина!) чакам да ми отредят стая в общежитието. Притежавал съм достатъчно способности, за да стана част от организацията им, така ми казаха. Тепърва предстои срещата ми с Хевласка – последната ми надежда, че поне част от тайнствеността и величието на Черният Орден са се запазили. Пиша ти този мейл от фоайето пред кабинета на ръководителя, с надеждата, че ще е приключил съвещанието си до другата седмицата.

Твой отегчен приятел екзорсист : Алекс ]




Първа част


1


-Първо трябва да мина през хотела да си взема нещо, после през аптеката и накрая, само предлагам де, в търговския център. Онзи ден хвърлих око на едни обувки, трябва да ги поогледам.

И отново му хвърли тънката си безгрижна усмивка. Господи, как го използваше.

Тя бе неговата малка фея в срутеното общество на 21ви век. Нежна, тънка, добродушна и напълно неспособна да оцелее без мъжка подкрепа. Дани я обожаваше.

Малкият курорт, в който бяха избрали да прекарат отпуска си, беше лишен от вечната дъндания на града и все още не бе зазвет напълно от туристите; щяха да си поживеят чудно в блзките няколко дни.. Щяха да се насладят на плажа, на тесните улички и на прекрасна интимност в малката хотелска стая. Малката ми срамежлива Линда, какво бих правил без теб...

-Разбира се, миличка.

Върху лицето на любимата му разцъфтя истинска, широка усмивка и тя се наведе над масата в кафенето, за да го целуне. Погали го по бузата с върха на погазалеца, усмихна се отново и го заби в лявата му ноздра. Заби и завъртя. Впи нокътя си във влажната плът и в същия момент стовари свитата си в юмрук дясна ръка върху челото му. Краката на стола се хлъзнаха и той издрънча на пода, понасяйки заедно със себе си безпомощното тяло на младия мъж. Хищник, поглед на хищник. Ярост. След секунди ще последва нов удар, след секунди ще...

-Линда! – изкрещя Дани.

Огледа се трескаво, дишайки на пресекулки. Хотелска стая. Тишина. Мрак и спокойствие. Кошмар, по дяволите, сънувал е! Потта се стичаше на малки поточета от челото му. Чаршафите бяха подгизнали. Ужасът... Мамка му на ужаса.

Дани отметна завивките и бавно се изхлузи на пода.



2


Движа се. Движа се непрестанно, като в транс, не усещам болката, тя се размива и минава покрай мен, остава само спомена за нещо отминало. Чувствата са се изпарили. Единственото, което усещам е влечението. Движа се. Движа се в металната си клетка напред, напред, напред. Движа се към несъществуващите си цели, болката е отминала, но болката ме изгаря. Болката я няма, мъченията продължават да се движат с мен и ми напомнят. Движевие. Непрестанно, като в транс, напред, към несъществуващото, напред към лоялността, напред към забравеното, напред към изгубения смисъл. Вече няма Аз. Има само непрестанно, изгарящо движение, като огромна вълна от топли пари. Притеглена съм към страданието на другите, но не изпитвам. Спирам и съкращавам съдби. Движа се.

Движа се...


3


-Бездействието е претупана скука, изгаряща времето пред очите ни. “Толкова ли няма нещо по-интересно за правене, по дяволите?! Защо, да го еба, съм виснал тука и зяпам в една точка, вместо да отида да се занимавам с нещо по-смислено?” Несъмнено всички сме си задавали този въпрос. И ще ви кажа едно: бездействието е враг. Занимавайте се с четене, гледайте филм, спортувайте, ако щете, пльоснете се пред телевизора и зяпайте някое риалити шоу, но не бездействайте! Защото...

-Прощавайте, имам въпрос.

-Слушам ви, господине.

-Зяпането на риалити пред телевизора не е ли равносилно на бездействие?

-Не съвсем. Аз самият смятам, че...

Алекс изключи. Срина се на малката маса и покри глава с ръцете си. Бездействие. Изгаря времето пред очите ни. Дали жалкият дърт изкуфелник съзнаваше, че това, с което се занимава, е точно толкова, та и по-безсмислено, от зяпането в една точка? Изгаря времето пред очите ни... да го пратят по дяволите директора на Черният Орден.

Преди две седмици Алекс, който унищожаваше демони, вместо да стои и да зяпа в една точка, официално бе станал част от екзорсистката организация Черният Орден и оттогава досега... бездействаше. Не знаеше кой бе назначил новия директор, но разбереше ли, би желал хубавичко да си поговорят относно житейските му проблеми и разбирания. Да ометат по една чашка и да му обясни онзи какво го е накарало да пльосне такъв кретен на главен пост. “Господин Федър, преди да ви възложим каквато и да е мисия, сте задължен да посетите редица курсове за опознаванео на личността, които смятаме, че ще са ви от полза. Преподавателите са... готини хора и владеят езика на младите, тъй че смятам, че ще ви допадне.” Майка й на корупцията.

4

Час по-късно се влачеше по улиците на малкия морски град, с пълното съзнание, че си губи времето. Искаше да направи напук на “преподователя” от курса по “опознаване на личността”, макар и да му бе пределно ясно, че той пет пари не дава за това с какво се занимават учениците му. Алекс щеше да бездейства и да гледа как времето изгаря пред очите му. Отегченият до смърт екзорсист сви в ъгъла на уличката и пое по друга, която му се стори като почти перфектно копие на предишната.

Само че тук нещо не бе съвсем същото. За разнообразяването на миниатюрният сиво-бял свят на градчето се грижеше страдаща душа в лъщящ от слънцето метален корпус на демон, който бавно се издигаше във въздуха.
По дяволите. Замина си бездействието.

Втора част
Визуална измама

1

Демоните са машини, създадени, за да вселяват хаос и разруха. Единственият инстинкт, който притежават, е инстинктът за убиване, постепенно развиващ се в първобитното им съзнание. Направлявани са от пленена в сърцевината им душа, принадлежала някога на съсипан от мъка човек, изкушил се от възможността да върне загинал близък между живите.

Именно от човешките слабости се раждат тези механични убийци. Страданието и мъката са способни да повалят хората със слаб дух, обезсмисляйки собствения им живот, правейки го тежък и непосилен без изгубеният приятел, родител, любим... Подтиснатите душевно стават лесно уязвими и манипулирани; в миговете на безкрайна скръб и нещастие невъзможното изчезва, в съзнанието им остава единствено егоистичното желание загубеното да се върне при тях.

Разбира се, след всяка проявена слабост съществува възможността за възползване. И най-чудовищната последица от изплаканите сълзи и пропиляни мигове на болка и отчаняние е самото погубване на личността, чрез което Миленум Ърл създава своите демони.

Милениум Ърл. Образът му е разпространен из целия свят и всеки член на модерното общество го приема като най-близък до представата за архизлодей. Наглед добродушен, сладкодумен старец, с чудат стил на обличане и добри маниери, той е главната причина за опадъка на съвременната цивилизация.

Алекс не бе срещал злодея нито веднъж през живота си, но чутото за него му бе достатъчно с лекота да си изгради представа за личността му, ако той въобще притежаваше такава. Затова бе решил да стане екзорсист. За да използва необикновения си дар в името на доброто. Чувстваше се задължен да го направи, колкото и банално да звучеше.

Екзорсистите са хора, надарени със свръхестествена сила, която им позволява да се бият с Милениум Ърл и постоянно разсрастващата му се армия от демони. От тях зависи намирането на всички парчета от така наречената Невинност, разпрострени по цялата земя, скрити в различни предмети. Това е и целта на Ърл – веднъж открил Сърцето, обединяващото парче от Невинноста, светът пада в ръцете му. Така престъпността в 21ви век се бе превърнала в гонитба с неопределен финал, в която право на участие имат само... необикновените.

Екзорсистите бяха приемани като специални агенти, радващи се на особена почит и увжание сред хората. Униформата. Оръжието. Самоувереността. Целеустременото търсене на доброто.

Улицата бе напълно празна и това донесе известно успокоение Алекс, който не изключваше възможността да допусне грешка, която да коства нечий живот. Акцията трябваше да приключи бързо и безпроблемно, причинявайки възможно най-малко щети на околността. Случаят беше лесен. Младият екзорсист си пое дъх и разкри пред врага си и павираната улица чудноватото приспособление, на което разчиташе да го извади от ситуацията – къса метална тръба, завържваща с умалено острие на циркуляр. Вътре в това острие почиваше собственото му парче Невинност.
Демонът плаваше във въздуха, приближавайки се неумолимо към човешкото същество, дръзнало да го предизвика. От вградените в тялото му оръдия прозвучаха редица гърмежи и въздухът се изпълни с дим и цветен прах, който замъгляваше погледа на Алекс. Екзорсистът отскочи ловко и се хвърли през образувалата се димна завеса, разчитайки единствено на късмета да го предпази от евентуален сблъсък с металния корпус на демона. Когато гледката се проясни, врагът му се намираше на няколко метра от него, разкрил в пълен детайл шокиращия си външен вид. Пропито с тъга лице. Огромно тумбесто тяло от тъмен метал, което при дрруги обстоятелства би изглеждало дори комично. Арогантност по принуда. Алекс тръсна ръката си, освобождавайки острието от прикрепената към ръката му тръба. То засвистя бясно във въздуха, насочило разрушителната си мощ към тялото на демона.

Един последен миг.

И той избухна. Разпадна се, обгърнат в облак от дим.

Душите, затворени в телата на демоните, биват освободени в момента на тяхната разруха. Затворът, трагичната съдба, на която са обречени, се разпада, и те са свободни да продължат пътя си след смъртта.


Трета част


1
Появата на втория демон бе донесла на Алекс отегчение. Младежът отдавна бе престанал да изпитва тръпка от битките с чудовища 1во ниво, а в съзнанието му се бяха оформили идеи за някои доста по-интересни занимания. Посещаването на тоалетната, например.

От известно време изпитваше изгаряща нужда да изпразни мехура си. Реши, че с голяма готовност би го направил върху демона, стига да не му отнемаше толкова време и да не го преследваше благоприличието. Сред малкото умения, които не се бе старал да подобри, беше и скоростното облекчаване на организма от ненужни вещества и течности. В крайна сметка, демонът бе срещнал унищожението си и без тази волност.

След втория демон обаче, пристигна трети. После четвърти. След петия в небето се издигнаха наведнъж няколко нови, почувствали се застрашени от самотната гибел на другарите си. Щеше да се справи и с тях. Щеше, ама хубаво би било, ако мирясаха по бързичко, та да осъществи най-после дългоочакваната среща с тоалетната.

Освен въртящото се острие, оръжието на Алекс притежаваше и способността да праща лъчи, които буквално раздираха и изгаряха плът, метал и всякакви други материали. За момента обаче по-подходяща бе функцията, позволяваща изстрелването на острието от металната тръба. Веднъж изстреляно, то се завърташе като бумеранг, минавайки през всичко, което екзорсистът желаеше да бъде унищожено. За пореден път Алекс се запита какво ли би правил без чудното си смъртоносно приспособление, докато разхлабаваше придържащите острието винтове. В Черния Орден бяха обещали, че ще улеснят процедурата, само че все още никой не бе направил нищо по въпроса. Няма проблем. Можеше да се оправи и без помощта им.

Най-после успя да освободи острието и то засвистя във въздуха, устремено към първия от общо дванайсетте демона. Машините правеха отчаяни опити да се измъкнат от мълниеносния си враг, но без успех. Блясъкът на брилятно заточената стомана озари небето, като закъсняла фантастична звезда в първите часове на утрото. Алекс заброи жертвите си наум. Първият, вторият, третият, четвъртият...тра-ла-ла... десетият, единадесетият... по дяволите, къде се бе дянал дванадесетият?

И изведнъж осъзна. Осети падащата върху му сянка твърде късно. Оръдията върху туловището на демона засвяткаха, изстрелите понесаха младия екзорсист в чудат екзотичен танц над земята, огъвайки придобилото му необичайна гъвкавост тяло. Алекс се чувстваше напълно безсилен, неспособен да се измъкне от пагубната ситуация, макар изстрелите да не бяха достатъчно мощни, че да нанесат сериозни щети върху тялото му. Преди да успее да задейства оръжието си, бе запратен с всичка сила в тухлената стена на една от къщите в уличката. Гърбът му проби дървената врата и тялото му се строполи в затъмненото помещение.


Съзнанието му потъна в мъгла.

2
___________________________
Все същото. Все същите бели къщи със сиви огради, чудат архитектурен стил, жители, чиито лица виждаш учудващо рядко, сякаш криещи се от външния свят, затворени в чудните си убежища. Все същъта прохлада, следваща те по улиците. Всичко си бе съвсем същото.

Дани не мразеше града. Самото място му бе безразлично – вече не го интересуваше нито крайбрежието, нито спокойствието, нито природните красоти на малкия морски курорт. Привличаха го спомените, които той егоистично използваше, за да върне любимото момиче при себе си. Въпреки че я бе изгубил преди повече от осем месеца, младият мъж все още я чувстваше близка, протегнеше ли ръка, докосваше нейната, усмихнеше ли се, нейната усмивка грейваше насреща му. Живееше с магическата любов, съдържаща се в спомена. И беше щастлив.

Върнал се бе в града, за да изживее отново светлите мигове, които бяха споделили заедно на това място. За да възвърне душевното си спокойствие след няколкото месеца изтощителна работа. Не можеше да ангажира никого с издръжката си, докато все още се намираше в период на преодоляване на скръбта, затова не бе напуснал службата. И сега почивката му се струваше напълно заслужена.

Размислите му бяха прекъснати от оглушителен трясък. Сърцето му се сви. Разнесъл се бе от някоя от околните улички.

Младият мъж се втурна по посока на звука, без да се замисля за последствията от прибързаното си действие. Макар да се прави на герой да не влиазше в нормалния му репертоар, той се чувстваше задължен да се притече на помощ на пострадалия... или пострадалите. Интуицията му нашепваше, че трясъкът не бе причинен от излязла извън контрол детска игра или нещо безобидно, като падане на метален контейнер за отпадъци на тротоара. Случваше се нещо много по-сериозно.

В мига, в който се изправи пред отговорника за ужасния шум, представата му серизно положение се преобърна и ужасът обгърна съзнанието му.

Демон бе виждал само на картинка.


Четвърта част
Топлина


1


Трагикомичното тяло на демона се рееше на няколко сантиметра над земята и се опитваше да проникне в помещението, от чиято врата бе останало само парче овъглено дърво. Огънят отново лумна в очите на Дани. Пред него стоеше враг. Враговете трябва да се унищожават. Това бе единствената мисъл, която обитаваше съзнанието му. И той се хвърли напред, като безумец в яма, пълна със змии.

-Хей! – изкрещя младият мъж, когато разстоянието между него и демона се скъси до няколко метра. – Обърни се насам, малък космати приятелю!

Съществото не бе нито малко, нито космато, а за наличието на приятелски отношения между двамата би се осъмнила дори Майка Тереза, но това название сякаш само изскочи от устата на Дани. Все пак демонът се обърна, завъртя металното си тяло и впери поглед в новия си противник.

Гледката подейства на Дани като леден душ след топла баня, първоначалният му ентусиазъм премина в панически страх и той се запрепъва назад по паветата (далеч, о, далеч, далеч от това проклето създание!).

Миговете се стелеха неумолимо, нанизвайки се един след друг на безкрайната верига на времето. Миг на отчаяние, в който демонът задейства оръдията си. Миг на слабост, в който мъжът изпищя и падна по гръб на земята. Миг на надежда, в който врагът завъртя тялото си, за да се извърне назад. Миг на недоумение, в който неясна човешка фигура се измъкна от подземното помещение и застана зад демона.

Острието на Алекс разсече металното тяло и то избухна, прахът се разстла във въздуха и бавно се засипа към изстрадалата земя. В следващия момент нечия ръка блъсна Дани и хвърли някаква дреха отгоре му.

-Пусни ме! – закрещя мъжът. – Пусни ме, копелдак нещастен!

-Млъквай, тъпако! – отвърна нападателят. – Опитвам се да спася и двама ни.

Опитвал се да спаси и двама им! Опитваше се да го одуши, по дяволите! И той зарита още по-силно, вбесен от невероятната сила, която го държеше прикован към земята. В един ужасяващ миг Дани реши, че смъртта му ще бъде оповестена именно на това място... след минута? Колко време му оставаше? Вече не се чувстваше унизен, в съзнанието му бе останало единствено страхът и отчаянието. Мисълта, че ще умре от задушаване извикваше първичния инстинкт за оцеляване, загнезден в ума при самото му раждане, и го подтикваше да се бори за живота си. Като звяр. Не... зверовете не биха допуснали да се озоват в подобна ситуация.

-Хей, успокой се...

Тялото му изведнъж бе освободено от коженото яке, което го бе покривало, и слънцето блесна в очите му. Слънцето. Никога не бе било толкова ярко.

-Хей...

Дани извърна глава. Най-прекрасното създание на земята се бе надвесило над него и го наблюдаваше с усмивка на лице. Носеше бяло потниче и дънкови шорти, прелестната й руса коса, придобила неестествен блясък, се стелеше по гърба й. Опасна усмивка. Опасен чар.

-Ти... ти ме спаси?

Момичето се засмя. Гсподи, не можеше да откъсне поглед от нея.

-Не, не бях аз. За това трябва да благодариш на Алекс.

Дани с неохота се обърна към застаналия до прекрасната девойка. Кал, прах, мръсотия... кръв. Белезите на преживянато преди минути. Въпреки всичко това, младият екзорсист бе намерил сили да се изправи на крака и да довърши демона. Дани внезапно започна да изпитва братска обич и уважение към него. Този човек бе спасил живота му.

-Извинявай, че не те предупредих за якето – каза Алекс.

-Не, аз те моля за извинение, задето подходих с такова недоверие – отвърна Дани, поучвствал се засрамен от реакцията си. – Благодаря ти.

-Виж, братле, знам, че ще прозвуча като герой от стар уестърн към възлюбената си, но... това ми е работата.

-Разбирам. Все пак ти благодаря.

Дани отново спря поглед върху прекрасната девойка, застанала до екзорсиста.

-А коя е очарователната ти спътница? – попита.

-Неговата приятелка – усмихна се момичето. С нейната си опасна усмивка.




2


Алекс бе заведен по принуда в болница и остана там няколко дни. В деня, в който го изписаха, Дани и приятелката на екзорсиста (която младият мъж бе открил, че се казва Илзе) го очакваха на изхода. Загриженосттта и на двамата го смути, но не го изненада. Дани узна, че Илзе освен приятелка е и колежка на Алекс, когато бе повикана на спешна мисия. Това видимо разочарова екзорсиста, който бе очаквал да прекара един спокоен следобед в прегръдките на момичето си.

-Все още ми оставаш ти, де – сподели той с новия си приятел, докато крачеха безцелно по (и за пореден път) по улиците на малкия град.

-Ако смяташ да ме гушкаш на отпускаща музичка, по-добре си намери някой друг за компания.

-Имам оръжие... мога да те принудя.

В следващия миг и двамата се търкаляха от смях на паважа.


3


В крайна сметка вечерта за двамата приключи в пиано бар “Черните чайки”, в меланхолично опияние, причинено от няколкото бири и приспивните мелодии, носещи се от сцената. Дани сподели за загубата на любимото си момиче си и за това колко малък бе шансът да се влюби отново. Алекс пък му поръча още една бира.

След шестата бутилка (и за двамата) земята се разтресе.

И викове се чуха.

Харесва ми. Ще го следя : )

Aма тя била арна бре, Танасе... ше я слЕда

интересна е

Доста странен фик,явно ще трябва да изчакам следващите глави за да ми се изяснят нещата.Благодаря ти ,че уважи поръчката ми , ще следя историята

Последвах примера на "май мен" Белег и ъпдейтвах първия пост с първата част от... Първа част. Позволих си леко да променя местоположението на главната квартира на Черният Орден, надявам се това да не ви притеснява. Приятно четене.

едит: Не очаквайте продължение на историята от интродукцията. Първа част продължава с Алекс, който е споменат в края й и Данчу, за който ще научите по-късно.

Ей това направо ме изпълни.Искам още.

Мерси, engine, радвам се, че следиш и ти харесва.

Този път по кратичък ъпдейт, за който ще се компенсирам през уикенда. Ще се радвам да чуя как приемате различната представа за екзорсистите, която вложих.

звучи интересно засега ^^ чакам следващата част ^^~

Много добро ... държа да отбележа че коренно промени мнението ми за автора ... преди го мислих за смешен критикар тъсещ наказание чрез непрестанния си спам, вече не е така .... определено ше чакам продължението ..... още ведднъж се обедих че не трябва да си съставяме кардинално мнение за хората само от малкото тяхни изяви на който сме станали свидетели
Поздрави Смерш

Благодаря за коментарите. Предлагам ви Трета част, която съм копирал и в първия пост.

Трета част

Появата на втория демон бе донесла на Алекс отегчение. Младежът отдавна бе престанал да изпитва тръпка от битките с чудовища 1во ниво, а в съзнанието му се бяха оформили идеи за някои доста по-интересни занимания. Посещаването на тоалетната, например.

От известно време изпитваше изгаряща нужда да изпразни мехура си. Реши, че с голяма готовност би го направил върху демона, стига да не му отнемаше толкова време и да не го преследваше благоприличието. Сред малкото умения, които не се бе старал да подобри, беше и скоростното облекчаване на организма от ненужни вещества и течности. В крайна сметка, демонът бе срещнал унищожението си и без тази волност.

След втория демон обаче, пристигна трети. После четвърти. След петия в небето се издигнаха наведнъж няколко нови, почувствали се застрашени от самотната гибел на другарите си. Щеше да се справи и с тях. Щеше, ама хубаво би било, ако мирясаха по бързичко, та да осъществи най-после дългоочакваната среща с тоалетната.

Освен въртящото се острие, оръжието на Алекс притежаваше и способността да праща лъчи, които буквално раздираха и изгаряха плът, метал и всякакви други материали. За момента обаче по-подходяща бе функцията, позволяваща изстрелването на острието от металната тръба. Веднъж изстреляно, то се завърташе като бумеранг, минавайки през всичко, което екзорсистът желаеше да бъде унищожено. За пореден път Алекс се запита какво ли би правил без чудното си смъртоносно приспособление, докато разхлабаваше придържащите острието винтове. В Черния Орден бяха обещали, че ще улеснят процедурата, само че все още никой не бе направил нищо по въпроса. Няма проблем. Можеше да се оправи и без помощта им.

Най-после успя да освободи острието и то засвистя във въздуха, устремено към първия от общо дванайсетте демона. Машините правеха отчаяни опити да се измъкнат от мълниеносния си враг, но без успех. Блясъкът на брилятно заточената стомана озари небето, като закъсняла фантастична звезда в първите часове на утрото. Алекс заброи жертвите си наум. Първият, вторият, третият, четвъртият...тра-ла-ла... десетият, единадесетият... по дяволите, къде се бе дянал дванадесетият?

И изведнъж осъзна. Осети падащата върху му сянка твърде късно. Оръдията върху туловището на демона засвяткаха, изстрелите понесаха младия екзорсист в чудат екзотичен танц над земята, огъвайки придобилото му необичайна гъвкавост тяло. Алекс се чувстваше напълно безсилен, неспособен да се измъкне от пагубната ситуация, макар изстрелите да не бяха достатъчно мощни, че да нанесат сериозни щети върху тялото му. Преди да успее да задейства оръжието си, бе запратен с всичка сила в тухлената стена на една от къщите в уличката. Гърбът му проби дървената врата и тялото му се строполи в затъмненото помещение.

Съзнанието му потъна в мъгла.

___________________________
Все същото. Все същите бели къщи със сиви огради, чудат архитектурен стил, жители, чиито лица виждаш учудващо рядко, сякаш криещи се от външния свят, затворени в чудните си убежища. Все същъта прохлада, следваща те по улиците. Всичко си бе съвсем същото.

Дани не мразеше града. Самото място му бе безразлично – вече не го интересуваше нито крайбрежието, нито спокойствието, нито природните красоти на малкия морски курорт. Привличаха го спомените, които той егоистично използваше, за да върне любимото момиче при себе си. Въпреки че я бе изгубил преди повече от осем месеца, младият мъж все още я чувстваше близка, протегнеше ли ръка, докосваше нейната, усмихнеше ли се, нейната усмивка грейваше насреща му. Живееше с магическата любов, съдържаща се в спомена. И беше щастлив.

Върнал се бе в града, за да изживее отново светлите мигове, които бяха споделили заедно на това място. За да възвърне душевното си спокойствие след няколкото месеца изтощителна работа. Не можеше да ангажира никого с издръжката си, докато все още се намираше в период на преодоляване на скръбта, затова не бе напуснал службата. И сега почивката му се струваше напълно заслужена.

Размислите му бяха прекъснати от оглушителен трясък. Сърцето му се сви. Разнесъл се бе от някоя от околните улички.

Младият мъж се втурна по посока на звука, без да се замисля за последствията от прибързаното си действие. Макар да се прави на герой да не влиазше в нормалния му репертоар, той се чувстваше задължен да се притече на помощ на пострадалия... или пострадалите. Интуицията му нашепваше, че трясъкът не бе причинен от излязла извън контрол детска игра или нещо безобидно, като падане на метален контейнер за отпадъци на тротоара. Случваше се нещо много по-сериозно.

В мига, в който се изправи пред отговорника за ужасния шум, представата му серизно положение се преобърна и ужасът обгърна съзнанието му.

Демон бе виждал само на картинка.

Като цяло новата глава ми се стори още по-объркваща и от предните,но ми хареса.Колко глави горе долу си запланувал?Засега все още не разбирам напълно историята,а и пускаш главите през малко дълъг период от време и трябваше да прочета отново първите две за да разбера каква е връзката.Защо не използваш имената на героите от анимето или може би си решил да ги вмъкнеш по-нататък ?

нали е 100 години след историята в анимето или нещо подобно поне съм запомнила xD
иначе точно това е нещото, което някак си ми пречи да го харесам напълно :/ липсата на оригиналните герои и техните идеали, но все пак ти го пишеш и не се бъркам ^^

Интерлюдията на началото

Ето го и допълнителното разказче.

Мерси за промоцията,ама нали съм от претенциозните читатели за мен угода няма Ти хубаво го написа това разказче , ама аз пак не мога да проследя нишката , къде е връзката със събитията след 100 години .Можеше да почнеш с него , после да пуснеш 3-те части и чрез ретроспекция да го свържеш с главната история.Както и да е щом така си решил