Айде малко поезия. Света има нужда понякога
Разпарчетосани надежди сини,
греят си ръцете във снега
и изчакват бавно да отмие,
нови облаци в небето пролетта.
С прах и с огън да откъсне,
въздух,с вятър топъл,светлини,
та тогава чак да се разпръснат
малките надежди с сините очи.
Да разтупкат нежно и несмело
вкочанените ни просяшки сърца.
Да живеем все по-ново и зелено !!
С нови облаци в небето,с пролетта.
-------------------------
Несмело се давят в реката
две престарели светлини.
Край една строителна площадка..
Край три плачещи върби
Позатънат леко към безкрая ,
но от страх изплуват от студа.
Край пътека във началото на края.
Край съсухрена от времето трева.
Назад-напред.Куражът тръпне.
Всеки миг главите им ще потопи.
Мрака вече гладен ще погълне
нашите несмели стари светлини
-----------------------
То мълчеше, а другите кращяха,
чакаше и те веднъж да замълчат.
То мълчеше скрило под тезгяха
свойта песен овехтяла за светът.
Те полюшвайки се най-пиянски
се размиваха в вулгарност и цинизъм.
то се сви във мръсни транспаранти
в свят по-трезвен с цветен телевизор
То затихна, после се забрави
чакаше да си припомнят някога и те,
то сгреши,те бяха прави.
То, проникновението,зачака да умре.
-------------------------------------
Светло е от уличните лампи,
двама влюбени забързани вървят,
в киното от филм амеркинаски,
топла песен разпилява се в светът.
Леко сме замислени и плахи.
Днеска някак май не беше ден.
В джоб събрала песни и заплати
ще те черпя стих,а ти ще черпиш мен.
Прашно е от всичките автомобили,
страшно е че пак е нощ!
Ние две усмивки с мъка залепили
ровим в стихосбирка като в кош.
Подразбрали грешно нечйи думи,
тежко влачим поизтръпнали крака.
С звуци от китара, с струни
сдъвкваме по лесничко света.
Пък макар и днеска да отмина,
пак добре че бродиме със теб,
в тая вечер вече 100 години
залепилли се човека за човек.
Тази вечер скучна и безстрастна,
двамата до смърт ни отегчи,
и макар да светят тези лампи
светлината ми горчи.
Мъчно ми е вече,
че си толкова далече !
--------------------------------------------
Стоп на болката! И ето старта
на една по-друга светлина,
по-изкуствена и по-позната
от онази дето беше до сега.
Стоп на ежедневието! Давам
за най-дребните монети всичко!
Стоп и край! Начало получават
новите,нахалните, различните.
Старт на комерсиален епос!
Старт универсален и познат.
Старт на всичко кукленско и лесно!
Стоп болезнен ден и свят!
-----------------------------------------
Вали и дъжд събираме във шепи,
зажаднели за вода и кислород.
запремигали,огледани във капки,слепи,
хапем гладно от отровния живот.
Завихрени от вятър пепелища в бяло
ще посолят пръстите ни в дъжд.
Времето се перчи пресивяло
като луд и болен,грохнал мъж.
Вали и газим в локвите щастливи.
Плачем в радост,скачаме в калта
със крака изтръпнали и криви.
Не валя с години,а сега...
Радостта оттича се в канала бавно,
пък се сипе още киселинен дъжд.
Мокри грозни се повличаме безславно,
към мечти за топъл слънчев лъч.
-----------------------------------------
Бели коридори,бели стаи,
миризма на спарен кислород.
Изпълнени са с гордост дните стари
и със спомени за болничен живот.
Клатушкат се в главата ми моменти
на надежда,отчаяние,безличност.
Термометър,който трудно мери
чупи се във пода за поличба.
Една количка се търкаля най-самотна,
а аз се возя върху колела.
Под прожекторните лампи неохотно,
за инжекция подала съм ръка.
И се будя в пот обляна.
С лудо, хлопащо сърце
Колко надалеч е болничната стая,
а я стигам с двете си ръце.
-------------------------------------
Боли устата от нелепи оправдания.
Болят очите от слъзливи дни.
Коленичим тъжни,в покаяние
за свойте грешни съдбини.
Напред да крачим лесно е,
а ако не желаеш кой ще те спаси ?
Потъвай друже в гнет и бесове!
Тупти във гняв сърцето и боли.
Надолу,все надолу по пътеката
развлекли крачоли в калта
полека кретаме,полека
с мечти за сини небеса.
Ще легнем без да се изправим повече,
че смисъл няма в слънце и във дъжд,
и няма смисъл все да продължаваме,
когато недостига въздух за светът !!!
-----------------------------
Смели ли сме,че обичаме
големи облаци и бели дни?
СМели сме,сами обричаме
живота си на театрални светлини.
Живеем сякаш няма утре,
продишахме отрова и дори
във сън се будим сутрин,
със подпухнали от блянове очи.
Разкрива се живота на сърцата,
открехват се вратите на света.
Голямо бъдеще ни чака непознато
с топла и подканяща ръка.
Мълчи, презрение! И аз отричам
съмнението егоизма и страха!!
Опитайте се да ни спрете да обичаме
далечните си тъмносини небеса !!
Че кой ще каже ,,Не е смелост,,
Щом си тук да си човек!
Щом светът си мериш във безмерност!
Смели хора в страшен век.
------------------------------------------
Прелистват шумове, душите ни,
залутват се сред пепелища.
Кой ще ни научи да обичаме?
Когато днес единствено глупаците обичат.
ше взема да се възгордея