Ето нещо от мен. Дано ви хареса.


Беше хладно. Вятърът вееше в косите й и те проблясваха на нощната светлина. Тя беше само по една дрипава рокличка, цялата в кал. Беше ужасно гладна. От толкова много време не беше хапвала нищо... Бузите й бяха хлътнали. Очите и следяха хищнически кучето на ковача ръфащо хляба до нея. То беше доста по-сито от малкото момиче. Краката й бяха боси, и измръзнали, от студените каменни плочки. Трепереше от студ. Рокличката му беше прекалено тънка и окъсяла, но то не бе имало нови дрехи от 15тата си годишнина. А това бяха цели две години... Очакваше баща й да се върне. Той се беше замесил с мафията и пласираше тъмни магически предмети, за пари, който собственоръчно изпиваше. Не беше добър баща. Дъщеря му сигурно бе най-красивото цвете в цялата област, а той всеки ден я съсипваше от бой. Следите от тези му деяния шареха гърбът й. Тя трепереше. Не от студ, а от страх. От ужас, че скоро бащата щеше да се завърне, а като разбереше, че отново не е изпросила нищо...
Стъпки отекнаха в нощната тишина. Момиченцето избяга и се скри в мазето на празната къща. То не знаеше, че там баща й криеше вещите от черният пазар. Пропълзя тихо по стълбите, дотътри се до един мрачен ъгъл и се свря там, пазейки тишина, с надеждата, че няма да бъде открита. Мазето беше влажно. По рафтовете на стилажите имаше всякакви добре запечатани кутии, с неизвестно съдържание. Погледът на момичето обходи всичките до една, и в миг очите й трепнаха. Какво ли можеше да има в тях? Това със сигурност не бяха тривиални принадлежности, защото иначе нямаше да а обвързани с вериги и заключени с катинари. Вратата изскърца и се отвори бавно пред ужасения поглед на момичето. Мракът я пазеше. Засега. Стъпките ехтяха в нощната тишина, отброявайки миговете. Дори не дишаше. Не смееше да се покаже за нищо на света. Чуха се и други стъпки. Още един мъж влезе в мазето. Неговите обаче бяха по-тежки и по-бавни. Баща й изглеждаше необичайно трезвен,...и някак съсредоточен – нещо крайно нетипично за него. Момичето вече можеше да види лицето му, но не смееше да погледне, от страх, да не я забележи. Другият мъж не й изглеждаше познат. Беше по-висок от баща й, със брада и мустаци, със странни елипсовидни уши и с кравешки очи – нямаше съмнение – това беше човек. Но какво, по дяволите можеше да прави човек в селото на Агилитасите(лат.пр. – ловкост/раса – прилична на хора-котки)?! Наистина беше много странен. Никога не беше предполагала, че някой може да има такава странна коса по бузите си. Мъжът изглеждаше суров и груб - точно както Агилитасите описваха хората. Носеше нещо, в някаква черна кутия, от която струеше някаква сянка. Момичето за пръв път виждаше магия, и сега едва не се сдържа да не ахне. Трябваше да има нещо истински важно в нея, за да бъде запечатана по такъв специален начин. Мъжът се обърна и излая на груб, недодялан език :
- Да не се оплескаш, ей! Доверяваме ти това, само защото тая е последната дупка, която евентуалните похитители ще претърсят.
- Ъхъм, да, да, естествено, ще се погрижа за тва, да....
Човекът пусна кутията на земята и хвана бащата на момичето за яката.
- Туй тука не ти е някаква шега! Ако прецакаш нещата с това, може да вдигнеш във въздуха всички ни! А сега си стягай задника и ако чуя за някакви проблеми ще ти изтръгна пияндурническите котешки очи!


След което подаде кутията на бащата, извърна се и мърморейки, си тръгна от мазето. Момичето разшири зениците си до краен предел. Баща й идваше точно към нея! Зад детето имаше рафт, който най-вероятно беше целта на пияницата. Крачка, след крачка, момиченцето щеше да полудее от страх. Щом мъжа я зърна, заекна от изумление, но в следващият момент на очите му запламтяха яростно. Той хвана дъщеря си за дрехата и я изкара на сила от скривалището й. Сълзите се разливаха по лицето й, но гласът и беше скован от ужас. Баща й я захвърли като парцал настрани, и остави кутията на рафта. След това отново се обърна към дъщеря си и стовари крака си върху крехкото й тяло. Ребрата на детето изпукаха болезнено, а то изпищя от болка, превивайки и гърчейки се на пода.
- Колко... пъти... съм ти казвал... – следваше по още един удар след всяка дума – ДА НЕ ВЛИЗАШ ТУК НИКОГА!!!
- Аз... аз... – изхлипа момичето, но силите му не стигнаха за повече.
- Пак се опитваш да скриеш, че не си изпросила нищо, нали?! Безполезен, малък червей такъв... Да беше умряла при раждането, заедно с майка си, вместо да ми хабиш парите...
- Съжалявам... аз не съм искала да...
- О, съжаляваш?! Да, бе! Тайничко се радваш, че майка ти умряла, а не ти, нали?! Не те ли виждам, а?! Или мислиш, че съм сляп?! – и отново я захвърли настрани. – За нищо не ставаш, безполезна издънка такава! Бях... бях милостив с теб, но тъй като... отказваш да ми сътрудничиш... ще те пратя при Тирона, да би трябвало да си достатъчно голяма...
- НЕЕЕ! Татко, не, не искам, не пращай да работя в публичен дом, неее! – запищя момиченцето.
- А, какво да те правя, АА?! Безполезен червей такъв,... убийца... – започна да я налага баща й с все сила. – ТИ СИ ВИНОВНААА! Ти я уби... ако не беше се раждала, жена ми още щеше да е жива, ДЕМОН ТАКЪЪВ!


За пореден път захвърлено, детето се удари в рафта с черната кутия, и всичко от него изпада. Виждаше размазано. Първо само очертанията на приближаващата се мъжка фигура, после само сянката на обекта... всичко причерня. Мракът бавно погълна и последният силует от мазето, звуците от крачките на баща й бавно заглъхнаха. Болката беше ужасяваща. Скоро не можеше да чувства крайниците си, и ги отпусна безжизнено на земята. Очите й продължаваха да гледат в нищото унесени в последен мрачен транс. Една малка камбанка звънна, падайки на земята. Звукът отекна с невероятно ехо, в заглъхналите уши на детето. То никога не беше чувало по-божествена песен. Камбанката се счупи и парченцата й се разхвърчаха по пода. Защо? Защо звукът спря? Защо песента заглъхна? Защо трябваше да се счупи? Чувстваше как сълзите й бавно се спускаха по бузите. Усети ледено докосване по ръката си. Не, не беше баща й. Това докосване, макар и ледено, беше нежно, и чисто... като на ангел. Ръката й потръпна боязливо от него. Но момичето не се страхуваше. Това беше най-нежното усещане в целият й живот. Най-хубавото нещо, което й се бе случвало. Усмихна се. Един благ и топъл глас зазвуча в умът й. Неговите думи отмиха сълзите, мъката, болката, страданието... спомените. А тези думи бяха толкова простички, и обикновени.
- Вземи ме. Вече няма да си сама.
- Кой си ти? – попита момичето гласът. – Какво си?
- Аз съм твоят спасител. Баща ти и онзи човек ме държаха заключен в черен затвор, защото са лоши, и не искат доброто да пребъде.
- Но,... – запита с трепкащ от радост глас детето. – Защо си толкова студен, любими?
- Защото не сме заедно. Ще тлея и гасна всеки момент, когато сме разделени, затова, моля те, не се разделяй с мен...
- Никога няма да се разделя с теб, любов моя. – каза момиченцето и надяна железните ръкавици.


Мъжът опули очи и скочи назад. Не можеше да повярва на реалността. Кутията се беше счупила! Не беше виждал до сега съдържанието й, нито бе знаел какво представлява, но... Страхът в него нарастваше с всеки изминал миг, докато не се превърна в ужас, от който ръцете му трепереха неистово. Дъщеря му се изправи. Тялото й беше покрито със синини и кръв. Изглеждаше толкова крехко, че сякаш щеше да се разпадне. А лицето й беше така красиво... Но той никога не беше го забелязвал. Покрито със сълзи и прах, то обикновено губеше красотата си. А сега по него се разливаше една необяснимо широка усмивка.
- Артефакта... – погледна той към железните ръкавици на ръцете й. – Матилда? Матилда, отговори ми, чуваш ли ме?
Гласът му трепереше невероятно много. Никога не беше бил толкова изплашен. Момичето отвори уста, но от там излезе един изключително силен и стряскащ глас, придружен от страховито двойно ехо.
- Матилда? Не, няма я.
- Кой си ти?... – заотстъпва мъжът и започна да пелтечи неразбираемо.
- Тя ми казва да те убия. – дланите на момичето се свиха за миг и отпуснаха невероятно бързо.
От върховете на пръстите на ръкавиците излязоха десет остриета, по едно за всеки пръст. Като нокти от черна стомана, те проблясваха зловещо в полумрака на мазето.
- Не... НЕЕЕЕ! – запищя мъжа и се затича към изхода, но пред очите му за миг премина нещо като съвсем бледа сянка и вратите се затръшнаха под носа му. – Ъъъ... АААА!
Светлината в мазето трепна зловещо. Мъжът се опита отново да извика, но тогава усети един полъх, точно пред себе си. Не можеше да помръдне нищо. Не можеше дори да изкрещи. Целият свят направи едно задно салто пред очите му, а последното, което те видяха беше неговото все по-отдалечаващото се безглаво тяло. Чу как то се строполи на земята. Едно червено петънце обагри обкръжаващият го свят, после второ, след това трето... докато кръвта напълно не закри зениците на мъжа. Всичко свършваше. Не изпитваше болка. Единствено ужас, от идващият залез. Звуците от стъпките на дъщеря му бавно заглъхнаха, а вратата на мазето хлопна, оставяйки обезглавеният труп на мухите.

Шок и Ужас!! Честно до сега не съм вярвал че криеш този творчески звяр в тебе!! Приятно ма изненада и се радвам да видя че действително имаш и творческа страна . Продължавай в съшия дух, mate

На мен ми хареса и ще следя. Само началото не ми допадна с повторението за рокличката, но това си е твоят фик. Иначе много добре.

Buhahahaha

Това нещо определено ми оправи настроението

Прологът е зле. В прекалено малко текст си се опитал да разкажеш доста Почва що-годе добре и продължава ... ами , глупаво ^^

Ето я и втора част. Благодаря на всички, които харесаха разказът.

Тирона живееше на края на селото. Тя беше сравнително висока за Агилитас, с което неприкрито се гордееше. Сто и седемдесет сантиметровата й особа държеше публичен дом, където войниците от близкия форт се разтоварваха от тежката работа. През войната фортът беше подложен на няколко обсади, и сега приличаше повече на купчина разпръснати на хълма камъни, отколкото на форт. Местният Дюк използваше остатъците от съсипаната си войска като строителна бригада, с която да възстанови малката крепост. Това негово решение се оказа изключително продуктивно за мадам, и скоро й се отдаде възможността да „разшири бизнесът си”. Отначало тя взимаше като служителки само робини, които купуваше от където намери, но след това започна да приема всяко едно момиче, чиито роднини бяха достатъчно грижовни за да я продадат. Продаването на същества от разумните раси в робство беше абсолютно забранено в Тирос, но войната промени всичко. Сега всеки събираше пари както и откъдето може, тъй като почти всеки град в континента беше или изравнен със земята или финансово съсипан. Може би селата бяха най-леко засегнати. След като огромните гарнизони на крепостите буха избити, все повече хора отказваха да се подчиняват на централна власт. Това от своя страна даде началото на силната мафия, която беше издигнала Тирона до статуса, който притежаваше сега. С дълга, права, черна коса, вечно вързана на опашка, надменен поглед и още по-надменно държание, мадам беше мразена от почти всички жители на селото, главно заради финансовото и благосъстояние. Но тя не се интересуваше от мнението им и продължаваше да управлява мръсният си бизнес.


Свещта светеше на бюрото, а восъкът капеше върху повърхността му, докато Тирона оправяше гримът си. Гледаше съсредоточено в едно счупено парче огледало, и мацаше лицето си с някакъв странен бозав прах, който откраднала от един труп насред полето. Изобщо не знаеше какво всъщност представлява прахът, но го намираше за добър грим, с който да заличи белегът от счупената си скула. Една капчица восък падна на красивата й рокля и опари кракът й. Жената измърмори едно неблагозвучно проклятие, и започна да изчовърква восъчната капка от дрехата си. Коприната беше съсипана, но с подходящата находчивост и доза алкохол, гостът й нямаше толкова да се интересува от самата рокля... а от тайните, който криеше. Изведнъж в помещението нахлу един от биячите, които началниците й бяха назначили да я пазят. Тирона се стресна и изпусна гримът на земята, след което изкриви лицето си в гневна гримаса.
- Казах ли ти... ЧЕ ИМАМ РАБОТА! – кресна истерично тя.
- Да, госпожо, ама трябва да ви кажа нещо.
- Казвай, хрътко, и се махай от тука.
- Дистрибутора, госпожо – Лидор... мъртъв е. – гласът му беше необичайно разтревожен.
Думите на пазача привлякоха вниманието на жената. Тя се беше надявала на една доставка от старата пияница и сега, фактът, че беше мъртъв я ядоса . Приближи се и хвана мъжа за яката, а в очите й блесна ярост.
- КАК... така?!...
- Я по-кротко! – блъсна я той, запращайки я на няколко крачки разстояние. – Калмарк ми каза да те пазя от външни хора, но нищо не е и от себе си. Така че ти предлагам да си държиш езика зад зъбите, докато още ги имаш.
- Да, да... естествено. Просто бях развълнувана... – разкашля се Тирона и продължи. – Как е станало?
- Не знам точно. Просто бил намерен обезглавен в мазето си. Тази вечер. Дъщеря му е избягала.
- Изглежда момичето си е имало ухажор... кой друг би й направил подобна услуга? – изкиска се жената.
- Искам просто да бъдеш внимателна. Който и да го е убил все още е в селото. И ако му трябват пари, първото място, което ще отараши е това.


С тези думи мъжът излезе от стаята, с раздразнено изражение. Да, това беше ефектът, който постигаше Тирона всеки път, когато се опитваше да води дипломатически разговор. Затова предпочиташе по-... неприкритите взаимоотношения. Отново се зае с гримовете си. След известно време свещта започна да догаря, и в стаята стана тъмно. Сенките започнаха да се простират все по-дълги и все почерни, докато не погълнаха помещението. Тирона беше толкова залисана в оправянето на роклята си и безцелното разхождане из стаята, че съвсем не забеляза, кога луната остана единственото й светило. Слугите започнаха да я викат да слезе, но тя не обърна внимание. Погледна през прозореца. Вятърът беше така приятен тази вечер. Звездите блещукаха в небето и сякаш й намигаха. За първи път от толкова много време бе така спокойно. Обикновено по улиците се разиграваше някой побой или в най-добрия случай скандал, а сега всичко беше тихо. Наслаждаваше се на тишината и на лекият, хладен ветрец, идващ от север – от Веколед. Тирона затвори очите си от блаженството, породено от нощният покой...
Оглушителен крясък проряза тишината. Чуваха се тежките стъпки на тичащите пазачи навсякъде из къщата. Тирона се стресна, отиде до другият край на стаята, нервно отвори едно ковчеже и извади оттам сребърен кинжал и една прашна малка тубичка. Изсипа прибързано съдържанието й върху кинжала, което беше някакво лилаво гъсто вещество. Размаза го върху острието и на бегом се запъти към съседната стая. Там жената държеше най-ценните си и скъпи рокли, и нямаше да позволи на никой, ама наистина на никой похитител да й ги отнеме. Един от стражите я видя в устременият й спринт и се опита да я задържи. Тирона започна ожесточено да се съпротивлява, удряйки напосоки с юмручета и крещейки истерично :
- Нищо... не застава... МЕЖДУ МЕН И ПАРИТЕ МИИИИ!!! – след което го одраска по крака с кинжала.


Мъжът падна на земята в несвяст, а мадам продължи напред, ръмжейки несвързано. Отвори вратата на стаята, в която държеше скъпоценните си рокли и съзря гледка, като че изпълзяла от най-черните дълбини на ада... е, поне за нея. Гардеробът и беше обърнат, а всичките й дрехи – разхвърляни хаотично по прашния под. Ленените поли, откраднати от Дъбовръх, сините шалове, задигнати през войната, всичките й скъпоценни дрехи и бижута, струващи сигурно цяло състояние... разпиляни из стаята. На един голям куп бяха струпани копринените й рокли, а върху тях беше седнало едно окаляно и мръсно момиче. В ръцете си държеше най-красивата от всички – тази, която Тирона беше свалила лично от трупа на Дукесата на близката крепост, загинала при обсада й. Дрехата беше изящна. Ефирната коприна беше надиплена по съвършен начин, и бродирана със сребристи нишки, около ръкавите. Момичето я беше притиснало до мръсната си буза, бе затворило очи и я прегръщаше.
- Какво по... дяволите... – заекна Тирона.
- Рокля... – отвори очите си детето и промълви с трепкащ глас.
- Мръсно... крадливо... чудовище!!! Това е МОЯТА рокля! МОЯТААА! – кресна със цяло гърло жената и се хвърли срещу момичето с оръжието си в ръка.
- Чудовище?... – промълви момиченцето с и не забеляза кога ножът стигна до бузата й.


Оръжието раздра страната на детето но то дори не мигна. Капчици кръв започнаха да се стичат по врата й и покапаха върху изящният плат. Червената течност го нацапа, и продължи да тече по дрехата. Очите на момичето се напълниха със сълзи и то погледна с мъка към роклята. Тя вече не изглеждаше така красива като преди. Насълзеното личице се нацупи, извърна поглед към Тирона и пророни :
- Роклята ми... – и пусна дрехата.
Тя беше скривала ръцете на среднощният похитител, и когато мадам ги видя изкриви лице ужасено. Те бяха облечени в две железни ръкавици, от пръстите на които сега стърчаха остри, метални нокти. Един невероятно дълъг скок, с изумителна избутваща сила запрати Тирона на другият край на стаята. Но... нали отровата трябваше да я покоси досега?! Цялото тяло на жената трепереше, а тя погледна към корема си. В него бяха потънали надълбоко и двете ръце на крадеца. Но сега момиченцето изглеждаше различно. Очите му святкаха зловещо, а на лицето му беше изписана една еуфорична усмивка. Детето започна да се смее неистово, с един двойнствен, придружен с ехтящо ехо глас. Той гърмеше в ушите на ужасената жена, докато тя самата не можеше да спре да се гърчи в агония. Затвори клепачите си от страх и усети как една по една в корема й се отварят широки, болезнени дупки. Изпищя с всички сили, когато едното й ребро отхвърча настрани. Последната преграда към органите й я нямаше и те един по един, те напуснаха тялото й. Издиша за последно и напусна света с един измъчен гърч.


Крясъците идващи откъм двуетажната къща секнаха изведнъж. На улицата нямаше никой. Единствено един тъмен слаб силует наблюдаваше прозорците на сградата, и когато шума идващ от там заглъхна, се усмихна облекчено и промърмори под носа си :
- Най-накрая започна.

Добро продължение. Само някои грешки ме дразнят. "проклятие, и започна. " Пред "и" не се пише запетайка. Не, че аз съм добре с пунктуацията, но.. Има още няколко грешки, но сега нямам време да ги вадя. Като цяло добре написано, чакам още.

По-добро е от пролога , но смятам , че е малко претупано. Имаш грешки , които дразнят , нооо най-глупаво е "Дюк" .. имаме си дума на български , която е 'дук' и в смисъла , в който си го употребил , се пише с малка буква. ^^

Историята е интересна,но за съжаление стилът ти на писане не е достатъчно добър за да я опишеш подобаващо.Първата част не ми хареса особено,беше изпълнена с накъсани изречения,втората макар и много по-изпипана ми се стори претупана,а и краят беше слаб.

Лично на мен много ми хареса 2та част и изглежда имаш план как да развиеш разказа нататък. Според мен не е никак претрупано и даже си е много добре, ама много добре така както е !! Само една забележка- ако искаш опитай са да ги свържиш различните части някак, защото за сега изглеждат като различни случки от някакъв цял разказ... макар че си личи , че имаш някакв замисъл Продължавай да пишеш! Ще чакам III-та част

много ми харесва оригинално и увлекателно е ще продължа да го следя

Ако има карантия всичко е наред

Трета и четвърта част идват заедно този път.

Стилион гледаше уморено през прозореца, наблюдавайки червеният изгрев. Брадата му вече стигаше чак до коленете, изтощена и не тъй гъста както преди. Годините му тежаха. Лявото му око отдавна бе изсъхнало и сега невзрачно, болезнено напомняше на стареца за възрастта му. Лицето му беше изпито и сухо, като есенен лист. Беше облечен в една дълга бяла дреха, стигаща чак до петите. На нея бяха извезани символите на неговият древен, осакатен род, чийто единствен представител сега беше той и едно младо момиче. Искаше му се да ги бе изгубил в битка. Да бяха били покосени от страшна болест или проклятие, сломени от непобедим враг в славно сражение, поне да бяха умрели горди. Колко ли пъти не беше се питал – защо? Защо трябваше да се случи? Кога? Кога свърши войната и започна кланицата? Не знаеше. Тази тънка граница, която те никога не трябваше да пресичат... им коства и последното което имаха. А как съжаляваше! Как съжаляваше, че се бе включил в конфликта, че не бе избягал, че не беше се скрил, както правеше като малък, когато нещо го плашеше. Това щеше да бъде най-правилното решение. Инстинктите никога не лъжат – особено когато си дете, и са още силни в теб. Те казват - „Бягай, скрий се!”...


Той ги беше избил. Всичките. Гордите синове на родът му – всички - убити от неговата ръка. Синът му, неговата жена, детето им... Неговият собствен брат, баща му, неговият брат, майка му. Не беше възпрял ръката си, докато само едно малко момиченце не беше останало – племенница на синът му, от семейството на неговата жена. Самото дете нямаше нито капка кръв от тази на стареца, и може би това бе единственото, което го бе възпряло в онези дни. Сега имаше толкова кръв на ръцете си. Виждаше ги. Ден и нощ, те го преследваха и му казваха само по една единствена дума – Предател! И той бягаше, криеше отново и отново, денем се заравяше в библиотеката, нощем скиташе по коридорите, в отчаян опит да им се изплъзне поне за миг. Но те знаех къде да го намерят. Държеше единственото си виждащо око широко отворено – постоянно, без да мигне нито за миг вече 59 години. Защото затвореше ли го, се появяваше дъщеря му, цялата в кръв, с разпорен корен и хриптеше – „Предател!”
Въпреки всичко Стилион беше силен. Беше се издигнал до един то най-високите рангове на най-могъщата организация на тези времена. Висш член в Ръководният кръг на Съветът на Светлината. Всичките тези игрички със светлирион, които на него му се струваха стандартен начин за самоотбрана и нападение, 99% от архимаговете в Тирос определяха като „непостижими”. Изключително малко същества можеха да овладеят тази сила и почти всички, притежаващи този потенциал бяха събрани тук. Съветът имаше много врагове, но никой не смееше да му се опълчи, особено сега – когато целият континент тлееше в жарта на една доскорошна война, оставила земята в кръв и трупове. Като цяло обаче функциите на Съветът не бяха особено ясни, дори и на основателите му. Мирното население, от своя страна лесно определяше тези функции, обобщавайки ги в едно доста обширно, но и доста просто множество – „Да се бъркат там, където не им е работа.” Ненавистта към организацията не беше породена единствено от невероятното им благополучие и мощ, когато всичко друго тънеше в мизерия от войната, но и от факта, че така нареченият „Съвет” бе изградил основите си върху отломките на други могъщи организации, властвали в миналото. Историята му беше кървава, изпълнена с предателства и геноцид и зад всяко блестящо лице на Ръководният кръг, зад всеки герой на Съвета стоеше по един спомен, преследващ сънищата им завинаги, подобен на тези на Стилион. Те сами бяха сложили край на организациите и фамилиите си. Сам самички ги бяха премазали отвътре, за да не може нищо да им се противопостави и когато не беше останало нищо, което да изсмучат от там, ги бяха предали и изтребили доколкото успеят. Това беше била цената, на създаването на съсловието, зовящо се „Пазителите на Тирос”.


В стаята влетя един запотен младеж, носещ един нагънат свитък в ръцете си. Момчето си пое дъх, изпъчи се представително и издекламира :
- Официална призовка от Ръководният Кръг, господарю Енетилиен. Свикано е незабавно събрание по иск на главният Отговорник на форт Тенег.
- Отговорник?... Че откога обикновени скаути имат привилегиите да предизвикат официално събрание на висшите кръгове?! – промърмори смръщено стареца.
- Извинете, сър, но Отговорникът е главно ръководно лице за активни действия в даден район и има права да предприема и прекратява всякакви по вид и цел операции в зоната си на влияние... като действията му се одобряват или съдят единствено...
- От Висшите среди, да. И все пак, това не е нещо, което да засяга Ръководният кръг. Тривиални разузнавателни мисии и изследователски разкрития не са наша грижа. Най-малко проблемите на клоуните от форта.
- Извинете сър, аз просто... изпълнявам заповеди. – каза момчето и излезе от стаята като попарен.
Стилион се надигна от стола си и закрачи към вратата с явна досада. Старецът се придвижваше с изключителна бързина за възрастта си. Всички свеждаха глава, когато той минеше покрай тях, някои от уважение, други – от страхопочитание. Мъжът ходеше гордо, с високо вдигната глава и смръщени вежди, което в съчетание с авторитета и положението му, предизвикваше притеснение дори и у най-неуважителните й непокорни младежи. Скоро стигна до едни огромни порти, чиито праг от доста време не беше прекрачвал. Погледна ги навъсено и промълви едно :
- Я се махай от пътя ми! – с което портите се разтвориха.


Помещението беше огромно. Цялото бе в бяло, а от стените му искряха блещукащи светлинки. Приличаше на грамаден форум с покрив. Седем огромни колони, на върха на които бяха разположени седем красиви трона от бял мрамор. Стилион направи една крачка напред, и внезапно изчезна с лек пукот, като се появи, седнал на един от троновете. Всички други вече бяха пристигнали. Те бяха облечени в дрехи, подобни на тези на стареца и въпреки, че той изглеждаше най-стар, имаше такива, които далеч надминаваха неговата възраст. Портите се отвориха шумно и през тях мина един Отговорника. Той беше средно висок с металическа на цвят коса, младолико лице и завързани очи. Стилион не изчака дълго и заговори пръв на мъжа първи.
- Казвай защо си тук, и се връщай към задълженията си. Имам малко време и още по-малко търпение за дълги обяснения.
- Идвам тук да докладвам за съдбата на селото на Агилитасите. Както всички знаем, то е под влиянието на организация за нелегално пласиране на магически артифакти, която е пуснала корените си и в целият район. – той се опита да продължи но беше прекъснат от подигравателният глас на една елфа.
- О, само не ни пробутвай пак старият номер с опасността, която била криела тази организация. Проверявахме източниците им веднъж, втори път няма да си правим труда да преследваме селяци, разпродаващи нелегални кърпички за магически фокуси.
- Не, господари, съвсем не. – побърза да се уточни Отговорника. – Селото е изколено, до последният човек, заедно с представителите на престъпната гилдия в него... за една нощ. Не е открита никаква следа от магия, подпалване, зараза, демони, нито проклятие. Всички жители са били убити... от острие. Едно единствено острие.
- Вярно е, че не останаха много войните, които са способни на това, но наистина ли си мислиш, че това си струва вниманието на Ръководният Съвет? – обади се трети глас. –Дори да приемем, че извършителят представлява заплаха за района, то това е твоя грижа, и не засяга нас. Проблемът да се отведе до администрацията, която да отчете частите, необходими за премахването на...
- Немислимо! – прекъсна го елфата. – Да изпращаме хората си да се занимават с глупости, докато две от Маските са на свобода, а третата е в неизвестност?!
- Ами тогава да се плати на наемници. – предложи тритият. – Със сигурност има много приключенци, които биха скочили на наградата.
- Не. – промърмори басово Стилион. – Няма да стане нищо такова. Ще наблюдаваш движенията на извършителя, и ще пишеш доклади на всеки дванадесет часа. Докато не разберем за какво точно става дума, няма да предприемем нищо.
- Но... но така и друго село може да свърши по същия начин! – възрази Отговорника.
- Голяма работа. – въздъхна отегчено елфата.
- Не мога да изпълня заповедта! Не беше ли първият ни приоритет да защитаваме мира?! – викна мъжът със завързаните очи.
- И как по-точно ще го направим, ако Черният Страж ни избие? Твърде си млад и твърде наивен, Отговорнико, че да съдиш Ръководния кръг. И... след като няма да изпълниш заповедта, май не си ни от особена полза... – промълви Стилион и го погледна изпитателно.


Мъжът отстъпи назад. Пот изби по челото му. Целият съвет го гледаше в очакване. Напрежението в главата му растеше, а ръцете му започваха да треперят. Какво следваше сега? Обърна се назад, в опит да избяга от залата, но с ужас откри, че огромните порти на помещението са затворени. Постави ръката си върху тях и произнесе паролата, но те не се отвориха. Тялото му тяло се тресеше от страх. Извърна плахо глава към високите колони, и съзря смразяваща гледка. Господарят Енетилиен беше вперил страшният си поглед право в него в него и повдигаше дясната си ръка. Отговорника се скова. Не можеше да помръдне нито един мускул, не можеше дори да диша. Ударите на сърцето му ставаше все по-силни и чести. Старецът го посочи мудно с пръст, а от него бликна ослепителна светлина. Едно малко изгарящо искрящо кълбо, като миниатюрно слънце огря цялото помещение. То си стоеше кротко пред пръстта на Стилион, като че чакаше заветната команда.
- Св...св...светл...ирион... – заекна отговорника, а кълбото светлина светкавично се стрелна към него.
То проби бронята и плътта му като хартия, оставяйки една голяма обгоряла дупка в корема на му. Мъжът се строполи на пода, пред очите на главнокомандващите си. Стилион оправи брадата си разсеяно и каза :
- Ученико.
Иззад колоната излезе един строен, тежко брониран войн с гъста рижава брада и застана по средата на помещението. Поклони се на присъстващите и отговори с почтителен тон :
- Да, господарю, ще изпълня заповедта, която той отказа. – след което се приближи до портите, а те се отвориха сами, пускайки го да мине.
След съвещанието, Стилион излезе от помещението и се запъти обратно към библиотеката си. Там очакваше много по-важна за него среща отколкото съвещанието, рапорта и всичко останало, случило се този ден. Щом пристигна, измежду рафтовете се показа едно лъчезарно момиче, със дълга златна коса и сини като морето очи. Те заискряха щастливо, щом видяха стареца, а тя се втурна да го прегърне. Стилион не помнеше отколко време не беше виждал внучката си. Погали я по главата и й се усмихна.
- Дядоо! – викна то, когато най-сетне се пуснаха. – Как си? Имаш ли много работа? Какво ти казаха на съвета?
Стилион ценеше това създание повече от всичко друго на целият свят. Всеки път, когато я видеше, се разтапяше дотолкова, че не можеше да премълчи отговора на който и да е неин въпрос. А тя слушаше дядо си и се усмихваше. Усмихваше се....
***



Мракът обграждаше всичко. Въздухът беше тежък и задушлив. Мънички червени светлинки играеха в сенките. Не, не светлинки. Това бяха десетки зорки очи, насочили взора си право напред. Тишината нарушаваше само тихото ехо, на тежки стъпки, идващи от неопределена посока. Нямаше звезди, нито луна, нито небе – единствено мракът и танцуващите в него сенки. Стъпките ставаха все по-звучни. Нещо се приближаваше. Очертанията на една едра човешка фигура се приближиха до светещите очи. Блесна светлината на факла, която огря едни поразително познати рижави мустаци и брада. Мъжът пристъпи още една крачка напред, оправи нараменника на тежката си броня и хвърли на земята една глава със завързани очи. От неопределена посока проехтя дебел басов глас :
- Докладвай.
- Тигрови Нокти беше локализиран на посоченото от вас място, и отнесен от там преди месец. Тестовете на артифакта потвърдиха свойствата и описанието дадено ми от вас – чифт железни ръкавици, извезани с невидимите руни на Саратрим. Забравените бариери все още стоят и са в отлично състояние. Волята на предмета е изключително силна, дори сега, още преди да е наполовина събуден. На архипелага, противно на очакванията ви, нямаше никакви следи от живот – всичко е изпепелено. Подхвърлихме го на организацията за нелегален трафик близо до форт Тенег. Дадохме им минимална информация за него и им възложихме задача да го пласират на определен човек, срещу огромна сума содали(парична единица в Тирос). Те, естествено, оплескаха нещата точно както предвидихме. Изборът на носител от страна на артифакта, обаче беше крайно странен – младо хилаво момиче с лична трагедия. След като си свърши работата се погрижих единствено скаутите на Белескит да открият случилото се. Отговорникът на района отдавна си е спечелил славата на празнодумец – бръщолевенето му е навело висшите среди на мнение, че говори само колкото да се намира на приказка, и речта му почти няма тежест, особено след като накара Отговорният кръг да претърсва корените на мафията в района – същата мафия която ние използвахме за да пуснем артифакта в Тирос. Всъщност, Отговорника е твърде темпераментен, но способен – търсеше на правилното място, но не в правилното време и не по правилният начин. Прибързаните му действия и този път напълно убедиха съвета, че изколването на селото не е от значение. Но тогава извадихме и малко късмет. Онзи навъсен дъртак Стилион загуби търпение по средата на съвета и уби отговорника. Отговорният кръг е единодушен – наблюдение е единственото което ще предприемат сега. И на всичко отгоре, аз съм нагърбен със задачата. Така ще можем да контролираме данните, които Съвета получава за артифакта. Сега всичко е смехотворно лесно – като неофициална мисия, ще трябва да докладвам резултатите директно на Ръководният кръг, следователно – да присъствам на някои от срещите им.


- Не се бутай там. Докладвай им, каквото сметнеш за добре и изисквай да бъдеш освободен. Колкото по-косвено научаваш за дейностите им, толкова по-добре. Това ще ги наведе на мисълта, че не искаш да научаваш тайните на Съвета и ще намали подозрението към теб.. ако изобщо се породи такова. – обади се басовият глас от сенките.
- Но,... - възрази едрият мъж – Ви трябва да знаете, какво планира врага във всеки един момент.
- Това, което можеш да научиш е твърде малко, за да компенсира риска, на който излагаш позициите си там. Имаме си други, много по-сигурни начини да наблюдаваме Съвета на Светлината, и това което ти можеш да ни изкопаеш от там, е жалко в сравнение с информацията, което вече получаваме. Засега това, което направи е достатъчно. Наблюдавай артифакта и ни информирай веднага, щом той предприеме нещо по-мащабно. Сега... напусни. – каза басовият глас и мъжът се оттегли. – Най накрая дойде време за специалният ни гостенин този ден. Как е напоследък дядо ти, Ная?

Е много е интересно. Оказва се, че внучката е предала дядо си. (Ако Ная е внучка на Стилион де). Става все по-заплетено, а всичко е много добре написано. Браво. Само това "бяха били " в началото не съм сигурна дали е правилно, но да не издребняваме...

Вместо Форт съвсем спокойно можеше да позлваш крепост и имаше няколко правописни грешки които ще си намериш в това съм сигурен. На мен не ми беше толкова интересно колкото 1 и 2та част сякаш си променил начина си на писане Ама иначе да историята става по заплетена и това е доста интересно и "Енетилиен" ми звучи като Поителиен а от него са праи пластмаса

Дългоочакваното завръщане на фика. Имах за едно известно време повечко задължения, отколкото бих искал и се наложи да го зарежа за малко. Гомен, ако съм ви накарал да чакате твърде много.



Форт Тенег беше бил важна стратегическа точка във войната. Близкият проход и сега оставаше най-безопасния маршрут до Желязната гора - най-исканата територия от опустошения континент. Проблемът беше, че откакто армията на войнското общество, държала мястото бе разбита, от форта и от частите там бяха останали само отломки. Дукът отчаяно се опитваше преустанови сборният пункт за бойци, но засега бе успял да събере само 200 изморени и измършавяли ветерана, като допълнение към това, което беше успял да спаси от частите си при обсадата. Агитасите просто не бяха пригодени за тежки брони, нито за тежки товари, нито за продължителен и къртовски труд, какъвто изискваше възстановяването на форта. От стените не беше останало нищо, качествена екипировка липсваше, а за злато с което да се плати на евентуална работна ръка беше смешно дори да се мисли. Тотална деморализация. Това беше най-големия проблем на отчаяния лидер. Всички бяха обзети от смазваща духа апатия, породена от двете катастрофални за целия континент войни. Последната се бе водила цели 67 години, като жертвите бяха десетки милиони, а тези, които всъщност получиха някаква облага от цялата история – няколко десетки избраници на съдбата.... или на собственото си его. Напоследък ситуацията беше станала още по-затруднена. Селото близо до форта, единственото място откъдето можеха да изхранват войниците, беше изклано до крак. Тирона, мадам живееща на края на селото, бе била единствения сериозен доход на дука, тъй като си плащаше прилична сума на форта, да не я преследва заради мръсният й бизнес. А сега беше изгубил и малкото опирни точки, на които се надържаше.


За тази кризисна ситуация беше отговорно едно единствено същество, и дукът мислеше да предприеме действие с последните си запазени финанси. Елитен отряд от 100тина прокълнати елфи, въоръжени с най-тежките брони в цял Тирос – от чист мрамор. Само Прокълнатите издържаха на такава тежест. Нямаше същество на континента, което да издържи и пет минути носейки дори само нараменниците от тази броня. Според дука, прокълнатите се числяха към издънките на елфическата раса само за фасон. Високи над 190см, тежащи повече от 120 килограма, често покрити с мускули от глава до пети, това беше символът на континента за елитни войни, разчитащи единствено на груба сила. Имаше слухове, че някога, още преди войната с орките (още от времената, когато още имаше орки) са били елфи, но заетия с реалността стратег не вярваше на тази теория. Сега той стоеше в кръчмата и наблюдаваше през прозореца как те удрят останките от стените на форта с мраморните си чукове, при което масите в заведението потрепваха. Нямаше начин този „проблем” да оцелее след среща с такъв боен отряд.


Скоро падна нощта и войните се настаниха в хана, принуждавайки всички други да излязат от там - помещението не беше достатъчно голямо за да побере редовните си клиенти и наемниците. Те упорито не се отказваха от тежката си екипировка, предизвиквайки широкото опулване на зениците на съдържателя.
- Пфу, да наемат цял отряд елитни войни като нас, за да се справят с един дрипав селянин. – измърмори един от тях. – Тия котенца трябва да са напълнили гащите, и то яката.
- До колкото чувам, великата заплаха, с която трябва да се справим дори не е войн по начало. Някакво момиче, изперкало от напрежението в жалкия си живот. – добави друг.
- Колкото и слаб да изглежда противника ви, май забравяте, че е помел цяло село в гнева си. Така че без размотаване. – скастри ги командира. – И в двата случая заплатата ни не е по-малка.... – и се изхили, разливайки бирата по брадичката си.
- Хайде, хайде – колкото и силно да е това момиченце, никой в областта не може да пробие броните ни. Никой няма толкова пари, че да се екипира с толкова елитно оръжие. Да не говорим, че не останаха и такива, които да са способни да въртят такова. – обади се пак първия, и беше подкрепен от одобрителното мърморене на мнозинството.


Свещите започнаха да догарят, а кръчмаря - да се прозява, докато бършеше прашния бар. Луната си грееше все така голяма и красива, унасяща огромните войни в тихичката си песен. Много от тях заклюмаха, а разговорите им малко по малко спряха. В такива моменти топлото пиво си казваше думата и налягаше и най-здравите мъже на сън. Но не дрямка ги чакаше в хладната есенна вечер.
Покрива рязко изпращя, пропука се и през него падна един слаб, елегантен силует с дървена маска на лицето и железни ръкавици, от чиито пръсти стърчаха остри железни нокти. Войните внезапно наскачаха и заразмахваха огромните си чукове срещу нападателя. Събориха масите, столовете, строшиха бара на парчета, и скоро всички свещи бяха на земята – угаснали и оставили помещението тъмно като пещера. Похитителя без особено усилие избегна тромавите атаки. Войнът, заговорил пръв на вечеря сега се запъти устремено към нея, с боен вик и вдигнат мраморен чук. Оръжието падна тежко на земята разтърсвайки я страшно. Маскираният враг просто се дръпна една крачка встрани, отбягвайки напълно атаката, качи се на чука с един светкавичен скок, направи две невероятно бързи крачки по дръжката му, озовавайки се на една длан разстояние от самоуверено ухиленият боец, брониран отгоре до долу, замахна бързо с дясната си ръка.... и проби мрамора като масло. Ноктите й преминаха през тялото на мъжа като през хартия, пробивайки нагръдника, заедно с плътта му. Той изпищя силно – не толкова от болка, колкото от учудване и неописуем страх. Какво беше това същество?! Да пробие толкова твърда скала със един единствен замах! Това беше немислимо по всеки физичен закон, съществуващ на Тирос! Последното, което видяха войните бе как момичето извади ръката си от дупката, и сгромолясването на тежкото тяло на събрата им. Всичко друго беше само свистене, звуци като от дращене на пирон върху стъкло, проблясъци и много, много кръв. Не можеха да я достигнат, не можеха дори да видят движенията й добре. Размахваха огромните си оръжия, викаха, препъваха се в труповете на умрелите и още повече се ужасяваха. Паниката цареше в помещението. Нямаше никакъв ред, никаква стратегия. Това дори не беше битка. Беше кланица. Кръвта покриваше целият под, телата на убитите бяха покрити с безброй рани, писъците не секваха нито за миг, а крайниците отхвърчаха от торса на притежателите си, като коледни играчки от елхата. Ханджията хлипаше през сълзи, пелтечеше и пълзеше измежду труповете, отчаяно опитвайки се да се добере до вратата. Целият трепереше както никога досега, толкова силно, че не можеше дори да координира движенията си правилно. Когато се добра до изхода, изпълзя през него и се затича из форта като подплашена кокошка, пищейки с цяло гърло името на дука.


Тигрови Нокти излезе от хана с един ловък скок, озовавайки се обратно на покрива. Не беше трудно сред всеобщата паника да стигне незабелязано на дука. Той вероятно нямаше да представлява никакво заплаха а могъщия артифакт. С всеки изминал ден, той се събуждаше все повече и повече от съня си и освобождаваше все повече от силата си. Вратата на високата кула, единственото останало съоръжение от форта, бе пометена от мощния ритник на момичето. Тя влезе в нея и се изкачи по стълбите с няколко светкавични подскока. Но на края им я очакваше изненада. Дукът бе излязъл от покоите си и я чакаше пред помещението. Похитителя се устреми непредпазливо към него, но мъжът изпъна ръцете си напред и точно пред тях заблестя ослепително едно бяло кълбо, цялото от светлина.
- Светлирион... – изсъска нападателя, спирайки атаката си.
- Съжалявам, но ще трябва да те разочаровам. Аз съм Ксенетор Щереол. Член на висите кръгове на Съвета на Светлината! – след това затвори очи и кълбото светлина заблестя още по-ослепително, създавайки прогресивно уголемяваща се сферична ударна вълна, запратена яростно срещу всичко пред дука.
След като ослепителното блестене избледня, се разкри страховита гледка. Стените и стълбите пушеха, като от горния слой на камъка бе останало единствено пепел. Всичко беше замъглено от пушеците. Когато те се разсеяха Ксенетор видя пъхтящия си противник. Дрехите на малкото момиченце бяха изпепелени, заедно с маската. От артифакта се вдигаше танка струя пара, той целия бе почервенял, но иначе бе непокътнат, както и тялото на притежателката му. За момент мъжа зяпна, както от учудване че противника въпреки всичко беше оцелял след атаката му, така и от елегантността на тялото й. Момичето беше силно запъхтяно, но ненаранено.


От двора се видяха няколко силни проблясъци, и ханджията обърна поглед към кулата. Внезапно закри устата си с ръце и спря да вика господаря си. Главата на дука беше забита върху знамето на форта, а тялото му висеше, провесено от прозореца на стаята.