Hope you enjoy it
. Please comment!!! (Но нека да не са правилата, знам ги, просто напишете дали ви е харесало или не, предложете къде може да се промени
)
Алгернон наблюдаваше как младият мъж отваряше вратата на колата за госпожицата, която деликатно слезе от нея. Младежът пое ръката й и я изпрати до портала на нейната вила, където я целуна по бузата и ръката преди да се сбогува с нея. Чак след като порталът беше затворен и се увери, че е заключен, той тръгна обратно по пътеката към своята скъпа кола. Младият мъж се настани зад волана, затвори вратата, заключи я и отпраши към вкъщи, без да забележи сянката, която го следваше, и ги следеше откакто бяха напуснали ресторанта, където се насладиха на изискана вечеря.
Алгернон презираше млади мъже като този. Млади мъже, които заемаха високо заплатени постове, осигуряващи им престиж и положение в обществото; млади мъже, облечени в лъснати обувки и маркови костюми; млади мъже, които ухажват изискани млади дами с положение като тяхното; млади мъже, които пиеха и вечеряха в най-луксозните и най-скъпи ресторанти и хотели в града; млади мъже, които караха внушителни, големи, мощни, внесени от чужбина коли; млади мъже, омаяни от самите себе си, изпълнени с глупавa гордост и самонадеяност. Той ги мразеше. Той ги мразеше толкова много. Тези млади мъже бяха неговата плячка. Тези млади мъже бяха неговата храна.
Вратите на портала за вилата на младия мъж се отвориха автоматично пред неговата кола. Той вкара колата вътре и я паркира на алеята за коли зад подобно скъп модел кола. Нямаше място в гаража за тази. То беше резервирано за коли, много по-скъпи и ценни от тази. Младият мъж слезе от колата си и блъсна вратата брутално. Ако вратата се счупеше, някой я оправяше или се купуваше нова кола. Той тръгна по алеята за коли към матово осветената къща.
Алгернон видя пролуката, която му се отдаде, и се спусна. Той уви ръка около врата на младия мъж и затисна с другата устата му. Един скок беше всичко, което му беше нужно, за да излезе извън границите на имението и да се скрие в сенките на обезлюдено детско игрище, на няколко мили от дома на мъжа.
„Никой няма да те чуе тук”, прошепна той в ухото на мъжа, като махна ръката си от устата му.
Очите на младия мъж бяха широко отворени от страх. „Ти си... ти си... вампир!”
Точно така обичаше да прави той. Да отвежда жертвите си далече от дома им, да се разкрие пред тях, да им позволи да узнаят какво беше той наистина - и после да ги надвие и убие. Беше усещането за сила и контрол над тези незначителни хора, което го задоволяваше, не вкусът на кръв сам по себе си.
„Чувал съм за теб”, каза като в делириум млад мъж. Краката му се клатеха като желе и мокро петно се появи между краката му. „Чувал съм за теб. Ти си вампирът, който дебне само красиви, млади мъже!”
Медиите го кръстиха „Кръвожадния Казанова”. Всички те го смятаха за женски вампир, жадуващ за кръв и красиви млади мъже, но всъщност... Не го интересуваше. Хората бяха толкова крехки форми на живот с толкова ограничено време живот. Нека да се забавляват както си искат... Обикновено не се задържаше дълго на едно място, за да предизвика шум сред медиите и полицията, но този град беше претъпкан с този тип хора, които той презираше, така че не можеше да се отвърне...
„Значи „Казанова” излиза, че е хомосексуално немъртво чудовище?” каза младият мъж, сочейки Алгернон с треперещ пръст. Опита се да се засмее. „Колко забавно! Знаеш ли защо са останали толкова малко от вас на света? Знаеш ли защо вашият живот преминава в сенките, чакайки да умрете?” Когато Алгернон не отговори, неговото самочувствие се понадигна. „Защото хората ви изтребиха! Защото ви е страх от нас, защото имаме средствата да ви победим и унищожим!”
Алгернон облиза устните му гладно. „Разкажи ми повече”, каза той с неговия нисък, груб глас. „Кажи ми повече! Това ме влудява; толкова ме възбужда...” Той се приближи до младия мъж.
„Не се приближавай!”, изплака младият мъж, паникьосвайки се изведнъж. Посегна към джоба си и извади дървен кръст. „Осветен от светите монаси,, този свят кръст със сигурност ще отблъсне всички...”
„Глупости”, каза Алгернон, грабвайки ръката на мъжа и чупейки кръста заедно с ръката му. Младият мъж извика от болка; беше като музика в ушите на Алгернон. Вампирът уви едната си ръка около тялото на младежа, придърпвайки го в тясна прегръдка. „Глупости”, прошепна Алгернон в ухото му. „Кръстове, светена вода, чесън и колове - това вече не са оръжия срещу вампири. Сега пей за мен”, прошепна той, облизвайки пулсиращата вена под брадичката на врата, „пей за мен, пей за мен, пей за мен...” И той заби дългите си зъби във врата на младия мъж, а топлата кръв изпълваше устата му и гърлото му, стомаха му, разкъсвайки гордостта и самоувереността на парчета, изсмуквайки душата от тялото на мъжа, докато музиката в ушите му заглъхна, докато този фонтан от топла течност се превърна в обикновена струйка, докато тялото в ръцете му се съсухри.
Алгернон се отдели и се втренчи в безжизнените очи на младия мъж. „Има толкова малко останали на света от нас, само защото избрахме да напуснем,” той каза на мъртвото тяло. „Ние избрахме да се крием в сенките, защото това е нашата съдба. Човек като теб с краткотраен живот никога няма да разбере какво е да живееш вечно.”
Той захвърли тялото настрана и изчезна в тъмнината на нощта.
--------------------
Очите на Алгернон бяха съсредоточени върху прозорците на стаята в далечното ляво на втория етаж на вилата. Лампа току-що беше светната в стаята, давайки знак, че неговата нова жертва беше влязла в стаята си и вероятно се преобличаше за сън, сама.
Той го преследваше откакто беше напуснал болницата в неговата кола до къщата на момичето, за да я вземе за пленяваща вечеря в пет звезден ресторант. Наблюдаваше ги докато ядяха, напуснаха и се върнаха в къщата на момичето. Той изчака докато младият мъж излезе от къщата, след като беше седнал на чаша кафе и се беше отдал на разговор със семейството и, а след това го проследи до у тях.
Беше време. С един скок той се приземи леко на тесния перваз, балансирайки перфектно по дървото досущ като акробат. Той отвори прозореца и влезе. Младият мъж стаята носеше комплект от синьо раирана пижама и триеше лицето си с бяла кърпа. Сега гледаше в Алгернон.
Някак, тези ясни, сини негови очи накараха Алгернон да замръзне на място...
„Здравей”, каза младият мъж мило, оставяйки кърпата внимателно на леглото с балдахин. „Ако нямаш нищо против, би ли затворил прозореца, моля? Моето тяло не понася добре студа...”
Алгернон покорно затвори прозореца.
„Благодаря ти”, каза младият мъж, вървейки към него и като протегна ръка. „Аз съм Джоузеф. На какво дължа удоволствието за това късно среднощно посещение? Да се обадя ли за чай и бисквити?”
Алгернон гледаше в този скромен, неизплашен млад мъж. „Знаеш ли какво съм?”
„Ти си вампир”, отвърна Джоузеф просто. „Но кой си, не мога да кажа.”
Беше първият път от стотици години Алгернон да бъде определен като „кой”, а не като „какво”. Той мигна. „Казвам се Алгернон. Не си ли изплашен от мен?”
„Защо да бъда?”, Джоузеф се обърна и се отправи към телефона в стаята си. „Предложението за чай все още е валидно. Не искаш ли?”
Алгернон поклати глава. „Мога да отнема живота ти с ръцете си за секунда. Не те ли плаши това? Повечето хора са ужасени.”
Джоузеф седна на стола до масичката, върху която беше телефона. Тези ясни, сини очи внезапно отразиха тъга. „Аз умирам, Алгернон,” каза той тихо. Алгернон настръхна при произнасянето на името му. Колко отдавна беше откакто някой произнасяше името за пръв път. „Няма значение дали ще ме убиеш сега или ще умра от болестта след месец. Боря се с неопределена неизбежна смърт, смърт, която скоро ще ме застигне. Ето защо не се страхувам от теб.”
“Наистина си странен човек. Познавал съм хора, които са ме умолявали да им дам вечен живот.”
Джоузеф се усмихна. „Не искам да живея подобен живот за цяла вечност.”
„`Подобен живот?`”
„Аз съм най-големият син на собственика и директор на болницата,” започна Джоузеф, сплитайки ръцете си. „Аз ще поема бизнеса на баща ми след като той умре. Постоянно работех неимоверно по време на училище, за да задържа успеха си и да бъда най-добрият в клас и носех отговорност като председател на ученическия съвет, допълвайки характеристиките ми, за да мога да вляза в най-добрия медицински университет в страната. Така и направих, чрез стипендия. Не че баща мин е можеше да финансира следването ми, но ми беше предложена наградата, защото бях най-изтъкнатият кандидат сред всички, които се бяха записали. Националният университет предлага само една стипендия за медицина и всички могат да кандидатстват за нея, без значение дали са местни или чужди студенти. Чест е да ти бъде предложена и много я желаят.”
Алгернон го намираше за трудно да приеме, че не можеше да открие и намек за гордост или самонадеяност в гласа на този млад мъж или в поведението му. Да постигнеш толкова много неща на такава възраст и да говориш за тях с поведение, което почти беше пренебрежително и без подготовка, беше нещо наистина забележително.
„Дипломирах се начело на випуска и заработих в болницата на баща ми. Хората ме посрещаха, казвайки ми в лицето, че съм гений и че вероятно бих могъл да ги науча на едно-две неща, но зад гърба ми те говореха зле за мен. Знаех, че много от тях вярваха, че баща ми е подпомогнал да получа стипендията и е подкупвал професорите да ми пишат по милост оценките, за да мога да се дипломирам начело на випуска. Работното място, което заемах - дори и болницата да не се нуждаеше от повече доктори, много бяха убедени, че баща ми го е открил специално за мен. Мога да разбера защо те смятаха така по поведението, с което си бях осигурил работата. Все пак баща ми е директорът на болницата. Но по време на училище и университета аз работех усилено, за да стана човекът, на когото баща ми да може да разчита при предаването на болницата. И за миг не съм си помислял, че баща ми би ми помогнал тогава. Тези години бяха като непрестанна борба, за да получа неговото одобрение и благосклонност. Когато ми предложи работата в болницата, знаех, че най-накрая съм станал човека, който е искал да бъда.”
Той стана от стола и мина покрай Алгернон и застана до прозореца. Той гледаше тъмните поляни, които се разстилаха толкова далеч, че стигаха до нощното небе. „Но вече няма значение,” каза той почти на себе си. „Няма значение вече. Аз съм умиращ човек. Аз съм мъртъв.”
Алгернон се присъедини към него до прозореца. „Какъв искаше да станеш ти?”
Джоузеф го погледна с широко отворени, изненадани сини очи. Тогава се усмихна. „Никой не ме е питал това някога.” Той се отдалечи от прозореца и седна на ръба на леглото. „Какъв съм искал да бъда? Исках да бъда толкова много неща. Исках да бъда художник; исках да бъда театрален актьор. Исках да бъда музикант; исках да бъда писател. Не съм искал да бъда доктор.” Той наведе главата си и погледна пръстите си. „Толкова съм уморен,” каза той, звучейки сякаш щеше да заплаче. „Толкова съм уморен.”
Алгернон отиде до леглото и постави ръка на рамото му. „Легни си,” каза той, въпреки че знаеше, че не беше физическа умора, за която говореше Джоузеф. „Легни си. Късно е.”
Джоузеф сложи ръката си върху тази на Алгернон на рамото си. Неговите красиви, топли сини очи срещнаха кафевите, студени очи на Алгернон. „Ще останеш ли с мен тази нощ, Алгернон?”, попита той нежно, стискайки плътно ръката му. „Ако останеш с мен, мисля, че ще мога да спя спокойно без да се събуждам заради кошмарите, които ме измъчват всяка вечер.”
„Да, ще остана с теб през нощта. Дотогава, докато мога.”
Когато призори Джоузеф се събуди, Алгернон си беше вече отишъл. Но знаеше, че не го е оставил по средата на нощта. За неговата ръка чувството на топлина от докосването на Алгернон все още беше осезаемо, докосването от мъж, който се предполагаше да бъде толкова студен и мъртъв колкото земята.
Алгернон наблюдаваше младият мъж да влиза в къщата. Няколко минути по-късно прозорецът в най-ляво на втория етаж на вилата светна.
Джоузеф надигна поглед от дневника си и се загледа в прозореца. Отново почукване. Той се изправи и отиде до прозореца. Усмихна се и го отвори, като позволи на Алгернон да влезе в стаята му.
„Не смятах, че ще те видя отново,” каза Джоузеф, затваряйки прозореца зад Алгернон.
„Беше ми скучно.”
„За изминалата седмица откакто беше тук не си преследвал млади мъже.”
„Ще дойдеш ли с мен?” попита Алгернон рязко, обръщайки се с протегната бяла ръка, за да погледне към Джоузеф.
„Къде?”, Джоузеф попита, но пое ръката му.
Алгернон го заведе до прозореца и го отвори. Той избута Джоузеф пред себе си и го загърна с пелерината си близо до себе си. „Ще бъде студено,” прошепна в ухото на Джоузеф, скачайки от прозореца в тъмнината.
„Не,” Джоузеф промърмори. „Топло е.”
Но Алгернон не го чу.
Те стигнаха до едно тъмно и пусто имение. Старата желязна ограда беше ръждясала и висеше отпуснато от счупените панти; мъртви растения и изсъхнали дървета бяха разпръснати по поляната, покрита с голяма, дива трева. Алгернон влезе през счупен прозорец от източната страна на имението, вдигайки пластове прах от килима. Той разви наметалото от Джоузеф и запали една газова лампа, която беше върху едно старо пиано, единствената мебел в стаята. Ярка, оранжева светлина озари олющените тапети по напуканите стени.
“Тук живея,” каза Алгернон тихо, отговаряйки на незададения въпрос на Джоузеф. „За момента.”
Джоузеф се разходи из голата стая и седна на столчето за пиано. „Толкова студено,” каза той меко, обгръщайки се с ръце. Алгернон се приближи, наведе се и уви с наметалото си младия мъж. „Не ти ли е студено и не се ли чувстваш самотен в тази изоставена къща, Алгернон?”
„Има няколко места, където мога да живея.”
Джоузеф постави ръката си върху гърдите на Алгернон, където трябваше да е сърцето му. „Трябва да си толкова самотен,” каза той тихо, поставяйки глава върху рамото на Алгернон. „Затова ли търсеше млади мъже? Да намериш истинския, за компания?”
Алгернон стана и се отдалечи от Джоузеф в посока счупения прозорец, през който бяха влезли. Мека, бледа лунна светлина падна върху него, озарявайки неговото бледо сиво лице. „Те не са за компания,” каза той с неговия нисък, дрезгав глас, „те са просто храна.” Той се изкиска ниско, лукаво. „Аз не обичам мъже. Не обичам жени. Не мога да обичам. Някой, който не е получил любов, не може да обича.”
„Разкажи ми,” каза Джоузеф, като се приближи и постави внимателно ръка на рамото на Алгернон. „Ще те изслушам.”
Алгернон облегна глава на разядената от термити подпрозоречна дъска. „Тази история е толкова стара, преди светът да се превърне в това, което е сега. Някога живял някакъв Ърл, който осиновил дете заедно с една циганка. Той не я обичал; той я изнасилил. Когато забременяла и родила момченце, тя се върнала в неговия дом, за да поеме грижата за детето. Той отказал, отричайки, че той е бащата, и заповядал да бъде убита чрез изгаряне заради отправени фалшиви обвинения срещу него и клевета. Когато пламъците обгърнали тялото й и я погълнали, тя проклела семейството да страдат от ужасна болест и нещастие за следващите седем поколения. Ърл бил скептичен човек, който не вярвал в магии и предсказания, но неговите съветници се бояли от силата на омразата. Те го убедили да приеме детето в семейството като син, за да усмири духа на циганката с надеждата да развалят проклятието. Ърл направил както го посъветвали. Той приел момчето и му дал име заради формалността, но винаги се отнасяли към него с „то” в семейството. Дал му собствена стая и играчки, с които да си играе, но пет години по-късно, след като нищо лошо не се случило на семейството, а обратното - семейството започнало да просперира, Ърл изпратил детето в подземията, където с детето се отнасяли като с измет. И това било мястото, където израснало; и така израснало.
Чрез различни бракове и връзки Ърл се сдобил със сила и се издигнал над богатите и благородниците. И забравил за проклятието и момчето, което държал затворено в мръсните и влажни подземия на своята благородническа къща. Загубило се в собствените си мрачни мисли на отчаяни и участ, момчето започнало да презира хората, особено мъже с благородническа кръв, типа мъж, за който знаел, че трябвало да му бъде даден шанс да се превърне, ако го бяха приели като техен, ако не го бяха захвърлили като чудовище. И това било момента, в който демоните се надигнали от сенките и му предложили подаръка на вечен живот и сила...”
„Какво се случило с момчето?” гласът на Джоузеф беше зловещо тих, почти недоловим.
„Позволил на демоните да го погълнат. Наистина се превърнал в чудовище. Чудовище, което разчитало на кръвта на хората, за да поддържа живота си. Чудовище, проклето с вечен живот. Чудовище, което живяло стотици години, сега огньовете на омразата срещу младите мъже, които водили живота, който той толкова много дерзаел да изживее - и би трябвало да води - все още горят пробождайки неговото празно сърце и не могат да бъдат загасени, независимо колко животи са били пожертвани.”
Джоузеф плъзна ръцете си около тялото на вампира изотзад, като го притисна в тясна прегръдка. „Ти не си чудовище, Алгернон,” промърмори той в меката тъкан на черното палто на вампира. „Усещам сълзите в гласа ти, когато говориш за животите, които си отнел. Личност, която може да плаче за греховете, които е извършила, не може да бъде чудовище. Може да бъде само човек.”
Алгернон държеше малките ръце на Джоузеф в своите големи. „Толкова съм уморен да живея, Джоузеф,” каза той тежко. „Видях достатъчно от сияйната красота и ужасяваща злоба на този свят. Прекалено много пожертвах, за да живея. Прекалено дълго съм бил сам.” Той стегна захвата около ръжете на Джоузеф. „Желая да умра, Джоузеф. Желая да умра. Но това тяло - не, тази мисъл - няма да ми позволи да умра. Живял съм толкова много. Противоположно на теб аз съм слаб. Аз се страхувам от смъртта.”
„Няма нищо лошо да се страхуваш от непознатото.”
„Ще ми изсвириш ли нещо, Джоузеф?” попита Алгернон, обръщайки се бавно, за да застане с лице спрямо него. „Видях пиано в твоята къща. Каза, че си искал да бъдеш музикант. Ще ми изсвириш ли нещо на пианото? Все още е настроено.”
Джоузеф отиде до пианото и седна на столчето. Той постави тънките си пръсти върху прашните бели клавиши и засвири, първоначално колебливо, но след това с повече увереност Gymnopedie No. 1 на Сати. Бавната, тъжна песен замря в и засвири Theme of Paganini на Рахманинов. Той учуди Алгернон със силата в тези тънки, нежни пръсти и пламенната емоция, която се вливаше от пръстите му в музиката. Някои ноти не можеха да бъдат изсвирени, а някои бутони бяха залепнали, но Алгернон никога не се беше наслаждавал на музиката така, както тази нощ. Джоузеф завърши репертоара с Pachelbel’s Canon в д-мажор, и когато акордите се разнесоха из пръстите му като вода, Алгернон внезапно почувства спокойствие и тежка умора както никога преди да го завладява. Той подпря глава на изтърканото дърво на пианото и затвори очите си.
„Толкова красиво,” той промърмори, когато Джоузеф изсвири последната нота. Звукът отекна в застоялия въздух преди окончателно да замре, чак тогава Джоузеф махна пръста си от клавиша.
По време на изпълнението очите на Джоузеф бяха затворени; сега ги отвори, за да се вторачи директно в лицето на Алгернон. „Благодаря ти. Доста отдавна не бях свирил. Наслаждавах се.”
„Трябвало е да станеш пианист,” каза Алгернон като се изправи енергично. Сега, след като музиката си беше заминала, не се чувстваше уморен вече, но пълен с енергия и освежен. Сякаш беше ял. Но това беше храна за душата. “Трябва да свириш на рояли, в концертни зали, на ярко осветената сцена пред очаровани тълпи. Да чуваш хилядите аплодисменти и овации, когато ставаш от столчето и се поклониш.” Той подскачаше из стаята като си представяше сцената как преминава през ума му, но спря в своите дири. „Няма място за теб в болницата, да се грижиш за болните и старите, да се сливаш с умиращите, да се справяш с болести и смърт всеки ден.”
„Но ако не бях,” отговори Джоузеф, „нямаше да срещна човека, когото някога обичах, и човека, когото сега обичам.”
„Да,” каза Алгернон с примирен тон. „Няма място за мен тук. Вече си намерил човека, когото обичаш.”
„Тя е само момиче, за което баща ми каза да се оженя.” Джоузеф се приближи до Алгернон и го обви с ръце, поставяйки глава на широките му гърди. „За доброто на болницата, за доброто на семейството ми, ме застави да се оженя за нея, за да можем да се свържем с благородническата кръв, която тече във вените и. Но аз не я обичам.” Той изправи главата си да погледне в дълбоките кафяви очи на Алгернон. „Ако не бях водил живота си така, както досега, Алгернон, щях ли да те срещна? Щях ли да те обичам?”
„Не може да обичаш немъртво чудовище.”
„Когато те държа в ръцете си, усещам топлината на тялото ти, въпреки че си немъртъв. Когато опра глава в гърдите ти, усещам твоето топло сърце, въпреки че не бие.” Той се изправи на пръсти, за да достигне устните на Алгернон и ги целуна мило. „Когато те целувам, усещам топлината на твоите устни върху моите студени. Как може да твърдиш, че си чудовище? Ти си повече човек от всеки, когото съм познавал.”
И Алгернон придърпа слабото тяло на младия мъж по-близо до своето в тясна прегръдка и се наведе, прошепвайки в ухото му, „Ще останеш ли с мен тази нощ?”
„Нима има къде другаде да бъда.”
Когато на другата сутрин Джоузеф се събуди, беше завит в своето легло с балдахин в стаята си в къщата на баща си, а зората току-що проникваше през гъстите облаци на сутрешното небе. Той погали чаршафите; те бяха все още студени, все още не беше ги стоплил с топлината на тялото си. Погледна към прозореца, чудейки се дали Алгернон току-що е напуснал, и кога ще може да го види отново.
От няколко вечери насам Алгернон наблюдаваше най-левия прозорец на втория етаж на вилата, но светлините не биваха запалени. Неговото дълго отсъствие беше достатъчно, за да предизвика тревога в сърцето му. Трябваше да разбере какво се е случило с Джоузеф. Дори и това да значеше да се разкрие пред членовете от прислугата...
„Мога ли да Ви помогна, сър?” попита икономът учтиво, като отвори вратата, колкото да погледне към непознатия, стоящ на стъпалата пред господарската къща.
„Търся господаря Джоузеф. Наблизо ли е?” попита Алгернон, наясно колко бледо изглеждаше лицето му, и се придържаше възможно най-близо в сенките.
„Моля да извините моята неучтивост, сър, но трябва да Ви попитам за името Ви и Вашата връзка с господаря Джоузеф.”
„Казвам се Алгернон, приятел,” каза той, като се опитваше да овладее търпението си. „От болницата,” добави той, след като го икономът го погледна несъмнено подозрително.
„Господарят Джоузеф никога не Ви е споменавал,” започна икономът.
„Моля, кажете ми само къде е!” поиска Алгернон, като му се искаше да протегне ръка и да разтърси човека за яката, но се опита да се въздържи. „Моля Ви, кажете ми къде е...”
Икономът се взираше в него с любопитно изражение на лицето, изражение, смесено с жал, осъзнаване и разбиране. „Господарят Джоузеф е много болен,” каза най-накрая, отваряйки вратата по-широко, така че Алгернон можа да види цялото му тяло. „Той е в болницата, в частното отделение. Стая три, ако не ме лъже паметта. Господарю Алгернон,” добави икономът, въпреки че осъзнаваше, че е прекрачил границата, „моля отидете при него. Той със сигурност ще бъде щастлив да Ви види.”
„Благодаря Ви, сър.” И внезапна вълна от вятър и пляскане с крила, когато Алгернон скочи във въздуха, обвит в неговата черна пелерина.
-------------------------
Тъмна сянка мина над прозореца, закриваща бялата лунна светлина, която се вливаше през него, като потопи голямата болнична стая във внезапна тъмнина. Имаше скърцане, когато прозорецът беше отворен; тъмната сянка влезе и го затвори след себе си. Сянката коленичи до леглото, като позволи на луната отново да освети стаята със своите студени лъчи.
„Ти дойде,” каза Джоузеф слабо, отваряйки очи и гледайки в Алгернон, който коленичеше до него, като държеше ръката му. Той се усмихна. „Ти дойде. Не мятах, че ще го направиш.”
“Този път беше оставил прозореца открехнат,” каза Алгернон, усмихвайки се.
Джоузеф се опита да стисне ръката на Алгернон, но беше толкова слабо, че Алгернон едва го усети. „Надявах се да дойдеш. Въпреки че не бях ти казал къде съм. Как разбра?”
„Твоят иконом ми каза. Той изглеждаше... че разбира.”
Джоузеф се опита да се засмее, но излезе като лека кашлица. „Пиер ме разбира много добре. Той знае... че винаги съм обичал мъжете повече от жените. И противно на баща ми той го приема.”
„Разкажи ми за него.”
„За Пиер?”
„Глупак,” отговори Алгернон, но само шеговито. „разкажи ми за човека, когото някога си обичал. Този, когото не би срещнал, ако не си бил последвал желанието на баща си да станеш доктор.”
„Наистина ли искаш да чуеш за любовта, която някога съм изпитвал?”
„Искам да чуя твоята история. Искам да знам всичко за теб.”
„Беше преди пет години. Тъкмо бях започнал да работя като младши доктор и бях назначен в медицинското отделение. Не е отделение за специализанти; имахме много... обикновени, които идваха. Алкохолици, наркомани и обикновените. Той беше братът на един алкохолик, който беше дошъл със значително алкохолно натравяне. Неговото име беше Кен. Идваше на посещение всеки ден и беше много загрижен за състоянието на брат си. Искаше да разговаря с мен, всеки път щом дойдеше, и без значение колко зает бях - винаги намирах свободно време да говоря с него с извинението, че върша дълга си като практикуващ лекар. Но всъщност исках да го видя. Мисля, че накрая излезе извън контрол. Баща ми ме подозираше, че тая чувства за него. Премести м ев друго отделение. И така моята любов приключи.” Джоузеф се усмихна горчиво.
„Обичаше ли те в замяна?”
„Не разбрах. Не посмях да открия дали ме обичаше. Ако не ме обичаше, какво би станало с нашата връзка? Ако ме обичаше, щеше ли да е възможно да имаме връзка? Не искам да мисля за това. Ето защо позволих на баща ми да ме извади. Ето защо му позволих да си отиде. И затова позволих да бъда сгоден за момиче, което дори не познавах и не обичах. И все още не познавам и не обичам.”
„А тя обича ли те?”
„Дали ме? Не знам. Когато и беше казано за моята болест и скорошна смърт, ми обеща да остане до мен до края, защото вече бяхме сгодени един за друг. Но дали е останала заради любов или по задължение? Ако наистина ме обича, значи съм благословен да я имам, и би трябвало да съжалявам, че не я обичам в замяна и да я държа през цялото време до мен. А ако не ме обича, то тогава и двамата не губим нищо, и нашият съюз не би бил щастлив. Но тези неща са без значение сега. Те не са от значение за един умиращ мъж.” Той погледна замечтано в Алгернон. „Защо задаваш такива въпроси в такова време?”
Алгернон го погледна в отговор с ясните си кафяви очи, очи, които някога бяха твърди и студени като земята, очи, които сега бяха мили и топли като живата кора на дървото. „Защото те обичам толкова много, Джоузеф,” каза той меко; първото му истинско признание откакто беше роден преди стотици години. „И искам да разбера дали съм единственият на света, който те обича толкова много. Аз трябва да съм единственият на този свят, който може да те обича толкова много.” Той направи пауза, движейки устните си леко, сякаш искаше да каже повече, но не смееше да го каже.
Джоузеф изведнъж разбра. „Алгернон, когато ме попита какво искам в замяна на всичко, което баща м ие искал за мен, тогава си казах, че никога няма да те пусна. Обещах си, че няма да направя никога повече същата грешка, която направих преди. Ти беше единственият, който ме попита какво исках аз. Единственият, който ми позволи да бъда себе си.” Той стисна ръката на Алгернон, по-силно този път. „Толкова те обичам, Алгернон,” каза той ясно, като отговори на въпроса на Алгернон, който имаше предвид, но като него, не посмя да попита никога...
Алгернон се изправи и го целуна, първо по челото, после по устните и накрая по врата. Вената пулсираше под брадичката, но Алгернон не усети познатата вълна на глад да се надига вн его. „Ти ме спаси,” той прошепна на Джоузеф, коленичейки обратно отстрани на леглото, като подпря глава на леглото до главата му. „Никога не съм знаел, че мога да обичам, да обичам толкова много, и да бъда обичан.”
Джоузеф прокара слаба ръка през дългите, тъмни коси на Алгернон и погали главата му. „Искам да правиш любов с мен,” каза той нежно. „Искам да правиш любов с мен по същия начин както онази вечер в старата изоставена къща. Но знам, че не можеш, и знам, че аз не мога. Забавно е, наистина, Алгернон.” Опита се да се засмее, но това, което излезе, беше мъчителна и тиха кашлица. „Винаги съм бил готов да умра. Нямах какво да губя със смъртта си. Нямаше никой, който да ме обича достатъчно, че да му липсвам, никого, когото да обичам и да ми липсва. Но сега, не искам да умирам. Алгернон, не искам да умра. Искам да бъда с теб завинаги, във вечността.” Неговите пръсти докоснаха устните на Алгернон леко. „Отведи ме, Алгернон. Направи ме като теб. Дай ми вечен живот. Тогава ще мога да съм с теб, завинаги.”
„Не мога да направя това, Джоузеф.”
„Знам, че не можеш, и няма да. Беше просто егоизмът на един умиращ мъж, говорещ през тези мои устни. Обичам те, Алгернон. Ще останеш ли с мен през нощта?”
„Поспи си, Джоузеф. Поспи си...”
Джоузеф умря в съня си тази нощ, неговата ръка все още галейки главата на Алгернон. Луната избяга щом слънцето се надигна, широките лъчи проникваха през двойното стъкло на прозореца и изпълваха стаята с топла, приятна светлина, но Алгернон беше все още там, коленичил до леглото на неговия мъртъв любовник.
„Даде ми куража, Джоузеф,” каза той, когато лъчите близнаха лицето му, изгаряйки го. „Даде ми смелостта най-накрая да умра. Ще бъдем заедно завинаги, във вечността. В друг свят...”
Когато сестрата от дневната смяна влезе в стаята за рутинна проверка, намери Джоузеф мъртъв в своето легло с лека усмивка върху студените си устни. До леглото му имаше купчинка пепел, а в ръката му имаше друга по-малка - и той я държеше толкова стегнато, сякаш никога нямаше да я пусне.
THE END
